Лий Чайлд
Място за убиване (32)

32

В северния край на главната улица намалих скоростта и подкарах бавно през спящия град. Всички мълчахме. Хъбъл лежеше безсилно на задната седалка. Финли седеше до мен. Просто седеше като мумия и зяпаше напред. И тримата се задъхвахме. Намирахме се в онази тиха зона, която идва след мигове на смъртна опасност.

Часовникът на таблото показваше един след полунощ. Искаше ми се да изчакам до четири някъде на спокойствие. Имам си нещо като суеверие, свързано с този час. В армията му викахме „часът на КГБ“. Разправят, че точно по това време чукали на вратите. В четири сутринта. Според слуховете винаги им вървяло. По това време жертвите им били най-отпуснати. Лесно ги хващали. И ние сме пробвали от време на време. Лично на мен винаги ми е носило успех. Тъй че исках и този път да изчакам до четири. За последно.

Обиколих с колата насам-натам по тесните улички зад магазините. Изключих светлините и спрях в тъмното зад бръснарницата. Изключих двигателя. Финли се огледа и сви рамене. Да ходиш на бръснар в един след полунощ е смахната работа. Но не по-смахната от това да потрошиш полицейски участък с бентли за сто хиляди долара. Или безумец да те държи десет часа зад решетките. След двайсет години в Бостън и шест месеца в Маргрейв вече нищо не можеше да го учуди.

Хъбъл надигна глава откъм задната седалка. Още не се беше опомнил. Преди малко бе предизвикал цели три катастрофи. Сега беше потресен от дън душа. И изцеден до краен предел. Цялата му енергия бе отишла, за да натиска педала и да блъска преградите една след друга. Но бе успял. Не всеки има толкова сили. А сега си плащаше за куража. Измъкнах се навън и застанах до колата. Махнах с ръка на Хъбъл. Той излезе до мен. Стоеше и се полюшваше.

— Добре ли си? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Май че да. Ударих си коляното, а и шията ме боли ужасно.

— Разкърши се — посъветвах го аз. — Инак ще се вдървиш.

Поразведох го напред-назад по тъмната уличка. Десетина крачки насам, десетина натам. После още веднъж. Той кривеше наляво. Сигурно си бе ударил коляното в хлътналата врата. Въртеше глава, за да разхлаби вдървените мускулчета.

— Добре ли си сега? — запитах аз.

Той се усмихна. И веднага изкриви устни, защото някакво сухожилие в шията му изскърца.

— Ще се оправя.

Финли излезе и дойде при нас. Почваше да се окопитва.

Протегна се, сякаш току-що бе станал от сън. Обземаше го вълнение. Усмихна ми се в тъмното.

— Добра работа, Ричър. Чудех се как ли ще ме измъкнеш. Какво стана с Пикар?

Насочих насреща му показалец като в детска игра. Той кимна делово. Прекалено бе сдържан за нещо повече. Стиснах му ръката. Така ми се стори най-уместно. После се завъртях и почуках на задната врата на бръснарницата. Тя се отвори почти веднага. По-старият бръснар стоеше на прага, сякаш бе чакал да го потърсим. Държеше вратата като престарял иконом. Направи ни знак да влезем. Един по един минахме в нещо като склад. Наоколо имаше лавици с бръснарски принадлежности. Старецът докуца след нас.

— Трябва ни помощ — казах аз.

Той сви рамене. Вдигна махагоновата си длан — чакайте малко. Затътри се към предното помещение и след малко доведе колегата си. По-младия старец. Обсъдиха молбата ми с дрезгав шепот.

— Горе — рече по-младият.

Изкатерихме се по тясно стълбище. Попаднахме в апартамент над бръснарницата. Двамата старци ни въведоха в хола. Дръпнаха завесите и включиха две мътни лампи. Кимнаха ни да сядаме. Стаичката беше малка и овехтяла, но чиста. Уютна. Ако имах жилище, сигурно бих искал да изглежда така. Седнахме. По-младият се настани до нас, а другият изкуцука навън. Затвори вратата. Седяхме и се гледахме. После бръснарят се приведе напред.

