Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandal, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Скандал

ИК „Калпазанов“, 1993

Редактор: Николай Гъчев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Лидия Николова


ГЛАВА 1

Дъщерята бе ключът за неговото отмъщение. Беше разбрал това преди няколко месеца. Чрез нея ще се реваншира на целия клан Фарингдън. Четирима мъже му дължаха сметка за това, което се случи с него преди двадесет и три години, а най-много му дължеше Бродърик Фарингдън.

Тя беше средството, с което той щеше да възстанови първородните си права и да накаже онези, които му ги отнеха.

Саймън Оугъстъс Трейхерн, граф на Блейд, спря едрия си кестеняв жребец до няколкото величествени бряста и се загледа в голямата къща. Не беше виждал Сейнт Клер Хол цели двадесет и три години, но в замислените му очи той изглеждаше същият, какъвто бе в деня, когато го напусна.

Огрени от слабите лъчи на късното зимно слънце, каменните стени на къщата блестяха като сив мрамор. Сградата беше изключително изящна и нямаше нищо общо с онези резиденции, представляващи архитектурна смесица без собствен облик. Тя беше в твърде популярния през миналия век класически стил, който й придаваше тържествен вид на отминало величие.

Сейнт Клер Хол не беше масивна като някои други, но беше непоклатима и елегантна във всяко едно отношение — от високите прозорци до широкото стълбище, което водеше към външната врата.

Саймън забеляза, че докато къщата не се бе променила, за пейзажа наоколо не можеше да се каже същото. Строгият, сдържан ландшафт бе изчезнал; нямаше ги безкрайните зелени поляни и класическия фонтан. На тяхно място се бяха появили цветни градини.

Твърде много цветни градини.

Очевидно някой ги беше засаждал с голямо усърдие.

Дори сега, по средата на зимата, те стопляха къщата. През пролетта и лятото студените сиви стени на Сейнт Клер Хол щяха да се издигат над топла шарена палитра от прекрасни цветя, щръкнали лози и фантастично подредени храсти.

Това бе нелепо. Къщата никога не е била приветлива и гостоприемна. Тя не можеше да бъде заобиколена от ярки, весели градини и подрязани храсти с причудливи форми. Саймън се досещаше кой може да бъде обвинен за това насилие над пейзажа.

Конят постоянно се изправяше на задните си крака. Графът разсеяно го потупа по врата с облечената си в кожена ръкавица ръка.

— Още малко, Леп Сенг — измърмори той на жребеца, докато дърпаше юздата. — Ще им го върна на тези негодници Фарингдънови. След двадесет и три години най-после ще се реванширам.

И дъщерята е ключът за това — помисли си той.

Мис Емили Фарингдън не беше невинно, младо създание, току-що излязло от училище. Тя бе на двадесет и четири години и, според лейди Джилингъм, нямаше големи шансове за добър брак. Говореше се за някакъв скандал в миналото на госпожицата, който бе унищожил всяка надежда за достойни кандидати. Този факт направи Емили Фарингдън изключително подходяща за замисъла на Саймън.

Той си помисли, че след като е прекарал толкова години сред най-различни култури в Източна Индия, едва ли ще продължи дълго да разсъждава като англичанин. Наистина, приятели и познати често го обвиняваха за неговата мистериозност и чудатост.

Вероятно имаха право. Отмъщението например — за Саймън то не беше проста работа, а нещо изискващо изключително внимание и прецизност. Съгласно разбиранията на източните общества трябваше да се унищожи цялото семейство, а не само един от неговите членове.

Един почтен английски джентълмен с благороднически произход никога не би посмял дори да си помисли, че може да използва невинна жена в своя опит за отмъщение. Но Саймън отдавна бе разбрал, че няма никакви проблеми със съвестта си. Никакви.

Освен това, ако слуховете бяха верни, дамата съвсем не беше невинна.

