Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 140 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителни корекции
Boman (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Място за убиване

Обсидиан, София, 1998

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-52-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Boman

27

Щом влязох в къщата, най-напред се разрових за кафе из чудесната кухня на Чарли. След малко кафеварката забълбука. После отворих фурната. Извадих тавите. След един час нещата ми бяха изсъхнали. Коженият калъф на палката малко се бе вдървил. Иначе всичко беше наред. Сглобих пистолета и го заредих. Оставих го на масата. Готов дори и под ключ.

После взех разпечатката на Джо, за да проверя догадките си. Само че срещнах проблем. Голям проблем. Хартията беше съвсем суха, но върху нея нямаше нищо. Текстът бе изчезнал. Водата в басейна бе отмила мастилото. Оставаха само бледи размазани петна, но не успях да ги разчета. Свих рамене. Бях чел тия думи стотици пъти. Можех да се доверя на паметта си.

След това се отправих към мазето. Човърках котела на парното, докато най-сетне заработи. После се съблякох и метнах дрехите в електрическата сушилня на Чарли. Нагласих я за един час умерено сушене. Нямах представа какво точно правя. В армията с прането се занимаваше някакъв сержант. Взимаше дрехите, после ги връщаше чистички и изгладени. Откакто напуснах войската, просто купувах евтини дрехи и ги изхвърлях, щом се зацапат.

Изкачих се гол в банята. Дълго стоях под горещия душ и изчегъртах чернилката от лицето си. Накрая се увих в хавлия и слязох да пия кафе.

Все още не можех да тръгна за Атланта. Не биваше да се появявам нощем. Нямах нито документи, нито служебно положение. Една нощна визита можеше дами навлече неприятности. Трябваше да изчакам до утре. Нямах друг избор.

Реших да поспя. Изключих радиото в кухнята и се отправих към хола. Изгасих телевизора. Огледах се. Холът беше просторен и сумрачен. Дървена ламперия по стените. Огромни кожени кресла. До телевизора имаше музикална уредба. Някаква японска марка. Етажерка с компактдискове и касети. Предимно на „Бийтълс“. Хъбъл бе споменал, че се интересува от Джон Ленън. Че ходил да търси лобното му място в Ню Йорк и после обикалял из Ливърпул. Май имаше всичко на „Бийтълс“. Всички албуми плюс няколко пиратски издания и цялостна колекция дискове в изящна дървена кутия.

Над бюрото имаше библиотечка. Рафтове с професионални списания и дебели подвързани томове. Банкови справочници и отчети. Професионалната периодика заемаше около три педи от лавиците. Изглеждаха убийствено. Отделни бройки от нещо наречено „Банкияг Джърнъл“. Един брой „Банкърс Мегазин“. Два дебели броя на „Банк Мениджмънт“. И още — „Банкърс Мънтли“, „Бизнес Джърнъл“, „Бизнес Уийк“, „Економист“, „Кеш Мениджмънт Бюлетин“, „Файненшъл Поуст“. Всичко подредено най-строго по азбучен ред и по дати. Но бяха само отделни броеве от последните години. Нямаше цели течения. В края на лавицата бяха сложени бюлетини от Министерството на финансите и два броя на „Уърлд ъф Банкинг“. Странна подборка. Много строго ограничена. Може пък да бяха от най-неразбираемите издания. Та Хъбъл да си ги чете вместо приспивателно.

Лично аз нямаше да имам проблеми със съня. Вече тръгвах да търся легло, когато изведнъж осъзнах нещо. Върнах се и огледах лавиците още веднъж. Плъзнах пръст по списанията. Проверих датите под натруфените заглавия. Някои бяха издадени съвсем наскоро. Имаше към петнайсет от тази година. Поне една трета бяха излезли след уволнението на Хъбъл. След като бе напуснал банката. Тия неща се издаваха за банкери, но Хъбъл вече не беше банкер. И все пак още поръчваше тия дебели професионални списания. Още ги получаваше. Още четеше заплетените им текстове. Защо?

