Лий Чайлд
Място за убиване (18)

18

Минах покрай закусвалнята и се отдалечих от града. Онези с кафявата кола ме следваха. На петдесетина метра. Дори не опитваха да се прикрият. Просто караха подир мен.

Гледаха право напред. Свърнах на запад по пътя за Уорбъртън. Намалих скоростта. Колата ме следваше. Все на същото разстояние. Отправихме се на запад. Освен нас нищо не помръдваше чак до хоризонта. В огледалото виждах двамата преследвачи. Гледаха ме. Ниското следобедно слънце ги огряваше като прожектор. Медните лъчи правеха цветовете още по-ярки. Млади, спретнати латиноамериканци с пъстри ризи и черни коси. Приличаха си като близнаци. Не изоставаха нито за миг.

Карах така десет-дванайсет километра. Търсех подходящо място. Тук-там се отделяха прашни, неравни пътища. Всички водеха към нивите. Лъкатушеха напосоки и чезнеха. Не знаех накъде водят. Може би към площадки, където фермерите подготвят машините за прибиране на реколтата. Търсех един определен път, който бях забелязал преди. Той водеше към малка горичка, вдясно от пътя. Единственото прикритие на километри наоколо. Бях я зърнал от затворническия автобус в петък. И още веднъж на връщане от Алабама. Малка, гъста горичка. Тази сутрин тя сякаш се рееше над мъглата. Овална група дървета, недалеч вдясно от пътя. Грубият коловоз стигаше до нея, заобикаляше я и пак се връщаше.

Най-сетне я забелязах в далечината. Дърветата мътно се мержелееха на хоризонта. Подкарах нататък. Отворих жабката и измъкнах грамадния пистолет. Сложих го на съседната седалка. Двамата продължаваха да ме следват. На същото разстояние. Когато до горичката остана по-малко от половин километър, аз превключих на втора и настъпих газта. Старата кола хлъцна и се понесе напред. Рязко завъртях волана и заподскачах по коловоза. С пълна скорост свърнах зад дърветата. Заковах на място. Грабнах пистолета и изхвръкнах навън. Оставих вратата отворена, сякаш съм изскочил, за да избягам към горичката.

Но всъщност сторих обратното. Тръгнах надясно. Тичешком заобиколих предницата, навлязох на пет-шест метра във фъстъчената нива и се залепих за земята. Пропълзях между храстите, докато стигнах точно срещу мястото, където трябваше да спрат онези двама. Притиснах се към влажната червена пръст под хилавите храстчета. После зачаках. Предполагах, че се изостанали с шейсет-седемдесет метра. Не бяха повторили внезапната ми маневра. Вдигнах предпазителя. Сетне чух кафявия им буик. През бученето на двигателя чух как скърцат ресорите. Колата изскочи на пътя пред мен. Спря зад бентлито, очертана на тъмния фон на дърветата. Бях на пет-шест метра от нея.

Момчетата се оказаха сравнително умни. Срещал съм и далеч по-некадърни. Единият бе слязъл още преди да отбият. Мислеше, че съм в горичката. Възнамеряваше да ме нападне в гръб. Другият пролази по седалката и се търкулна навън от дясната страна, за да не се вижда откъм дърветата. Беше точно пред мен. Стискаше револвер. Обърна ми гръб и коленичи в калта, мислейки, че колата го прикрива. Надникна през буика към горичката. Трябваше да го размърдам. Не исках да е до колата. Рискувах да я повредя, а трябваше да остане в изправност.

Те се пазеха от горичката. Тъкмо това целях. Откъде накъде ще карам сума ти километри към единствените дървета в околността, само за да се скрия сред нивите ли? Класическа уловка. И те се хванаха. Онзи зад колата продължаваше да се взира в дърветата. Аз го гледах в гръб. Затаих дъх и се прицелих. Партньорът му лазеше нейде из горичката да ме търси. Скоро щеше да излезе на открито.

Появи се след около пет минути. Вървеше с протегнат напред револвер. Заобиколи буика откъм багажника. Гледаше да не се приближава до бентлито. Приклекна до своя партньор и двамата се спогледаха с недоумение. После взеха да се озъртат към моята кола. Сигурно подозираха, че лежа на пода или се спотайвам отпред, до масивния хромиран радиатор. Онзи, който току-що бе излязъл от горичката, запълзя напред, като се стараеше да остави буика между себе си и дърветата. Надничаше под бентлито с надежда да види краката ми.