Докато яздеше по обратния път към дома на своите домакини, Саймън се чувстваше изпълнен с хладно задоволство. След двадесет и три години Сейнт Клер Хол и отмъщението най-после бяха в ръцете му.

 

 

Емили Фарингдън знаеше, че е влюбена. Тя никога не се бе срещала с мъжа на своите мечти, но това ни най-малко не променяше увереността й.

От писмата му знаеше, че С. О. Трейхерн е човек, с когото може да се общува на по-високо равнище. Той беше образец сред мъжете — един мъж с изискана чувствителност, с въображение и ум. Един мъж със силен характер.

Накратко, той беше изключителен.

Ясно бе, че шансът да установи интимна връзка с него е по-малък, отколкото да спечели на хазарт.

Емили въздъхна, сложи очилата си със сребърни рамки и взе писмото на С. О. Трейхерн от купчината писма, вестници и списания, които получаваше всяка сутрин. За последните няколко месеца се беше научила да разпознава смелия, изящен почерк и необикновения печат, изобразяващ глава на дракон. Обширната кореспонденция на Емили и многото различни записки винаги затрупваха огромното махагоново бюро, но тя всеки път успяваше веднага да разпознае писмото му.

Емили си служеше много внимателно с ножа за отваряне на писма, за да не развали прекрасния печат, всяко нещо от неговите писма беше важно и си заслужаваше да бъде съхранено в специалната кутия, която беше купила за тази цел.

Тя отлепяше внимателно восъчния печат, когато вратата на библиотеката се отвори и влезе брат й.

— Добро утро, Ем, виждам, че си затрупана с работа, както винаги. Как го правиш, мила моя сестро?

— Здравей, Чарлз.

Чарлз Фарингдън я целуна нежно по бузата и седна грациозно на стола от другата страна на бюрото. Той дари Емили с една безгрижна и предразполагаща усмивка, запазена марка на мъжете от рода Фарингдън, и кръстоса крака. Както винаги, беше елегантно облечен.

— Честно казано, не знам какво щяхме да правим, ако ти не обичаше да се затваряш тук и да се отдаваш на тази гадна, отегчителна кореспонденция.

Емили неохотно остави писмото на бюрото и дискретно го покри с последния брой на едно списание за джентълмени. Писмата на Трейхерн бяха нейна лична кореспонденция и не трябваше да бъдат оставяни отворени, защото можеха да привлекат случайния интерес на някой от членовете на семейството.

— Изглеждаш в отлично настроение — каза мило тя. — Предполагам, че си преодолял разочарованието от последната си загуба и възнамеряваш скоро да се върнеш в града.

Тя се вгледа в елегантния си брат през кръглите стъкла на очилата, чувствайки добре познатата смесица от раздразнение и обич. Емили обичаше Чарлз така, както обичаше и неговия брат близнак Девлин и своя безгрижен, общителен баща. Но беше факт, че мъжете от нейното семейство проявяваха склонност към безотговорност и небрежност. Красивата й майка, починала преди шест години, също се оплакваше от това.

Но въпреки всичко Емили трябваше да признае, че с изключение на нея самата, семейство Фарингдън е весела компания.

Тази сутрин Чарлз беше, както винаги, изключително привлекателен в костюма си за езда.

Сакото му беше изработено от Уестън; Емили знаеше това, защото бе платила сметката. Бричовете му бяха скроени така, че да подчертават прекрасната му фигура, а ботушите бяха толкова добре лъснати, че Емили почти се оглеждаше в тях.

Висок, с руса коса, която на слънце блестеше като златна, и с очи сини като лятно небе, Чарлз беше типичен Фарингдън. Като допълнение към чертите на млад Адонис той притежаваше и чара на Фарингдънови.

— Както обикновено, аз се възстанових бързо — увери я весело Чарлз. — Заминавам за Лондон след няколко минути. Ако имаш да предадеш нещо за Дейвънпорт, с радост ще свърша тази работа. Трябва да задмина по пътя за града пощенската кола; обзаложил съм се с Пиърсън.

