Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 140 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителни корекции
Boman (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Място за убиване

Обсидиан, София, 1998

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-52-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Boman

10

Веднъж гледах армейски филм за експедиции сред арктическите ледове. Вървиш си по плътен ледник. Изведнъж всичко почва да се цепи и да подскача. Някакъв невъобразим натиск изтласква нагоре блоковете. Всичко наоколо се променя за броени секунди. Ледени планини там, където преди миг е било равно. Зад гърба ти бездънни пропасти. Отпред ново езеро. Само секунда, и светът вече не е същият. Точно това изпитвах. Седях вцепенен от потресението между факса и компютъра като полярен изследовател, който вижда как, додето направи крачка, целият свят се променя.

Поведоха ме към хладилната камера в дъното да разпозная трупа. Лицето му беше отнесено от куршумите, всичките кости бяха начупени, но зърнах на шията му белега като звездичка. Носеше го вече двайсет и девет години — спомен от една хлапашка игра със строшено шише. После ме откараха в управлението. Този път караше Финли. Роскоу седна отзад до мен и по целия път ми държа ръката. Пътувахме само двайсет минути, но за това време преживях два живота. Неговия и моя.

Брат ми Джо. С две години по-голям. Беше роден в някаква база в Далечния изток към края на епохата Айзенхауер. Сетне аз съм се родил в европейска база по времето на Кенеди. И израснахме по цял свят сред онзи херметично затворен кръг, който създават семействата на военните. Животът ни беше непрестанно скитане през неопределени периоди. Да изкараме в едно училище повече от срок и половина изглеждаше в сферата на фантастиката. Случваше се години наред да не видим зима. Грабват ни например през есента от Европа, отлитаме нейде в Тихия океан и лятото почва отново.

Приятелите ни вечно изчезваха. Прехвърлят някой полк и сума ти деца тръгват с него. Понякога ги срещахме подир месеци из други места. С мнозина никога повече не се виждахме. Нямаше нито здрасти, нито довиждане. Или си там, или те няма.

Като пораснахме малко, прехвърлянията зачестиха. Виетнамската история налагаше на армията да размества частите си по света все по-бързо и по-бързо. Животът се превърна в поредица от безлични бази. Не притежавахме нищо свое. Във военните самолети разрешават само по една торба багаж на човек.

Тоя мъглив вихър продължи шестнайсет години. Джо беше единственото стабилно нещо в моя живот. И аз го обичах като брат. Но в тия думи се криеше строго определен смисъл. С шаблонните изрази невинаги е така. Да речем, някой казва, че е спал като пеленаче. Значи ли това, че е спал добре? Или че на всеки десет минути се е пробуждал с писъци? Обичах Джо като брат, а в нашето семейство това означава много.

Истината е, че така и не разбрах със сигурност дали го обичам, или не. А и той не разбра. Деляха ни само две години, но той беше роден през петдесетте, а аз през шейсетте. Затова разликата изглеждаше много по-голяма. И както става с всички братя, ужасно се дразнехме един от друг. Биехме се, карахме се и мълчаливо чакахме да пораснем, та да се разделим веднъж завинаги. През тия шестнайсет години така и не разбрахме дали се обичаме, или се мразим.

Но при нас беше като във всички армейски семейства. Семейството е твоята военна част. Мъжете от базите свикваха да бъдат верни до смърт на частта си. Това бе най-важното в техния живот. Момчетата им подражаваха. Прехвърляха същата непреклонна вярност към близките си. Тъй че от време на време може да мразиш брат си, но не даваш никому с пръст да го пипне. Това ни свързваше с Джо. Тази вярност до гроб. В двора на всяко ново училище опирахме гръб до гръб и с юмруци си пробивахме път през враговете. Както се полага на братя, аз пазех него, той пазеше мен. Цели шестнайсет години. Не беше кой знае колко нормално детство, но друго никога няма да имам. А Джо стоеше в началото и края му. И сега някой го бе убил. Седях в полицейския шевролет и слушах как някакво тъничко гласче в главата ми пита какво ще правя сега, по дяволите.

 

 

Финли прекоси Маргрейв и спря пред полицейското управление. Точно срещу голямата стъклена врата. Двамата с Роскоу излязоха и ме изчакаха, както бяха сторили Бейкър и Стивънсън преди четирийсет и осем часа. Застанах до тях под горещото обедно слънце. Постояхме така, после Финли дръпна вратата и влязохме вътре. Прекосихме празната канцелария и се упътихме към кабинета в дъното.