Обиколи пълзешком цялата кола. Чувах го как пъхти и се задъхва, докато лази на лакти. Върна се пак пълзешком и клекна до другия. Двамата минаха настрани и се изправиха до буика. После отидоха да проверят колата ми. Заедно пристъпиха към дърветата и се загледаха в полумрака. Не ме видяха там. Върнаха се и спряха един до друг, очертани на фона на оранжевото небе. Гледаха дърветата и стояха с гръб към нивите — с гръб към мен.

Не знаеха какво да правят. Бяха градски момчета. Може би от Маями. По дрехите личеше, че идват от Флорида. Бяха свикнали с неонови улици и пусти строителни площадки. Знаеха как да действат под мостове или по мръсните паркинги, където никога не минават туристи. Но не знаеха какво да правят с една малка горичка сред хиляди декари фъстъчени ниви.

Прострелях ги в гръб както си стояха. Два бързи изстрела. Високо между лопатките. Гърмежите напомняха взрив на ръчни гранати. Наоколо се разлетяха птици. Над нивите плъзна ехо като от гръмотевичен тътен. Откатът ме блъсна здравата. Двамата се отлепиха от земята и подхвръкнаха напред. Сетне рухнаха по очи оттатък коловоза. Надигнах глава и ги погледнах. Телата им бяха някак безформени и отпуснати, както става, когато животът е отлетял.

Стиснах здраво оръжието и пристъпих към тях. Бяха мъртви. Виждал съм много мъртъвци и тия двамата по нищо не им отстъпваха. Грамадните куршуми ги бяха улучили в горната част на гърба. Където се събират всички артерии и вени, водещи към главата. Дупките от куршуми изглеждаха ужасно. Гледах ги мълчаливо и си мислех за Джо.

Имах още много работа. Върнах се към бентлито. Спуснах предпазителя и метнах пустинния орел на седалката. Отидох до буика и дръпнах ключовете. Отворих багажника. Сигурно се надявах да открия нещо вътре. Не изпитвах и капка жал към двамата. Но щях да се чувствам по-добре, ако намерех нещо. Например малокалибрен пистолет със заглушител. Или галоши и найлонови костюми. Няколко ножа. Такива неща. Но намерих съвсем друго. Намерих Спайви.

Беше мъртъв от няколко часа. Прострелян в челото с куршум трийсет и осми калибър. От упор. Изглеждаше, че дулото е било само на петнайсетина сантиметра от главата му. Потърках с палец кожата около раната. Нямаше сажди, но забелязах прашинки барут, набити в кожата. Не се изтриваха. Подобна татуировка подсказва, че е стреляно отблизо. Петнайсет-двайсет сантиметра. Някой внезапно бе извадил пистолет и дебелият пазач не бе имал време да отскочи.

На брадичката му имаше засъхнал белег от ножа на Морисън. Змийските му очички бяха отворени. Още носеше същата мръсна униформа. Там, където я бях срязал, се виждаше бял космат корем. Спайви беше едър мъжага. За да го натъпчат в багажника, бяха му строшили краката. Вероятно с лопата. А след това ги бяха извили настрани в коленете, за да не стърчат. Гледах го с ярост. Той знаеше и не ми каза. Но онези все пак го бяха убили. Изобщо не ги интересуваше, че е мълчал. Бяха изпаднали в паника. Избиваха всички свидетели, а часовникът бавно отмерваше времето до неделя. Взрях се в мъртвите очи на Спайви, сякаш можех да разчета нещо в тях.

После изтичах при труповете край горичката и ги претърсих. Два портфейла и договор за наемане на кола. Мобифон. Нищо друго. Договорът беше за буика. Нает в понеделник сутринта на аерогарата в Атланта. Значи идваха с ранен полет отнякъде. Прерових портфейлите. Нямаше билети. Шофьорските книжки бяха от Джаксънвил, Флорида. Непознати имена, поразмазани снимки. Кредитни карти. Голяма сума в брой. Прибрах парите. На тях нямаше да им трябват.

Извадих батерията от мобифона и я пъхнах в джоба на единия мъртвец, а апарата в другия. После отмъкнах труповете до буика и ги натъпках при Спайви. Доста се затрудних. Не тежаха много, но провисваха като парцали. Изпотих се въпреки хладното време. Трябваше да ги блъскам с всичка сила, за да запълня малкото място, което оставяше Спайви. Огледах наоколо и намерих револверите им. И двата бяха трийсет и осми калибър. Единият беше напълно зареден. С втория бе стреляно веднъж. Неотдавна, ако се съдеше по миризмата. Метнах револверите в багажника. Намерих обувките на единия. Тежкият куршум буквално го бе изхвърлил от тях. Сложих обувките най-отгоре и затръшнах капака. Върнах се в нивата и намерих мястото, откъдето ги бях застрелял. Поразрових се и открих двете гилзи. Прибрах ги в джоба си.

