Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 140 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителни корекции
Boman (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Място за убиване

Обсидиан, София, 1998

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-52-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Boman

34

На нас двамата с Роскоу така и не ни потръгна. Нямахме шанс от самото начало. Имаше прекалено много проблеми. Цялата работа трая малко повече от двайсет и четири часа, сетне всичко свърши. Пак останах на пътя.

Беше неделя, пет часа сутринта, когато избутахме онзи скрин да залостим разбитата врата. И двамата едва се държахме на крака. Но адреналинът още кипеше в нас. Не можахме да заспим. Разговаряхме. И колкото повече приказвахме, толкова по-зле ставаше.

Роскоу бе прекарала в плен почти шейсет и четири часа. Не я бяха измъчвали. Каза ми, че и с пръст не я пипнали. Умирала от ужас, но не й сторили нищо, само я карали да работи до изнемогване. В четвъртък Пикар я откара с колата си. Гледах подир тях. Махах им с ръка. После тя му обяснила докъде сме стигнали. След няколко километра той извадил пистолет. Обезоръжил я, сложил й белезници и подкарал към склада. Вкарал колата вътре и веднага я пратил да работи заедно с Чарли Хъбъл. Двете работели през цялото време, докато аз стоях под магистралата и наблюдавах. Роскоу лично разтоварила червения камион на Клайнър младши. А после аз го проследих чак до Мемфис и се чудех защо е празен.

Чарли Хъбъл била в склада от пет дни и половина. Още от понеделник сутринта. По това време Клайнър вече бил в паника. Бреговата охрана сваляла блокадата прекалено рано. Знаел, че трябва спешно да разкара запасите. И Пикар довел Чарли с децата право в склада. Клайнър принудил заложниците да работят. Спели само по няколко часа на нощ върху купчината долари, оковани с белезници за вътрешната стълба.

В събота сутринта, когато синът му и двамата пазачи не се прибрали, Клайнър обезумял. Вече изобщо не разполагал с хора. Накарал заложниците да работят денонощно. В събота през нощта изобщо не спали. Просто продължавали невъзможната задача да приберат цялата огромна камара. Изоставали все повече и повече. Всеки път, когато нов камион изсипвал товара си в склада, Клайнър побеснявал.

И тъй, Роскоу бе живяла в робство почти три денонощия. Три дълги денонощия, изпълнени със заплахи, умора и унижения. По моя вина. Казах й го. Но колкото и да повтарях, тя все отвръщаше, че не съм виновен. „Моя е вината“, казвах аз. „Не е твоя“, отвръщаше тя. „Извинявай“, казвах аз. „Няма защо“, отвръщаше тя.

Изслушвахме се. Приемахме доводите. Но аз продължавах да мисля, че вината е моя. Не съм съвсем сигурен дали и тя не го мислеше. Въпреки думите си. Така и не се разбрахме. Но това бе първият признак, че между нас не върви.

Изкъпахме се заедно в тясната баня. Стояхме под душа почти цял час. Изтривахме със сапуна миризмата на пари, пот и пожар. И продължавахме да говорим. Разказах й за петък вечерта. За засадата в бурната нощ край дома на Хъбъл. Всичко разказах. Казах й за двете чанти с ножове, чук и пирони. Казах й какво сторих с петимата. Мислех, че ще я зарадвам.

И тук възникна втори проблем. Не беше нещо сериозно, докато стояхме под горещите струи. Но долових промяна в гласа й. Едва доловим трепет. Не възмущение или неприязън. Просто леко съмнение. Дали пък не съм прекалил. Усещах го по гласа й.

Смятах, че съм извършил всичко заради нея и Джо. Не защото така ми се е искало. Вършех работата на Джо, а градчето бе нейно. Направих го, защото я бях видял как иска да потъне в стената, как плаче като дете. Направих го заради Джо и Моли. Чувствах, че не се нуждая от оправдания и в същото време се оправдавах пред себе си.

За момента проблемът не ми се стори сериозен. Горещият душ ни отпускаше. Връщаше ни живота донякъде. Легнахме си. Без да дръпнем пердетата. Идваше великолепен ден. Слънцето изгряваше сред ясно синьо небе, въздухът беше свеж и чист. Всичко изглеждаше както трябва. Като нов ден.

Любихме се безкрайно нежно, с неудържима сила и радост. Ако някой ми бе казал тогава, че след ден пак ще съм на пътя, бих го сметнал за луд. Мислех си, че няма проблеми. Че си ги въобразявам. Че и да съществуват, има причини за тях. Че може би всичко се обяснява с преживяното напрежение. Или с умората. Може да беше заради трите дни в плен. Може би Роскоу реагираше както повечето заложници. Изпитват някаква смътна завист към всеки, който не е бил заложник. Някаква неясна обида. Може би тъкмо това подхранваше чувството ми за вина, че съм позволил да я хванат. Може би какво ли не. Заспах твърдо уверен, че ще се събудим щастливи и ще остана тук завинаги.

