Лий Чайлд
Място за убиване (25)

25

Не е лесно да минеш през проверките по летищата с палка, нож и грамаден пистолет, затова оставих якето в колата на Финли и му заръчах да го прехвърли в бентлито. Той ме придружи и плати с кредитната си карта почти седемстотин долара за билет до Ню Йорк и обратно. После замина да търси мотела в Алабама, а аз тръгнах към самолета.

Полетът трая около два часа, а пътят с такси от летището — трийсет и пет минути. Малко след четири и половина пристигнах в Манхатън. Бях минавал оттам през май. През септември си беше все същият. След летните жеги градът отново навлизаше в ритъм. Таксито мина по моста Трайбъро и продължи на запад по 116-а улица. Заобиколи парка Морнингсайд и ме свали пред главния вход на Колумбийския университет. Влязох и намерих службата за охрана. Почуках на стъклената врата.

Дежурният полицай провери някакъв списък и ме покани да вляза. Поведе ме към една стаичка в дъното, където чакаше професор Келстийн. Професорът се оказа престарял, дребен и съсухрен човечец с буйна бяла коса. Ако беше черен, щеше досущ да прилича на чистача от Уорбъртън.

— Идваха ли латиноамериканците? — обърнах се аз към полицая.

Той поклати глава.

— Не съм ги виждал. От канцеларията им казали, че срещата се отлага. Може да са си отишли.

— Дано. А междувременно ще трябва да пазите професора. Да речем до неделя.

— Защо? — запита полицаят. — Какво става?

— И аз не знам точно. Надявам се от него да разбера.

Пазачът ни придружи до кабинета на Келстийн и излезе.

Стаичката беше тясна и разхвърляна, натъпкана чак до тавана с книги и дебели списания. Келстийн седна на старо кожено кресло и ми кимна да се настаня отсреща.

— Какво точно е станало с Бартоломю? — запита той.

— Не съм сигурен — казах аз. — Полицаите от Ню Джърси твърдят, че бил намушкан пред дома си при опит за грабеж.

— Вие обаче се съмнявате, така ли?

— Брат ми имаше списък с имената на няколко души. Само вие сте още жив.

— За Джо Ричър ли говорите? — запита професорът.

Кимнах.

— Убиха го миналия четвъртък. Мъча се да открия защо.

Келстийн изви глава и се загледа през мръсния прозорец.

— Сигурен съм, че знаете защо. Той беше държавен служител. Очевидно са го убили в хода на важно разследване. Сега трябва да разберете какво е разследвал.

— Можете ли да ми кажете? — запитах аз.

Старият професор поклати глава.

— Само в най-общи линии. За жалост не знам подробности.

— Той не ги ли обсъждаше с вас?

— Използваше ме като партньор за умствени тренировки — каза старецът. — Фантазирахме заедно. Доставяше ми огромно удоволствие. Брат ви Джо беше изключителен събеседник. Имаше остър ум и умееше да се изразява възхитително точно. Истинско удоволствие беше да се работи с него.

— Но не навлизахте в подробности, така ли?

Келстийн събра длани, сякаш държеше невидима чаша.

— Във всичко навлизахме. Не стигнахме обаче до изводи.

— Добре — казах аз. — Нека започнем отначало. Обсъждали сте начините за фалшифициране на пари, нали?

Келстийн леко килна настрани масивната си глава. Явно въпросът го развесели.

— Очевидно. За какво друго бих могъл да разговарям с мистър Джо Ричър?

— Но защо точно вие? — изтърсих аз.

Старият професор се усмихна скромно, сетне навъси вежди и накрая пак се усмихна, този път с лека ирония.

— Защото аз съм най-големият фалшификатор в цялата история на човечеството. Бих казал един от двамата най-големи, но за жалост след снощното нещастие в Принстън оставам само аз.

— Значи вие и Бартоломю? Били сте фалшификатори?