После заключих буика и го оставих така. Отворих багажника на бентлито и извадих торбата със старите си дрехи. Новите бяха омазани с кръв и червена пръст. Преоблякох се. Смачках на топка окървавените дрехи и ги натъпках в торбата. После я метнах в багажника. Накрая откърших един клон и грижливо изметох всички следи.

Бавно подкарах бентлито към Маргрейв и се опитах да се успокоя. Беше най-обикновена засада, без технически затруднения и сериозна опасност. Имах зад гърба си тринайсет години опит. И насън бих се справил с подобни нещастници. Но сърцето ми биеше по-силно, отколкото се полага, а студената вълна на адреналина ме разтърсваше цял. Защото бях видял Спайви проснат в багажника със строшени крака. Дишах дълбоко и постепенно се успокоих. Дясната ръка ме болеше като ударена с чук. Беше изтръпнала чак до рамото. Пустинният орел имаше страхотен откат. И вдигаше оглушителен шум. Ушите ми още кънтяха от двете експлозии. Но се чувствах добре. Отлично свършена работа. Двама убийци ме бяха проследили до горичката. Повече нямаше да ме следят.

 

 

Спрях в крайния ъгъл на паркинга пред участъка. Върнах пистолета в жабката и излязох от колата. Ставаше късно. Здрачът прииждаше. Необятното небе над Джорджия почваше да потъмнява. Придобиваше мастилен оттенък. Показа се и луната.

Роскоу седеше зад бюрото си. Щом ме видя, стана и тръгна насреща. Излязохме отпред. Минахме няколко крачки по-настрани. Целунахме се.

— Нещо ново около колата? — запитах аз.

Тя поклати глава.

— Утре. Пикар се е заел с нея. Прави всичко възможно.

— Добре — казах аз. — Какви хотели има около аерогарата?

Тя изреди списък от имена. Горе-долу същите както около всяка друга аерогара. Избрах първото. После й разказах какво бе станало с момчетата от Флорида. Преди седмица сигурно би ме арестувала за това. Изобщо не би се поколебала да ме тикне на топло. Но сега реагира съвсем различно. Онези четирима, нагазили в нейния дом с гумени галоши, бяха променили представите й за много неща. Тя само кимна и се усмихна с мрачно задоволство.

— Двама по-малко. Браво, Ричър. Те ли бяха?

— За снощи ли питаш? Не. Те са външни хора. Не можем да ги броим в десетката на Хъбъл. Обикновени наемници.

— Биваше ли ги поне? — запита тя.

Свих рамене. Неопределено поклатих ръка.

— Не особено. Поне в случая.

После й разказах какво съм открил в багажника на буика. Тя отново потръпна.

— Значи той е от десетимата? Спайви.

Поклатих глава.

— Не. Не си го представям между тях. И той е бил външен помощник. Никой не би взел такъв плужек за нещо повече.

Тя кимна. Отворих бентлито и извадих пистолета от жабката. Нямаше да се побере в джоба ми. Върнах го пак в архиварската кутия, при патроните. Роскоу я сложи в багажника на шевролета си. Извадих и торбата с изцапани дрехи. Заключих бентлито и го оставих на паркинга.

— Пак ще се обадя на Моли — казах аз. — Прекалено дълбоко нагазих. Трябва ми най-обща информация. Много неща не разбирам.

В участъка беше спокойно, тъй че позвъних от кабинета. Моли вдигна още на втория сигнал.

— Можеш ли да говориш? — запитах аз.

Тя помоли да изчакам и я чух да затворя вратата.

— Още е рано, Джак. До утре нищо не мога да измъкна.

— Трябва ми най-обща информация — казах аз. — Трябва да разбера с какви международни афери се е занимавал Джо. Да знам какво става тук, след като уж всичко се върши в чужбина.

Усетих я как размишлява откъде да започне.