— Вие, момчета, не сте първите, дето ги крием.

Финли се озърна. Реши да говори от наше име.

— Не сме ли?

— Не, сър, не сте — рече старецът. — Много момчета сме крили тук. Че и момичета, да си кажа правичката.

— Кого например? — запита Финли.

— Кого ли не. Момчета от селскостопанския профсъюз на фъстъчените плантации. Момчета от профсъюза на овощарите. Момичета от организациите за граждански права. Момчета, дето не искаха да им дупчат задниците във Виетнам. Когото и да речеш, все сме го крили.

Финли кимна.

— А сега криете нас.

— Сполетяла ни е беда, нали? — запита бръснарят.

Финли кимна отново.

— Голяма беда. Много неща ще се променят.

— Очаквахме я — рече старецът. — От години я чакаме.

— Тъй ли? — изненада се Финли.

Старецът кимна и се изправи. Пристъпи до големия шкаф. Отвори го и ни кимна да погледнем. Шкафът беше дълбок, с няколко лавици. А по лавиците се трупаха пари. Купища пачки, стегнати с ластичета. Запълваха шкафа от горе до долу. Трябва да имаше към двеста хиляди.

— Пари от фондацията „Клайнър“ — каза старецът. — Направо ни засипваха. Има нещо нередно в цялата работа. Аз съм на седемдесет и четири. Седемдесет години от тях все са плюли на мен. А сега ме обсипват с пари. Има нещо, нали?

Той затвори вратата и добави:

— Не ги харчим. Не пипаме нито цент, дето не сме го спечелили. Просто ги слагаме в шкафа. Срещу фондацията ли сте тръгнали, момчета?

— Утре няма да има фондация — казах аз.

Старецът кимна мълчаливо. Озърна се към шкафа и поклати глава. После излезе и ни остави в малката, уютна стаичка.

 

 

— Няма да е лесно — каза Финли. — Трима срещу трима. Те имат четирима заложници. Включително две деца. Дори не знаем къде ги държат.

— В склада са — казах аз. — Няма съмнение. Къде другаде могат да бъдат? Няма кой да ги пази. А и нали чу записа? Онова кънтене. В склада са, няма грешка.

— Какъв запис? — трепна Хъбъл.

Финли се озърна към него.

— Накарали са Роскоу да прочете послание до Ричър. Пред микрофона. За доказателство, че е при тях.

— Само Роскоу ли? Ами Чарли?

Финли поклати глава.

— Само Роскоу. От Чарли няма нищо.

Хъбъл кимна. Умен ход, колежанче, помислих си аз. Образът на Чарли пред микрофона с нож върху гърлото би повалил Хъбъл. От сегашното безучастно спокойствие към бездната на паниката, където щеше да стане съвсем безполезен.

— В склада са — повторих аз. — Няма съмнение.

Хъбъл познаваше склада. Работеше там от година и половина. Накарахме го да повтаря и преповтаря всичко до най-малки подробности. Намерихме молив и хартия и му дадохме да чертае. Преглеждахме и уточнявахме вратите, стълбите, разстоянията и прочие. Накрая имахме чертеж, с който би се гордял и професионален архитект.

Складът стоеше отделно в края на редицата. Беше доста близо до третия, където държаха селскостопански стоки. Между двете постройки имаше само тясна пътечка и телена мрежа. От другите три страни обикаляше оградата на целия комплекс. Отзад и отстрани тя минаваше съвсем близо, но отпред имаше свободно пространство за камионите.

Голямата вдигаща се врата заемаше почти цялата предна стена. Зад ъгъла отстрани имаше служебен вход. Отвътре до него — кабинка, откъдето се включваше лебедката на вратата. Срещу нея отляво метално стълбище се изкачваше към канцеларията. Канцеларията висеше горе в дъното на огромния склад, десетина метра над пода. Имаше широки прозорци и балконче с парапет за наблюдение. От задната страна се отваряше аварийна врата към пожарното стълбище, прикрепено за металната стена.

— Добре — казах аз. — Всичко е ясно, нали?

