Елисавета Багряна
Есенна песен

Дали да сегна да откъсна

последния останал лист

на тази есен късна?

О, дни, изнизани мъниста,

в калта на пътищата разпиляни,

и вие, вечни, живи мои рани…

 

Не ме научихте на нищо

и нищо може би не струвате,

щом още мога да сънувам

и в сънищата си да вярвам —

и връз измамите изнищени

да мятам златната совалка

с новоизсукана надежда.

 

Не знам дали от тази прежда

за мачтата платно ще стане

на някогашната ми ладия,

с която (както в старите балади)

да стигна в светлото пристанище

на някаква любов…

 

Но знам — ще стане златоткан покров,

под който сладко ще сънувам

съня, от който няма будене,

— и в който няма и заблуди.