Издърпах наслуки две от списанията. Огледах кориците. Лъскави, дебели издания. Хванах ги за ръбчетата. Разтвориха се там, където бе чел Хъбъл. Прегледах страниците. Взех още списания. Разгърнах ги по същия начин. Седнах в креслото на Хъбъл. Омотах се по-плътно с хавлията и започнах да чета. Така изчетох цялата лавица. Отляво надясно, от началото до края. Всички списания. Отне ми около час.

После се захванах с книгите. Плъзнах пръст по прашните обложки. Трепнах и спрях, защото бях зърнал две познати имена. Келстийн и Бартоломю. Дебел стар том. С червена кожена подвързия. Техният доклад пред сенатската комисия. Издърпах го и почнах да прелиствам. Оказа се поразително четиво. Келстийн скромно го бе нарекъл Библия на борбата срещу фалшификаторите. И така си беше. Дори нещо повече. Обхващаше абсолютно всичко. Педантична история на всяка съществуваща система за фалшифициране. Множество примери за почти всички разкрити банди. Отпуснах тежкия том в скута си и продължих да чета още час.

Най-напред се насочих към проблема с хартията. Келстийн казваше, че там е ключът. Двамата с Бартоломю бяха написали подробно приложение по въпроса. Там се разказваше за онова, което вече знаех. За памучните и ленените влакна, за оцветителя, за цветните синтетични нишки. Хартията се произвеждаше от „Крейн енд Къмпани“ в Долтън, щата Масачусетс. Кимнах. Помнех отнякъде тази фирма. Май бях купувал техни коледни картички. Точно така — дебел, плътен картон и кремави пликове. Много ми бяха харесали. Компанията работеше за Министерството на финансите от 1879 година. Повече от век хартията се превозваше до Вашингтон с бронирани коли под въоръжена охрана. Нямаше нито един случай на кражба.

После оставих приложението и се заех с основния текст. Струпах върху бюрото цялата библиотека на Хъбъл. Пак я прелистих от край до край. Някои текстове препрочитах по два-три пъти. Цял се зарових в купища статии и отчети. Проверявах, сверявах, мъчех се да проумея тайнствените им термини. Непрестанно се връщах към дебелия сенатски доклад. Отново и отново препрочитах три пасажа. Първият беше за една стара фалшификаторска организация в Богота, Колумбия. Вторият — за още по-стара комбина в Ливан. През някаква гражданска война християнските фалангисти се свързали с гравьори от Армения. Третият разглеждаше основни химични проблеми. Беше претъпкан със сложни формули, но тук-там имаше по някоя дума на нормален език. Продължавах да препрочитам трите пасажа. Отидох до кухнята. Взех избелялата разпечатка. Дълго я гледах. Върнах се в тихия сумрачен хол, седнах под лампиона и отново потънах в четене и размисли.

 

 

Четенето не ме приспа. Точно обратното. Разсъни ме. Вдигна ми кръвното. Цял треперех от вълнение и изненада. Защото, когато приключих, вече знаех точно откъде намират хартия. Знаех точно как я набавят. Знаех, че миналата година са я пренасяли в онези кашони. Вече нямаше нужда да ходя чак до Атланта, за да видя с очите си. Знаех. Знаех какво трупа Клайнър в онзи склад. Знаех какво карат камионите ден след ден. Знаех какво означава заглавието на Джо. „E Unum Pluribus“. Знаех защо е преобърнал девиза. Знаех всичко, а разполагах с още двайсет и четири часа. Знаех цялата операция от начало до край. От игла до конец. Отвън и отвътре. А беше страхотна операция. Старият професор Келстийн твърдеше, че хартията е недостъпна. Но Клайнър опровергаваше тази заблуда. Клайнър бе открил начин да си достави хартия. Много прост начин.

Скочих от креслото и хукнах към мазето. Отворих сушилнята и измъкнах дрехите. Облякох се, подскачайки от крак на крак по бетонния под. Захвърлих хавлията. Изтичах в кухнята. Натъпках по джобовете всичко необходимо. Изскочих навън и зарязах вратата отворена. Втурнах се по чакъла към бентлито. Включих двигателя и подкарах на заден ход. Стрелнах се надолу по Бекман и рязко завих наляво към главната улица. Профучах с трясък през безмълвния град. Отминах закусвалнята, после завих по пътя към Уорбъртън и натиснах педала до ламарината.