Емили поклати глава.

— Не, днес няма нищо за господин Дейвънпорт. Може би следващата седмица, когато разбера от кореспондентите си в Есекс и Кент какво става с лятната реколта на боба. Тогава ще взема решение.

Чарлз набръчка изящния си нос.

— Боб. Как е възможно да се интересуваш от такива неща като производството на боб, Емили? Толкова е отегчително.

— Не по-отегчително от металургията, въгледобива или жътвата — отвърна тя. — Учудвам се, че не проявяваш поне мъничко интерес към тези неща. Всичко, на което се радваш в своя живот — от прекрасните ботуши до новия кон — е резултат от внимателното следене на неща като реколтата от боб.

Чарлз се засмя, протегна напред ръце с дланите навън и се изправи.

— Стига лекции, Ем. Те са по-отегчителни дори от боба. Във всеки случай, новият кон е чудесен. Татко ми помогна да го избера, а той, както знаеш, има набито око за породистите животни.

— Да, но този кон е ужасно скъп, Чарлз!

— Мисли за него като за добра инвестиция — той бързо я целуна по бузата. — Е, ако нямаш новини за Дейвънпорт, да тръгвам. Ще се видим отново, когато ще се нуждая от почивка след картите.

Емили му се усмихна замислено.

— Предай моите поздрави на татко и Девлин. Почти ми се иска да тръгна за Лондон с теб.

— Глупости, винаги си казвала, че се чувстваш най-добре тук, в провинцията, където имаш цял куп занимания, запълващи целия ти ден. — Чарлз се упъти към вратата. — във всеки случай, днес е четвъртък. Имаш среща с твоето литературно общество следобед, нали? Не би желала да я пропуснеш.

— Не. Предполагам, не. Довиждане. Чарлз.

— Довиждане, Ем.

Емили изчака, докато вратата на библиотеката се затвори зад гърба на брат й, и взе писмото на Трейхерн. Усмихна се със стаено задоволство, когато видя елегантния почерк, изпълващ целия лист.

Мила моя мис Фарингдън,

Страхувам се, че това писмо ще бъде твърде кратко, но се надявам, че ще ми простите, след като ви обясня всичко. Причината е, че много скоро ще пристигна във вашия край. Ще бъда гост на лорд Джилингъм, който, както знаете, е ваш съсед. Уверен съм, че няма да ме сметнете за безразсъден като ви кажа, че се надявам да бъдете така любезна да ми дадете възможност да се срещна с вас.

Емили замръзна на място, Трейхерн ще пристигне в Литъл Дипингтън, помисли си тя.

Не можеше да повярва на очите си. Сърцето й заби лудо от вълнение. Тя погледна още веднъж писмото и препречете първите редове.

Истина е. Той ще бъде гост на лорд Джилингъм, който има къща недалеч от Сейнт Клер Хол. С треперещи пръсти Емили внимателно остави писмото и пое няколко глътки въздух, за да овладее вълнението, разтърсило цялото й тяло.

Тази част от нея, която настояваше да се срещне с Трейхерн, се бореше с другата, която се страхуваше от подобна среща. Това объркване я накара да се почувства слаба и уязвима.

Правейки отчаяни усилия да възстанови бързо здравия си разум, Емили си внуши, че от подобна среща не би могла да се получи никаква любовна връзка. Всъщност тя бе готова да загуби безценната си колекция от писма, станала толкова важна за нея през последните няколко месеца.

Заедно с това се появяваше ужасният риск Трейхерн да научи за онзи злополучен инцидент от нейното минало. Неговата домакиня, лейди Джилингъм, естествено знаеше всичко за онова ужасно петно върху репутацията на Емили. Впрочем всички в околностите на Литъл Дипингтън знаеха тази история. Тя се случи преди пет години и никой не говори много за нея, но така или иначе не остана в тайна.

