Лий Чайлд
Място за убиване (3)

3

С белезници на ръцете отново се озовах в луксозния кабинет. Финли седеше зад голямото бюро под флаговете и стария часовник. Бейкър придърпа стол пред бюрото. Седнах срещу Финли. Той извади касетофона. Изопна кабелите. Насочи микрофона към мен. Изпробва го с нокът. Пренави касетата. Готово.

— Последните двайсет и четири часа, Ричър — каза той. — В подробности.

Двамата полицаи едва сдържаха възбудата си. Рехавото обвинение изведнъж бе станало желязно. Обземаше ги тръпката на победата. Познавах признаците.

— Снощи бях в Тампа — казах аз. — В полунощ се качих на автобуса. Пътниците могат да потвърдят. Слязох от автобуса в осем сутринта близо до областното шосе. Ако Морисън казва, че ме е видял в полунощ, вероятно греши. По това време бях на около шестстотин километра оттук. Друго не мога да добавя. Проверете.

Финли ме изгледа втренчено. После кимна на Бейкър, който разгърна кожена папка и зачете:

— Жертвата не е идентифицирана. Няма документи. Няма портфейл. Бял мъж на около четирийсет години, много висок, с бръсната глава. Трупът е открит в осем тази сутрин край оградата, близо до главната порта. Частично прикрит с празен кашон. Успяхме да вземем отпечатъци. Никакъв резултат. Няма ги в архивите.

— Кой беше този човек, Ричър? — запита Финли.

Бейкър чакаше да реагирам по някакъв начин. Не му доставих това удоволствие. Просто си седях и слушах тихото потракване на стария часовник. Стрелките пълзяха към два и половина. Мълчах. Бейкър порови из папката и подбра нов лист. Озърна се и продължи:

— Жертвата е простреляна с два куршума в главата. Вероятно малокалибрен пистолет със заглушител. Първият изстрел е даден отблизо в лявото слепоочие, вторият от упор зад лявото ухо. Очевидно куршумите са били с мек връх, защото на излизане са раздробили цялото му лице. Дъждът е отмил барутните следи, но формата на изгарянията подсказва заглушител. Смъртта вероятно е настъпила след първия изстрел. Куршумите са изчезнали. Гилзите също.

— Къде е пистолетът, Ричър? — запита Финли.

Погледнах го и направих гримаса. Не казах нищо.

— Смъртта е настъпила в периода от единайсет и половина до един след полунощ — продължи Бейкър. — Трупът не е бил там в единайсет и половина, когато приключва смяната на пазача. Човекът е сигурен в това. Другият пазач открил мъртвеца, когато дошъл да отключи портата. Около осем сутринта. Видял те да се отдалечаваш и ни позвъни.

— Кой беше този човек, Ричър? — повтори Финли.

Не му обърнах внимание и продължих да гледам Бейкър.

— Защо смятате, че е станало преди един? — запитах на свой ред.

— Защото точно тогава заваля — отвърна Бейкър. — Земята под трупа беше съвсем суха. Значи е бил там, преди да завали. Според доктора трябва да са го застреляли около полунощ.

Кимнах. Усмихнах се и на двамата. Времето на смъртта беше в моя полза.

— Кажи ни какво стана после — тихо изрече Финли.

Погледнах го и свих рамене.

— Ти ми кажи. Не съм бил тук. До полунощ бях в Тампа.

Бейкър се приведе и измъкна от папката нов лист.

— Станало е това, че си откачил — каза той. — Полудял си.

Поклатих глава и повторих:

— В полунощ не съм бил тук. Качвах се на автобуса в Тампа. Нямаше от какво да откача.

Двамата не реагираха. Изглеждаха ужасно мрачни.

— Първият изстрел го е убил — каза Бейкър. — После си го прострелял пак, след това си обезумял и си ритал трупа, додето стане на пихтия. След смъртта са нанесени жестоки телесни повреди. Застрелял си го, а сетне си се опитал да го направиш на парчета. Ритал си мъртвеца къде ли не. Обзело те е безумие. После си се успокоил и си опитал да скриеш трупа под кашона.

Дълго мълчах и накрая запитах:

— Значи телесни повреди след смъртта?

Бейкър кимна.

— Ужасни. Все едно, че го е прегазил камион. Здрава кост не е останала. Но според доктора онзи вече е бил мъртъв. Бога ми, Ричър, ти си направо побъркан.

— Кой беше този човек? — запита Финли за трети път.