Фаровете на бентлито бяха слабички. Какво да се прави, модел отпреди двайсет и пет години. До разсъмване имаше още няколко часа. Последните буреносни облаци отминаваха и от време на време луната надничаше иззад тях. Пътят непрекъснато лъкатушеше. Беше неравен и хлъзгав от пороя. Тежката стара кола подскачаше и занасяше настрани. Наложи се да намаля скоростта. По-добре десетина минути в повече, отколкото няколко часа пеш през нивите. А и още не ми се ходеше при Джо. Не исках още един Ричър да умре, след като е разбрал.

Отминах горичката. Едва я зърнах като тъмно петно на черния небесен фон. В далечината изникнаха лампите на затвора. Пламтяха ослепително сред нощния пейзаж. Отминах. Още километри наред ги виждах зад себе си в огледалото. После прекосих Франклин, минах през моста, напуснах Джорджия и навлязох в Алабама. Прелетях край старата кръчма, където бяхме вечеряли с Роскоу. Сега беше пуста и мрачна. След още километър и половина спрях пред мотела. Оставих двигателя включен и изтичах да събудя дежурния.

— Отседнал ли е при вас човек на име Финли? — запитах аз.

Той разтърка очи и отвори книгата.

— Номер единайсет.

Наоколо цареше нощен покой. Целият мотел бе задрямал и тих. Открих бунгалото на Финли. Номер единайсет. Шевролетът беше паркиран отпред. Заблъсках с юмруци по вратата. Най-сетне чух сърдито ръмжене. Още не бе в състояние да говори. Теглих на вратата два-три ритника.

— Излизай, Финли.

— Кой е? — долетя вик иззад вратата.

— Ричър. Отвори тая проклета врата.

За момент настана тишина. После вратата се отвори. Финли застана на прага. Явно ставаше от леглото. Беше по гащета и сива тениска. Смаях се. Подсъзнателно бях очаквал да спи с костюма от туид.

— Какво искаш, по дяволите? — запита той.

— Да ти покажа нещо.

Той примига и се прозина.

— Кое време е, мътните да те вземат?

— Не знам. Пет или шест сутринта. Обличай се. Заминаваме.

— Къде?

— В Атланта — рекох аз. — Имам да ти покажа нещо.

— Какво? Не можеш ли просто да обясниш по човешки?

— Обличай се, Финли — повторих аз. — Тръгваме.

Той изръмжа, но отиде да се облича. Позабави се доста. Към петнайсет минути. Хлътна в банята. Влезе си като нормален, току-що станал човек. А излезе самият Финли. С костюма и прочие.

— Добре — каза той. — Прави му сметката, Ричър, ако ме разкарваш за глупости.

Излязохме в тихата нощ. Отидох до колата. Той заключи бунгалото и ме последва.

— Ти ли ще караш?

— Защо? — изненадах се аз. — Имаш ли нещо против?

Стори ми се адски изнервен. Хвърли яростен поглед към лъскавото бентли.

— Не обичам да ме возят. Може ли аз да карам?

— Все ми е едно кой кара — рекох аз. — Само бъди така добър да седнеш в колата, по дяволите.

Финли се вмъкна зад волана и аз му подадох ключовете. С най-голямо удоволствие. Бях грохнал от умора. Той даде заден ход и изкара бентлито от паркинга. Зави на изток. Бързо караше. По-бързо от мен. Беше страхотен шофьор.

— И какво става? — запита Финли.

Погледнах го. Различих очите му в смътното сияние на таблото.

— Открих — казах аз. — Знам каква е цялата работа.

Той пак врътна глава към мен.

— Ще ми кажеш ли?

— Свърза ли се с Принстън? — запитах аз.

Той изръмжа и сърдито тропна с длан по волана.

— Цял час разговаряхме. Онова момче знаеше цял куп неща, накрая обаче излезе, че нищо не знае.

— Какво ти каза?