Емили се опита да бъде реалистка. Рано или късно все някой щеше да каже на Трейхерн.

— По дяволите — каза ядосано тя и изтръпна.

Едно от неприятните неща в живота й беше, че стоеше твърде дълго сама в голямата къща, имайки за единствена компания прислугата, от която бе усвоила много вредни навици. Например беше свободна да ругае като мъж всеки път, когато й се поиска, и често го правеше. Емили реши, че трябва да сдържа езика си пред Трейхерн. Беше убедена, че мъж с неговата изискана чувствителност ще сметне ругаенето за нещо твърде непристойно за една жена.

Емили въздъхна. Щеше да бъде много трудно да се издигне до равнището на Трейхерн. С угризение се запита дали не го е заблудила за нивото на своя интелект и маниери.

Тя стана от креслото и отиде до прозореца, откъдето се виждаха градините. Още не знаеше дали да се радва, или да плаче от неговото писмо. Имаше чувството, че полита в дълбока пропаст.

С. О. Трейхерн идваше в Литъл Дипингтън! Емили просто не можеше да възприеме това. Възможностите и рисковете от срещата надхвърляха въображението й. Той не бе казал кога ще дойде, но по всичко личеше, че може да пристигне твърде скоро. Сигурно след няколко седмици… или следващия месец.

Тя би могла да измисли някакво внезапно посещение при далечен роднина…

Но Емили не смяташе, че би могла да понесе изпускането на тази възможност, дори ако това би разрушило всичко. Колко е ужасно да се размишлява за среща с любимия мъж!

— По дяволите — каза отново Емили. После осъзна, че се смее като ненормална, а след това се усети, че плаче. Хаосът от чувства бе по-голям от онзи, който можеше да понесе. Тя се върна обратно на голямото бюро и погледна тази част от писмото, която още не беше прочела.

Благодаря ви, че ми изпратихте препис от вашата последна поема „Мисли в тъмните часове преди зазоряване“. Прочетох я с голям интерес и трябва да заявя, че съм поразен от начина, по който правите връзка между разбита урна и спечелено сърце. Много чувствено. Уверен съм, че когато четете това писмо, вече сте получили положителен отговор от вашия издател.

вечно ваш:

С. О. Трейхерн

Сега Емили разбра, че не може да се втурне да посещава някой несъществуващ роднина. Да става каквото ще. Тя не искаше да изпусне възможността да се срещне с мъжа, който така добре разбира нейната поезия и който намира стиховете й за толкова чувствени. Емили внимателно сгъна писмото и го пъхна в корсажа на износената си светлосиня рокля. Един бегъл поглед към часовника й напомни, че трябва да се върне към работата си. Имаше още много неща за вършене, преди да отиде на среща с членовете на литературния кръжок.

Емили намери последното писмо от своя издател, след като вече бе преполовила кореспонденцията си. Веднага го разпозна, защото беше получила много подобни. Господин Паунд, човек с явно ограничен интелект и груба душа, не намираше поезията й за „много чувствена“.

Но както и да е, новината, че С. О, Трейхерн ще бъде скоро в Литъл Дипингтън, стопляше сърцето й.

 

 

— По дяволите, не разбирам защо бихте желали да присъствате на сбирката на местното литературно общество, Блейд?

Рошавите вежди на лорд Джилингъм се свиха, докато се взираше в своя гост. Той и Саймън чакаха на двора пред вилата да им докарат конете, с които смятаха да се разходят из околността.

— Помислих си, че може да бъде забавно — отвърна Саймън. Той ставаше нетърпелив сега, когато му оставаха няколко минути до срещата е мис Емили Фарингдън.

— Забавно? Вие сте странен човек, Блейд. След всички тези години, прекарани на Изток? Казвам ви, не живейте толкова дълго сред чужденци. Тогава на хората им хрумват странни неща.