Гледах го мълчаливо. Бейкър имаше право. Работата ставаше смахната. Много смахната. Откачените убийци са неприятен народ. Има обаче и още по-неприятни от тях — онези, дето се разбесняват над мъртвите. Срещал бях подобни случаи. И никак не ми се искаше пак да ги срещна. Но както ми го описваха, звучеше съвсем нелепо.

— Как се срещна с човека? — запита Финли.

Не отговорих, само продължих да го гледам.

— Какво означава плурибус? — запита той.

Мълчаливо свих рамене.

— Кой беше този човек, Ричър?

— Не съм бил тук — казах аз. — Нищо не знам.

Финли помълча, после изведнъж изтърси:

— Кажи си телефонния номер.

Погледнах го тъй, сякаш бе откачил.

— По дяволите, какви ги дрънкаш, Финли? Нямам телефон. Не чу ли какво ти говорих досега? Нямам адрес, значи и телефон нямам.

— Говоря за мобифона — рече той.

— Какъв мобифон? Нямам такова нещо.

Обзе ме страх. Бяха ме нарочили за убиец. Смахнат бездомен наемник с мобифон, който обикаля от място на място и убива. После се нахвърля с ритници върху труповете. Обажда се на някаква тайна организация, за да узнае следващата жертва. И продължава по пътя.

Финли се приведе напред. Побутна към мен някакво листче. Беше откъснато парче от компютърна лента. Не много старо. Леко излъскано и протрито. Хартията овехтява така, след като престои в нечий джоб около месец. Върху листчето бе отпечатана и подчертана една дума. Плурибус. Под нея имаше телефонен номер. Огледах хартийката. Без да я докосвам. Не исках после да се разправяме за отпечатъци.

— Твой ли е този номер? — запита Финли.

— Нямам телефон — повторих аз. — Снощи не бях тук. Колкото повече се заяждаш с мен, толкова повече време губиш, Финли.

— Номерът е на мобифон — каза той. — Знаем това. Обслужван от централа в Атланта. Но до понеделник няма как да открием на кого принадлежи. Затова питаме теб. По-добре си признай, Ричър.

Пак погледнах листчето и запитах:

— Къде го намерихте?

Финли обмисли въпроса. Реши да отговори.

— Беше в обувката на жертвата ти. Сгънато и скрито.

 

 

Дълго мълчах. Бях изплашен. Чувствах се като герой от детска книга, който пропада в яма. Озовава се в странен свят, където всичко е непознато и налудничаво. Като Алиса в Страната на чудесата. Тя ли беше пропаднала в яма? Или беше слязла от автобус където не трябва?

Седях в скъпа, изискана канцелария. Такива не се срещат често и в швейцарските банки. До мен имаше двама полицаи. Интелигентни и опитни. Общо сигурно им се събираха към трийсет години трудов стаж. Свестен участък, способни хора. Плюс добро финансиране. Вярно, имаха слабо звено — онзи тъпанар, шефът Морисън, — отдавна обаче не бях виждал толкова добре организирана работа. Само че всички търчаха презглава към задънена улица. Май твърдо вярваха, че земята е плоска. Че необятното небе на Джорджия всъщност е похлупак, плътно прилепнал за хоризонта. Само аз знаех, че земята е кръгла.

— Две неща — казах аз. — Човекът е прострелян в главата отблизо с автоматично оръжие със заглушител. Първият изстрел го поваля. Вторият е за всеки случай. Гилзите липсват. Какво мислите за това? Като професионалисти?

Финли не каза нищо. Главният заподозрян обсъждаше случая с него като колега. В ролята си на следовател не можеше да позволи подобно нещо. Трябваше да ме прекъсне. Но искаше да чуе. Усещах го как се двоуми. Седеше съвършено неподвижно, но мислите му се мятаха като котета в чувал.

— Продължавай — рече той най-сетне. Важно, като че ми правеше кой знае каква услуга.

— Това е екзекуция, Финли — казах аз. — Не кражба или сбиване. Хладнокръвно и безучастно убийство. Не са оставени улики. Значи после някой умник е лазил с фенерче наоколо, за да дири две малокалибрени гилзи.

— Продължавай — повтори Финли.

— Изстрел отблизо в лявото слепоочие. Убитият може би е седял в кола. Стрелецът разговаря с него и вдига пистолета. „Бам.“ Привежда се и стреля повторно. После прибира гилзите и си тръгва.