Старецът се усмихна отново.

— Не по наше желание. През Втората световна война младежи като мен и Уолтър често се занимаваха с най-странни дейности. Сметнаха, че в разузнаването ще сме по-полезни, отколкото на фронта. Мобилизираха ни в Специалните части, от които, както навярно знаете, по-късно израсна ЦРУ Други хора имаха грижата да нападат врага със снаряди и бомби. От нас се искаше да атакуваме вражеската икономика. Разработихме план да съсипем нацистите чрез удар срещу валутата им. Произведохме стотици милиарди фалшиви райхсмарки. Бомбардировачи ги ръсеха над цяла Германия. Падаха от небето като конфети.

— Успя ли планът? — запитах аз.

— И да, и не. Без съмнение съсипахме икономиката им. Парите се обезцениха светкавично. Но, разбира се, много от техните предприятия използваха робски труд. А на роба му е все едно, че някой си там ще получи вместо заплата цяла торба хартийки. Освен това веднага възникнаха нови разменни средства. Шоколад, цигари и тъй нататък. Общо взето, успехът беше само частичен. Но, така или иначе, ние с Уолтър станахме най-големите фалшификатори в историята на човечеството. Разбира се, ако гледате само обема. Не претендирам да имам особен талант в печатарското дело.

— Значи Джо е търсил от вас идеи?

— Ние с Уолтър бяхме маниаци на тая тема — каза Келстийн. — Изследвахме цялата история на фалшифицирането. То е започнало незабавно след появата на първите книжни банкноти. И продължава до днес. Станахме експерти в тази област. Продължихме да се интересуваме и след войната. Донякъде поддържахме връзки с правителството. И ето че преди няколко години една комисия към Сената ни поръча да изготвим доклад. Без излишна скромност мога да заявя, че той се превърна в Библия на борбата срещу фалшификаторите. Естествено, брат ви го бе чел много пъти. Затова идваше да разговаря с мен и Уолтър.

— За какво разговаряхте? — запитах аз.

— Джо беше ново момче. Доведоха го да върши работа. Оказа се много талантлив младеж. Трябваше да изкорени фалшифицирането на долари. А това е невъзможно. И двамата му го казахме. Но той постигна почти пълен успех. Мислеше задълбочено и нанасяше ударите си с гениална простота. На практика премахна нелегалното печатане на пари в Съединените щати.

Седях в тесния кабинет и слушах стареца. Келстийн познаваше Джо по-добре от мен. Бе споделял неговите надежди и планове. Заедно бяха празнували всяка победа. Бяха тъгували след неуспехите. Бяха водили дълги спорове, за да стигнат до истината. А аз разговарях за последен път с Джо на погребението на майка ни, и то съвсем накратко. Тогава не го попитах какво работи. За мен той бе по-големият брат. Просто Джо. Не познавах живота му на държавен служител със стотици подчинени, комуто Белият дом е поверил най-важни проблеми и от когото се възхищава дори стар хитрец като Келстийн. Седях в креслото и сърцето ми се свиваше. Бях загубил нещо, без изобщо да знам, че съм го имал.

— Системите му бяха блестящи — продължаваше Келстийн. — Анализът възхитителен. Набеляза си две цели — мастилото и хартията. В крайна сметка всичко опира до мастило и хартия, нали? Ако някой се докопаше до подходящо мастило или хартия, хората на Джо го разкриваха за броени часове. След някой и друг ден фалшификаторът хлътваше зад решетките. Нелегалното печатане в Щатите спадна с деветдесет на сто. А Джо гонеше останалите десет процента тъй безпощадно, че почти винаги ги залавяше, преди да пласират стоката. Възхищавах му се.

— И къде беше проблемът? — запитах аз.

Келстийн леко раздвижи крехките си бели ръце, сякаш заменяше един сценарий със следващия.

— Проблемът беше в чужбина. Извън Съединените щати. Там положението е съвсем друго. Знаете ли, че извън САЩ има двойно повече долари, отколкото в страната?

Кимнах. Описах накратко какво съм узнал от Моли за валутата в чужбина. За вярата и доверието. За страха от внезапен спад в търсенето на долари. Келстийн доволно кимаше, сякаш слушаше отличник на изпит.

— Точно така. Това вече не е толкова престъпление, колкото политика. В крайна сметка всяко правителство е задължено да защитава валутата си. Ние имаме двеста и шейсет милиарда долара в чужбина. Доларът е неофициална валута в десетки страни. Например в днешна Русия доларите са повече от рублите. На практика излиза, че Вашингтон е получил огромен външен заем. При всички други обстоятелства подобен заем щеше да ни струва двайсет и шест милиарда годишно само за лихвите. А сега харчим само колкото е потребно, за да печатаме върху хартийки портретите на покойни политици. Това е то, мистър Ричър. Идеалният бизнес за всяко правителство — да печата валута за износ. Тъй че в действителност с работата си Джо носеше на тази страна по двайсет и шест милиарда долара всяка година. И я вършеше с неописуема енергия.

— Къде беше проблемът? — повторих аз. — Географски, искам да кажа.

— Основно на две места — каза Келстийн. — Първо, в Близкия изток. Джо смяташе, че в долината Бекаа има завод, който произвежда съвършени банкноти от сто долара. Но не можеше да стори почти нищо. Били ли сте там?

Поклатих глава. Преди време служих известно време в Бейрут. Виждал съм хора да тръгват към Бекаа по една или друга причина. Малцина се връщаха.

— Ливанска територия под сирийски контрол — продължи Келстийн. — Джо я наричаше Зоната на смъртта. Там има какво ли не. Лагери за обучение на терористи, лаборатории за обработка на наркотици и тъй нататък. Включително и чудесно копие на нашия Монетен двор.

Замислих се. Спомних си за службата в Бейрут.

— Кой ги закриля?

Келстийн пак се усмихна. Кимна.

— Уместен въпрос. Инстинктивно схванахте най-важното: операция с подобен мащаб е тъй явна, тъй сложна, че трябва да бъде закриляна по някакъв начин. Джо смяташе, че това става под контрола, а може би и по пряка заповед на сирийското правителство. Естествено, нямаше как да се намеси. Според него единственото решение беше дипломатическо. При неуспех препоръчваше въздушни удари. Някой ден може и това да стане.

— А второто място?

Той посочи с пръст към мръсния прозорец. Зад стъклото Амстердам Авеню отиваше на юг.

— Южна Америка. Вторият източник е Венецуела. Джо го засече. По този въпрос работеше. От Венецуела пристигат фалшиви долари с изключително качество. Но предприятието е частно. Няма и сянка от съмнение за държавна намеса.

Кимнах.

— Това вече го знаем. Цялата работа се върти около някой си Клайнър с база в Джорджия, където убиха Джо.

— Точно така — потвърди Келстийн. — Хитрият мистър Клайнър. Това е негова работа. Той командва парада. Сигурни бяхме. Как е той?

— Изпаднал е в паника. Убива наред.

Келстийн тъжно поклати глава.

— Очаквахме да се стресне. Той защитава фантастична операция. Най-добрата, която сме виждали.

— Най-добрата ли?

Келстийн кимна възторжено.

— Фантастична. Какво знаете за фалшифицирането?

Свих рамене.

— Повече, отколкото миналата седмица. Но навярно не е достатъчно.

Келстийн кимна и предпазливо размърда в креслото крехкото си тяло. Очите му светнаха. Готвеше се за лекция по любимия си предмет.

— Има два вида фалшификатори. Некадърни и способни. Способните вършат всичко както си му е редът. Знаете ли каква е разликата между офсет и дълбок печат?

Свих рамене и поклатих глава. Келстийн взе едно списание от най-близката купчина и ми го подаде.

— Отгърнете. На която и да е страница. Пипнете хартията. Гладка е, нали? Това се нарича офсет. Така печатат буквално всичко — книги, списания, вестници. Валяк, намазан с мастило, минава по чистата хартия. Но дълбокият печат е нещо друго.

Изведнъж Келстийн плесна с ръце. Трепнах. Звукът отекна гръмко в тихия кабинет.

— Това е дълбокият печат — каза той. — Метална матрица се стоварва със сила върху хартията. По нея остават издатини. Образът изглежда обемен. Усеща се и при докосване. Човек не може да го сбърка.

Той се размърда отново и извади портфейла си. Измъкна банкнота от десет долара. Подаде ми я.

— Усещате ли? Матриците са от никел с хромово покритие. В никела са издълбани изящни линии, които се запълват с мастило. При удара изображението се отпечатва върху хартията. Разбирате ли? Мастилото е в долините на матрицата, а се прехвърля към планините върху хартията. Дълбокият печат е единственият начин за създаване на релефен образ. Само чрез него могат да се печатат качествени фалшификати. Защото по същия начин печатаме истинските пари.

— Какво ще кажете за мастилото? — запитах аз.

— Използват се три цвята. Един черен и два зелени. Първо се печата опакото на банкнотата в тъмнозелен цвят. После хартията съхне един ден и тогава се печата предницата с черно мастило. След неговото изсъхване идва ред на светлозеления цвят. Това са дребните нещица отпред, включително серийният номер. Само че светлозеленият цвят се нанася по друг метод, наречен висок печат. Той напомня дълбокия, но при него мастилото отива не по върховете, а в долините на хартията.

Кимнах и огледах банкнотата от двете страни. Старателно я опипах. Досега не бях обръщал сериозно внимание на парите.

— И тъй, проблемите са четири — каза Келстийн. — Печатарска преса, матрици, мастила и хартия. Печатарски преси се продават по цял свят. И нови, и на старо. В повечето страни с тях се печатат банкноти и ценни книжа. Тъй че намирането им не представлява сериозна трудност. А в краен случай може и да се импровизира. Джо засече в Тайланд фалшификатори, които използваха преса от фабрика за консерви. Банкнотите им бяха безупречни.

— А матриците?

— Това е проблем номер две. Въпрос на талант. Едни хора умеят да фалшифицират картини на старите майстори, други могат да изсвирят концерт на Моцарт, след като са го чули за пръв път. Без съмнение има и гравьори, способни да прекопират банкнота. Напълно логично, нали? Щом един човек във Вашингтон може да сътвори оригинала, несъмнено някой друг ще успее да го повтори. Но тия хора са редки. А истински майстори се срещат още по-рядко. Има неколцина в Армения. Ония тайландци с консервната преса бяха намерили гравьор от Малайзия.

— Добре — казах аз. — Значи Клайнър купува преса и намира гравьор. А мастилата?

— Мастилата са проблем номер три. В Съединените щати няма да намерите свестен заместител. Джо се погрижи за това. Но в чужбина се намират по-лесно. Както казах, почти всички страни в света печатат банкноти. Естествено, Джо не бе в състояние да наложи контрол над целия свят. Тъй че мастила се намират. Зеленото е само въпрос на оттенък. С малко повече проби се постига желаният резултат. Но черното мастило е магнитно. Знаехте ли това?

Пак поклатих глава. Вдигнах банкнотата пред очите си. Келстийн се усмихна.

— Няма как да го видите. Към мастилото се примесва фин железен прах. Така работят електронните броячи. Сканират гравюрата в центъра и разчитат сигнала също както прави главата на касетофона.

— Намира ли се такова мастило? — запитах аз.

— По цял свят. Всички го използват. Ние дори сме изостанали. Защото не искаме да признаем, че фалшификаторите ни плашат.

Спомних си какво бе казала Моли. Вяра и доверие. Кимнах.

— Парите трябва да създават чувство за стабилност — продължи Келстийн. — Затова тъй неохотно ги сменяме. Трябва да изглеждат надеждни, солидни, неизменни. Погледнете гърба на тази банкнота.

Вгледах се в зелената картинка. Министерството на финансите се издигаше отвъд пустееща улица. На платното имаше само една кола. Приличаше на форд.

— Почти никаква промяна от двайсет и девета година насам — каза Келстийн. — От психологическа гледна точка това е извънредно важно. Поели сме риск, за да запазим доверието. Тъкмо там се криеха трудностите за Джо.

Пак кимнах.

— Дотук добре. Разгледахме пресата, матриците и мастилата. А хартията?

Келстийн разцъфна и плесна с ръце, като че бяхме стигнали до най-интересното.

— Хартията е проблем номер четири. Всъщност би трябвало да кажем номер едно. Тя създава най-много трудности. Точно това не можехме да разберем в цялата операция на Клайнър.

— Защо?

— Защото хартията им е съвършена. Сто на сто съвършена. По-добра от печатарската техника. А това е нечувано.

Той смаяно поклати глава. Сякаш се възхищаваше от подвизите на Клайнър. Дълго мълчахме, седнали в креслата един срещу друг.

— Значи съвършена? — подканих го аз.

Той кимна и отново подхвана лекцията.

— Това е просто нечувано. В целия процес хартията създава най-много трудности. Имайте предвид, че не говорим за любителски трикове. Става дума за производство в промишлен мащаб. На година печатат стотачки за около четири милиарда.

— Толкова много? — изненадах се аз.

— Четири милиарда — повтори старецът. — Приблизително колкото ливанската операция. Така пресметна Джо. А той имаше откъде да научи. И точно тук идва необяснимото. Четири милиарда в стотачки правят четирийсет милиона банкноти. Огромно количество хартия. Необяснимо количество, мистър Ричър. А хартията им е съвършена.

— Каква хартия им трябва?

Келстийн се пресегна и взе банкнотата. Смачка я, после рязко дръпна двата края.

— Смес от влакна. Много хитро измислено и уникално. Около осемдесет процента памук и двайсет процента лен. Никакви дървесни примеси. Всъщност тази хартия прилича по-скоро на ризата върху гърба ви, отколкото на парче от вестник. Хитроумна химическа добавка й придава уникален кремав оттенък. В нея са вплетени безразборно фини синтетични нишки със син и червен цвят. Невероятна хартия. Трайна, издръжлива, не се разпада от вода, горещина или студ. Точно пресметната поглъщателна способност, за да задържа и най-финото печатно изображение.

— Значи е трудно да се произведе подобна хартия?

— Буквално невъзможно. Дотолкова, че дори и официалните правителствени доставчици едва се справят. Срещат невероятни трудности, за да я поддържат една и съща. А те са най-добрите в цял свят.

Отново прехвърлих всичко в главата си. Преса, матрици, мастила и хартия.

— Значи всъщност хартията е ключ за всичко останало?

Келстийн печално кимна.

— Такъв беше и нашият извод. Единодушно решихме, че доставката на хартия е ключов елемент. А нямахме ни най-малка представа откъде я намират. Затова не мога да ви помогна. Както не можах да помогна на Джо. Искрено съжалявам.

Погледнах го.

— Те са натъпкали цял склад с нещо. Може ли да е хартия?

Старецът изсумтя презрително. Тръсна глава.

— Какво ви говорих досега? Хартията е недостъпна. Абсолютно недостъпна. Не можете да си набавите и четирийсет листа, камо ли четирийсет милиона. Цялата работа е пълна загадка. Аз, Джо и Уолтър си блъскахме главите цяла година и накрая стигнахме до задънена улица.

— Мисля, че Бартоломю е открил нещо — казах аз.

Келстийн кимна тъжно. Бавно се изправи и мина зад бюрото. Натисна бутона на телефонния секретар. Из кабинета се разнесе електронно писукане, сетне прозвуча гласът на мъртвеца:

— Келстийн, обажда се Бартоломю. Днес е четвъртък, малко преди полунощ. Утре сутрин ще позвъня да ти кажа отговора. Знаех си, че ще те изпреваря. Лека нощ, старче.

Гласът звучеше развълнувано. Келстийн се загледа в пустотата, сякаш съзираше нейде из въздуха призрака на Бартоломю. Стори ми се разстроен. Не знаех дали е заради смъртта на стария му колега, или защото бе загубил надбягването.

— Горкият Уолтър — прошепна той. — Знаехме се от петдесет и шест години.

Поседях мълчаливо. После станах от креслото и казах:

— Ще разбера.

Келстийн изви глава настрани и ме изгледа втренчено.

— Наистина ли вярвате, че ще можете? След като Джо не успя.

Погледнах стареца и свих рамене.

— Може да е успял. Не знаем какво е разкрил, преди да го премахнат. Така или иначе, сега се връщам в Джорджия. Продължавайте да търсите.

Келстийн въздъхна и кимна. Беше много потиснат.

— Успех, мистър Ричър. Дано да довършите делото на брат си. Надявам се. Той често говореше за вас. Знаете ли, много ви обичаше.

— Разказвал ви е за мен? — изненадах се аз.

— Често — повтори старецът. — Много ви обичаше. Съжаляваше, че не можете да се срещате.

За момент онемях. Изпитвах непоносимо чувство за вина. Понякога с години не се сещах за него. А той бе мислил за мен.

— Той беше по-възрастен, но вие сте се грижили за него — добави Келстийн. — Така ми каза. Че сте много свиреп. И суров. Ако трябваше да прати някого срещу Клайнър, сигурно щеше да избере вас.

Кимнах и рекох:

— Тръгвам си.

Стиснах крехката му десница и го отведох при охраната.

 

 

Мъчех се да съобразя откъде си доставя Клайнър толкова много хартия. В същото време се чудех дали ще хвана полета в шест до Атланта и се напрягах да забравя последните думи на Келстийн. Улиците бяха задръстени, аз мислех за всичко това и се оглеждах за такси, тъй че не усетих кога са дошли двамата латиноамериканци. Но усетих много добре пистолета, опрян в ребрата ми. Малък автоматичен пистолет в малка ръка, прикрит под шлифер, каквито хората често носят през септември.

Той ме побутна с дулото, а партньорът му кимна към една кола, паркирана до тротоара на двайсет метра от нас. Колата се стрелна напред и партньорът протегна ръка да отвори вратата с жеста на портиер от луксозен хотел. Гледах пистолета, гледах колата и пресмятах.

— Влизай вътре — тихо рече първият. — Иначе ще те застрелям.

Стоях и в главата ми се въртеше само едно — че може да изтърва самолета. Мъчех се да си спомня кога е следващият. Май беше в седем.

— В колата — повтори онзи.

Твърдо знаех, че няма да стреля на улицата. Пистолетът бе малък, но нямаше заглушител. Щеше да вдигне страхотен шум, а наоколо имаше хиляди хора. Другият латиноамериканец беше с празни ръце. Може би криеше пистолет в джоба си. Оставаше шофьорът. Вероятно с пистолет на съседната седалка. Аз нямах нищо. Якето с палката, пистолета и ножа беше в Атланта, на хиляда и двеста километра от мен. Трябваше да реша.

Реших да не влизам в колата. Просто стоях насред улицата и залагах живота си на предположението, че онзи няма да посмее да стреля. Той също стоеше с преметнат през лакътя шлифер. Колата бе спряла до нас. Партньорът застана от другата ми страна. И двамата бяха дребни. Общо едва ли тежаха колкото мен. Колата чакаше с включен двигател. Не помръдвахме. Бяхме застинали като манекени на витрина. Най-новите модели за есенния сезон — армейски униформи и бежови шлифери.

Пред двамата ми противници възникваше сериозен проблем. В такава ситуация имаш само част от секундата, за да изпълниш заплахата. Кажеш ли, че ще стреляш, трябва да натиснеш спусъка. Не го ли сториш, вече си отписан. Блъфът става прозрачен. Не стреляш ли, значи си нищо. А онзи не стреля. Само стоеше и се гърчеше от колебание. Хорското множество течеше край нас. Зад спрялата кола кънтяха яростни клаксони.

Те не бяха глупави. Поне не толкова глупави, че да ме застрелят насред оживената улица. Знаеха, че съм наясно с блъфа им. Вече никога нямаше да заплашват, щом не могат да изпълнят заплахата. Но не им стигна ум да си тръгнат. Продължаваха да стоят.

Врътнах се настрани, като че исках да отстъпя. Пистолетът под шлифера се люшна към мен. Проследих движението и сграбчих с лява ръка китката на дребосъка. Дръпнах пистолета покрай себе си и с дясната ръка прегърнах врага през рамото. Отстрани навярно приличахме на танцьори или на любовна двойка край някоя стена. После се люшнах напред и го затиснах върху колата. През цялото време стисках китката му с все сила, забивах нокти в плътта. Вярно, с лява ръка, но сигурно го болеше. А под тежестта ми едва си поемаше дъх. Партньорът му още стискаше дръжката на вратата. Озърташе се. После посегна към джоба си. Отскочих назад, дръпнах ръката на първия и го блъснах в колата. След това си плюх на петите. С пет крачки изчезнах в навалицата. Подскачах и се провирах сред потока от хора. Тук-там хлътвах в някой вход, сетне отново изскачах и се втурвах през улицата сред вой на клаксони и скърцане на спирачки. Двамата се опитаха да ме гонят, но скоро изостанаха. Не смееха да рискуват.

 

 

След осем пресечки спрях такси и успях да хвана самолета в шест: Кой знае защо, обратният полет се оказа по-бавен. Седях в самолета два часа и половина. Мислех си за Джо през целия полет над Ню Джърси, Мериленд и Вирджиния. На влизане в Джорджия си спомних за Роскоу. Исках пак да я видя. Ужасно ми липсваше.

Спуснахме се през гъсти буреносни облаци. Вечерта над Атланта приличаше по-скоро на непрогледна нощ. Изглежда, отнякъде се задаваше грамаден циклон. На слизане от самолета въздухът в преходния ръкав беше тежък и плътен, наситен с мирис на буря и керосин.

Ключът от бентлито наистина ме чакаше на информацията. Беше в плик заедно с квитанция от паркинга. Отидох да търся колата. Откъм север вееше топъл вятър. Задаваше се голяма буря. Усещах как из въздуха се трупа електричество. Намерих колата. Задните прозорци бяха затъмнени. Монтьорът не бе успял да довърши предните. Така колата изглеждаше като за кралска особа. Якето беше в багажника. Облякох го и с облекчение усетих тежестта в джобовете. Седнах зад волана, излязох от паркинга и подкарах на юг по мрачната магистрала. Петък, девет часа вечерта. След около трийсет и шест часа щеше да почне извозването от склада.

 

 

Към десет пристигнах в Маргрейв. Още трийсет и пет часа. През изминалия час размишлявах над онова, което съм учил в Щабната академия. Там преподаваха военни доктрини, измислени предимно от разни дърти германци — много са си падали по тая част. Навремето не им обръщах внимание, но съм запомнил едно нещо: рано или късно трябва да влезеш в схватка с основните сили на врага. Без това няма победа. Рано или късно издирваш основните сили, нападаш и ги унищожаваш.