— Но това ми осигури богатството — напомни му сухо графът.

— Добре, стига толкова. — Джилингъм се изкашля и смени темата. — Казах на госпожиците Ингълбрайт, че ще присъствате. Ще бъдете повече от добре дошъл, предполагам, но трябва да ви предупредя, че това общество не е нищо друго освен няколко стари моми, които се събират веднъж седмично и си говорят за една дузина непризнати поети. Жените са склонни към подобни романтични щуротии, знаете.

— Разбирам. Но за мен това е без значение. Аз съм любопитен да видя как се развличат хората в провинцията.

— Правете каквото искате. Аз ще дойда с вас и ще се ви представя, но след това ще се оправяте сам. Няма да възразите, ако не се мотая наоколо, нали?

— Разбира се, че не — измърмори Саймън, докато конярят извеждаше конете. — Това е моя идея и съм напълно готов да понеса последствията.

Саймън се метна на седлото на Леп Сенг и потегли надолу със своя домакин. Нетърпението му растеше и го разяждаше отвътре, но той се стараеше да го потиска. Гордееше се с несломимата си способност за самоконтрол.

Никак не се съмняваше в гостоприемството на госпожиците Ингълбрайт и дузината стари моми, любителки на поезията. Не беше хубавец от типа на лордовете Байрон и Ашбрук, но все пак беше граф. Този прост факт (с който бе съвсем наясно), комбиниран с неговото огромно богатство и мощ, беше напълно достатъчен, за да заличи множество човешки недостатъци така, както се заличават грехове, съдебни грешки и други подобни. Нямаше никакво съмнение, че дамите ще изпаднат в шок, когато разберат, че графът на Блейд е пожелал да присъства на тяхната скромна сбирка.

Вила „Роза“ наистина беше скромно място. Тя представляваше уютна къща, разположена до тясна алея недалеч от селото и заобиколена от малка розова градина.

Две дребни женици с посивели коси и на неопределена възраст стояха пред вратата и поздравяваха три други, които току-що бяха пристигнали пеша. За да се предпазят от студа, всички бяха навлекли дебели женски манта с един и същ цвят. Старомодните бонета бяха вързани здраво под брадичките им.

Докато яздеше редом с лорд Джилингъм, Саймън разгледа дамите и моментално разбра, че ще се сблъска с ято нервозни посивели гълъби. Изруга тихо под носа си, чудейки се коя от тези безлични птици е Емили Фарингдън. Изпита странен смут и осъзна, че е малко уплашен.

От писмата на Емили графът си бе изградил образ, много различен от този на старомодна, строга жена на средна възраст. Бе очаквал да види млада жена, изпълнена с енергия и преливаща от романтизъм.

Пет чифта очи предпазливо надничаха изпод смешните бонета. Нито един от тези погледи не принадлежеше на жена под четиридесетте. Саймън се намръщи. Беше сигурен, че мис Фарингдън е много по-млада. И по-красива.

— Добър ден, дами. — Джилингъм галантно сне шапка и се усмихна весело. — Доведох ви един гост. Позволете ми да ви представя графа на Блейд. Той наскоро се върна от Източна Индия и се интересува как вървят работите сред литературните кръгове в Англия.

Предварително подготвен за този момент, Саймън сваляше своята шапка от бобър, когато внезапно усети, че в петте чифта очи, които го гледаха, не личеше и най-малък признак на гостоприемство. Очите му се присвиха, когато Джилингъм започна да го представя. Нямаше никакво съмнение, че дамите от Литературния кръжок в четвъртък следобед не се впечатлиха от неговото появяване. Всъщност той видя раздразнение и подозрителност по лицата им. Човек можеше да си помисли, че дамите биха предпочели въобще да не беше идвал.

Джилингъм набързо приключи с формалностите.

