Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (5)

IV

— Къде си? — настоятелно попитах аз, заковала поглед в телефонния номер на екранчето.

— В „Ист Енд“ и тук вали на парцали — отговори Марино. — Става въпрос за бяла жена. На пръв поглед изглежда, че това е типично самоубийство, колата е в гаража и към ауспуха е прикрепен маркуч. Но обстоятелствата са малко странни. Мисля, че е по-добре да дойдеш.

— Откъде се обаждаш? — попитах го така рязко, че той се поколеба, преди да ми отговори. Усещах колко е учуден.

— От дома на мъртвата. Току-що пристигнах. Има и друго нещо. Задната врата беше отключена.

Чух как се отваря вратата на гаража ми.

— О, слава богу. Марино, почакай — рекох аз, изпълнена с облекчение.

Кухненската врата се затвори и се чу шумолене на хартия. Сложих длан върху микрофона на слушалката и извиках:

— Луси, ти ли се?

— Не, Дядо Коледа. Трябва да видиш как само вали навън! Направо е страхотно!

Посегнах за хартия и молив и казах на Марино:

— Името и адреса?

— Дженифър Дейтън. „Юинг“ 217.

Името не ми беше познато. Юинг се намираше отвъд Уилямсбърг Роуд, недалеч от летището, в непознат квартал.

Луси влезе в кабинета ми, когато оставях слушалката. Лицето й бе порозовяло от студа, очите й искряха.

— Къде беше, за бога? — креснах аз. Усмивката й се стопи.

— По задачи.

— Е, ще говорим за това по-късно. Трябва да отида на местопрестъпление.

Тя сви рамене и ми отговори със същия раздразнен тон:

— Че какво ново има в това?

— Съжалявам. От мен не зависи кога ще умре някой.

Грабнах палтото и ръкавиците си и забързах към гаража.

Запалих мотора, закопчах предпазния си колан, включих отоплението и погледнах отново адреса, за да реша в каква посока да поема. Едва тогава се сетих, че не съм натиснала копчето за отваряне на автоматичната врата. Учудващо е колко бързо едно затворено помещение може да се изпълни с пушек.

— Боже господи — яростно изрекох аз, имайки предвид собствената си разсеяност, и отворих вратата на гаража.

Да се отровиш с изгорелите газове на моторно превозно средство е лесно. Млади двойки, които се притискат на задната седалка, докато моторът работи и отоплението е включено, заспиват в прегръдките си и повече не се събуждат. Склонни към самоубийство личности превръщат колите си в газови камери и оставят проблемите си на другите. Бях пропуснала да попитам Марино дали Дженифър Дейтън е живяла сама.

Снегът вече беше натрупал няколко сантиметра, от него нощта изглеждаше светла. В квартала изобщо не се виждаха други коли, а на шосето, водещо към центъра на града, движението бе съвсем слабо. По радиото безспирно се лееше коледна музика, докато мислите шеметно се въртяха в главата ми и накрая една по една кацнаха уморено, защото изпитвах само страх. Дженифър Дейтън ми се беше обаждала по телефона и бе затваряла слушалката или някой друг използваше нейния телефон. Сега тя бе мъртва. Надлезът правеше голям завой в източната част на центъра, където железопътните линии се пресичаха и наподобяваха зашити рани, а площадките за паркиране бяха по-високи от самите сгради. Мейн Стрийт Стейшън изникна на фона на млечното небе, керемиденият й покрив бе побелял, а часовникът на кулата й приличаше на мътно циклопско око.

Карах много бавно по Уилямсбърг Роуд, минах покрай един пуст търговски център и точно там, където градът почти се сливаше с окръг Хенрико, открих Юинг Авеню. Къщите бяха малки, пред тях бяха паркирани пикапи и старомодни американски коли. Стигнах до номер 217, имаше полицейски коли в алеята и от двете страни на улицата. Спрях зад форда на Марино, слязох с лекарската си чанта в ръка и повървях до края на непавираната алея за коли, където се виждаше едноместният гараж, осветен като детска градина по Коледа. Бе отворено, полицаите се бяха насъбрали около един раздрънкан бежов шевролет. Марино бе клекнал до задната врата откъм страната на шофьора и изучаваше зелен градински маркуч, свързващ ауспуха с леко отворения прозорец. Вътре колата бе пълна със сажди, в студения влажен въздух се долавяше мирис на изгорели газове.