— Добре, най-обща информация. Според мен Джо предполагаше, че цялата дейност се контролира от Щатите. Много е трудно за обясняване, но ще се опитам. Фалшивите пари се печатат в чужбина и най-важното е, че повечето от тях си остават зад граница. Само една малка част пристига в страната, което не представлява сериозен проблем, но, естествено, бихме искали да сложим край на това. Навън обаче нещата са съвсем различни. Знаеш ли колко пари има в Щатите, Джак?

Спомних си какво бях чул от банкера.

— Сто и трийсет милиарда долара.

— Точно така. Но в чужбина има точно два пъти повече. Факт. Хора по цял свят стискат двеста и шейсет милиарда американски долари в брой. На влогове нейде в Лондон, Рим, Берлин, Москва, натъпкани по дюшеци из цяла Южна Америка и Източна Европа, скрити под паркета или зад мазилката, в банки, туристически агенции, навсякъде. И защо?

— Не знам — казах аз.

— Защото доларът е най-сигурната валута в света. Хората вярват в него. Искат го. И, естествено, правителството е безкрайно доволно.

— Вдига им самочувствието, нали?

Чух я как прехвърля телефона в другата ръка.

— Не е въпрос на самочувствие. Просто бизнес. Помисли малко, Джак. Ако в нечие чекмедже в Букурещ лежи банкнота от сто долара, значи някой някога е дал за нея част от националния си капитал. Значи нашето правителство е продало срещу сто долара късче обикновена хартия, намацана със зелено и черно мастило. Добра сделка. И тъй като валутата ни е стабилна, най-вероятно банкнотата ще лежи в Букурещ още дълги години. Съединените щати няма скоро да върнат получения капитал. Докато хората вярват в долара, няма как да загубим.

— И какъв е проблемът?

— Трудно е за обясняване — каза Моли. — Въпрос на вяра и доверие. Едва ли не метафизика. Ако на външния пазар нахлуе вълна от фалшиви долари, това само по себе си няма значение. Но ако хората на тия пазари разберат, става лошо. Защото се стряскат. Губят вяра. Губят доверие. Вече не искат долари. Решават да си тъпчат дюшеците с японски йени или германски марки. А от долара да се отърват. На практика правителството ще бъде принудено за броени дни да изплати външен заем от двеста и шейсет милиарда долара. За броени дни. А това е невъзможно, Джак.

— Лоша работа — казах аз.

— Това е положението. А проблемите са далеч. Всички фалшиви пари се печатат в чужбина и пак там се разпространяват. Така е логично. Фабриките са скрити в някоя далечна страна, където не можем да ги достигнем, а фалшификатите се пробутват на чужденци, които са съвсем доволни, стига хартийката поне малко да прилича на долар. Само най-качествените фалшификати стигат до Щатите.

— Колко са?

Тя замълча и усетих как свива рамене. После въздъхна с подвити устни.

— Не са много. По някой и друг милиард от време на време.

— Някой и друг милиард? На това ли му викаш малко?

— Капка в морето — рече тя. — От макроикономическа гледна точка. В сравнение с мащабите на икономиката, искам да кажа.

— И какво точно вършим по този въпрос? — запитах аз.

— Две неща. Първо, Джо се бъхтеше като луд, за да сложи край. По очевидни причини. Второ, всички тук се правим на балами и се преструваме, че няма такава работа. За да поддържаме вярата.

Кимнах. Вече виждах известен смисъл в стремежа им да пазят тайна.

— Добре. Ами ако се обадя в министерството да попитам какво става?

— Ще отричаме — каза тя. — Ама, моля ви се, ще речем, какво е туй фалшификатор?

 

 

Минах през безмълвния участък и отидох в колата при Роскоу. Казах й да кара към Уорбъртън. Когато стигнахме до горичката, вече беше съвсем притъмняло. Луната грееше само колкото да различим дърветата. Побутнах Роскоу да спре. Целунах я и излязох. Заръчах да ме чака в хотела. Потупах покрива на шевролета, после й направих знак да потегли. Тя направи завой и бавно подкара назад.

Тръгнах направо през горичката. Не исках да оставям следи по пътя. Торбата с дрехи ми пречеше. Непрекъснато се закачаше из храсталака. Най-сетне стигнах до буика. Стоеше си непокътнат. Наоколо беше тихо. Отключих и седнах зад волана. Подкарах към пътя. Задният мост непрекъснато стържеше по издатините. Нищо чудно. В багажника трябва да имаше около двеста и петдесет килограма.

