Лий Чайлд
Място за убиване (28)

28

Пикар чакаше във фоайето и веднага ни поведе към една странична стая. Разказахме какво сме научили. Той кимна и очите му заблестяха. Беше попаднал на нещо голямо.

— Отлична работа, приятели — каза той. — Но с кого имаме работа сега? Доколкото разбирам, онези дребни латиноамериканци са външни лица. Наемници. Не се крият. Но на местна почва остават още петима от първоначалната десетка. Не знаем кои са. Работата може да стане много заплетена. Досега знаем Морисън, Тийл, Бейкър, Клайнър и сина му. Ами останалите петима?

Поклатих глава.

— Остава само един. Снощи разкрих още четирима. Липсва ни само десетият.

Пикар и Финли подскочиха.

— Кои са? — запита Пикар.

— Двамата пазачи от склада. И още две ченгета. Втората двойка от миналия петък.

— Мамка им — изруга Финли.

Пикар кимна. Отпусна грамадните си длани върху бюрото.

— Добре. Вие, момчета, тръгвайте веднага за Маргрейв. Гледайте да си нямате неприятности, но ако се наложи, арестувайте всички. Само се пазете от десетия. Не знаете кой може да бъде. Аз пристигам след малко. Дайте ми двайсет минути да доведа Роскоу и ще се видим в Маргрейв.

Станахме. Стиснахме си ръцете. Пикар тръгна нагоре, а ние с Финли се върнахме към колата.

— Как го направи? — запита той.

— Чрез Бейкър. Снощи го срещнах. Пуснах му мухата, че отивам у Хъбъл да търся някакви документи, после се скрих и изчаках да видя какво ще стане. Домъкна се Клайнър младши с четири другарчета. Май искаха да ме заковат за стената.

— Божичко. И какво стана?

— Очистих ги.

Той се вторачи в мен, както караше със сто и трийсет.

— Очистил си ги? Очистил си Клайнър младши?

Кимнах. Той помълча. Намали на сто и двайсет.

— Как стана?

— Издебнах ги. Трима претрепах с палка. На един прерязах гърлото. Клайнър младши удавих в басейна. Там се намокри списъкът. Всичко избеля.

— Божичко — повтори той. — Убил си пет души. Това е ужасно, Ричър. Как се чувстваш сега?

Свих рамене. Помислих за брат си Джо. Спомних си го като висок, недодялан младеж, малко преди да замине за Уест Пойнт. Спомних си как Моли Бет Гордън ми се усмихна и размаха тежкото кожено куфарче. Погледнах Финли и отговорих на въпроса с въпрос:

— А ти как се чувстваш, като ръсиш прах против хлебарки?

Той неволно разтръска глава като мокро куче.

— Значи останаха четирима.

Взе да мачка с пръсти волана, като че месеше хляб. Отправи поглед напред и въздъхна дълбоко.

— Имаш ли подозрения кой може да е десетият?

— Вече няма значение кой е — казах аз. — Сега е в склада заедно с другите трима. Не им достига работна ръка, нали разбираш? Тази нощ ще се редуват да пазят. Утре стават хамали. И четиримата.

Включих радиото на бентлито. Беше голямо и лъскаво. Стар английски модел. Но работеше. Хванах доста прилична станция. Слушах музиката и се мъчех да не заспя.

— Невероятно — каза Финли. — Как, по дяволите, може да почне такова нещо в градче като Маргрейв?

— Как е почнало ли? — рекох аз. — Още от Айзенхауер. Той е виновен.

— Айзенхауер? Че какво общо има той?

— Той построи магистралите. И с това е убил Маргрейв. Едно време старото областно шосе е било единственият път по тия места. Всичко живо е трябвало да минава през Маргрейв. Градчето било пълно с кръчми и странноприемници, пътниците спирали тук, харчели пари. После дошли магистралите, въздушният превоз поевтинял и градчето западнало. Превърнало се в точица върху картата, защото магистралата минава на двайсет километра от него.

— Значи магистралите са виновни — рече Финли.

— Кметът Тийл е виновен. За да спечели малко пари, общината продала терен за складовете, нали така? Старият Тийл уредил сделката. Но не му стигнал кураж да се опъне, когато разбрал, че парите са мръсни. Клайнър вече имал готова комбина и Тийл моментално подложил задник.

— Той е политик — каза Финли. — Те от пари не бягат. Пък и са били страшно много пари. С тях Тийл възроди целия град.

— Наводнил е целия град — поправих го аз. — Превърнал го е в помийна яма. Всички плуват в лайната. От кмета до онзи тип, дето лъска кората на вишните.

Пак замълчахме. Повъртях настройката на радиото и Албърт Кинг взе да ми обяснява, че си нямал никакъв късмет освен лошия.

— Но защо точно Маргрейв? — пак запита Финли.

Симпатягата Албърт се оплака, че го зарязвали всички освен неприятностите и лошият късмет.

— Въпрос на случайност и география — казах аз. — Мястото е удобно. Наблизо минават няколко магистрали, а оттук има прав път към пристанищата във Флорида. Тихо градче, управлявано от алчни отрепки, които вършат каквото им се заповяда.

Финли се умълча. Мислеше за пороя от еднодоларови банкноти, потекъл на югоизток. Пълноводен като река след буря. Вълна подир вълна. Малка, преуморена групичка в Маргрейв се бори да го изтласка по-нататък. При най-слаба засечка руслото ще се задръсти с десетки хиляди долари. Като мръсен канал. Целият град може да се затрупа с пари. Той потропа с пръсти по волана. И продължи да кара мълчаливо.

Спряхме точно пред входа на участъка. Колата се отразяваше в стъклената врата. Старо черно бентли, за което любител би дал не по-малко от сто бона. С още сто бона в багажника. Най-скъпото возило в цяла Джорджия. Отворих багажника. Метнах якето върху кашона. Изчаках Финли и заедно тръгнахме към вратата.

Вътре заварихме само дежурния сержант. Той ни кимна.

Заобиколихме преградата. Минахме през безлюдната канцелария към кабинета. Влязохме и затворихме вратата. Финли изглеждаше разтревожен.

— Искам да знам кой е десетият — каза той. — Може да бъде всеки в града. Например сержантът. И без това вече са замесени четирима от управлението.

— Не е сержантът — възразих аз. — Той нищо не прави. Само кисне на оная табуретка. Може обаче да е Стивънсън. Нали бяха близки с Хъбъл.

Финли поклати глава.

— Не. Когато пое участъка, Тийл го свали от дежурство. Искаше да го държи под око. Не е Стивънсън. Но може да бъде всеки друг. Например Ено. Онзи от закусвалнята. Много е избухлив.

Погледнах го.

— И ти си избухлив, Финли. От това още никой не е станал престъпник.

Той сви рамене. Не отвърна на закачката, само запита:

— И какво правим сега?

— Чакаме Пикар и Роскоу. После ще му мислим.

Седнах на ръба на огромното палисандрово бюро и залюлях крак. Финли крачеше напред-назад по скъпия килим. Чакахме тъй около двайсет минути, сетне вратата се отвори. На прага стоеше Пикар. Беше толкова едър, че запълваше цялата рамка. Забелязах, че Финли го гледа с разширени очи, сякаш нещо не е наред. Проследих погледа му.

Две неща не бяха наред. Първо — Пикар не водеше Роскоу. Второ — държеше в огромната си ръка служебен револвер трийсет и осми калибър. Държеше го здраво и дулото сочеше право към Финли.