Лий Чайлд
Място за убиване (31)

31

Когато навлязох в предградията на Огъста, вече бе паднала нощ. Щом високите сгради наоколо взеха да се сгъстяват, аз отбих от магистралата. Подкарах по градските улици и спрях при първия срещнат мотел. Заключих бентлито и изтичах в канцеларията. Спрях пред бюрото. Дежурният вдигна глава.

— Имате ли стаи? — запитах аз.

— Трийсет и шест долара.

— А телефон в стаята?

— Естествено — рече той. — Климатик и кабелна телевизия.

— И телефонен указател ли има?

Дежурният кимна.

— Да ви се намира карта на Огъста? — запитах аз.

Той посочи с палец към един рафт до автомата за цигари. Там имаше цял куп брошури и карти. Отброих трийсет и шест долара. Пуснах ги на бюрото. Взех регистъра. Записах се с името Роскоу Финли.

— Номер дванайсет — рече дежурният и ми подаде ключа.

Грабнах една карта и изтичах към стая дванайсет. Заключих отвътре. Не огледах стаята. Интересувах се само от телефона и указателя. Хвърлих се върху леглото и разгънах картата. Отворих указателя на буква Х — хотели.

Списъкът беше огромен. В Огъста имаше стотици места, където човек да отседне за една нощ. Буквално стотици. Пак огледах картата. Съсредоточих се върху отрязъка около магистралата на влизане в града откъм запад. Този район ме интересуваше. Отхвърлих хотелите до самата магистрала. Отхвърлих и по-отдалечените. Спрях се на онези, от които до магистралата имаше триста-четиристотин метра. Очертах неправилен квадрат, приблизително километър на километър. Сложих справочника до картата и набързо съставих списък.

Осемнайсет хотела. В един от тях се намирах сега. Вдигнах слушалката и набрах нула. Обади се дежурният.

— Случайно да имате гост на име Пол Ленън? — запитах аз.

Кратко мълчание. Проверяваше в книгата.

— Ленън ли? Не, сър.

— Благодаря — казах аз и затворих.

Въздъхнах дълбоко и прегледах списъка. Набрах първия номер.

— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?

Пауза.

— Не, сър.

Продължих по списъка. Набирах номер след номер.

— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?

Всеки път следваше пауза, докато проверят в книгата. Понякога чувах как разлистват. Някои имаха компютри. Тогава чувах клавишите.

— Не, сър — отговаряха всички. Един след друг.

Лежах по гръб с телефона върху гърдите. Вече бях стигнал до номер тринайсет от списъка.

— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?

Кратко мълчание. Прошумоляха страници.

— Не, сър — гласеше поредният отговор.

— Благодаря — казах аз. Затворих.

Набрах номер четиринайсет. Заето. Затворих и набрах следващия.

— Случайно да имате гост на име Пол Ленън?

Пауза.

— Стая номер двайсет — каза дежурният.

— Благодаря.

Затворих. Отпуснах се. Въздъхнах. Върнах телефона върху нощното шкафче и огледах картата. Петнайсетият хотел беше само на три пресечки от мен. Северно от магистралата. Хвърлих ключа на леглото и се върнах в колата. Двигателят бе още топъл. Бях останал в хотела само двайсет и пет минути.

Наложи се да мина три пресечки на изток, докато открия място за ляв завой. После още три пресечки на север за следващия. Обикалях по ръбеста спирала. Намерих петнайсетия хотел и спрях отпред. Влязох във фоайето. Беше доста занемарено. Нечисто, сумрачно. Приличаше на пещера.

— Какво ще обичате? — запита дежурният.

— Нищо — рекох аз.

Тръгнах по лабиринта от коридори. Открих номер двайсет. Почуках на вратата. Отвътре изтрака верига. Чаках. Вратата се открехна.

— Здрасти, Ричър — долетя глас отвътре.

— Здрасти, Хъбъл — казах аз.

 

 

Той ме обсипа с въпроси, но аз мълчаливо го помъкнах към колата. Имахме време за приказки — предстояха ни четири часа път. Трябваше да побързаме. Бях спечелил два часа аванс и не исках да ги загубя. Предпочитах да си ги сложа в касичка. Можеха да ми потрябват.