Добрах се до пътя и подкарах на изток към Маргрейв. Но не завих наляво по областното шосе, а се отправих на север. Стигнах до магистралата. Отминах складовете и се влях в потока коли за Атланта. Не карах нито бавно, нито бързо. Не исках да бия на очи. Кафявият буик беше съвсем безличен. Незабележим. И такъв исках да си остане.

След един час пътните знаци ме насочиха към аерогарата. Намерих паркинга. Взех си билетче от автоматичната бариера и влязох навътре. Паркингът беше огромен. Идеално място. Намерих свободна площ към средата, на около сто метра от на близкия вход. Избърсах волана и таблото. Излязох с торбата. Заключих буика и си тръгнах.

След минута се озърнах през рамо. Сам не познах къде съм зарязал колата. Къде е най-лесно да скриеш автомобил? На паркинга. Все едно песъчинка на плажа. Буикът можеше да остане с месеци. Никой нямаше да му обърне внимание.

Върнах се към бариерата. В първото срещнато кошче изхвърлих торбата с дрехите. На второто се отървах от билета за паркинга. Изчаках да мине транспортният микробус и се отправих към терминалите за отпътуване. Влязох и потърсих тоалетните. Омотах в книжна кърпа ключовете от буика и ги хвърлих при боклука. После прекосих чакалнята и отново излязох във влажната нощ. Качих се в микробуса на хотела и след малко вече пътувах към срещата с Роскоу.

 

 

Заварих я да ме чака в ярко осветеното фоайе. Наех стая и платих в брой. С една от трофейните банкноти. Изкачихме се с асансьора. Стаята беше унила и мрачна, но сравнително просторна. С изглед към аерогарата. На прозорците имаше три слоя стъкло заради шума от самолетите. Въздухът беше застоял.

— Първо да хапнем нещо — казах аз.

— Първо да се изкъпем — възрази Роскоу.

Отидохме да се изкъпем. Душът ни ободри. Насапунисахме се и в крайна сметка се любихме под водните струи. После не исках нищо друго, освен да се просна в леглото. Но и двамата бяхме гладни. Освен това имахме още работа. Роскоу навлече дрехите, които си бе приготвила сутринта. Джинси, блуза, яке. Изглеждаше чудесно. Много женствена и същевременно мъжко момиче.

Изкачихме се с асансьора до най-горния етаж. Ресторантът беше приличен. Със свещи и панорамна гледка към аерогарата. Настанихме се до прозореца. Обслужи ни някакъв усмихнат чужденец. Нахвърлих се на вечерята като невидял. Примирах от глад. Изпих една бира и половин литър кафе. По някое време пак се почувствах човек. Отново платих с пари от убитите. Слязохме долу и купихме от рецепцията карта на Атланта. Отправихме се към колата на Роскоу.

Нощният въздух бе хладен и влажен, с дъх на керосин. Мирис на аерогара. Седнахме в шевролета и разгледахме картата. Потеглихме на северозапад. Роскоу караше, а аз се мъчех да я упътвам. След дълга борба най-сетне стигнахме горе-долу където трябваше. Квартал с ниски къщурки. Място, каквото обикновено виждаш от кацащия самолет. Малки къщички, малки дворчета — едни спретнати, други същински бунища. Стари коли на трупчета. Уличните лампи обгръщаха всичко в жълто сияние.

Намерихме търсената улица. После къщата. Прилично място. Добре поддържано. Чисто и спретнато. Едноетажна къщичка. Дворче с малък гараж. Тясна портичка в телената ограда. Влязохме в двора. Позвънихме. Стара жена открехна вратата и надникна, без да сваля веригата.

— Добър вечер — каза Роскоу. — Търсим Шърман Столър.

Каза го и ме погледна. Всъщност търсехме дома му.

Знаехме къде е Шърман Столър. Беше в моргата на Йелоу Спрингс, на сто километра оттук.

— Кои сте вие? — любезно запита старицата.

— Госпожо, ние сме полицейски служители — отвърна Роскоу. Не казваше цялата истина, но и не лъжеше.

Жената свали веригата и отвори широко.

— Заповядайте. Той е в кухнята. Извинявайте, но вечеря.

— Кой? — запита Роскоу.

Старицата спря и я погледна. С недоумение.

— Шърман. Нали него търсите?

Последвахме я към кухнята. На масата вечеряше някакъв старец. Щом ни видя, остави вилицата и избърса устните си със салфетка.

— Полицейски служители, Шърман — обясни жената.

Старецът ни гледаше с безизразна физиономия.

— Има ли и друг Шърман Столър? — запитах аз.

Старецът кимна. Като че се изплаши.