— Моторът все още е включен — обърна се към мен Марино. — Свършил е бензинът.

Мъртвата жена бе около шейсетгодишна. Беше се захлупила на една страна зад кормилото, плътта на шията и ръцете й изглеждаше яркорозова. Около главата й светлата тапицерия бе изцапана със засъхнала кръв. От мястото, където стоях, можех да видя лицето й. Отворих лекарската си чанта и извадих термометър, за да измеря температурата вътре в гаража, след което си сложих медицински ръкавици. Помолих един млад полицай да отвори предните врати на колата.

— Тъкмо се готвехме да снемем отпечатъци — каза той.

— Ще почакам.

— Джонсън, хайде заеми се с дръжките на вратите, че да може лекарката да влезе в колата. — Той впери тъмните си латински очи в мен. — Между другото аз съм Том Лусеро. Тук нещата нещо не съвпадат. Да започнем с това, че има кръв на предната седалка.

— Има няколко възможни обяснения за това — казах аз. — Случва се и след смъртта.

Той леко присви очи.

— Налягането в белите дробове предизвиква изтичането на кървава течност от носа и устата — обясних му.

— О! Обикновено това не се случва, докато тялото не започне да се разлага, нали така?

— Обикновено е така.

— Доколкото знаем, жената може би е умряла преди около двайсет и четири часа, а тук е студено като в хладилника на моргата.

— Така е — отговорих. — Но ако отоплението на колата е работило и ако прибавим към това топлината на изгорелите газове, вътре в колата е било топло доста дълго време, докато е свършил бензинът.

Марино ни погледна през прозореца, замъглен от сажди.

— Отоплението май е било включено на пълна мощност.

— Също така е възможно — продължих аз, — когато е изгубила съзнание, да е паднала на една страна и да е ударила лицето си в кормилото, в седалката, в контролното табло. От носа й може да е потекла кръв. Може да е прехапала езика си или да е разцепила устната си. Ще трябва първо да я огледам.

— Добре. А какво ще кажете за облеклото й? — попита Лусеро. — Не ви ли се вижда странно, че е излязла в студа и е дошла в този студен гараж, за да закачи маркуча и да влезе в студената кола само по рокля?

Светлосинята рокля стигаше до глезените й, имаше дълги ръкави и бе ушита от някаква тънка синтетична материя. Беше по-логично Дженифър Дейтън да си сложи палто и да обуе обувки, преди да излезе навън в студената нощ. Но тя бе решила да сложи край на живота си и сигурно е знаела, че няма дълго да й бъде студено.

Другият полицай бе приключил работата си с дръжките на вратите. Взех отново термометъра и премерих пак температурата вътре в гаража.

— Кога пристигнахте тук? — попитах Лусеро.

— Може би преди около половин час. Вътре със сигурност беше по-топло, преди да отворим вратата, но нямаше голяма разлика. Гаражът не се отоплява. Плюс това капакът на мотора беше студен. Предполагам, че бензинът е свършил и акумулаторът се е изтощил няколко часа преди да дойдем.

Вратите на колата бяха отворени и аз направих няколко снимки, преди да се приближа до шофьорската седалка и да прегледам главата на мъртвата. Съсредоточих се, за да открия нещо познато, някакъв детайл, който би могъл да събуди отдавна забравен спомен. Но озарението не дойде. Не познавах Дженифър Дейтън. Не бях я виждала никога през живота си.

Изрусената й коса бе тъмна в корените и стегнато навита на малки розови ролки, някои от които се бяха разместили. Беше грозно дебела, макар изящните черти на лицето й да подсказваха, че навярно е била доста хубавичка някога, когато е била млада и стройна. Опипах главата и врата й и не открих счупвания. Опрях опакото на дланта си на бузата й и се опитах да я обърна. Беше студена и вдървена, бузата, опряна на седалката, изглеждаше бледа и имаше мехурчета от горещината. Тялото й навярно не бе местено след смъртта и кожата не избледняваше при натискане. Поне от дванайсет часа бе мъртва.