Хъбъл ми се стори съвсем наред. Вместо да го скапят, шестте дни бягство му се бяха отразили добре. Вече нямаше и следа от онова самодоволно лустро. Сега изглеждаше малко по-стегнат и съсредоточен. Закален. Поне донякъде приличаше на човек. Беше облечен с евтина конфекция и носеше чорапи. На носа му блестяха стари очила със стоманена рамка. Простичък електронен часовник закриваше бледата кожа на мястото на ролекса. Приличаше на водопроводчик или човек, дето събира пътна такса.

Нямаше багаж. Беше избягал набързо. Само хвърли едно око на стаята и излезе след мен. Сякаш още не можеше да повярва, че бягството е приключило. Прекосихме мрачното фоайе и излязохме в нощта. Като видя колата отпред, Хъбъл спря.

— С колата на Чарли ли си дошъл?

— Тя се тревожеше за теб — казах аз. — Помоли ме да те потърся.

Той кимна. После изненадано вдигна вежди.

— Ами тия затъмнени стъкла?

Ухилих се и свих рамене.

— Не питай. Дълга история.

Отдалечихме се от хотела. Хъбъл би трябвало най-напред да ме попита как е Чарли, но го мъчеше нещо друго. Преди малко, когато отвори вратата на стаята, видях как облекчението го залива като вълна. И все пак нещо го дразнеше. Гордостта. Вече шест дни бягаше и се криеше. Мислеше, че се справя добре. А излизаше точно обратното, след като аз го открих. Сега размишляваше над това. Едновременно изпитваше облекчение и обида.

— Как ме намери, по дяволите? — запита той.

Отново свих рамене.

— Лесно. Имам богат опит. Много момчета съм търсил. Все дезертьори от армията.

Криволичех по уличките към магистралата. Виждах потока от фарове, устремени на изток, но рампата беше като съкровище в центъра на лабиринт. Отново описвах същата ъгловата спирала.

— Как успя все пак? — настоя Хъбъл. — Та аз можех да бъда навсякъде.

— Не, не можеше — отвърнах аз. — Там е цялата работа. Затова беше толкова лесно. Нямаш нито кредитна карта, нито шофьорска книжка или какъвто и да било документ. Носиш само пари в брой. Значи отпадат вариантите със самолет или кола под наем. Пътувал си с автобус.

Най-сетне открих рампата. Прицелих се в съседното платно и завъртях волана. Профучахме нагоре и се сляхме с автомобилния поток за Атланта.

— Това беше началото — продължих аз. — После си представих, че съм на твое място. Ти се страхуваш за близките си. Затова предположих, че ще обикаляш около Маргрейв. Съзнателно или подсъзнателно си искал да се усещаш близо до тях. Хванал си такси до автогарата в Атланта, нали?

— Точно така. Първият автобус беше за Мемфис, но аз изчаках следващия. Мемфис е много далеч. Не смеех да се откъсвам толкова.

— Именно това ме облекчи — казах аз. — Обикалял си около Маргрейв. Нито близо, нито много далеч. И обратно на часовниковата стрелка. Имат ли избор, хората вършат всичко обратно на часовниковата стрелка. Правило без изключения, Хъбъл. Трябваше само да отброя пет дни, да огледам картата и да предскажа къде ще спреш всеки път. Вероятно понеделник те е заварил в Бърмингам, Алабама. Вторник — в Монтгомъри. Сряда — в Кълъмбъс. С четвъртъка се затрудних. Бях готов да заложа на Мейкън, но се чудех дали не е твърде близо до Маргрейв.

Той кимна.

— Четвъртък беше кошмарен ден. Прав си за Мейкън. Отседнах в някаква ужасна барака, цяла нощ не можах да мигна.

— А в петък сутринта си потеглил за Огъста. Вторият ми рискован залог беше, че си останал тук две вечери. Предположих, че след Мейкън си доста потресен и губиш сили. Всъщност не бях сигурен. Едва не потеглих за Грийнвил в Южна Каролина. Но явно добре съм се досетил.

Хъбъл се умълча. Досега се мислеше за невидим, а всъщност бе обикалял около Маргрейв като фар в тъмна нощ.

— Само че ползвах измислени имена — рече той по някое време. Предизвикателно.

— Ползвал си измислени имена — кимнах аз. — Пет нощи, пет хотела, пет имена. На петия път си повторил първото, нали?

Той се смая. Помисли малко и кимна.

— Как разбра, по дяволите?

— Много момчета съм гонил — рекох аз. — А и знам за теб това-онова.