— Да, синът ни.

— Около трийсетгодишен, нали? — казах аз. — Може би трийсет и пет.

Той пак кимна. Старицата мина зад него и положи ръка върху рамото му. Родители.

— Той не живее тук — каза старецът.

— Да не е сторил нещо? — добави жена му.

— Можете ли да ни дадете адреса му? — запита Роскоу.

Както често става със старците, те се смутиха. Уважаваха властите. И се бояха от тях. Искаха да ни отрупат с въпроси, но само казаха адреса.

— Той не живее тук вече от две години — рече старецът.

Страхуваше се. Не искаше да има нищо общо с неприятностите на своя син. Сбогувахме се и излязохме. Докато затваряхме вратата, старецът подвикна след нас:

— Той напусна преди две години.

Върнахме се в колата. Пак огледахме картата. Не открихме новия адрес.

— Как ти се сториха? — запита Роскоу.

— Родителите ли? Знаят, че синът им е непрокопсаник. Знаят, че върши нещо нередно. Сигурно нямат представа какво точно.

— И аз така мислех. Хайде да тръгваме.

Потеглихме. На първата бензиностанция Роскоу спря да зареди и да разпита.

— Около осем километра в обратна посока — съобщи тя, докато напускахме бензиностанцията. — Нов жилищен район до игрището за голф.

Взираше се в мрака, търсейки ориентирите, които й бяха дали. След осем километра отби от магистралата. Подкара по нов път и спря до голямо рекламно табло. Таблото обещаваше разнообразие от висококачествени апартаменти. Хвалеше се, че вече привършвали. По-нататък започваха редици нови сгради. Много приятни, не големи, но добре разположени. Балкони, гаражи, всичко както си му е редът. Осветени пътеки водеха към спортния клуб. От другата страна не се виждаше нищо. Сигурно там беше игрището.

Роскоу изключи двигателя. Поседяхме. Преметнах ръка върху нейната облегалка. Прегърнах я през рамото. Чувствах се уморен. Цял ден бях на крак. Искаше ми се още дълго да седим така. Тиха, спокойна нощ. В колата беше топло. Слушаше ми се музика. Нещо, изпълнено с болка и копнеж. Но сега имахме работа. Трябваше да намерим Джуди. Жената, която бе подарила на Шърман Столър часовник с надпис. „На Шърман с обич от Джуди“. Трябваше да открием Джуди и да й кажем, че човекът, когото обича, е умрял от кръвоизлив под магистралата.

— Как ти се струва мястото? — запита Роскоу. Беше съвсем бодра и делова.

— Не знам — казах аз. — Апартаментите са за продан. Изглеждат скъпи. Може ли шофьор да си позволи такова нещо?

— Едва ли. Сигурно струват колкото моята къща, а аз не бих се справила с вноските, ако не получавах помощи от общината. При все че печеля повече от който и да било шофьор.

— Добре. Значи допускаме, че и Шърман е получавал нещо като помощи, нали така? Иначе не би могъл да си позволи такова жилище.

— В никакъв случай — кимна тя. — Но какви помощи?

— Такива, заради които убиват — казах аз.

Къщата на Шърман беше към края. Вероятно от най-първите. Старецът от бедняшкия квартал каза, че синът му се преселил преди две години. Да, така изглеждаше. Тази първа сграда трябва да бе на около две години. Заобиколихме по мостчета и алеи около градинки с цветни лехи. Стигнахме до пътека, водеща към вратата на Шърман Столър. Пътеката беше от плочи, наслагани с разстояние помежду им сред добре поддържаната трева. Караше ни да стъпваме неестествено. Аз трябваше да свия крачка, а Роскоу прескачаше от плоча на плоча. Спряхме пред входа. Синя врата. Без блясък. Старомодна боя.

— Ще й кажем ли? — запитах аз.

— Няма как да не й кажем — отвърна Роскоу. — Трябва да знае.

Почуках на входа. Изчаках. Почуках отново. Чух как отвътре скръцна врата. Някой идваше. Вратата се отвори. Пред нас застана жена. Трябва да бе на около трийсет, но изглеждаше по-стара. Ниска, изнервена, уморена. Приятно закръглена блондинка. Стоеше на прага и ни гледаше.

— Ние сме полицейски служители, госпожо — каза Роскоу. — Търсим дома на Шърман Столър.

За момент настана тишина.

— Е, май сте го намерили — рече жената.