— Всичко. Умно момче беше. Завършило история и станало асистент на Бартоломю. Оказа се, че Бартоломю и онзи Келстийн били големи фигури в борбата срещу фалшификаторите. Джо често ги търсел за справки.

Кимнах.

— Вече чух това от Келстийн.

Той пак ме погледна. Още се цупеше.

— Защо питаш тогава?

— Интересуват ме изводите ти — обясних аз. — Искам да знам докъде стигнахте.

— Доникъде. Цяла година са спорили и накрая решили, че просто няма начин Клайнър да си набави такова количество висококачествена хартия.

— Точно същото каза и Келстийн. Само че аз разбрах как става.

Той ме погледна отново. С изненада. В далечината отпред просветнаха прожекторите на Уорбъртън.

— Хайде де, разкажи ми.

— Събуди се и си размърдай мозъка, колежанче — рекох.

Той пак изръмжа. Още се сърдеше. Навлязохме в морето от светлина около затвора. Отминахме. Ослепителното жълто сияние остана зад нас.

— Поне подскажи нещо — каза Финли.

— Ще ти подскажа. Дори две неща. Първо заглавието на списъка. Е унум плурибус. А после вземи да си помислиш с какво е уникална американската валута.

Той кимна. Замисли се. Потропа с дългите си пръсти по волана.

— Е унум плурибус — промърмори след малко. — Обратното на националния девиз. Вероятно значи, че от едното се получава множество.

— Точно така — потвърдих аз. — А по какво се различават американските банкноти от всички други в света?

Той се умълча. Мислеше за нещо толкова познато, че не можеше да го налучка. Продължавахме напред. Горичката прелетя отляво. Отпред на хоризонта небето почваше да просветлява.

— По какво? — запита Финли.

— Живял съм по цял свят — казах аз. — Шест континента, ако броим и един кратък престой в метеорологична военна база в Антарктида. Десетки страни. Имал съм в джоба си всякакви книжни пари. Йени, марки, фунтове, лири, песос, франкове, шекели, рупии. Сега имам долари. И какво забелязвам?

Финли сви рамене.

— Какво?

— Всички долари са с еднакъв размер. Долар, пет долара, десет, двайсет, петдесет, сто. Съвсем еднакви. В никоя друга страна не е така. Навсякъде по-скъпите банкноти са и по-големи. За да има прогресия, нали така? Навсякъде единицата е малка банкнота, петицата по-голяма, десетица още по-голяма и тъй нататък. Някои банкноти са цели чаршафи. Но американските долари имат един размер. Стотарката е колкото банкнота от един долар.

— И какво следва?

— Следва да познаеш откъде взимат хартия.

Чаках. Финли се озърна настрани. Да не ме гледа. Не можеше да проумее и това го дразнеше.

— Купуват я — казах аз. — Купуват хартия по долар на парче.

Той въздъхна и ме погледна.

— Не я купуват, за бога. Асистентът на Бартоломю ми обясни всичко. Хартията се произвежда в Долтън, а там я пазят тъй строго, че и пиле не може да прехвръкне. За сто и двайсет години не е изчезнал нито един лист. Никой не я продава на черно.

— Правилно, Финли — казах аз. — Продават я най-свободно.

Той пак изръмжа. Стигнахме до областното шосе. Финли намали скоростта и зави наляво. Отправихме се към магистралата. Сега зората остана отдясно. Ставаше все по-светло.

— Те изкупуват навсякъде банкноти от един долар — казах аз. — Това са възложили на Хъбъл преди година и половина. С това се е занимавал и в банката. Знаел е как да намира пари в брой. И той уредил канали за изкупуване на еднодоларови банкноти от банки, търговски вериги, ресторанти, супермаркети, игрални домове, с две думи, където му паднат. Не е било лесно. Търсели са големи количества. Срещу чекове, банкови преводи и фалшиви стотачки са получавали автентични банкноти от цялата страна. Около тон седмично.

Финли се вторачи в мен. Кимна. Почваше да разбира.

— Един тон седмично? Колко прави това?

— Около милион в еднодоларови банкноти. Трябвали са им четирийсет тона годишно. Четирийсет милиона долара.

— Продължавай — каза Финли.