— Какво знаеш?

— Ти си падаш по „Бийтълс“. Сам разказа, че си посетил сградата „Дакота“ и си обикалял из Ливърпул. В хола ти видях, кажи-речи, всички дискове на „Бийтълс“. Значи първата нощ си се записал в хотела под името Пол Ленън, нали?

— Вярно — каза той.

— Не Джон Ленън — уточних аз. — Хората обикновено си държат на малкото име. Не знам защо, но е така. Значи, бил си Пол Ленън. Във вторник ставаш Пол Маккартни. В сряда — Пол Харисън. В четвъртък — Пол Стар. В петък отново си станал Пол Ленън, нали?

— Вярно — повтори той. — Но в Огъста има стотици хотели. Евтини, средни, луксозни. Как, по дяволите, разбра къде да ме търсиш?

— С мислене — казах аз. — В петък малко преди обяд си пристигнал откъм запад. Човек като теб предпочита да тръгне назад, по вече познатия път. Така се чувства по-сигурен. След четири часа в автобуса си се схванал, искал си да подишаш чист въздух, затова си повървял около половин километър. После те е хванал страх и си свърнал настрани от магистралата. Тъй че имах да проверя сравнително малък район. Осемнайсет места. Ти беше в номер петнайсет.

— Как е сега в Маргрейв? — запита той.

Това бе големият въпрос. Зададе го колебливо, сякаш не искаше да узнае. Аз пък не смеех да му отговоря. Отпуснах педала и намалих скоростта за в случай, че го прихване нещо и се нахвърли върху мен. Не исках да катастрофираме. Нямах време за губене.

— Загазили сме до шия — рекох. — Имаме само седем часа, за да оправим нещата.

Запазих най-лошото за накрая. Казах му, че в понеделник Чарли и децата са отишли при един агент от ФБР. За да ги скрие. После добавих, че агентът е бил Пикар.

В колата настана тишина. Няколко километра карахме така. Беше нещо повече от тишина. Убийствена, мълчаливи пустота. Сякаш планетата бе загубила цялата си атмосфера. Тишина, която ревеше в ушите ми.

Той почна да свива и разпуска юмруци. Да се люшка напред-назад върху широката кожена седалка. После изведнъж застина. Реакцията така и не избухна. Не успя да се задейства. Мозъкът му просто изключи и отказа да реагира. Като изгорял бушон. Вестта бе прекалено ужасна, за да я възприеме. Само ме гледаше.

— Ясно — каза накрая. — Значи трябва да ги измъкнеш, нали?

Пак натиснах педала. Колата полетя към Атланта.

— Ще ги измъкна — рекох аз. — Но трябва да ми помогнеш. Затова първо дойдох при теб.

Той кимна. Беше прескочил преградата. Вече не се боеше и почваше да се отпуска. Намираше се в онова състояние, където човек просто върши каквото трябва. Познавам това състояние. То е целият ми живот.

 

 

На трийсетина километра от Огъста видяхме отпред мигащи лампи и полицаи със светещи палки. Край другото платно имаше катастрофа. Някакъв камион беше премачкал спряла кола. По-нататък магистралата беше задръстена от автомобили. Наоколо се валяха купища мръсни хартийки. Хората търчаха насам-натам и ги събираха. Бавно пролазихме през задръстването. Хъбъл гледаше настрани.

— Много съжалявам за брат ти — каза той. — Просто нямах представа. Май аз съм виновен, нали?

Отпусна се на седалката. Но не исках сега да мълчи. Трябваше да остане във форма. Затова му зададох въпроса, който ме мъчеше цяла седмица.

— Как успя да загазиш така, по дяволите?

Хъбъл сви рамене. Въздъхна към предното стъкло. Като че нямаше представа как е станало. Нито пък как е могло да не стане.

— Останах без работа — каза той. Просто констатираше факта. — Чувствах се съсипан. Ядосан и разтревожен. И ужасно изплашен, Ричър. Знаеш ли, ние живеехме като в мечта. Златна мечта. Съвършен, идиличен живот. Ринех парите с лопата и ги пилеех с щедра ръка. Като в приказка. Но по едно време плъзнаха слухове. Операциите на дребно били под въпрос. Началството било взело моя отдел на прицел. Изведнъж осъзнах, че само една заплата ме дели от катастрофата. После закриха отдела. Изхвърлиха ме. И заплатата не дойде.