— Как така си тръгва? — трепна Финли. — Ами останалото? Да не мислиш, че са били двама?

Поклатих глава.

— Били са трима. Ясно е като бял ден, нали?

— Защо трима? — запита той.

— На практика минимумът е двама, не мислиш ли? — рекох аз. — Как е пристигнал убитият в склада? С кола, прав ли съм? Много е далеч за ходене пеш. Тогава къде е колата? Убиецът също не е вървял пеш. Значи излиза, че са били най-малко двама. Пристигат заедно, а си тръгват отделно, като единият кара колата на жертвата.

— Обаче? — подкани ме Финли.

— Обстоятелствата обаче доказват, че са били поне трима. Погледни като психолог. Там е ключът. Човек, който използва малокалибрен пистолет със заглушител за точен изстрел в главата и после се застрахова с още един куршум, определено не е такъв, дето после изведнъж озверява и се нахвърля с ритници върху мъртвеца, нали така? А пък онзи, дето изпада в такава ярост, няма скоро да се опомни, та да прикрие трупа под някакъв вехт кашон. Тук имаш три съвсем отделни действия, Финли. Значи са замесени трима.

Финли сви рамене.

— Може и да са двама. Стрелецът е искал да поразчисти.

— Няма начин — възразих аз. — Такъв човек не изчаква. Нямаше да му допадне подобна ярост. Би го притеснила. И дори би го изплашила, защото прави нещата по-ярки и следователно по-опасни. А пък ако се беше заел да разчиства, щеше да го стори както трябва. Нямаше да зареже тялото там, където да го открие първият минувач. Значи имаме работа с трима души.

Финли се замисли дълбоко.

— И какво?

— Само това, че питам за кого от тримата ме гласиш. За стрелеца, лудия или идиота, дето е скрил трупа.

Финли и Бейкър се спогледаха. Не казаха нещо.

— Кажете де, за кого ме гласите? — настоях аз. — Пристигам там с двама приятели и претрепваме онзи човек в полунощ, после другите двама изчезват, а аз предпочитам да остана. Защо? Това са глупости, Финли.

Той не отговори. Размишляваше.

— Нямам приятели — продължих аз. — И кола нямам. Значи в най-добрия случай можеш да твърдиш, че жертвата е дошла пеш и аз също. Срещам човека и го застрелвам много внимателно, като професионалист, после прибирам гилзите, взимам портфейла и всичко от джобовете му, но забравям да претърся обувките. След това изхвърлям оръжието, заглушителя, фенерчето, мобифона, гилзите, портфейла и тъй нататък. Изведнъж се променям напълно и почвам да ритам трупа като смахнат. Следва нова коренна промяна и аз правя неуспешен опит да прикрия мъртвеца. Накрая чакам осем часа под дъжда и тръгвам насам. Това можеш да кажеш в най-добрия случай. А излиза пълна тъпотия, Финли. Защо, по дяволите, ще чакам осем часа под дъжда, та чак по светло да напусна местопрестъплението?

Той се вторачи в мен, дълго мълча и накрая рече:

— Не знам.

 

 

Човек като Финли казва подобно нещо само след дълга вътрешна борба. Сега изглеждаше някак смачкан. Обвинението бе мижаво и той отлично го знаеше. Но имаше много сериозни проблеми със свидетелството на шефа си. Не можеше току-така да отиде при него и да рече: Морисън, ти ме будалкаш. Не можеше да се заеме с каквато и да било друга следа, щом началството му е поднесло виновния на тепсия. Можеше само да ми проучва алибито. И толкоз. Никой не би го критикувал за излишно усърдие. И чак в понеделник можеше да поеме по друга следа. Затова беше вкиснат — защото цели седемдесет и два часа отиваха на вятъра. А вече усещаше, че го чакат сериозни неприятности. Предстоеше му да каже на шефа си, че не съм могъл да бъда тук в полунощ. Трябваше любезно да помоли за оттегляне на показанията. Трудна работа, особено когато си новак в управлението. И когато насреща стои пълен дръвник. При това твой началник. Както и да го погледнеш, все отива на зле. Нищо чудно, че бе провесил нос. Седеше и дишаше тежко. Знаех, че е закъсал. Крайно време бе да му помогна.

— Телефонният номер — обадих се аз. — Как разбрахте, че е на мобифон?

— По кода — рече той. — Вместо код на населеното място има комбинация за влизане в радиомрежата.