— Хъбъл засича източници. Камиони докарват парите. В склада до магистралата.

Финли отново кимна. Вече схващаше накъде отиват нещата.

— А после ги изнасят в кашони от климатици — каза той.

— Правилно. Допреди една година. До голямата акция на бреговата охрана. Спретнати нови кашончета, вероятно поръчани в някоя хартиена фабрика на три хиляди километра от Маргрейв. Тъпчат парите вътре, запечатват ги и хайде на път. Но най-напред броят сумата.

Финли кимна още веднъж.

— За добро счетоводство. Само че как се брои един тон пари седмично, по дяволите?

— Просто са ги претегляли — казах аз. — Щом напълнят кашон, слагат го на кантара. В един килограм има около хиляда и трийсет банкноти. Снощи четох за това. По теглото пресмятат сумата и я записват върху кашона.

— Откъде знаеш?

— Онези цифри. Не са били серийни номера, а бройката банкноти в кашона.

Финли се усмихна печално.

— Добре. После кашоните заминават за Джаксънвил Бийч, нали?

Кимнах.

— Там ги товарят на кораб. И потеглят за Венецуела.

Замълчахме. Наближавахме складовете в края на старото областно шосе. Четирите постройки се извисиха отляво като пъп на вселената. Бледата зора хвърляше отблясъци по металните им стени. Финли намали скоростта. Огледахме ги. После излязохме на магистралата. Подкарахме към Атланта. Финли настъпи педала и тежката стара кола се стрелна напред.

— А какво има във Венецуела? — запитах аз.

Финли ме погледна и сви рамене.

— Много неща, нали?

— Химическият завод на Клайнър — казах аз. — Прехвърлил го е след неприятностите с еколозите.

— И какво от това?

— Какво произвеждат там? С какво се е занимавал Клайнър?

— Май правеха нещо с памука.

— Точно така — потвърдих аз. — С помощта на натриева основа, натриев хипохлорид, хлор и вода. А какво ще получиш, като ги смесиш?

Финли сви рамене. Беше ченге, а не химик.

— Белина — казах аз. — Много силна белина, специално за памучни влакна.

— И какво от това? — повтори той.

— Какво ти каза момчето на Бартоломю за специалната хартия?

Изведнъж Финли ахна.

— Господи. Хартията за банкноти се състои почти изцяло от памук. С примес от лен. Те избелват банкнотите. Божичко, Ричър, те избелват мастилото. Невероятно. Избелват еднодоларовите банкноти и могат да си играят с четирийсет милиона листа.

Ухилих му се и той ми протегна ръка. Плеснахме длани и изревахме оглушително.

— Най-сетне разбра, колежанче — казах аз. — Точно така го правят. Няма съмнение. Разработили са процеса и отпечатват стотачки върху празните банкноти. Това е искал да каже Джо. Е унум плурибус. От едно стават много. От един долар — сто.

— Господи — повтори Финли. — Значи избелват мастилото. Е, сега всичко се променя, Ричър. Знаеш ли какво означава това? В момента складът е натъпкан догоре с четирийсет тона истински еднодоларови банкноти. Вътре има четирийсет милиона долара. Лежат на камари и чакат кога ще се махне бреговата охрана. Спипахме ги със смъкнати гащи, нали?

Аз се разсмях щастливо.

— Именно. С гащи около глезените. Вятър им вее голите задници. Затова подскачат толкова. Затова ги е страх.

Финли поклати глава. Ухили се към пустата магистрала.

— Как успя да се сетиш, по дяволите?

Не отговорих веднага. Наближавахме южните предградия на Атланта. Наоколо се издигаха нови строежи. Крановете чакаха в пълна готовност да разширят града из околните полета.

— Хайде да се движим стъпка по стъпка — казах аз. — Най-напред ще ти дам доказателство. Ще ти покажа кашон от климатик, натъпкан с истински еднодоларови банкноти.

— Тъй ли? Къде?

Озърнах се към него.

— В гаража на Столърови.

— За бога, Ричър — възкликна Финли. — Гаражът изгоря. Пък и в него нямаше нищо. Дори да е имало, сега там сигурно гъмжи от полиция и пожарникари.