— И след това?

— Бях обезумял. Ядосах се. Толкова години се скапвах от бачкане за ония мръсници. Бях от най-добрите. Натрупах им цяло състояние. А те изведнъж ме изтръскаха като лайно от обувка. Страхувах се. Щях да загубя всичко, нали? А бях уморен. Не можех да се прехвърля другаде и да започна от нулата. Стар съм за това, нямам толкова енергия. Просто не знаех какво да правя.

— И тогава се появи Клайнър — казах аз.

Хъбъл кимна. Пребледня.

— Той вече знаеше. Сигурно Тийл му е казал. Тийл знае всичко за всекиго. Клайнър ми се обади на третия ден. Още не бях казал на Чарли. Нямах сили да проговоря. Клайнър ми позвъни и предложи да се срещнем на аерогарата. Връщаше се с частен самолет от Венецуела. Отлетяхме да обядваме на Бахамските острови и поприказвахме там. Честно казано, чувствах се поласкан.

— И какво?

— Надрънка ми цял куп глупости. Разправяше, че тъкмо имам възможност да се измъкна на свобода. Трябвало да зарежа банките и да ида при него, та да видя що е работа и що е заплата. Всъщност почти не го познавах. Естествено, знаех за наследственото богатство и за фондацията, но не се бяхме срещали лично. Стори ми се много богат, много предприемчив и безкрайно умен. А ето че ме канеше в частния си самолет и предлагаше да работим заедно. Именно заедно, това най-много ме поласка. Бях отчаян, изплашен и веднага се съгласих.

— А после?

— На другия ден пак се обади. Изпрати ми самолет. Искаше да летя до Венецуела, за да се срещнем в завода му. Така и направих. Останах там само един ден. Не видях нищо особено. После Клайнър ме прехвърли в Джаксънвил. Една седмица гостувах на адвокатите му. След това вече бе твърде късно. Нямаше как да се измъкна.

— Защо? — запитах аз.

— Беше ужасна седмица. Не изглежда чак толкова много, нали? Само една седмица. Но през това време той ме обработи до дъно. През първия ден бяха само ласкателства. И изкушения. Обеща ми огромна заплата, премии, каквото си поискам. Водеше ме по клубове, по хотели и навсякъде ръсеше пари с пълни шепи. Във вторник започнах работа. Оказа се ужасно трудна в сравнение с онова, което вършех в банката. Беше нещо съвсем специфично. Естествено, той търсеше пари в брой, но само по един долар. Нищо друго. Нямах представа защо. И освен това искаше пълна отчетност. Най-строго счетоводство. Но знаех, че ще се справя. Освен това той изглеждаше кротък началник. Никакъв натиск, никакви проблеми. Проблемите почнаха в сряда.

— Как?

— В сряда го попитах какво става. И той ми каза. Най-спокойно обясни какво върши. Каза още, че сега и аз го върша. Вече съм се замесил. Трябвало да си затварям устата. В четвъртък ме хвана страх. Просто не можех да повярвам. Казах му, че искам да си вървя. Тогава ме откара на някакво ужасно място. Там беше синът му. Заедно с двама латиноамериканци. В задната стаичка имаше някакъв окован човек. Клайнър ми каза, че онзи му се изпречил на пътя. Заръча да гледам внимателно. Синът му направи човека на пихтия. Пред очите ми го подмяташе из цялата стая. После латиноамериканците извадиха ножове и накълцаха клетника на парчета. Всичко беше в кръв. Ужасно. Не вярвах на очите си. Взех да повръщам.

— Продължавай — казах аз.

— Беше кошмар. Цяла нощ не мигнах. Мислех си, че вече никога няма да заспя. В петък сутринта отлетяхме обратно. Седяхме един до друг в частния самолет и той ми разказа какво ще се случи. Каза, че няма да се задоволят само с мен, а ще хванат и Чарли. Обсъждаше го спокойно. Коя гръд да среже по-напред? Лявата или дясната? А като умрем, от кое дете да почне? Люси или Бен? Истински кошмар. Каза, че щели да ме заковат за стената. Едва не напълних гащите. После кацнахме, той позвъни на Чарли и настоя да вечеряме заедно. Каза й, че ще въртя бизнес с него. Чарли се зарадва страхотно, защото Клайнър е голяма клечка по тия места. А за мен беше кошмар, защото трябваше да се преструвам, че всичко е наред. Дори не бях казал на Чарли, че са ме изхвърлили от работа. Трябваше да лъжа, че още съм в банката. А онова копеле през цялата вечер любезно разпитваше Чарли как са децата и ми се усмихваше.