 

 

Събудихме се щастливи. Спахме до късно следобед. После прекарахме цели два великолепни часа на припек до прозореца. Мързелувахме, дремехме, целувахме се. Любихме се отново. В нас кипеше радостта, че пак сме живи, здрави и съвсем сами. Любихме се по-нежно от когато и да било. За последен път. Но тогава още не знаехме.

Роскоу взе бентлито и отскочи до Ено да купи нещо за хапване. След час се завърна с новини. Видяла Финли. Поговорили какво ще стане сега. И възникнал голям проблем. В сравнение с него всички други проблеми изглеждали нищожни.

— Да беше видял участъка — рече тя. — Камък върху камък не е останал.

Сложи храната върху поднос и се настанихме на леглото. Ядохме студено пилешко.

— И четирите склада са изгорели — продължи Роскоу. — Всичко е обсипано с тенекии чак до магистралата. Дошла е щатската полиция. Пратили са пожарни чак от Атланта и Мейкън.

— Значи щатската полиция? — запитах аз.

Тя се разсмя.

— И още кой ли не. Всичко се е разраснало като лавина. От пожарната в Атланта викнали службата за борба с тероризма заради експлозиите. Онези пък никъде не мърдат, без да се обадят на ФБР, да не би наистина да открият терористи. А тая сутрин дошла и Националната гвардия.

— Националната гвардия ли? Защо?

— Това е най-веселото. Финли казва, че снощи, като гръмнал покривът на склада, горещият въздух разпилял парите на всички страни. Помниш ли как горяха и падаха върху нас? Милиони долари са разсипани на километри наоколо. Вятърът ги разпилял по ниви и пътища. Естествено, повечето са обгорени, но има и съвсем здрави. От разсъмване хиляди хора са хукнали да ги събират. Затова Националната гвардия дошла да разпръсне тълпите.

Хапнах още малко. Замислих се.

— Само губернаторът може да повика Националната гвардия, нали така?

Тя кимна. Устата й беше пълна с пилешко.

— И губернаторът е в играта. Носят се всякакви слухове. Май всички знаят, че с фондацията е свършено. Според Финли половината твърдят, че изобщо нямали представа каква игра се върти, а другите са се побъркали, че ще им спрат седмичните хилядарки. Да беше видял Ено. Побеснял е.

— Финли тревожи ли се? — запитах аз.

— Нищо му няма. Потънал е в работа, естествено. Сега сме само четирима полицаи. Финли, аз, Стивънсън и дежурният. Финли казва, че ще ни трябват поне два пъти повече хора, но и толкова сме много, защото вече няма субсидии от фондацията. Както и да е, никой не може да уволнява и назначава без подпис на кмета, а сега си нямаме кмет, нали?

Седях на леглото и дъвчех. Проблемите се сипеха като градушка. Досега не ги бях виждал ясно. Но вече виждах. В ума ми възникна огромен въпрос. Въпрос към Роскоу. Исках да го задам веднага и да получа искрен, спонтанен отговор. Не исках да го обмисли предварително.

— Роскоу — рекох аз.

Тя ме погледна. Изчака.

— Какво ще правиш сега?

Тя учудено вдигна вежди.

— Сигурно ще се скапя от работа. Има много за вършене. Трябва да възродим целия град. Може пък и да създадем нещо по-добро, нещо достойно. И аз мога да дам голям принос. Ще мръдна едно-две стъпала нагоре. Наистина се вълнувам. Чакам с нетърпение какво ще стане. Този град е мой и най-после ще сторя нещо за него. Може да вляза в градската управа. Може дори да се кандидатирам за кмет. Страхотно, нали? След толкова много години кмет Роскоу вместо кмет Тийл.

Гледах я. Отговорът беше прекрасен, но неподходящ за мен. Не ме устройваше. Не исках да я разубеждавам. Не исках да я притискам. Точно затова зададох въпроса още сега, преди да й кажа какво се налага. Исках откровен, истински отговор. И го получих. Така бе най-добре за нея. Тук беше нейният град. Ако някой можеше да оправи нещата, това бе тя. Ако някой трябваше да стои тук и да се скапва от работа, това бе тя.

Ала този отговор не ме устройваше. Защото вече знаех, че трябва да си вървя. Знаех, че трябва да се измъкна час по-скоро. Лошото предстоеше тепърва. Цялата работа вече не беше в наши ръце. Дотук вършех всичко заради Джо. Личен въпрос. Сега бе станал обществен. Беше се пръснал из цялата проклета околност също като онези обгорели долари.

Роскоу вече бе споменала губернатора, Министерството на финансите, Националната гвардия, щатската полиция, ФБР, пожарникарите от Атланта. Седем-осем солидни държавни организации щяха да търсят под лупа какво е станало в Маргрейв. И нямаше да си затварят очите. Щяха да обявят Клайнър за фалшификатор на века. Щяха да открият, че кметът е изчезнал. Щяха да разберат, че са били замесени четирима полицейски служители. ФБР щеше да търси Пикар. Интерпол щеше да се намеси заради венецуелската връзка. Натискът щеше да бъде страхотен. Цял куп държавни организации в луда надпревара за резултати. Щяха буквално да разровят градчето.