— Няма сведения да е изгорял — рекох аз.

— Какви ги дрънкаш, дявол да те вземе? Нали ти казах, лично видях телекса.

— Къде си ходил на училище? — запитах аз.

— Какво общо има това?

— Въпрос на точност. Точността е навик. Може и да се придобие, ако имаш добри учители. Нали видя разпечатката на Джо?

Финли кимна.

— А помниш ли предпоследния ред?

— Столърови, гаражът — каза Финли.

— Правилно. Но помисли как е написано. Ако беше „Столър, гаражът“, щеше да става дума за гаража на Столър. Съществително, единствено число, както казват в училище, нали?

— Обаче?

— Не беше написано така — казах аз. — Ставаше дума за гаража на Столърови. Множествено число. Гаражът на двама души с фамилия Столър. А край игрището за голф не живееха двама души с тази фамилия. Джуди и Шърман не бяха женени. Само на едно място ще намерим двама Столърови — в старата къщичка, където живеят родителите на Шърман. Имат си и гараж.

Финли караше мълчаливо. Беше се върнал в прогимназията.

— Значи мислиш, че е скрил някой кашон при старците? — запита той най-сетне.

— Логично е — казах аз. — Кашоните в неговия гараж бяха празни. Но Шърман не е знаел, че ще умре миналия четвъртък. Значи сигурно е имал някъде скрити запаси. Очаквал е да мързелува още дълги години.

Вече навлизахме в Атланта. Отсреща се зададоха разклоненията на магистралата.

— Карай покрай аерогарата — рекох аз.

Заобиколихме града по бетонен виадукт. Отминахме аерогарата. Почнах да се ориентирам из бедняшкия квартал. Наближаваше седем и половина. В меката утринна светлина мястото изглеждаше съвсем прилично. Изгревът сякаш замазваше всичко грозно. Открих улицата и къщата, свита кротко зад телената ограда.

Слязохме от колата и аз поведох Финли към дворчето. Стигнахме до къщата. Кимнах му. Той извади значката и удари с юмрук. Вътре подът заскърца. Чухме тракане на резета и вериги. Вратата се отвори. Пред нас стоеше майката на Шърман Столър. Нямаше вид да е станала от леглото. Изглеждаше съвсем будна. Мълчеше и ни гледаше.

— Добро утро, мисис Столър — казах аз. — Помните ли ме?

— Вие сте полицейски служител — рече тя.

Финли й показа значката. Жената кимна.

— Заповядайте.

Последвахме я по коридора към тясната кухничка.

— С какво мога да ви помогна? — запита старицата.

— Бихме желали да огледаме гаража ви, госпожо — отвърна Финли. — Имаме основания да подозираме, че синът ви е скрил там крадено имущество.

Тя постоя мълчаливо сред кухнята. После се завъртя и откачи от стената ключ. Подаде ни го, без да каже нито дума. Тръгна по коридора и изчезна в някаква стая. Финли ме погледна и сви рамене. Излязохме и заобиколихме къщата.

Гаражът беше малък, паянтов, колкото за една кола. Финли отключи и дръпна вратата. Вътре имаше само два големи кашона. Стояха изправени един до друг в дъното. Същите кашони бях видял в новата къща на Шърман Столър. Корпорация „Островни климатици“. Само че тези тук бяха запечатани. Отстрани имаха серийни номера. Вгледах се. Според цифрите във всеки кашон трябва да имаше по сто хиляди долара.

Известно време стояхме неподвижно. Просто ги гледахме. После аз прекрачих напред и дръпнах единия. Извадих ножа на Морисън и щракнах острието. Срязах лентата. Дръпнах капака и съборих кашона.

Той се стовари с глух удар върху бетонния под. Отвътре бликна истинска книжна лавина. Наоколо се разпиляха хартийки. Купчина книжни пари. Хиляди и хиляди еднодоларови банкноти. Река от долари — нови, смачкани, на пачки, на снопчета, поотделно. Кашонът бълваше съдържанието си и приливът от пари достигна лъснатите обувки на Финли. Той клекна и зарови ръце в доларовото езеро. Сграбчи две шепи и вдигна ръце. В малкия гараж цареше полумрак. Само едно малко зацапано прозорче едва пропускаше бледите утринни лъчи. Финли клечеше, стиснал в едрите си ръце два снопа долари. Спогледахме се.