Замълчахме. Вече навлизах в предградията на Атланта и се озъртах за южната магистрала. От дясната ни страна искряха светлините на големия град. Отляво се разстилаше мрачен селски пущинак. Открих магистралата и подкарах с пълна скорост на юг. Към една малка точица сред мрачния пущинак.

— А после? — запитах аз.

— Почнах работа в склада — каза Хъбъл. — Така искаше Клайнър.

— Какво вършеше?

— Отговарях за доставките. Имах там малка канцелария и трябваше да доставям долари, а освен това да наглеждам товаренето и транспорта.

— Шърман Столър ли беше шофьорът?

— Да, той. Само на него възлагаха курсовете до Флорида. Всяка седмица го пращах нататък с един милион еднодоларови банкноти. Понякога се случваше да вземе почивка и тогава го заместваше някой от пазачите. Но това ставаше рядко. Той ми помагаше да пълним кашоните и да ги товарим. Работехме като луди. Милион банкноти са страхотна гледка. Нямаш представа. Все едно да изринеш с лопата цял плувен басейн.

— Шърман обаче взе да краде, нали? — рекох аз.

Хъбъл кимна. Стоманените рамки проблеснаха в мътното сияние на таблото.

— Истинското броене ставаше във Венецуела — каза той. — Получавах точните цифри след около месец. Така проверявах дали правилно съм пресметнал според теглото. Няколко пъти излязохме на червено със стотина бона. Нямаше начин да съм допуснал подобна грешка. Всъщност количеството беше нищожно, защото от другия край излизаха превъзходни фалшификати за четири милиарда, тъй че можех да не се тревожа. Но всеки път липсваше колкото се побира в един кашон. Не можеше да е грешка. Предположих, че Шърман краде на едро.

— И какво?

— Предупредих го. Нали разбираш, рекох, че няма да кажа на никого. Само го предупредих да внимава, защото, ако Клайнър разбере, ще го убие. Пък и аз можех да загазя. И без това имах за какво да треперя. Беше същинско безумие. Клайнър внасяше купища фалшиви пари. Просто не можеше да се удържи. Мислех си, че съвсем е ударил през просото. Тийл харчеше наляво и надясно, за да разхубави града.

— Ами последните дванайсет месеца? — запитах аз.

Той сви рамене и поклати глава.

— Наложи се да прекратим износа. Новите мерки на бреговата охрана го направиха невъзможен. Клайнър реши да трупа запаси. Вярваше, че акцията няма да трае дълго. Знаеше колко е изтънял бюджетът на бреговата охрана. Но акцията все не свършваше и не свършваше. Беше ужасна година. Вечно под напрежение. А сега бреговата охрана реши да се оттегли и пак ни изненада. Клайнър мислеше, че щом са стискали досега, ще изтраят поне до изборите през ноември. Не сме готови за износ. Изобщо не сме готови. Парите просто лежат на камара. Още не са опаковани.

— Кога се свърза с Джо? — запитах аз.

— С Джо ли? — повтори той. — Така ли се казваше брат ти? Аз го знаех с името Поло.

— Пало — поправих го аз. — Там е роден. Градче на остров Лейте, Филипините, Болницата се помещава в една стара катедрала. Когато бях на седем, там ми сложиха ваксина против малария.

Той помълча един-два километра, сякаш в памет на мъртвия. После продължи:

— Преди година се обадих в Министерството на финансите. Освен на тях нямаше на кого да се довери Не мога да позвъня в полицията заради Морисън, на ФБР не вярвам заради Пикар. Затова позвъних във Вашингтон и разказах на някакъв човек, който се представи с името Поло. Беше много умен. Вярвах, че ще се справи. Знаех, че най-добрият момент за удар е, докато трупаме запаси. Всички доказателства бяха налице.

Зърнах бензиностанция и в последния момент реших да отбия. Хъбъл напълни резервоара. Намерих в боклука пластмасова бутилка и му заръчах да напълни и нея.

— Това пък защо? — запита той.

Погледнах го и свих рамене.

— За всеки случай.