— Добре. Не можете обаче да узнаете на кого принадлежи, понеже за мобифоните няма обратен списък, а централата отказва да разкрие абоната, така ли?

— Искат прокурорско нареждане — поясни Финли.

— Но все пак трябва да разберете чий е, нали?

— Знаеш ли как да го направим без прокурора? — запита той.

— Може би. Защо не вземеш просто да позвъниш и да видиш кой ще се обади?

Не беше им хрумнало. Отново настана мълчание. Чувстваха се смутени. Не смееха да погледнат един към друг. Нито пък към мен. Тишина.

Бейкър пръв откри изход от положението. Прехвърли топката на Финли. Събра папките и се престори, че отива да поработи с тях. Финли кимна и му махна да си върви. Бейкър стана и излезе. Затвори вратата съвсем тихичко. Финли отвори уста. Затвори я. Трябваше да спаси поне част от престижа си. На всяка цена.

— Добре де — каза той. — Дори да се обадя, няма как да разбера чий е и къде се намира.

— Слушай, Финли — рекох аз. — Пет пари не давам чий е. Интересува ме само чий не е. Разбра ли? Разбра ли? Затова набери номера и чакай да ти отговори еди кой си от Атланта или Чарлстън. Тогава ще знаеш, че не е мой.

Финли ме гледаше. Потропваше с пръсти по бюрото и мълчеше.

— Знаеш как да го направиш — продължих аз. — Обаждаш се, скалъпваш някаква измислица за техническа повреда, неплатена такса или нещо с компютъра и молиш човека да ти даде име и адрес. Давай, Финли, нали уж си детектив, дявол да го вземе.

Той се приведе към листчето. Придърпа го с дългите си кафяви пръсти. Завъртя го към себе си и вдигна слушалката. Набра номера. Включи високоговорителя, за да чувам и аз. Сигналът изпълни кабинета. Не беше звучен и бавен като на домашен телефон. Остър, настоятелен електронен звук. Прекъсна. Отсреща бяха вдигнали.

— Пол Хъбъл — изрече мъжки глас. — Какво ще обичате?

Южняшки акцент. Самоуверен глас. Личеше, че е свикнал да говори по телефона.

— Мистър Хъбъл — каза Финли. Беше навел глава и записваше името. — Добър ден. Обаждаме се от телефонната компания, отдел мобифони. Аз съм техническият заместник. Докладваха ни, че имате повреда.

— Повреда? — повтори гласът. — Всичко ми изглежда наред. Не съм се обаждал за повреда.

— Набирането трябва да е нормално — каза Финли. — Сигурно има проблеми във връзката с вас, сър. В момента измервам силата на сигнала и наистина ми се струва слабичък.

— Аз ви чувам добре — рече гласът.

— Ало! Заглъхвате, мистър Хъбъл. Ало! Много ще ми помогнете, ако кажете точно къде се намира мобифонът, сър. Нали разбирате, положението в момента спрямо нашите предаватели.

— Тук съм си, у дома.

— Много добре — каза Финли. Отново взе писалката. — Бихте ли потвърдили точния си адрес?

— Нямате ли адреса ми? — отвърна гласът. Без изненада, просто шеговит мъжки разговор. — Досега май не сте имали трудности да ми пращате сметката всеки месец.

Финли ме погледна. Усмихнах се. Той направи гримаса.

— Аз съм в техническия отдел, сър — рече той. Със същия шеговит тон. Сякаш бяха съюзници срещу повредата. — Сведенията за клиенти са при колегите. Мога да ги намеря, но ще ми трябва време, нали знаете как става. Освен това, сър, тъй и тъй ще трябва да поговорите, докато измерваме силата на сигнала. Можете да ми съобщите адреса си, освен ако предпочитате някое стихотворение.

От високоговорителя долетя смехът на човека, на име Хъбъл.

— Добре, да започнем, проба, проба. Говори Пол Хъбъл. Намирам се у дома, адрес Бекман Драйв двайсет и пет, повтарям, Бекман Драйв нула-две-пет в добрия стар Маргрейв, пише се М-А-Р-Г-Р-Е-Й-В, щата Джорджия, САЩ. Как е сигналът?

Финли не отговори. Изглеждаше много разтревожен.

— Ало! — обади се гласът. — Чувате ли ме?

— Да, мистър Хъбъл — рече Финли. — Чувам ви. Не откривам нищо нередно, сър. Май е било фалшива тревога. Благодаря за помощта.