И все някой щеше да ме надуши. Аз бях чужденец, попаднал където не трябва и когато не трябва. За броени минути щяха да разберат, че съм брат на убития държавен служител, от когото е тръгнала цялата работа. Щяха да ме огледат внимателно. Някой щеше да си рече: отмъщение. После да ме бутнат зад решетките и да се хванат на работа.

Нямаше да ме осъдят. В никакъв случай. Липсваха улики. Бях внимавал на всяка стъпка. И знаех как да ги баламосам. Можеха да ме разпитват, додето пусна дълга бяла брада, и пак нямаше да изкопчат нищо. Но щяха да се опитат. До премаляване. Щяха да ме държат поне две години в Уорбъртън. Две години в предварителния арест. Две години от моя живот. Там бе проблемът. За нищо на света не бих го допуснал. Току-що бях открил свободата. Трийсет и шест години живот и шест месеца свобода. Най-щастливите месеци от живота ми.

Затова трябваше да изчезна. Преди изобщо да усетят, че съм бил тук. Бях решил твърдо. Трябваше отново да стана невидим. Да избягам от хилядите очи около Маргрейв. Да изчезна някъде, където онези мили организации няма и да надникнат. А това значеше, че мечтите ми за живот с Роскоу изсъхват още преди да са покълнали. Значеше да кажа на Роскоу, че не бих дал заради нея две години от живота си. Трябваше да й го кажа.

Разговаряхме цяла нощ. Не се карахме. Просто беседвахме. Тя знаеше, че върша най-доброто за себе си. Аз знаех, че и тя върши най-доброто за себе си. Тя ме помоли да остана. Замислих се, но отказах. Помолих я да дойде с мен. Тя се замисли, но отказа. Нямаше какво повече да си кажем.

После говорихме за други неща. Какво ще правя аз и какво ще прави тя. И бавно осъзнах, че да остана тук ще е също тъй болезнено, както и да си отида. Защото не исках нищо от онова, за което ми говореше. Не исках избори, кметове, гласове, управи и комитети. Не исках данъци, оборотни средства, търговски съвети и планове. Не исках да стоя тук и да умирам от скука. Докато дребните прегрешения и разногласия растат и растат, за да ни затрупат. Исках волния път и по един нов град всеки ден. Исках да вървя с километри, без да знам къде отивам. Исках да се лутам. Със залутани мисли.

Разговаряхме до сутринта и се чувствахме все по-нещастни. Помолих я за една последна услуга. Да уреди погребението на Джо. Казах й, че искам да присъстват Финли, тя, Хъбъл със семейството и двамата стари бръснари. Казах й да помоли старицата да изпее нещо тъжно за Джо. Да я попита в коя ливада е пяла с Блейк Слепеца преди шейсет и две години. И там да разпръснат в тревата праха на Джо.

 

 

Роскоу ме откара с бентлито до Мейкън. В седем сутринта. Изобщо не бяхме спали. Пътувахме около час. Седях отзад, между новите затъмнени стъкла. Не исках да ме виждат. Изкачихме се по нагорнището и навлязохме в главната улица. Целият град беше задръстен. Видях гъмжилото още преди да се доберем до центъра. Навсякъде имаше десетки коли. Подвижни телевизионни станции от Ей Би Си, Си Би Ес и Си Ен Ен. Свих се на седалката. Въпреки ранния час навсякъде имаше хора. Зърнах колони от тъмносини държавни коли. Завихме край дрогерията. Отпред клиентите чакаха на дълга опашка за кафе.

Продължихме през слънчевото градче. По двата тротоара на главната улица бяха паркирани кола до кола. Видях пожарни и полицейски автомобили. На минаване надзърнах в бръснарницата, но старците не бяха вътре. Щяха да ми липсват. Финли също. Вечно щях да се питам как ли му е потръгнало. Успех, колежанче, помислих аз. Успех и на вас, семейство Хъбъл. Тази сутрин тръгвате на дълъг път. Дано стигнете до успеха. Успех на теб, Роскоу. Седях мълчаливо и й желаех всичко най-хубаво. Заслужаваше го. Наистина.

Тя ме откара до автогарата. Спря. Подаде ми малък плик. Каза да не го отварям веднага. Прибрах го в джоба си. Целунах я за сбогом. Слязох от колата. Не погледнах назад. Чух как гумите изскърцаха по асфалта и разбрах, че си е отишла. Влязох в автогарата. Купих билет. После пресякох улицата и си купих нови евтини дрехи. Преоблякох се в пробната и захвърлих старите в кофата за боклук. После пресякох отново и се качих в автобуса за Калифорния.

Сто и петдесет километра пътувах с просълзени очи. После старият автобус прекоси щатската граница. Надникнах навън към югоизточния край на Алабама. Отворих плика на Роскоу. Вътре имаше снимка на Джо. Беше я взела от куфара на Моли Бет. Без рамката. Крайчетата бяха подрязани, за да се носи по-лесно в джоб. На гърба бе записала телефонния си номер. Излишен труд. И без това го помнех наизуст.

Край
Читателите на „Място за убиване“ са прочели и: