Лий Чайлд
Място за убиване (20)

20

Двамата с Роскоу хукнахме по алеята като играчи след победния гол. Скочихме в шевролета и подкарахме бясно към нашия хотел. Изтичахме през фоайето към асансьора. Отключихме стаята и нахълтахме вътре. Телефонът звънеше. Пак се обаждаше Финли от Маргрейв. Изглеждаше развълнуван не по-малко от нас.

— Преди малко ми се обади Моли Бет Гордън — съобщи той. — Успяла е да изкопира файловете. В момента лети насам. Каза, че било нещо поразително. Направо примираше от възторг, горката. Пристига на аерогарата в два следобед. Аз ще ви чакам там. Полет на „Делта Еърлайнс“ от Вашингтон. Пикар помогна ли с нещо?

— И още как — рекох аз. — Той е страхотен. Мисля, че намерих остатъка от разпечатката.

— Как тъй мислиш? Не знаеш ли?

— Току-що влизаме в стаята. Още не сме погледнали.

— Ами погледнете, за бога. Важно е, нали?

— Довиждане, колежанче — казах аз и затворих.

Седнахме на масата до прозореца. Отворихме пликчето и извадихме листа. Разгънахме го внимателно. Наистина се оказа компютърна разпечатка. Горният десен ъгъл беше откъснат. Оставаше половината заглавие: Операция „Е унум“.

— Операция „Е унум плурибус“ — прошепна Роскоу.

По-долу имаше колонка от инициали и телефонни номера. Първите инициали бяха П. Х. Номерът липсваше.

— Пол Хъбъл — каза Роскоу. — Финли е намерил неговия номер и половината от заглавието.

Кимнах. Имаше още четири телефона. Първите инициали бяха У. Б. и К. К. По началните цифри на кода разбрах, че К. К. е от Ню Йорк. За У Б. май трябваше да проверя в указателя. Третите инициали бяха Дж. С. Кодът започваше с 504 — Ню Орлиънс. Помнех го, защото бях минал оттам преди месец. Четвъртите инициали бяха М. Б. Г. Телефонът започваше с 202. Посочих го на Роскоу.

— Моли Бет Гордън — каза тя. — Във Вашингтон.

Кимнах отново. Не беше номерът, с който се свързах от управлението. Вероятно домашен телефон. Последните два реда не бяха нито инициали, нито телефони. Предпоследният беше само от две думи: Столърови, гаражът. А най-долу думите бяха три: Грей, досие Клайнър. Взирах се в равните печатни букви и буквално усещах как от листа полъхва педантичната старателност на моя мъртъв брат.

За Пол Хъбъл знаехме. Той беше сред живите. С Моли Бет Гордън нямаше проблеми. Тя пристигаше в два следобед. Вече бяхме видели гаража на Шърман Столър край игрището за голф. Вътре имаше само два празни кашона. Оставаше ни подчертаното заглавие, три телефонни номера с инициали и три думи: Грей, досие Клайнър. Погледнах часовника. Малко след дванайсет. За аерогарата още бе рано. Имахме време да почнем.

— Най-напред да помислим за името на операцията — казах аз. — „Е унум плурибус“.

Роскоу сви рамене.

— Девизът на Съединените щати, нали? На латински.

— Не. Изписано е наопаки. В този вид означава приблизително: от едното стават много.

— Да не би Джо да е сбъркал? — запита тя.

Поклатих глава.

— Не ми се вярва. Джо едва ли би допуснал подобна грешка. Трябва да означава нещо.

Роскоу пак сви рамене.

— Нищо не ми говори. Друго?

— Грей, досие Клайнър — казах аз. — Имаше ли Грей досие за Клайнър?

— Вероятно. Той имаше досиета за всичко. Плюе ли някой на тротоара, веднага му отваряше досие.

Кимнах. Върнах се до леглото и взех телефона. Потърсих Финли в Маргрейв. Бейкър ми каза, че вече си е тръгнал. Тогава набрах останалите номера от разпечатката. Номерът на У. Б. се оказа в Ню Джърси. Факултет по най-нова история към Принстънския университет. Затворих. Не виждах никаква връзка. Номерът на К. К. беше в Ню Йорк. Факултет по най-нова история към Колумбийския университет. Пак затворих. После потърсих Дж. С. в Ню Орлиънс. Още след първия сигнал деловит глас изрече:

— Петнайсети отдел, детективи.

— Детективи? — трепнах аз. — Това да не е полицейското управление в Ню Орлиънс?

— Петнайсети отдел — повтори гласът. — Какво ще обичате?

— Имате ли служител с инициалите Дж. С?

— Дж. С. ли? Цели трима. Кой точно ви трябва?

— Не знам. Познато ли ви е името Джо Ричър?

— Ама какво става, по дяволите? — раздразни се гласът. — Това да не ви е телевизионна викторина?

— Попитайте ги, моля ви — казах аз. — Питайте всеки от тримата дали познава Джо Ричър. Много ви моля. Ще се обадя по-късно.

В Ню Орлиънс дежурният от петнайсети отдел изръмжа и затвори. Погледнах Роскоу, свих рамене и върнах телефона на нощното шкафче.

— А сега ще чакаме Моли, нали? — каза тя.

Кимнах. Малко се тревожех за срещата с Моли. Щеше да е като среща с призрак, свързан с друг призрак.

 

 

Чакахме, седнали край масата до прозореца. Гледахме как слънцето отминава зенита. За да убием времето, прехвърляхме си разпечатката от ръка на ръка. Взрях се в заглавието. „Е унум плурибус“. От едното произлизат много. В тия три думи бе сбран целият Джо Ричър. Нещо важно, сведено до мъничка шега.

— Да вървим — каза Роскоу.

Имаше още време, но не ни свърташе на едно място. Събрахме си багажа. Слязохме с асансьора до фоайето и платихме телефонните разговори с парите на мъртвите. После се качихме в шевролета на Роскоу. Подкарахме към сектора за посрещачи. Не беше много лесно. Хотелите бяха планирани за хора, които пристигат от аерогарата или се готвят да потеглят нанякъде. Никой не бе помислил за маршрут като нашия.

— Не знаем как изглежда Моли — каза Роскоу.

— Но тя знае как изглеждам — отвърнах аз. — Приличам на Джо.

Аерогарата беше огромна. Обиколихме я почти цялата, додето се доберем до нашето място. Една от най-големите, които съм виждал. Изминахме няколко километра. Най-сетне открихме търсения терминал. Изтървахме отклонението за паркинга. Върнахме се назад и спряхме пред бариерата. Роскоу взе билетче и подкара навътре.

— Наляво — казах аз.

Паркингът беше претъпкан. Подадох глава навън и почнах да се оглеждам. Внезапно с крайчеца на окото си зърнах отдясно нещо черно.

— Надясно, надясно — подвикнах аз.

Стори ми се, че бях видял отдясно да преминава задницата на черен пикап. Чисто нов. Роскоу завъртя волана и навлязохме в съседния проход. Зърнах отсреща да просветват стопове на черен фон. Пикапът изчезна. Роскоу подкара напред и рязко зави.

Следващият проход бе пуст. Нищо не помръдваше. Само дълги редици автомобили блестяха под слънцето. В последващия бе същото. Никакво движение. Никакъв черен пикап. Обиколихме целия паркинг. Доста се позабавихме — пречеха ни насрещните коли. Но все пак прегледахме навсякъде. От черния пикап нямаше и следа.

Открихме обаче Финли. Той тъкмо бе излязъл от колата и тръгваше по диагонал към терминала. Продължихме заедно.

Терминалът бе пълен с народ. Огромен. Нисък, но безкрайно широк. И навсякъде хора. На таблото се премятаха обявления за пристигащите полети. Самолетът на „Делта“ от Вашингтон тъкмо кацаше. Тръгнахме към обявения сектор. Дотам май имаше цял километър. Вървяхме по дълъг коридор с каучуков под. В средата имаше подвижни ленти. Отдясно се редяха безконечни реклами за туристическите атракции на щата. Отляво имаше стъклена стена с бяла ивица на нивото на очите, за да не се блъскат хората в нея.

Оттатък преградата се простираха безброй врати. Пътниците идваха откъм самолетите и минаваха от другата страна на стъклото. Половината изчезваха настрани, към багажните отделения. После се връщаха да търсят в стъклената преграда изходи към централния коридор. Останалите носеха само ръчен багаж. Те отиваха право към изходите. Около всяка врата се тълпяха пристигащи и посрещани. Навлязохме в навалицата.

На всеки трийсет метра от вратите се изсипваха пътници. Насреща прииждаха приятели и познати. Двата потока се сблъскваха. Докато открием търсения изход, трябваше да се преборим с осем тълпи. Крачех направо, без да внимавам особено. Мъчеше ме тревога. Все си спомнях за черния пикап на паркинга.

Най-сетне достигнахме изхода. Минахме покрай вратата и застанахме до стъклото. Отсреща се виждаше част от пистата. Хората вече идваха. Гледах ги как се пръскат из залата и тръгват към багажното или към изхода. Около нас продължаваше да се лее поток от посрещачи. Избутваха ни и трябваше непрекъснато да пристъпваме напред, за да останем на място.

Отвъд стъклото хората наближаваха. Зърнах една жена, която би могла да се окаже Моли. Беше на около трийсет и пет години, облечена в скромен костюм, с куфарче и чанта. Поизпъчих се, за да ме познае, но тя изведнъж видя някого, размаха ръка, нададе беззвучен вик иззад стъклото и прати целувка към един мъж, застанал на десетина крачки от мен. Той взе да се пробива път към изхода.

След това ми се стори, че всяка жена зад стъклото може да бъде Моли. Имаше поне двайсет кандидатки. Блондинки, брюнетки, високи, ниски, хубавички, красавици. Все облечени делово, все с ръчен багаж, все крачещи с морната, целенасочена стъпка на служителки в труден ден. Оглеждах ги една по една. Идваха с прилива зад стъклото и едни гледаха право напред, други се озъртаха, търсейки съпрузи, любовници, шофьори, колеги. Излизаха и потъваха в навалицата.

Една от тях носеше в лявата си ръка малко, тумбесто куфарче от тъмночервена кожа, а с дясната влачеше чанта на колелца в същия цвят. Дребна, руса, развълнувана. Още щом се зададе откъм пистата, тя огледа тълпата зад стъклото. Очите й плъзнаха покрай мен. После рязко се върнаха. Гледаше точно мен. Спря. Отзад се струпаха хора. Избутаха я. Тя си проправи път към стъклото. Минах натам. Тя се взря в мен. Усмихна се. Поздравяваше брата на мъртвия си любим.

— Моли? — размърдах аз устни иззад стъклото.

Тя вдигна тежкото куфарче като трофей. Кимна към него. Усмихна се широко, победоносно. Отзад напираха. Тълпата я понесе към изхода. Тя се озърна да види дали ще я последвам. Тримата се устремихме напред.

Откъм Моли потокът вървеше към изхода. От нашата страна трябваше да се борим с течението. Разстоянието помежду ни бързо растеше. Навлязохме в плътна тълпа от студенти. Прехвърляха се за друг полет. Едри, охранени, нетърпеливи хлапета с много багаж. Отхвърлиха ни пет метра назад. Зад стъклото Моли продължаваше да се отдалечава. Видях как русата й коса изчезна в навалицата. Пробих си път настрани и скочих върху подвижната лента. Тя вървеше в обратна посока. Загубих още пет метра, преди да прескоча преградата.

Сега вече отивах в правилната посока, но лентата бе задръстена от неподвижна маса народ. Хората просто стояха и чакаха да стигнат където трябва. По трима в редица. Нямаше как да мина през тях. Скочих върху тясната преграда и опитах да тръгна по нея като въжеиграч. Загубих равновесие. Сгромолясах се настрани. Докато се изправя, бях изминал пет метра в обратна посока. Трескаво се огледах. През стъклото видях, че тълпата изтласква Моли към багажното. Роскоу и Финли бяха далеч зад мен. А аз бавно се движех в погрешна посока.

Не исках Моли да отива в багажното. Тя бе пристигнала спешно. С важни вести. Едва ли носеше куфар. Едва ли бе предала какъвто и да било багаж. Нямаше работа в багажното отделение. Наведох глава и се втурнах напред. Разблъсквах хората. Тичах срещу хода на лентата. Грапавата гума се закачаше в подметките ми. При всяко докосване губех време. Наоколо кънтяха възмутени викове. Не им обръщах внимание. Тичах през хората, събаряйки всичко живо по пътя си. Скочих от лентата и се врязах в тълпата около изхода.

Багажното беше ниска, просторна зала, осветена от мътни жълти лампи. Пробих си път нататък. Озъртах се непрекъснато. Никъде не видях Моли. Нямаше я. Залата гъмжеше от народ. Сигурно поне стотина пътници се бяха струпали около колелото. Лентата скърцаше, отрупана с багаж.

Отстрани имаше дълги редици колички. Хората чакаха на опашка, за да пуснат четвърт долар и да си вземат количка. После със звън и тракане навлизаха сред гъмжилото. Всеки блъскаше и натискаше.

Гмурнах се в тълпата. Задълбах, блъскайки с рамо. Търсех Моли. Бях я видял да влиза. Не бе излязла. Но я нямаше. Взирах се във всяко лице. Обиколих цялата зала. Сетне оставих потока да ме изнесе навън. Пробих си път към изхода. Роскоу чакаше там, вкопчена в рамката.

— Видя ли я? — запитах аз.

— Не — каза тя. — Финли пази в края на коридора. Аз чакам тук.

Хората отминаваха и ни блъскаха. После тълпата изведнъж взе да оредява. Почти всички пътници се бяха източили. Неколцина закъснели идваха към нас. Най-последна се зададе старица в инвалиден стол. Возеше я служител на авиолиниите. За момент той спря и заобиколи нещо, лежащо пред входа на багажното. Тъмночервена кожена чанта. Просната на една страна, с изпъната дръжка. От пет метра различих изящния златен монограм: М. Б. Г.

Двамата с Роскоу се втурнахме към багажното. За броени минути навалицата се бе разсеяла. Вътре имаше само десетина човека. Повечето от тях вече бяха свалили багажа си и идваха насреща ни. След минута залата опустя. Празната багажна лента продължаваше да скърца. Настана тишина. Стояхме един срещу друг и се гледахме.

Залата имаше четири стени, под и таван. Вход и изход. Багажната лента идваше през дупка метър на метър и изчезваше през друг такъв отвор. Двата отвора бяха закрити с гумени лентички. Отстрани имаше врата за големи багажи. Заключена. Без дръжка от нашата страна.

Роскоу хукна назад и грабна чантата на Моли. Отвори я. Вътре имаше малко дрехи и тоалетна чантичка. И снимка. Осемнайсет на двайсет и четири, в бронзова рамка. Снимка на Джо. Приличаше на мен, само че малко по-слаб. Загоряла бръсната глава. Весела, дяволита усмивка.

Из салата се раздаде предупредителен сигнал. След малко багажната лента заскърца и пак се раздвижи. Гледахме я.

Гледахме закрития отвор, през който идваше. Гумените лентички се надигнаха. Изпод тях изпълзя куфарче. От тъмночервена кожа. Отворено. Със срязани ремъци. Празно.

Куфарчето бавно пълзеше към нас. Гледахме го. Гледахме ремъците. Бяха срязани с остър нож. От човек, който не е имал време да си играе със закопчалките.

Скочих върху лентата. Изтичах срещу движението и се хвърлих като плувец с главата напред към лентичките в тесния отвор. Проснах се по корем и лентата ме помъкна обратно. Запълзях на четири крака. Търкулнах се настрани и скочих на крака. Бях попаднал в багажен склад. Пуст. Навън слънцето грееше ослепително. Миришеше на керосин и нафта. По пистата преминаваха колички, натоварени с багаж.

Около мен се извисяваха купища сандъци и забравени куфари. Бяха натъпкани в триетажни рафтове. По гумения под се валяха стари етикетчета. Складът приличаше на мръсен лабиринт. Тичах насам-натам и отчаяно въртях очи, търсейки Моли. Отминавах камара след камара. По един проход, после по друг. На всеки завой се хващах за ръба на рафта, за да не падна. Оглеждах се трескаво. Нямаше жива душа. Пустош. Подхлъзнах се и продължих да тичам.

Открих лявата й обувка. Търкаляше се в началото на един мрачен проход. Изтичах натам. Нищо. Проверих следващия. Пак нищо. Подпрях се задъхан на рафта. Трябваше да продължа наред. Изтичах до края на коридора. Почнах да проверявам проходите един по един. Наляво, надясно, наляво, надясно. Тичах с все сила в отчаян, задъхан бяг на зиг-заг.

Три прохода преди края открих дясната обувка. После кръвта й. В началото на следващия проход се тъмнееше лепкава локва. Моли лежеше по гръб сред мрака в дъното, пъхната между сандъците. Просто лежеше възнак на гумения под. От корема й шуртеше кръв. Беше разпран. Някой бе забил нож в нея и с дива ярост бе дръпнал нагоре, чак до ребрата.

Ала тя бе още жива. Бялата й ръка потрепваше. По устните й избиваха ярки кървави мехури. Главата й лежеше неподвижно, но очите шареха насам-натам. Изтичах към нея.

Повдигнах главата й. Тя ме погледна. С неимоверно усили раздвижи устни и прошепна:

— Трябва да успеем до неделя.

После умря в ръцете ми.