Финли се настани зад бюрото. Аз заех същия стол, както и в петък. Роскоу дръпна още един, за да седне до мен. Финли шумно отвори чекмеджето. Извади касетофона. По навик провери микрофона с нокът. После спря да се движи, погледна ме и рече:

— Много съжалявам за брат ти.

Кимнах мълчаливо.

— За съжаление се налага да ти задам куп въпроси — продължи той.

Пак кимнах. Разбирах го. Неведнъж съм изпадал в подобно положение.

— Кой е най-близкият му роднина? — запита той.

— Аз. Ако не се е оженил, без да ми пише.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Не общувахме много — рекох аз. — Но не ми се вярва.

— Живи ли са родителите ви?

Поклатих глава. Финли кимна. Записа ме като най-близък роднина.

— Как му беше пълното име?

— Джо Ричър. Нищо повече.

— Да не е съкратено от Джоузеф?

— Не — казах аз. — Просто Джо. Както и аз съм просто Джак. Баща ни харесваше кратките имена.

— Разбрано. По-голям или по-малък?

— По-голям. — Продиктувах му датата на раждане. — С две години по-голям от мен.

— Значи е бил на трийсет и осем?

Кимнах. Бейкър бе казал, че убитият изглежда на четирийсет. Може пък да е остарял малко по-бързо.

— Имаш ли сегашния му адрес?

Поклатих глава.

— Не. Живееше някъде във Вашингтон. Както казах, не общувахме много.

— Разбрано — повтори Финли. — Кога го видя за последен път?

— Преди около двайсет минути. В моргата.

Финли кимна търпеливо.

— А по-рано?

— Преди седем години. За погребението на майка ни.

— Имаш ли негова снимка?

— Нали ми видя личните вещи — рекох аз. — Никаква снимка нямам.

— Можеш ли да опишеш лицето му?

— Преди да го гръмнат, искаш да кажеш?

— Знаеш, че може да е от полза — каза Финли. — Трябва да разберем дали някой не го е виждал. Кога и къде.

— Мисля, че приличаше на мен. Един-два сантиметра по-висок, четири-пет кила по-лек.

— Значи към метър и деветдесет и пет?

— Там някъде. И около деветдесет килограма.

Финли записа всичко.

— И си е бръснел главата, така ли?

— Не и когато се видяхме за последно — казах аз. — Тогава беше с коса като всеки друг.

— Преди седем години, нали така?

Свих рамене.

— Може би е взел да оплешивява. Суетност, нали разбираш.

Финли кимна.

— Какво работеше?

— Последното, което знам, беше, че работи в Министерството на финансите — казах аз. — Нямам представа къде точно.

— Какво образование имаше? И той ли е служил в армията?

Кимнах.

— Във военното разузнаване. По някое време напусна и отиде на държавна служба.

— Писал ти е за Маргрейв, нали? — запита Финли.

— Споменаваше за Блейк Слепеца. Не и защо е идвал. Но едва ли е трудно да разберете.

Финли кимна.

— Утре сутрин ще завъртим телефона. А междувременно сигурен ли си, че нямаш представа защо е идвал?

Поклатих глава. Нямах ни най-малка представа защо е идвал. Но Хъбъл знаеше. Джо беше високият мъж с бръсната глава и кодово име, дошъл да разследва нещо. Хъбъл бе довел брат ми и знаеше точно защо. Най-напред трябваше да го открия и да му задам въпроса.

— Нали каза, че не можете да намерите Хъбъл? — запитах аз.

— Никакъв го няма — рече Финли. — Не е в дома си на Бекман Драйв и никой не го е виждал из града. Хъбъл знае нещо, нали?

Мълчаливо свих рамене. Предпочитах да си запазя козовете. Ако трябваше да изцедя от Хъбъл нещо насила, предпочитах да го сторя по-далеч от хорски очи. Не държах Финли да ми наднича през рамото. Можеше да реши, че не съм деликатен. А пък още по-малко държах аз да надничам през рамото на Финли. Току-виж, ми се сторило, че е прекалено деликатен. Така или иначе, пред мен Хъбъл щеше да пропее по-бързо, отколкото в полицията. Вече бяхме стигнали до половината. Тъй че Хъбъл оставаше моя тайна. Поне засега.

— Нямам представа какво знае Хъбъл — казах аз. — Нали ти рече, че се е разкиснал.