— Мис Лавиния Ингълбрайт, мис Присцила Ингълбрайт, мис Брейсгърдъл, мис Хорнсби, мис Остли.

Жените кимаха учтиво, но не и ентусиазирано. Саймън разбра, че мис Фарингдън отсъства. Не можеше да отрече, че си отдъхна, но така нещата се усложняваха още повече. Надяваше се, че тя просто е закъсняла.

— Много мило от ваша страна, че се присъединявате към нас, милорд — каза мис Брейсгърдъл. Тя беше висока, кокалеста жена с продълговато лице.

— Да, наистина — заяви рязко по-възрастната от сестрите Ингълбрайт. Гласът й звучеше така, сякаш би предпочела Саймън да е отишъл например на лов. — Колко мило от ваша страна, че се интересувате от нашето малко провинциално общество. Страхувам се обаче, че ще ни намерите за твърде безинтересни. Тук не е като в бляскавите лондонски салони.

— Не, съвсем не е като на лондонските сбирки — бързо добави пълничката, старомодна мис Остли. — Тук сме малко изостанали, милорд.

— Присъствал съм на не особено бляскави литературни сбирки в Лондон — отвърна скромно Саймън, любопитен да види какъв отговор ще получи. Нещо не беше в ред. — Хората там са просто няколко групички от клюкарстващи дами и контета, които предпочитат да обсъждат поредния скандал в обществото вместо последните литературни произведения.

Петте дами се спогледаха учудено. По-младата Ингълбрайт се изкашля леко.

— Понякога и на нас ни се случва да се отклоним в такава посока с подобни глупави разговори, милорд. Ние се интересуваме от градския живот главно заради слуховете.

— Тогава аз бих могъл да ви осведомя за последните — отвърна Саймън, почти развеселен. Те няма да се отърват толкова лесно от него; той ще реши кога да напусне.

Жените отново се спогледаха, чувствайки се още по-неуверени и раздразнени. В този момент конският тропот, идващ отдолу по алеята, привлече вниманието на всички.

— О, ето я и мис Фарингдън — каза мис Хорнсби, като за пръв път показа признаци на истинско вълнение.

Най-после мис Фарингдън — помисли си Саймън. Той погледна през рамо сивата кобила, която се приближаваше към тях. Нещо в него се стегна.

Първото, което разбра, бе, че жената върху гърба на кобилата в много по-голяма степен беше яхнала, отколкото седнала странично върху седлото. Второто нещо, което му направи впечатление, бе, че тя не е руса като другите Фарингдънови. Яркочервени къдрици се развяваха под сламеното боне.

Нещо блестеше на лицето на дамата. Саймън бе силно заинтригуван. Емили Фарингдън носеше очила със сребърни рамки! Той не беше виждал нито една жена от своите познати да носи очила на публично място.

— Мис Емили Фарингдън — прошепна тихо лорд Джилингъм. — От не лошо семейство, предполагам, но повечето от тях са картоиграчи. Както знаете, наричат ги „лекомислените, безотговорни Фарингдън“. Изключвайки мис Емили, разбира се. Тя е добро момиче, но имаше една злополучна история преди години.

— А, да, случката. — Саймън си припомни клюката, подробности за която бе научил от своята домакиня. Това беше твърде полезна информация. Въпреки че не му бяха известни всички подробности от миналото на Емили, това, което знаеше, бе достатъчно, за да получи голямо тактическо предимство в кампанията, която се готвеше да започне.

Той не можеше да свали очи от Емили Фарингдън. С почуда забеляза, че около малкото й носле имаше дузина лунички. А очите зад блещукащите стъкла на очилата бяха зелени. Неповторимо зелени.

Лорд Джилингъм се изкашля дискретно в шепите си.

— По-добре да не бях казвал нищо — измърмори той. — Това се случи, когато тя бе едва на деветнадесет години, бедното дете. Естествено сега никой не споменава за това. Вярвам, че и вие няма да говорите.