Отново тишина. Не помръдвахме. После жената се завъртя и тръгна назад по коридорчето. Спогледахме се. Роскоу тръгна след нея. Аз последвах Роскоу. Затворих входната врата.

Жената ни въведе в хола. Беше доста широк. Скъпи мебели и килими. Голям телевизор. Нито музикална уредба, нито книги. Всичко изглеждаше някак претупано. Сякаш някой е попрелистил каталога с десет хиляди долара в джоба. Едно от тези, едно от тези, две от онези. И на другата сутрин всичко се е изръсило от камиона.

— Вие ли сте мисис Столър? — любезно запита Роскоу.

— В общи линии — рече жената. — Не точно мисис, но разликата е съвсем незначителна.

— Джуди ли се казвате? — запитах аз.

Тя кимна. Продължи така още малко. Мислеше напрегнато.

— Мъртъв е, нали?

Не отговорих. Не ме бива за тия неща. Тук трябваше да се намеси Роскоу. Но и тя не отговаряше.

— Мъртъв е, нали? — повтори Джуди малко по-високо.

— Да — каза Роскоу. — Много съжалявам.

Джуди кимна замислено и хвърли поглед из грозната стая. Не казвахме нищо. Просто стояхме. Джуди седна и ни махна да сторим същото. Настанихме се на креслата. Поотделно, като върхове на триъгълник.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса — каза Роскоу. Беше се привела напред и гледаше русата жена. — Може ли?

Джуди кимна. Като че не осъзнаваше какво става.

— Откога се познавахте с Шърман? — запита Роскоу.

— От около четири години — каза Джуди. — Преди това живеех във Флорида, там се срещнахме. Преди четири години дойдох при него. Оттогава живея тук.

— Какво работеше Шърман?

Джуди безпомощно сви рамене.

— Беше шофьор на камион. Работеше по някакъв голям договор. Дългосрочен, нали разбирате. Най-напред купихме къщичка. И родителите му се нанесоха. Доста време живяхме заедно. После ние се преселихме тук. Старците останаха в другата къща. Три години Шърман изкарваше добри пари. Беше зает непрекъснато. Преди около година изведнъж всичко свърши. Оттогава почти не е работил. Най-много да хване някой курс от време на време.

— И двете къщи ли са ваши? — запита Роскоу.

— Нищо не е мое, по дяволите — каза Джуди. — Къщите бяха на Шърман. Да, и двете.

— Значи добре е печелил през първите три години? — рече Роскоу.

Джуди я изгледа втренчено.

— Печелил? Събудете се, за бога. Той беше крадец. Обираше някого.

— Сигурна ли сте? — намесих се аз.

Джуди завъртя поглед към мен. Все едно, че се прицелваше с гранатомет.

— Не трябва кой знае колко ум, за да се сетиш. За три години плати в брой две къщи, обзавеждане, коли, бог знае още какво. А този квартал не е от евтините. Тук живеят адвокати, лекари и тъй нататък. И пак му останаха пари, за да кара без работа от миналия септември досега. Ако го е постигнал с една гола заплата, значи аз пък съм първата дама, нали?

Изгледа ни предизвикателно. От самото начало бе подозирала какво става. И какво ще се случи накрая. Предизвикваше ни да кажем, че няма правото да го осъжда.

— С кого беше договорът? — запита Роскоу.

— С някаква фирма, наречена „Островни климатици“. Три години превозваше климатици. До Флорида. Не знам, може оттам да са отивали за островите. Той ги крадеше. Два кашона още се валят в гаража. Искате ли да видите?

Без да чака отговор, Джуди стана и тръгна през хола. Последвахме я. Слязохме по задното стълбище и се озовахме в гараж. Беше съвсем празен, само край отсрещната стена лежаха два стари кашона. Захвърлени тук преди година-две. С емблемата на производителя. Корпорация „Островни климатици“. Чупливо. Откъснатите капаци провисваха настрани. Върху всеки кашон имаше сериен номер, изписан на ръка. Вероятно във всеки бе имало по един климатик. От онези, дето се монтират на прозорците и вдигат ужасен шум. Джуди огледа свирепо кашоните, после се завъртя към нас. Погледът й говореше: аз му подарих златен часовник, пък той да ме забърка в такава каша.

Пристъпих напред и огледах кашоните. Бяха празни. От тях полъхваше едва доловима кисела миризма. Върнахме се горе. Джуди извади от шкафа албум. Седна и се загледа в снимка на Шърман.

— Какво стана с него? — запита тя.