Финли пак изръмжа и се вторачи в мен. Усетих как мислите му тръгват по нов път. Знаех накъде. Отдавна го чаках. При убийствата има едно основно правило. То идва от статистиката и дълголетния полицейски опит. Правилото гласи: има ли убит, най-напред огледай в семейството. Защото ужасно много убийства са дело на роднини. Съпрузи, съпруги, синове. И братя. Такава е теорията. За своите двайсет години в Бостън Финли я бе виждал на дело стотици пъти. Сега се опитваше да я приложи в Маргрейв. Трябваше да му попреча. Не исках да мисли за това. Не исках да губя още време зад решетките. Сигурно щеше да ми потрябва за нещо друго.

— Проверихте алибито ми, нали? — рекох аз.

Той разбра накъде бия. Все едно, че обсъждахме като колеги някакъв заплетен случай. Усмихна се за момент.

— Твърдо алиби. Когато е станало всичко, ти си бил в Тампа.

— Много добре — казах аз. — Шефът Морисън радва ли се?

— Още не знае. Звъних му, но не отговаря.

— Не искам други случайни грешки. Онзи дебел тъпак разправяше, че ме видял там. Нека разбере веднъж завинаги, че повече няма да му търпя номерата.

Финли кимна. Пресегна се към телефона и набра някакъв номер. От слушалката долетя тихото мъркане на сигнала. Това трая доста дълго, докато най-сетне Финли остави слушалката.

— Не си е у дома — рече той. — Какво да се прави, неделя.

После измъкна от едно чекмедже телефонен справочник.

Отвори на буквата Х. Намери домашния номер на Хъбъл. Набра го, но резултатът бе същият. Само сигнал и никакъв отговор. После опита с мобифона. Някакво електронно гласче взе да обяснява, че апаратът е изключен. Той затвори, без да изслуша докрай.

— Намеря ли Хъбъл, моментално ще го прибера — каза Финли. — Много неща има да ни разкаже. А дотогава нищо не мога да сторя, нали?

Вдигнах рамене. Имаше право. Вървеше по отдавна изстинала следа. Единственият светъл лъч бе уплахата на Хъбъл в петък.

— Какво ще правиш ти, Ричър? — запита той.

— Ще си помисля.

Финли ме погледна в очите. Не враждебно, но много сериозно, като че искаше да побере в един-единствен строг поглед и заповед, и молба.

— Остави тия неща на мен, бива ли? Скоро ще се почувстваш зле, ще жадуваш за мъст, но не искам своеволия в този град, разбра ли? Това е работа за полицията. Ти си цивилен. Остави всичко на мен, бива ли?

Свих рамене и кимнах. После станах, огледах ги и рекох:

— Отивам да се поразходя.

 

 

Оставих ги в кабинета и пресякох участъка. Излязох през стъклената врата под яркото слънце. Минах през паркинга, после поех по тревата към бронзовата статуя. Още един мемориал на онзи загубеняк Каспар Тийл. Същият, дето се кипреше сред градинката в южния край на градчето. Облегнах се на топлия метал и потънах в мисли.

Съединените щати са огромна страна. Милиони квадратни километри. Почти триста милиона души население. Двамата с Джо не се бяхме виждали от седем години, но ето че попаднахме в една и съща нищожна точка с разлика само от осем часа. Бях минал на петдесет метра от безжизнения му труп. Изумително съвпадение. Направо невероятно. Тъй че Финли ми правеше огромна услуга, приемайки всичко за съвпадение. Би трябвало да разкопае алибито ми до дъно. А може би точно това правеше. Може би вече отново звънеше до Тампа, за да провери още веднъж.

Но нямаше да открие нищо, защото наистина бе съвпадение. Беше излишно да тъпче на място. Намирах се в Маргрейв заради едно тъпо случайно хрумване. Ако бях се загледал в картата още минута-две, автобусът щеше да мине край отклонението и щях да забравя за Маргрейв. Щях да сляза в Атланта, без да зная за Джо. И можеха да минат още седем години, докато узная. Затова бе излишно да рови из съвпадението. Оставаше само един въпрос. Какво щях да сторя аз, по дяволите?

Бях на около четири години, когато разбрах що е вярност. Изведнъж проумях, че от мен се очаква да пазя Джо също тъй, както той пази мен. След време това се превърна в рефлекс, втора природа. Все тази мисъл ми беше в главата — да погледна добре ли е Джо. Неведнъж се бе случвало да дотичам в двора на новото училище и да видя как банда хлапаци пердаши високия мършав новак. Хуквах натам и почвах да бия когото сваря. После пак отивах да ритам топка с приятелите. С чувството за изпълнен дълг. Навик. Навикът трая дванайсет години, докато най-сетне Джо ни напусна. Тия дванайсет години сигурно бяха оставили смътни следи в главата ми, защото и сетне винаги носех със себе си тихото ехо: къде е Джо? Беше пораснал, беше далеч и нямаше смисъл да питам. Ала вечно долавях отзвука от стария навик. В дъното на душата си никога не забравях, че ако потрябва, съм длъжен да се бия за него.