Знаех, че са започнали с ядро от десет души. Хъбъл ми каза. После очистиха Морисън и станаха девет. Знаех за Клайнър старши и младши, Тийл и Бейкър. Оставаше да открия още пет имена. Усмихнах се. Отбих от шосето към паркинга пред закусвалнята. Спрях откъм края и слязох. Прозинах се и се разкърших в душната нощ. Бурята още се бавеше, но щеше да дойде. Въздухът бе все тъй тежък и плътен. Усещах електричеството из облаците. Заобиколих колата. Изпънах се на задната седалка и затворих очи. Исках да поспя около час и половина.

Сънувах Джон Лий Хукър. От едно време, още преди да се прочуе. Свиреше на старомодна китара, седнал върху табуретка. Табуретката пък беше върху дъсчен квадрат. Той обичаше да забива в подметките си бирени капачки, за да тропат. Като обувки за степ. Сядаше на табуретката и свиреше в типичния си дързък, насечен стил. И през цялото време отмерваше такта с крак. Сънувах го как потропва по старата дъска.

Но шумът не беше от обувките на Джон Лий. Някой тропаше по предното стъкло. Стреснах се и надигнах глава. Отвън ме зяпаше сержант Бейкър. Големият хромиран часовник на таблото показваше десет и половина. Бях спал само половин час. Повече явно не ми се полагаше.

Най-напред реших да променя плановете си. Случаят ми поднасяше нещо далеч по-добро. Ако знаеха, дъртите германци сигурно щяха да ръкопляскат. Адски са си падали по гъвкавата тактика. После бръкнах във вътрешния джоб и свалих предпазителя на пистолета. Измъкнах се от другата страна и погледнах Бейкър над покрива на колата. Той се хилеше дружелюбно, разкривайки златния зъб и всичко останало.

— Как си? — рече. — За спане на обществено място, току-виж, те прибрали на топло.

Аз също му се ухилих.

— Ха върви се разправяй с полицаи. Нали все ви тревожи пътната безопасност? Само това повтаряте: умориш ли се, отбий от пътя и вземи да подремнеш.

— Ела да те черпя едно кафе — предложи той. — Ено го прави страхотно.

Заключих колата. Не измъквах ръка от джоба си. Минахме по чакъла и влязохме в закусвалнята. Седнахме в крайното сепаре. Очилатата сервитьорка донесе кафе. Без да поръчаме. Сякаш знаеше какво ни трябва.

— Как я караш? — запита Бейкър. — Сигурно страдаш заради брат си.

Свих рамене. Поех чашата с лява ръка. С дясната стисках пустинния орел.

— Не бяхме чак толкова близки.

Бейкър кимна.

— Роскоу още ли помага на федералните?

— Май че да — рекох аз.

— А къде се е запилял Финли?

— Отскочи до Джаксънвил. Трябва да провери едно нещо във Флорида.

— Джаксънвил ли? — изненада се Бейкър. — Че какви ще ги търси там?

Пак свих рамене. Отпих от кафето.

— Де да знам. Нищо не ми казва. Нали не съм на служба. Само ме гони по задачи. Сега пък заръча да взема нещо от дома на Хъбъл.

— От дома на Хъбъл? — повтори Бейкър. — Какво точно?

— Някакви стари документи. И каквото друго намеря.

— А после? И ти ли тръгваш за Флорида?

Поклатих глава. Отпих още глътка кафе.

— Финли заръча да ги пратя по пощата. На някакъв адрес във Вашингтон. Мисля да преспя у Хъбъл, а утре сутрин ще ги изпратя.

Бейкър бавно кимна. После пак се усмихна дружелюбно. Но личеше, че е насила. Допихме кафето. Бейкър хвърли два долара на масата и излязохме. Той се качи в служебната кола. Махна ми с ръка и потегли. Изчаках малко, после тръгнах към бентлито. Пресякох мрачното градче и завих надясно по Бекман Драйв.