Финли сви рамене.

— Тревожат ме евентуалните подкрепления. Може да има пазачи отвън.

Отвърнах със същия жест.

— Няма да има подкрепления. Повече ме тревожат пушките. Складът е голям. А вътре има две деца.

Финли кимна. Навъси се. Разбираше какво казвам. Полицейските пушки разпръскват много широк сноп олово. Около тях просто не бива да има деца. Помълчахме. Наближаваше два след полунощ. Още час и половина чакане. Щяхме да потеглим в три и половина. И да пристигнем в четири. Любимото ми време за нападение.

 

 

Чакахме. Като войници в окоп. Като пилоти преди бомбардировка. Аз мълчах. Финли дремеше. Не му беше за пръв път. Бе изпружил крака. Лявата му ръка висеше настрани. На китката блестеше халката от белезниците. Като сребърна гривна.

Хъбъл седеше изправен. На него му беше за пръв път. Въртеше се насам-натам и хабеше енергия. Не го упреквах. Непрестанно се озърташе към мен. С мълчалив въпрос. Всеки път вдигах рамене.

В два и половина някой почука. Съвсем тихичко. Вратата се открехна. На прага стоеше по-старият бръснар. Той протегна съсухрен, треперещ пръст. Право към мен.

— Искат да те видят, синко.

Финли надигна глава, Хъбъл се озърна изплашено. Дадох им знак да кротуват. Станах и измъкнах пистолета от джоба си. Вдигнах предпазителя. Старецът махна с ръка и се изкиска.

— Туй не ти трябва, синко. Хич дори не ти трябва.

Нетърпеливо направи знак да го последвам. Прибрах пистолета. Погледнах другите двама, свих рамене и тръгнах след стареца. Той ме въведе в малка кухничка. На една табуретка седеше престаряла жена. Мършава като вейка, със същото махагоново лице. Приличаше ми на старо дърво през зимата.

— Това е сестра ми — каза старият бръснар. — Събудихте я с вашите приказки, момчета.

После пристъпи към нея. Приведе се и изрече в ухото й:

— За туй момче ти разправях.

Тя вдигна глава и се усмихна. Беше като слънчев изгрев. За миг долових каква красавица е била преди много, много години. Протегна ръка и аз я поех. Сякаш докосвах телчета в суха стара ръкавица. Бръснарят ни остави сами. На минаване се наведе към мен и рече:

— Питай я за него.

Сетне се затътри навън. Все още държах ръката на старицата. Тя не я дръпна. Остави я да лежи като кафява вейка в огромната ми длан.

— Не чувам много добре — рече жената. — Говори по-високо.

Приведох се край ухото й. Тя миришеше на старо изсъхнало цвете.

— Сега как е? — запитах аз.

— Добре е, синко — рече тя. — Всичко чувам.

— Тия дни разпитвах брат ти за Блейк Слепеца.

— Знам, синко, знам. Той ми разказа.

— Чух, че си го познавала — изрекох аз до ухото й.

— Ами да. Много добре го познавах.

— Ще ми разкажеш ли?

Тя завъртя глава и ме погледна тъжно.

— Какво да ти разкажа? Отиде си много отдавна.

— Какъв беше? — запитах аз.

Тя продължаваше да ме гледа. Очите й се замъглиха. Връщаше се назад във времето — преди шейсет, седемдесет години.

— Беше сляп.

Дълго време не каза нищо повече. Устните й потрепваха беззвучно и усещах как пулсът бие равномерно в костеливата китка. Тя изви глава, сякаш се вслушваше в някакъв далечен звук. После повтори:

— Беше сляп. Мило момче.

Трябва да имаше не по-малко от деветдесет години. Връстница на века. Сега си спомняше младостта. Не детството или юношеството. Зрелите, женствени години. И наричаше Блейк мило момче.