Но сега той бе мъртъв. Вече го нямаше. Подпирах се на статуята пред полицейското управление и слушах как тънкото гласче в черепа ми повтаря: трябва да направиш нещо.

 

 

Вратата на участъка изсъска и се отвори. Присвих очи и видях Роскоу да излиза. Слънцето я огряваше отзад и превръщаше косата й в ореол. Тя се озърна и ме видя до статуята. Тръгна към мен през тревата. Отлепих гръб от топлия бронз.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Не съм се скапал — рекох аз. — Може би трябва, но не съм. Честно казано, само се чувствам замаян.

Така си беше. Не усещах почти нищо. Може да беше някаква ненормална реакция, но тъй се чувствах. Нямаше смисъл да крия.

— Добре — каза Роскоу. — Да те откарам ли някъде?

Може би искаше да ме държи под око по поръчка на Финли, но не смятах да възразявам. Под яркото слънце изглеждаше великолепна. Осъзнах, че колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва.

— Ще ми покажеш ли къде живее Хъбъл? — попитах аз.

Усетих я как се замисли.

— Не трябва ли да оставим това на Финли?

— Искам само да видя дали се е прибрал — рекох аз. — Няма да го изям. Ако е там, веднага ще позвъним на Финли, бива ли?

— Бива. — Тя сви рамене и се усмихна. — Да вървим.

Върнахме се през тревата и седнахме в нейния полицейски шевролет. Тя завъртя ключа и изкара колата от паркинга. Зави наляво и подкара през лъскавото градче. Беше разкошен септемврийски ден. Яркото слънце превръщаше всичко наоколо в приказка. Тухлените тротоари пламтяха, белите стени ме заслепяваха. Цялото градче дремеше лениво в неделната жега. Не се виждаше жива душа.

Край градинката Роскоу зави надясно и подкара по Бекман Драйв. Заобиколи площадчето с църквата. Беше тихо и нямаше нито една кола. Църковната служба бе свършила. По-нататък улицата се разширяваше в три платна и плавно вървеше нагоре. Улица за богати хора. Прохладна, сенчеста и процъфтяваща. Точно такива улици описват агентите по недвижими имоти, за да подлъжат клиента. Къщите не се виждаха. Бяха далеч навътре, зад зелени морави, високи дървета и живи плетове. Алеите се отклоняваха и чезнеха от поглед. Тук-там зървах бяла куличка или червен покрив. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-големи ставаха парцелите. От една пощенска кутия до друга имаше стотици метри. Огромни вековни дървета. Стабилно място. Но зад разлистените корони се криеха странни истории. В случая на Хъбъл — нещо отчаяно и безнадеждно, което го бе накарало да потърси брат ми. Нещо, което бе погубило моя брат.

Пред една пощенска кутия Роскоу намали скоростта и зави наляво към номер двайсет и пет. Къщата бе на около километър и половина от града, отляво, обърнала гръб на следобедното слънце. Последната къща по пътя. Пред нас малка горичка от праскови разстилаше клони из топлия въздух. Карахме бавно по лъкатушна алея през просторни цветни лехи. Къщата обаче не бе такава, каквато си мислех. Представях си нещо масивно и бяло — като обикновена къща, само че по-голяма. Оказа се далеч по-великолепна. Дворец. Огромен дворец. Всичко бе скъпо, до най-дребната подробност. Широка чакълеста алея, безкрайна морава като зелено кадифе, изящни грамадни дървета, всичко сияеше и трептеше под жаркото слънце. Но нямаше и помен от черното бентли, което видях пред затвора. Сякаш всички си бяха отишли.

Роскоу спря отпред и двамата слязохме. Беше тихо. Не чувах нищо освен тихото бръмчене на следобедната жега. Позвънихме, после почукахме на вратата. Никакъв отговор. Спогледахме се и тръгнахме по тревата да минем отзад. Наоколо се простираха декари трева, а край беседката пламтяха някакви ярки цветя. По-нататък имаше просторно дворче в испански стил и тревата плавно се спускаше към грамаден плувен басейн. Водата искреше в синьо. Усетих мирис на хлор из топлия въздух.

 

 

— Ама че място — промърмори Роскоу.