Платихме и се върнахме на магистралата. Продължихме на юг. Още половин час до Маргрейв. Наближаваше полунощ.

— Какво те накара да избягаш в понеделник? — запитах аз.

— Клайнър ми се обади. Каза да си стоя у дома. Щели да наминат двама от нашите. Попитах защо, а той рече, че във Флорида имало някакви проблеми и трябвало да ги оправя.

— Но?

— Не му повярвах. Щом спомена двама души, веднага си спомних какво бях видял в Джаксънвил през първата седмица. Хвана ме страх. Викнах такси и изчезнах.

— Добре си сторил, Хъбъл — казах аз. — Отървал си кожата.

— Знаеш ли какво?

Погледнах го въпросително.

— Ако беше споменал само един човек, нямаше да обърна внимание. Нали разбираш, щях да се хвана на въдицата, ако беше рекъл: стой си у дома, един от нашите ще намине. Но той каза за двама.

— Сбъркал е.

— Знам — кимна Хъбъл. — Още не ми се вярва. Той никога не допуска грешки.

Поклатих глава. Усмихнах се в тъмното.

— Допусна. Миналия четвъртък.

Големият хромиран часовник на бентлито показваше полунощ. Исках цялата работа да свърши до пет сутринта. Значи разполагах с пет часа. Ако всичко минеше добре, времето бе предостатъчно. Ако допуснех грешка, нямаше да има значение дали са пет часа, пет дни или пет години. Имах право само на един опит. Натам и обратно. Както казват в армията: направи го веднъж, но да е както трябва. Тази нощ бих добавил: и по-бързичко.

— Хъбъл — казах аз, — трябва да ми помогнеш.

Той се разсъни и ме погледна.

— Как?

Използвах последните десет минути по магистралата, за да му обясня. Няколко пъти повторих всичко, докато го научи наизуст. Отбих към областното шосе. Минах край складовете и прелетях по двайсетте километра до града. Щом наближихме полицейския участък, намалих скоростта. Беше тихо и тъмно. На паркинга нямаше коли. Пожарната също ми се стори наред. Градчето бе пусто и онемяло. Светеше само в бръснарницата.

Завих надясно по Бекман и подкарах нагоре към дома на Хъбъл. Край познатата пощенска кутия завъртях волана и продължих по алеята. Спрях пред вратата.

— Ключовете ми са вътре — каза Хъбъл.

— Отворено е — рекох аз.

Той отиде да провери. Придърпа разбитата врата плахо, с един пръст, сякаш очакваше да е минирана. Видях го да влиза. След минута отново се появи. Държеше ключове, но не тръгна към гаража. Дойде до мен и наведе глава.

— Вътре е страхотна бъркотия. Какво е станало?

— Използвах къщата за засада — обясних аз. — Четирима души обиколиха навсякъде да ме търсят. А навън валеше.

Той се приведе още по-ниско и ме погледна.

— Те ли бяха? Нали разбираш, онези, които щеше да ми прати Клайнър.

Кимнах.

— Всичко си носеха.

Виждах лицето му в бледото сияние на старомодното табло. Очите му бяха широко разтворени, но не ме виждаха. Сега Хъбъл виждаше онова, което го бе навестявало в безброй кошмари. Бавно кимна. После се пресегна и положи ръка върху рамото ми. Стисна. Не каза нищо. Обърна се и изчезна. Останах сам. Чудех се как може да ми е бил противен преди една седмица.

Използвах времето, за да презаредя пустинния орел. Сложих още четири патрона на мястото на онези, които бях изстрелял край магистралата. После видях как Хъбъл изкара от гаража старото си зелено бентли. Двигателят още не бе загрял и отзад се влачеше бял облак пара. На минаване Хъбъл ме поздрави с палец и аз последвах белия облак надолу по Бекман. Минахме в колона покрай църквата и завихме по главната улица. Две елегантни стари коли се носеха една след друга през спящия град, готови за битка.

Хъбъл спря на четирийсет метра от участъка. Отби до тротоара точно където му бях казал. Изгаси фаровете и зачака с включен двигател. Минах покрай него към паркинга пред управлението. Спрях в най-далечния ъгъл и излязох. Оставих вратите отключени. Извадих огромния пистолет. Нощта беше студена, а тишината — направо смазваща. Чувах тихо бучене откъм колата на Хъбъл. Вдигнах предпазителя на пистолета и щракването ми се стори оглушително сред покоя.