— Бях певица — каза жената. — А той свиреше на китара. Чувал ли си тоя стар израз — китарата му звънеше като камбанка? Точно тъй казваха за Блейк. Хващаше старата китара и звуците се посипваха тъй бързо, че не успявах да ги догоня. Но всяка нота бе съвършена като песен на сребърно звънче, полетяла из въздуха. Свирехме и пеехме по цяла нощ, а призори го водех в ливадите, сядахме под някое дърво и продължавахме. Просто от радост. Просто защото аз можех да пея, а той да свири.

Тя тихичко изтананика няколко реда. Несъмнено бе загубила част от гласа си. Беше тъй слаба и крехка, че не можех да очаквам от нея висок, тръпнещ сопран. Пееше с глух, задавен алт. Мислено тръгнах по нейните стъпки и си представих как седят сред старата южна ливада. Тежък аромат на диви цветя, пчелите лениво бръмчат наоколо, а те се облягат на дънера, пеят и свирят просто от радост. И от сърцата им извират звънките, предизвикателни звуци, сътворени от Блейк, които толкова ми харесваха.

— Какво стана с него? — запитах аз. — Знаеш ли?

Тя кимна.

— Само двама души на тоя свят знаят какво стана. Аз съм едната.

— Ще ми кажеш ли? Затова дойдох в Маргрейв — да разбера.

— Шейсет и две години — рече старицата. — Цели шейсет и две години никому не съм казала.

— Ще ми кажеш ли? — повторих аз.

Тя кимна. Тъжно. Старческите й очи се замъглиха от сълзи.

— Шейсет и две години. Ти си първият, който пита.

Затаих дъх. Устните й потрепнаха, съсухрената ръка се размърда в дланта ми.

— Той беше сляп — каза старицата. — Но имаше живец. Чувал ли си тая дума? Живец. Бодрост. Бодрост и широка усмивка, това е живец. В Блейк имаше живец. Много веселие и енергия. Бързо крачеше и бързо говореше, вечно на път, вечно усмихнат, милият глупчо. Но веднъж излязохме от една кръчма в града и със смях тръгнахме по тротоара. Наоколо нямаше жива душа, само двама бели вървяха насреща. Мъж и момче. Видях ги и скочих на пътя, както беше прието. Нагазих в калта, та да не им се пречкам. Но горкият Блейк беше сляп. Не ги видя. Налетя право върху бялото момче. Бяло момче на десетина-дванайсет години. То отхвръкна в калта. Цепна си главата на един камък и вдигна врява до небесата. Таткото беше с него. Познавах го. Голям човек беше в този град. Момчето му се дереше на поразия. Викаше на татко си да накаже проклетия негър. Тогава таткото не издържа и налетя срещу Блейк с бастуна си. На върха имаше тежка сребърна топка. Удряше и удряше горкия Блейк, докато главата му се разцепи като презрял пъпеш. Остави го на място. Вдигна момчето и се обърна към мен. Прати ме до поилото за коне да измия косата, кръвта и мозъка на горкия Блейк от бастуна. Заръча да не казвам никому, инак и мен щял да убие. Скрих се и изчаках, докато някой друг намери горкия Блейк на тротоара. После изтичах да плача и да пищя с всички останали. И никому не казах до ден-днешен.

Тежки сълзи бликаха от очите й и бавно се стичаха по костеливите бузи. Посегнах да ги избърша с пръст. Поех и другата й ръка.

— Как се казваше момчето?

— Често съм го срещала подир това — каза тя. — Често съм го виждала да ми се хили ден подир ден, та да не забравя как лежеше горкият Блейк с разбита глава.

— Как се казваше? — повторих аз.

— Не стана нарочно. Всеки би го разбрал. Горкият Блейк беше сляп. А и момчето не биваше да пищи толкова. Нищо му нямаше. Голямо момче беше, трябваше да разбира. Заради него стана всичко. Защото се разпищя.

— Как се казваше момчето? — настоях аз.

Тя завъртя глава и ме погледна в очите. Разкри тайната отпреди шейсет и две години.

— Гроувър Тийл. Порасна и стана кмет като татко си. Мисли се за цар на света, проклетникът, ама е само ревливо хлапе, дето погуби горкия ми Блейк без друга вина, освен че беше черен и сляп.