Кимнах. Питах се дали брат ми е идвал тук.

— Чувам кола — каза тя.

Върнахме се пред къщата тъкмо навреме, за да видим как бентлито спира. Отвътре излезе русата жена, която бях видял пред затвора. Водеше две деца. Момче и момиче. Семейството на Хъбъл. Той ги обичаше до полуда. Но сега не бе с тях.

Русата жена явно познаваше Роскоу. Поздравиха се и Роскоу ме представи. Жената протегна ръка и каза, че името й е Чарлийн, но можело да й викам Чарли. Беше от скъпите жени — висока, стройна, с дребен кокал, добре поддържана и изящно облечена. Но по лицето й се усещаше твърдост и това проваляше цялото впечатление. Достатъчно твърдост, за да я харесам. Тя задържа ръката ми и се усмихна, но усещах, че тази усмивка прикрива непосилен товар от тревоги.

— Май почивните дни не бяха от най-приятните — каза тя. — Но, изглежда, че ви дължа хиляди благодарности, мистър Ричър. Съпругът ми казва, че в онзи затвор сте му спасили живота.

Изрече всичко това с леден глас. Не че имаше нещо срещу мен. Ненавиждаше тайнствените обстоятелства, които я принуждаваха да използва в едно изречение думите „съпруг“ и „затвор“.

— Дреболия — отвърнах аз. — Той къде е?

— Имал някаква работа — каза Чарли. — Чакам го да се върне.

Кимнах. Хъбъл действаше според плана. Беше казал, че ще я залъже и ще се помъчи да оправи нещата. Чудех се дали Чарли не иска да поприказваме, но децата мълчаливо стояха до нея, а разбирах, че пред тях не би проговорила. Затова им се усмихнах. Очаквах да се смутят и да изчезнат нанякъде, както често ми се случва с децата, но те само отвърнаха на усмивката.

— Това е Бен — каза Чарли. — А това е Люси.

Чудесни деца. Момичето още беше пухкаво. Нямаше предни зъби. Мека тъмноруса коса, сплетена на две плитчици. Момчето не бе много по-едро от сестричката си. Имаше крехка фигура и сериозно лице. Не като някои малолетни разбойници. Много мили деца. Любезни и кротки. Ръкуваха се с мен, после пак застанаха до майка си. Гледах ги и сякаш виждах ужасния облак, надвиснал над тях. Ако Хъбъл объркаше нещо, щеше да им докара същото, което бе сполетяло брат ми.

— Да ви предложа ли чай с лед? — попита Чарли.

Стоеше, леко привела глава настрани, сякаш очакваше да приемем. Вероятно беше на трийсет, колкото Роскоу. Но се държеше като богата жена. Преди век и половина би била господарка на голяма плантация.

— Чудесно — казах аз. — Благодаря.

Хлапетата хукнаха да играят някъде и Чарли ни въведе през предната врата. Всъщност не ми се пиеше чай с лед, но исках да поостана за в случай, че Хъбъл се върне. Трябваше ми само за пет минути насаме. Държах да задам няколко важни въпроса, преди Финли да го осведоми за правата му.

 

 

Къщата беше приказна. Огромна. Изискано обзаведена. Светла и чиста. Прохладни кремави тонове се редуваха със слънчево жълто. Цветя. Чарли ни отведе към зимната градина, която бяхме видели отзад. Всичко изглеждаше като в журнал. Роскоу отиде да й помага за чая. Останах сам. Обхвана ме безпокойство. Не бях свикнал с къщи. За трийсет и шест години нито веднъж не съм живял в къща. Безброй служебни бараки плюс ужасно голото спално помещение в Уест Пойнт. Така съм живял. Седях като грозен космически пришълец върху пъстра възглавничка на ракитовото канапе и чаках. Смутен, изтръпнал, нейде в мъртвата зона между удара и противодействието.

Двете жени се върнаха с чая. Чарли носеше сребърен поднос. Красива жена беше, но не можеше да се мери с Роскоу. В очите на Роскоу пламтяха тъй буйни искрици, че направо засенчваха Чарли.

После стана нещо. Роскоу седна на канапето до мен. Мимоходом побутна крака ми настрани. Жестът беше небрежен, но изпълнен с интимна близост. Някакъв вцепенен нерв изведнъж прещрака и закрещя: и тя те харесва. И тя те харесва. Точно така ме бе докоснала.