Изтичах до участъка и се проснах на земята. Пропълзях напред до стъклената врата. Надзърнах вътре и се ослушах. Затаих дъх. Изчаках така доста време, за да съм сигурен.

Станах и отново спуснах предпазителя. Прибрах пистолета. Бързо пресметнах наум. От пожарната и полицейското управление до северния край на главната улица имаше около триста метра. От другата страна закусвалнята беше на осемстотин метра. Според мен никой не можеше да пристигне за по-малко от три минути. Две минути, за да се осъзнае, и още минута за бърз спринт откъм главната улица. Значи разполагахме с три минути. Нека ги разделим наполовина за по-сигурно. И тъй, общо деветдесет секунди от началото до края.

Изтичах на шосето и размахах ръка към Хъбъл. Видях как колата му се отлепи от тротоара и веднага изтичах към входа на пожарната. Спрях до голямата червена врата и зачаках.

Хъбъл рязко завъртя старото бентли и описа дъга през шосето. Спря напреко на платното — точно срещу пожарната, с гръб към мен. Видях как колата се люшна, когато превключи на задна. После даде газ и тежката стара лимузина се понесе заднишком към мен.

Колата летеше все по-бързо и изведнъж се вряза с трясък във вратата на пожарната. Старото бентли сигурно тежеше към два тона, тъй че изтръгна желязната порта от пантите без затруднение. Раздаде се страховит трясък на разкъсан метал и чух как строшените стопове изхрущяха. Задната броня се откачи и издрънча по бетона. Докато Хъбъл измъкваше колата напред, аз се хвърлих край него и хлътнах в пожарната. Вътре беше тъмно, но отстрани на една от пожарните коли зърнах каквото ми трябваше. Огромни клещи за рязане на метал, трябва да бяха дълги към метър и половина. Смъкнах ги от скобите и хукнах към изхода.

Щом ме видя да излизам, Хъбъл отново описа широка дъга през шосето. Задницата на бентлито беше смачкана. Багажникът зееше и изкривените ламарини скърцаха. Но Хъбъл си знаеше работата. Направи завоя и се прицели във вратата на участъка. Спря за секунда, после натисна педала. Понесе се с пълна скорост срещу дебелата стъклена врата. Вече с лице към нея.

Сред дъжд от стъкла старото бентли прелетя през вратата и прегази бариерата. Нахълта в общата канцелария и спря. Аз се втурнах след него. Финли стоеше в средната килия. Вкаменен от изненада. Лявата му ръка беше хваната с белезници за една от страничните решетки. В дъното на килията. По-добре не можеше и да бъде.

Нахвърлих се върху останките от бариерата и разчистих място зад Хъбъл. Махнах му с ръка. Той завъртя волана и даде заден ход. Минах отпред и изблъсках бюрата настрани, за да му освободя пътя. Завъртях се и дадох сигнал.

Вече и предницата на бентлито беше цъфнала. Радиаторът бе станал на хармоника, капакът зееше. Отдолу църкаше зеленикава вода, над двигателя съскаше пара. Фаровете бяха смачкани, гумите триеха в ламарината. Но Хъбъл си знаеше работата. Натисна спирачките и даде газ. Точно както му бях заръчал.

Видях как колата се разтресе на място. Сетне полетя към килията на Финли. Удари титановите решетки под ъгъл и ги преряза като секира. Капакът отхвръкна нагоре, предното стъкло се пръсна на парчета. Раздаде се звън и скърцане на разкъсан метал. Хъбъл спря само на метър от Финли. Разбитата кола се отпусна. Настана тишина, нарушавана само от съскането на продънения радиатор. Из въздуха се носеха облаци прах.

Хвърлих се през решетките и захапах с клещите веригата на белезниците. Напънах с все сила дългите дръжки и веригата се разпадна. Подадох клещите на Финли и го дръпнах навън. Хъбъл се измъкваше по капака на бентлито. Вратите бяха залостени от удара и не се отваряха. Помогнах му да излезе, после се пресегнах вътре и дръпнах ключовете. Изтичахме заедно през опустошената канцелария и прегазихме купищата стъкло на мястото на вратата. Хукнахме към другото бентли и скочихме вътре. Затръшнахме вратите и подкарахме към града.

Финли беше на свобода. Деветдесет секунди от началото до края.