Въпросът бе прям. Заслужаваше ясен отговор.

— Простреляли са го в главата — излъгах аз. — Умрял е на място.

Джуди кимна. Като че това не я изненадваше.

— Кога?

— В четвъртък вечерта — каза Роскоу. — В полунощ. Каза ли ви в четвъртък къде отива?

Джуди поклати глава.

— Никога не ми казваше.

— Споменавал ли е за среща с държавен служител? — запита Роскоу.

Джуди пак поклати глава.

— Ами плурибус? — намесих се аз. — Споменавал ли е някога тази дума?

Тя се озадачи.

— Да не е някаква болест? На дробовете или нещо такова?

— А идната неделя? — пак запитах аз. — Казвал ли е нещо за идната неделя?

— Не — отвърна Джуди. — Той не беше от приказливите.

Седеше и гледаше снимките в албума. Стана съвсем тихо.

— Познавал ли е адвокати във Флорида? — запита Роскоу.

— Адвокати ли? — рече Джуди. — Във Флорида? Откъде-накъде?

— Бил е арестуван в Джаксънвил — поясни Роскоу. — Преди две години. За нарушение с камиона. Веднага дошъл адвокат да му помогне.

Джуди сви рамене, сякаш ставаше дума за нещо отпреди новата ера.

— Чудо голямо. Тия адвокати се врат навсякъде, нали така?

— Не е бил какъв да е адвокат — каза Роскоу. — Съдружник в голяма фирма. Имате ли представа как се е свързал Шърман с него?

Джуди пак сви рамене.

— Може би чрез компанията. „Островни климатици“. Плащаха ни добра медицинска осигуровка. Шърман ме водеше на доктор за щяло и нещяло.

Замълчахме. Нямахме какво повече да си кажем. Джуди седеше и гледаше снимките в албума.

— Искате ли да го видите? — запита тя.

Пристъпих зад нейното кресло и се приведох да погледна снимката. На нея бе заснет русоляв мъж с лукави черти. Дребен, слаб, широко ухилен. Стоеше пред жълт закрит камион. Усмихваше се към обектива с присвити очи. Стана ми малко тъжно.

— Този камион караше — каза Джуди.

Но аз не гледах нито камиона, нито усмивката на Шърман Столър. Гледах едно лице на втори план. Беше размазано и обърнато настрани, но все пак знаех чие е. Лицето на Пол Хъбъл.

Махнах с ръка на Роскоу и тя също се приведе над снимката. Видях изненадата по лицето й, когато разпозна Хъбъл. После се наведе по-ниско. Напрегна поглед. Зърнах повторна изненада. Бе разпознала още нещо.

— Кога е правена снимката? — запита тя.

Джуди сви рамене.

— Май че по-миналото лято.

Роскоу докосна с пръст размазаното лице на Хъбъл.

— Казвал ли ви е нещо за този човек?

— Новият шеф — рече Джуди. — Дойде и след шест месеца изрита Шърман.

— Новият шеф на „Островни климатици“? — изненада се Роскоу. — И защо е уволнил Шърман?

— Шърман каза, че не им трябвал повече — отвърна Джуди. — Той не беше от приказливите.

— Там ли е направена снимката? — запита Роскоу. — В „Островни климатици“?

Джуди сви рамене и колебливо кимна.

— Мисля, че да. Шърман не говореше много за работа.

— Трябва да задържим тази снимка — каза Роскоу. — По-късно ще ви я върнем.

Джуди измъкна снимката от албума.

— Дръжте си я. Не ми трябва.

Роскоу взе снимката и я прибра във вътрешния джоб на якето си. Заедно минахме към средата на хола.

— Прострелян в главата — промърмори Джуди. — Това става, като се правиш на хитър. Казвах му аз, че ще го спипат рано или късно.

Роскоу кимна със съчувствие.

— Ще ви държим в течение — каза тя. — Нали разбирате, във връзка с погребението. Може би ще се наложи и да дадете показания.

Джуди пак ни изгледа сърдито.

— Не си правете труда. Няма да ходя на погребението. Не му бях жена, тъй че сега не съм и вдовица. Ще гледам да забравя, че сме се познавали. Нищо добро не видях от него.

Стоеше и ни гледаше. Изнизахме се по коридорчето към външната врата. Тръгнахме по неудобната пътека. Държахме се за ръце.

— Какво има? — запитах аз. — Какво видя на снимката?

Роскоу крачеше бързо.

— Чакай малко. Ще ти покажа в колата.