Мислено се върнах назад и огледах всичко от нов ъгъл. Как се държеше, докато ми взимаше отпечатъци. Как ми донесе кафе. Как се усмихна и ми намигна. Как се смееше. Как бе работила в петък и събота, за да ме измъкне от Уорбъртън. Как бе отишла чак там, за да ме вземе. Как държеше ръката ми, след като бях видял смазаното тяло на брат си. Как ме доведе тук. И тя ме харесваше.

Изведнъж се зарадвах, че скочих от онзи проклет автобус. Радвах се на нелепото внезапно решение. Стана ми някак по-леко. По-добре. Тънкото гласче в главата ми стихна. В момента нямах какво да правя. С Хъбъл щях да говоря, когато ми падне. А дотогава можех да си седя на канапето до една красива и дружелюбна брюнетка с мека памучна блуза. Неприятностите нямаше да се забавят. Винаги е така.

Чарли Хъбъл седна отсреща и се зае да налива студен чай от каната. Разнесе се мирис на лимон и подправки. Тя забеляза погледа ми и се усмихна насила, както преди малко.

— Обикновено в този момент питам госта как му харесва Маргрейв — каза тя, продължавайки да се усмихва.

Не ми хрумна никакъв отговор. Свих рамене. Ясно беше, че Чарли не знае нищо. Мислеше, че мъжът й е бил арестуван по погрешка. Не защото е загазил в нещо ужасно, заради което вече са загинали двама души. Единият от които се пада брат на чужденеца, комуто тя се усмихва в момента. За щастие Роскоу спаси положението и двете се разбъбриха. Аз седях кротко, пиех чай и чаках Хъбъл. Той не идваше. После разговорът замря и трябваше да си вървим. Чарли не я свърташе на място, като че имаше важна работа. Роскоу леко докосна ръката ми. Допирът ме опари като електрически удар.

— Да вървим — каза тя. — Ще те откарам до града.

Малко ми беше криво, че не останах да чакам Хъбъл.

Имах чувството, че съм изменил на Джо. Но ми се искаше да остана насаме с Роскоу. Изгарях от желание. Може би го засилваше някаква спотаена скръб. Исках да забравя до утре проблемите с Джо. Казах си, че тъй и тъй нямам избор. Хъбъл не идваше. Нямах какво друго да правя.

Върнахме се в шевролета и поехме по лъкатушната алея. После завихме по Бекман. След около километър къщите почнаха да се сгъстяват. Заобиколихме църквата. Отсреща изникна градинката със статуята на Каспар Тийл.

— Ричър — обади се Роскоу. — Ти смяташ да поостанеш, нали? Докато изясним тая работа с брат ти.

— Май така излиза — рекох аз.

— Къде ще отседнеш?

— Не знам.

Тя отби към тротоара до градинката. Изключи радиостанцията. Погледна ме нежно и каза:

— Искам да дойдеш у дома.

Мислех, че съм се побъркал, но изгарях от желание, тъй че я дръпнах към себе си и се целунахме. Вълшебната първа целувка. Всичко бе ново — устните, косата, вкусът, ароматът. Тя целуваше страстно, дълго и ме притискаше с всичка сила. На два пъти трябваше да си поемем въздух, докато накрая се пуснахме.

Роскоу настъпи педала и за миг прелетяхме около четиристотин метра по отсрещната улица. Свърнахме към някаква къща и аз смътно зърнах зеленина наоколо. Гумите застъргаха по чакъла. Спряхме. Изскочихме криво-ляво навън и се втурнахме към вратата. Роскоу отключи и влязохме. Още преди вратата да се затръшне, тя отново бе в прегръдките ми. Целувахме се, пристъпвайки напосоки през хола. Тя беше трийсетина сантиметра по-ниска от мен и краката й висяха във въздуха.

Смъкнахме дрехите, като че ни изгаряха. Тя изглеждаше невероятно. Стройна, стегната, с вълшебна фигура. Кожа като коприна. Дръпна ме на пода през снопчетата горещи слънчеви лъчи, падащи откъм прозореца. Бяхме като луди. Премятахме се и нищо не бе в състояние да ни спре. Сякаш идваше краят на света. И той май наистина дойде. Поне усещането бе такова. Останахме да лежим задъхани. Обливахме се в пот. Нямахме и капка сила.

Лежахме прегърнати и се галехме. После тя се надигна и ми помогна да стана. Докато залитахме към спалнята, пак почнахме да се целуваме. Тя дръпна завивките и се проснахме на леглото. Прегърнахме се и потънахме в дълбок унес. Бях тотално съсипан. Имах чувството, че всичките ми кости и сухожилия са се превърнали в гума. Лежах в непознатата постеля и бавно потъвах към нещо далеч отвъд покоя. Реех се като снежинка. Топлото тяло на Роскоу ме притискаше отстрани. Дишах в косата й. Ръцете ми лениво галеха неизследвани очертания.