— Моля — отвърна човекът на име Хъбъл.

Връзката се прекъсна и сигналът отново изпълни кабинета. Финли остави слушалката. Облегна се назад и забоде поглед в тавана. После си заговори сам:

— Мамка му! Значи тук, в града. Кой е тоя Пол Хъбъл, по дяволите?

— Не го ли познаваш? — обадих се аз.

Той ме изгледа малко печално. Сякаш бе забравил, че съм в кабинета.

— Работя тук едва от шест месеца. Не съм опознал всички в града.

Той се приведе напред и натисна бутона на интеркома върху разкошното бюро. Отново повика Бейкър.

— Чувал ли си за някакъв тип на име Хъбъл? — запита Финли. — Пол Хъбъл, живее тук, в града, на Бекман Драйв двайсет и пет.

— Пол Хъбъл? — повтори Бейкър. — Ами да. Тук живее, както сам казваш, от местните е. Семеен. Стивънсън го познава, май се падат роднини по женска линия. Мисля, че са приятели. Ходят заедно на боулинг. Хъбъл е банкер. Нали разбираш, финансист от големите риби. Работи в Атланта, в някоя от големите банки. Виждам го от време на време.

Финли го погледна и рече:

— Той е онзи с номера.

— Хъбъл ли? — сепна се Бейкър. — Тук, в Маргрейв? Ама че работа!

Финли пак се обърна към мен.

— Сигурно ще речеш, че изобщо не си го чувал.

— Изобщо не съм го чувал — потвърдих аз.

Беше готов да ме изяде с поглед. Завъртя се към Бейкър.

— Най-добре иди да го докараш тоя Хъбъл. Бекман Драйв двайсет и пет. Бог знае какво общо има с цялата работа, ама ще трябва да поговорим с него. Обаче карай по-кротко, нали разбираш, сигурно е почтен човек.

Пак ми се озъби и напусна кабинета. Затръшна масивната врата. Бейкър се пресегна и изключи касетофона. Изведе ме от кабинета. Обратно към килията. Влязох. Той ме последва и свали белезниците. Закачи ги на колана си. Отстъпи назад и затвори вратата. Заключи. Електрическите резета щракнаха и се наместиха. Бейкър си тръгна.

— Хей, Бейкър — подвикнах аз.

Той се обърна и направи няколко крачки назад. Гледаше ме безизразно. Май не му се харесвах.

— Искам нещо за ядене — казах аз. — И кафе.

— Ще ядеш в щатския затвор — рече той. — Автобусът пристига в шест.

И се отдалечи. Трябваше да доведе онзи Хъбъл. Щеше да му се мазни. Да го покани най-смирено да дойде в участъка, където Финли щеше да е любезен и кротък. Докато аз киснех в килията, Финли щеше учтиво да разпитва Хъбъл как телефонният му номер е попаднал в обувката на мъртвец.

 

 

Палтото ми още лежеше смачкано на пода. Изтръсках го и се наметнах. Пак ми ставаше студено. Пъхнах ръце в джобовете си. Облегнах се на решетките и отново се опитах да почета вестника, колкото да минава времето. Но нищо не ми влизаше в главата. Мислех за онзи, който е гледал как партньорът му застрелва човек. Който се е нахвърлил с ритници по агонизиращото тяло. И то с такава свирепа сила, че да натроши вече мъртвите кости. Стоях и си мислех за неща, с които доскоро вярвах, че съм приключил веднъж завинаги. Никак не ми се мислеше за тях. Затова хвърлих вестника на мокета и се опитах да мисля за нещо друго.

Открих, че ако се притисна в ъгъла на килията, мога да виждам цялата открита канцелария. Отвъд бариерата можех да виждам дори остъклената врата и улицата зад нея. Навън следобедът изглеждаше слънчев и топъл. Градчето отново ми се стори сухо и прашно. Дъждът бе отминал. А вътре беше хладно и някак безжизнено под светлината на луминесцентните лампи. Дежурният сержант седеше на табуретка. Тракаше нещо на компютъра. Сигурно попълваше данни. Виждах какво има под преградата — разни неща, дето не са за гледане. Отделения със спретнати купчинки документи и папки. Флакони с нервнопаралитичен газ. Пушка. Алармени бутони. Малко по-нататък работеше жената, която ми взе отпечатъци. И тя на компютър. В участъка беше тихо, но го усещах как тръпне от напрегнатото разследване.