— Колко имаше вътре? — запита Финли.

Подритнах кашона, за да открия серийния номер. Наоколо се разхвърчаха още пари.

— Почти сто хиляди.

— Ами в другия?

Погледнах какво е изписано върху втория кашон.

— Сто бона и нещо. Сигурно са го натъпкали по-добре.

Той поклати глава. Пусна парите и зашари с ръце из купчината. После стана и започна да я подритва насам-натам. Като хлапе в камара есенни листа. Аз пристъпих до него. Смеехме се и пръскахме с ритници парите из целия гараж. Въздухът се изпълни с банкноти. Крещяхме и се тупахме по раменете. Танцувахме върху сто хиляди долара, разхвърляни из гаража.

Финли докара на заден ход бентлито до гаража. С ритници събрах парите на куп и се заех да ги тъпча обратно. Кашонът не ги побра. Сноповете и пачките се бяха разпаднали. Сега имах работа с безформена камара от отделни банкноти. Изправих кашона и взех да мачкам с всичка сила, но разбрах, че е невъзможно. На пода лежаха поне още трийсет бона.

— Да вземем запечатания кашон — предложи Финли. — За останалите пари ще дойдем по-късно.

— Капка в морето — казах аз. — По-добре да ги оставим на старците. Вместо пенсия. Наследство от сина им.

Финли се замисли. Небрежно сви рамене. Парите се въргаляха като боклук. Бяха толкова много, че изобщо не правеха впечатление.

— Добре — каза той.

Издърпахме запечатания кашон на светло. Натоварихме го в багажника. Не беше лесно. Оказа се много тежък. Сто хиляди долара правят около сто килограма. Постояхме задъхани. После Финли заключи гаража. Другите сто бона останаха вътре.

— Ще позвъня на Пикар — каза той.

Влезе в къщата на старците да използва телефона. Аз се подпрях на колата и с наслада обърнах лице към слънчевите лъчи. След две минути Финли се върна.

— Вика ни в кабинета си. Да обсъдим положението.

Потеглихме към центъра по лабиринт от тесни, нечисти улички. Финли въртеше усърдно големия бакелитов волан.

— Добре — рече той. — Доказа ми. А сега кажи как се сети.

Завъртях се към него.

— Исках да проверя списъка на Джо. Нали разбираш, какво е написано за гаража на Столърови. Списъкът обаче беше престоял в хлорирана вода. От текста нямаше и следа.

Той ме погледна.

— Значи това те подсети?

Поклатих глава.

— Не, открих го в сенатския доклад. Там накратко се споменаваха два случая. Единият в Богота преди доста години. Другият в Ливан. И в двата случая са избелвали истински доларови банкноти, за да печатат върху тях.

Финли пресече на червено. Погледна ме.

— Значи не го е измислил Клайнър?

— Не е — кимнах аз. — Само че онези са действали съвсем на дребно. Кокошкарска работа. Клайнър е организирал всичко в огромни мащаби. Цяла индустрия. Той е истински Хенри Форд сред фалшификаторите. Форд не е измислил автомобила, нали? Но е създал конвейера и серийното производство.

На следващия светофар Финли спря. Отсреща минаваха коли.

— Значи го е имало в доклада — каза той. — Тогава как не са се сетили Бартоломю и Келстийн? Нали сами са писали проклетата книга?

— Мисля, че Бартоломю е разбрал — отвърнах аз. — Проумял е най-после. Не е било толкова лесно да си спомни. Докладът е много голям. Хиляди страници, писани преди години. А избелването едва се споменава сред безброй други подробности. Пък и става дума за съвсем дребни операции. Не могат да се мерят с мащабите на Клайнър. Тъй че недей да виниш Бартоломю и Келстийн. Старци, какво да ги правиш. Нямат въображение.

Финли сви рамене. Спря в забранена зона до един пожарен кран.