Тя попита дали ще търся мотел. Или искам да остана при нея. Разсмях се и отвърнах, че сега няма друг начин да ме изпъди, освен да домъкне пушка от управлението. А и това не е твърде сигурно. Тя се изкиска, пролази още по-близо и прошепна:

— Никаква пушка. Ще донеса белезници. Ще те прикова за леглото и повече няма да мръднеш оттук.

Задрямахме. Към седем вечерта потърсих Хъбъл по телефона. Още го нямаше. Дадох на Чарли телефона на Роскоу и заръчах, щом Хъбъл се прибере, да позвъни незабавно. После продължихме да дремем. Към полунощ заспахме дълбоко. Хъбъл така и не се обади.

 

 

В понеделник сутринта усетих в просъница как Роскоу се готви да тръгва на работа. Чух шум на вода откъм банята, после ме целунаха нежни устни и къщата опустя — тиха, спокойна и топла. Спах до към девет. Телефонът мълчеше. Нищо. Трябваше да поразмисля на спокойствие. Имах да взема важни решения. Протегнах се в топлото легло и потърсих отговор на въпроса, който отново звучеше в главата ми.

Какво да направя за Джо? Отговорът дойде веднага. Знаех го. Знаех, че чака още откакто за пръв път видях в моргата обезобразения труп на Джо. Простичък отговор. Щях да се бия за него. Щях да довърша задачата му. Каквато и да е тя. Каквото и да ми струва.

Не предвиждах сериозни трудности. Хъбъл бе единствената следа, но друга не ми и трябваше. Той щеше да ми помогне. Нали бе разчитал на Джо, за да се измъкне. Сега трябваше да разчита на мен. Щеше да ми разкрие всичко. Тази седмица господарите му бяха уязвими. Как го бе казал? Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар. До неделя. Щях да използвам това, за да ги смажа. Бях решил твърдо. Другояче не можех. В никакъв случай не бих оставил нещата на Финли. Той нямаше да разбере какво значат за мен отминалите години. Нито пък щеше да одобри необходимите мерки. Финли не разбираше простата истина, която бях усвоил още като хлапе: не пипай брат ми. Тъй че работата си беше моя. Моя и на Джо. Тъй трябваше да бъде.

Излежавах се в топлата постеля на Роскоу и съставях плана си. Нямаше да е сложен. Дори напротив. Не представляваше трудност да спипам Хъбъл. Знаех къде живее. Знаех и телефона му. Протегнах се с усмивка и усетих прилив на нетърпелива енергия. Станах и открих в кухнята каничка кафе. До нея бе подпряна бележка: Да обядваме ли при Ено по-раничко? Единайсет? Остави Хъбъл на Финли, бива ли? Отдолу се споменаваха много целувки, а под тях бе нарисуван чифт белезници. Прочетох докрай, усмихнах се на картинката, но не смятах да оставя Хъбъл на Финли. В никакъв случай. Хъбъл бе моя грижа. Проверих номера още веднъж и позвъних на Бекман Драйв. Никой не отговори.

Налях си чаена чаша кафе и лениво поех към хола. Слънцето вън грееше ослепително. Пак се задаваше горещ ден. Обиколих къщата. Не беше голяма. Хол, кухня, две спални, баня и тоалетна. Нова и чистичка къща. Обзаведена трезво и семпло. Точно както бих очаквал от Роскоу. Трезво и семпло. На фона на белите стени тук-там се мяркаха индиански сувенири, имаше и няколко пъстри черги. Сигурно бе пътувала до Ню Мексико и личеше, че екскурзията й е харесала.

Беше тихо, спокойно. Открих музикална уредба, но записите бяха все нежни и мелодични — далеч от ония крясъци и трясъци, които наричам музика. Върнах се в кухнята за още кафе и излязох от къщата. Отзад имаше малък двор с добре окосена трева и засадени наскоро борчета. Постоях на слънце и си допих кафето.

После се върнах вътре и пак набрах номера на Хъбъл.

Никакъв отговор. Изкъпах се и се облякох. Банята беше малка, с ниско нагласен душ и дамски сапуни на лавицата. В шкафа имаше хавлии, а на тоалетката открих гребен. Самобръсначка нямаше. Облякох се и измих чашата от кафето. Позвъних още веднъж на Хъбъл от телефона в кухнята. Изчаках. Никой не отговаряше! Май си струваше да отскоча дотам след срещата с Роскоу. Не можех да чакам до безкрайност. Заключих задната врата и излязох отпред.