— Разбира се, че не — отвърна Саймън.

Лорд Джилингъм се изправи леко на седлото и се усмихна мило на Емили.

— Добър ден, мис Емили.

— Добър ден, милорд. Прекрасен ден, нали? — Емили спря кобилата и се усмихна топло на Джилингъм. — Ще се присъедините ли към нас следобед?

Тя започна да слиза сама от коня.

— Разрешете, мис Фарингдън — Саймън вече бе слязъл от седлото, хвърляйки юздите на Джилингъм. Докато крачеше напред, погледът му се плъзна по Емили. Щеше да има неприятности, ако вярваше, че ще сграбчи своята плячка веднага.

Всички Фарингдън, които познаваше, бяха високи, русокоси и изключително красиви. Сега, когато гледаше Емили, единственото заключение, което можеше да направи, бе, че преди двадесет и четири години някоя палава фея се е вмъкнала в детската стая на семейство Фарингдън. Емили дори малко приличаше на фея. Иначе, в сравнение с другите Фарингдън, не изглеждаше като оживяла статуя на богиня. Беше малко по-ниска, много крехка и с малки гърди. Всъщност всичко в нея изглеждаше нежно и деликатно — от малкото носле до нежните извивки на бедрата, почти неразличими под тежката тъкан на старомодните, износени дрехи за езда.

Слънчевите лъчи блеснаха още веднъж по очилата на Емили, когато тя се обърна и погледна към Саймън. Под погледа на тези зелени любопитни очи, в които причудливо се смесваха интелигентност и природна невинност, той се почувства като на тръни.

В този момент Саймън реши, че дамата е всичко друго, но не и безлична и тъпа. Също като писмата си, помисли си той. Малко старомодна, разбира се, но определено не глупава. Дамата имаше характер.

Саймън се протегна и ръцете му се обвиха около тънкото кръстче на Емили. Под пръстите си, твърде силни за нейното нежно тяло, той почувства колко гъвкава и ловка е тя. И колко женствена.

Проклятие! Той се възбуди само при докосването си до нея!

Саймън замръзна на място, но мигновено възвърна самообладанието си. Джилингъм припряно започна да го представя, но Емили не слушаше внимателно.

— Благодаря ви, сър — каза тя. Вниманието й бе съсредоточено върху дамската чанта, окачена на седлото. — Блей ли казахте? Прекрасно, ние наистина не сме свикнали да развличаме графове в четвъртък следобед.

— Името ми е Саймън Оугъстъс Трейхерн — подчерта Саймън. — Сигурно ме знаете само като С. О. Трейхерн, мис Фарингдън.

Устата на Емили застина отворена, а големите й очи се разшириха от ужас.

— С. О. Трейхерн? Не, не е възможно да сте мистър Трейхерн!

Тя се отскубна от ръцете му така, сякаш пареха.

— Внимавайте, мис Фарингдън! — извика Саймън, виждайки, че кобилата изправя уплашено глава.

Но предупреждението дойде твърде късно. Ботушът на Емили се заби в издутия корем на животното. Горката кобила започна да скача нервно и дамската чанта падна пред копитата. Очилата на Емили започнаха да се изхлузват от носа й. Тя се опита да ги върне на мястото им и същевременно да запази равновесие, но за жалост бе почти слязла от кобилата и когато тя изпръхтя и направи още едно внезапно движение, Емили започна да се свлича надолу.

— Мили Боже — изпищя мис Брейсгърдъл, — тя пада от коня!

— Казвам ви… — започна лорд Джилингъм, очевидно обезпокоен.

Една от сестрите Ингълбрайт се хвърли отчаяно напред, за да хване юздата на кобилата.

Това беше нещото, което животното не можа да понесе. То се изправи на задните си крака и изпълни въздуха с газовете, подули корема му.

— По дяволите — изруга Емили, губейки окончателно равновесие, и падна право в ръцете на Саймън.