Наближаваше десет и половина. До закусвалнята имаше около два километра. Половин час спокойна разходка. Вече ставаше доста горещо. Някъде около трийсет градуса. Разкошна южна есен. Тръгнах по лекия наклон към главната улица. Наоколо всичко лъщеше от чистота. Накъдето и да погледнех, виждах клонести магнолии и храсталаци, обсипани с късен цвят.

Завих покрай дрогерията и тръгнах по главната улица. Тротоарите бяха изметени. Няколко градинари работеха из малкия парк. Монтираха пръскачки и примъкваха още нещо от новичък зелен камион със златен надпис „Фондация «Клайнър»“. Двама души боядисваха дъсчената ограда. Попътно махнах с ръка на старчетата от бръснарницата, които надничаха през вратата, сякаш чакаха клиенти. Те също ми махнаха. Продължих напред.

В далечината изникна закусвалнята на Ено. Полицейският шевролет беше на паркинга. До него стоеше черният пикап, който бях видял вчера пред дрогерията. Пресякох паркинга и влязох. В петък бях напуснал закусвалнята под дулата на пушките. С белезници. Чудех се дали ще ме познаят. Маргрейв беше тихо градче. Сигурно рядко идваха чужденци.

Роскоу чакаше точно в същото сепаре, откъдето ме грабнаха в петък. Пак беше с униформа и изглеждаше поразително секси. Пристъпих към нея. Тя вдигна глава, усмихна се нежно и аз се наведох да я целуна по устните. После Роскоу се отдръпна към витрината. На масата имаше две чаши кафе. Преместих едната пред нея.

Шофьорът на черния пикап седеше до тезгяха. Клайнър младши, заварен син на онази бледа жена. Беше врътнал столчето и се облягаше на тезгяха. Седеше леко разкрачен, подпрян на лакти, и ме гледаше втренчено. Обърнах му гръб и отново целунах Роскоу.

— Няма ли да ти падне реномето? — запитах аз. — Целуваш се на публично място със скитник, арестуван преди три дни.

— Сигурно — рече тя. — Не ми пука.

Целунах я още веднъж. Клайнър младши ни зяпаше. Усещах го с тила си. Обърнах глава и се вторачих в него. Той продължи да ме зяпа още малко, после слезе от столчето и си тръгна. От прага ми хвърли един последен яростен поглед. Сетне потегли с пикапа. Чух шума на двигателя и след малко настана тишина. Както и миналия път, заведението бе почти пусто. Освен нас имаше двама старци и две сервитьорки. Помнех ги от петък. И двете руси, но едната по-висока и закръглена. С бели престилки. По-дребната носеше очила. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха. Като сестри или братовчедки. Сигурно в кръвта им имаше някои еднакви гени. Малко градче сред пущинака.

— Взех решение — казах аз. — Трябва да разбера какво е станало с Джо. Тъй че извинявай още отсега, ако случайно се спречкаме, бива ли?

Роскоу сви рамене и се усмихна нежно. Усетих, че се тревожи за мен.

— Няма да се спречкаме — каза тя. — Не виждам причина.

Отпих от кафето. Добро кафе правеха тук. Още в петък го забелязах.

— Идентифицирахме втория труп — каза тя. — Отпечатъците съвпадат с данните от арест преди две години във Флорида. Казва се Шърман Столър. Да си чувал това име?

Поклатих глава.

— Никога.

В този момент нещо записука. Беше малкият черен пейджър на колана й. За пръв път го забелязвах. Сигурно трябваше да го носи само в работно време. Писукаше на поразия. Посегнах и го изключих.

— По дяволите — изруга Роскоу. — Трябва да се обадя. Извинявай. Ще позвъня от колата.

Измъкнах се от сепарето, за да й сторя път.

— Поръчай ми нещо за хапване — помоли тя. — Каквото избереш.

— Добре. Коя е нашата сервитьорка?

— Онази с очилата.

Тя излезе от закусвалнята. Зърнах я как се привежда през прозореца на колата да поеме слушалката. Сетне тя размаха ръка към мен. Даваше знак, че има нещо спешно. Че трябва да тръгва. Да я почакам. После скочи в колата и подкара на юг. Разсеяно махнах с ръка, но не гледах след нея. Бях вперил очи в сервитьорката. Не дишах. Отчаяно се нуждаех от Хъбъл. А Роскоу току-що ми бе казала, че Хъбъл е мъртъв.