Тъкмо се готвех да се заема с ръцете й, когато забелязах нещо под нокътя на десния й показалец. За да я огледам по-добре, запалих джобното си фенерче, после извадих найлонов плик и щипки. Едно миниатюрно парченце с металнозелен цвят бе забито в кожата под нокътя. „От коледната украса“ — помислих си аз. Открих и няколко златисти нишки, а когато прегледах и другите й нокти, се прибавиха още. Пъхнах дланите й в кафяви хартиени торбички и ги стегнах в китките с ластичета, а после заобиколих колата и отидох до другата врата. Исках да погледна краката на тази жена. Те бяха напълно вкочанени, отместих ги от кормилото и ги сложих на седалката. Огледах стъпалата на късите й чорапки от дебела тъмна материя и открих по тях същите нишки, които бях намерила под ноктите на ръцете й. По чорапите нямаше нито кал, нито стръкчета трева, нито някаква мръсотия. В периферията на съзнанието ми светна червена лампичка.

— Намери ли нещо интересно? — попита Марино.

— Не открихте ли пантофи или обувки наблизо?

— Нищо подобно — отговори ми Лусеро. — Както вече ви казах, стори ми се необичайно, че в такава студена нощ е излязла от къщата само по…

— Имаме проблем — прекъснах го аз. — Чорапите й са прекалено чисти.

— По дяволите! — възкликна Марино.

— Трябва да я откараме — рекох аз и излязох заднишком от колата.

— Ще кажа на екипа — предложи си услугите Лусеро.

— Искам да видя вътрешността на къщата — казах на Марино.

— Добре. — Той бе свалил ръкавиците си и духаше на ръцете си. — И аз искам да я видиш.

Докато чаках идването на полицейския екип, аз се разхождах из гаража, като внимавах къде стъпвам. Наоколо нямаше нищо особено, само обичайните градински сечива и разни дребни предмети, за които нямаше друго подходящо място за съхранение. Огледах купчини стари вестници, плетени кошници, прашни кутии от боя, ръждясала скара, която явно не бе употребявана с години. В ъгъла се виждаше небрежно навитият маркуч, наподобяващ безглава зелена змия, от който вероятно бе отрязано парчето, прикрепено към ауспуха. Наведох се, без да го докосвам. Пластмасовият ръб изглеждаше така, сякаш маркучът не бе отрязан, а разсечен с един замах. Забелязах продълговата вдлъбнатина в циментовия под наблизо. Станах на крака и огледах инструментите, закачени на стената. Имаше брадва и голям дървен чук, покрити с паяжини.

Полицейският екип пристигна с носилката.

— Намерихте ли в къщата нещо, с което е могла да отреже маркуча? — попитах аз Марино.

— Не.

Дженифър Дейтън не искаше да излезе от колата, смъртта се бореше с ръцете на живота. Приближих се да помогна. Трима души я хванахме под мишниците и през кръста, докато един от помощниците буташе краката й. Щом затвориха ципа и стегнаха коланите, полицаите я отнесоха в снежната нощ, а аз тръгнах с Лусеро по алеята за коли, съжалявайки, че не съм намерила време да обуя ботуши. Влязохме в тухлената къща през задната врата, водеща към кухнята.

Изглеждаше, че тук наскоро всичко е било подновено — електроуредите бяха черни, плотовете и шкафовете — бели, по тапетите имаше пастелни ориенталски мотиви на изящен син фон. Насочвани от долитащите до нас гласове, ние с Лусеро минахме през тесния коридор с дървен под и спряхме на прага на спалнята, където Марино и един от полицаите претърсваха чекмеджетата на тоалетната масичка. Огледах странната обстановка, говореща за личността на Дженифър Дейтън. Нейната спалня сякаш представляваше солариум, в който тя улавяше бляскавата слънчева енергия и я превръщаше в магия. Помислих за собствените си задръжки, параноята ми се развиваше скокообразно.

Стени, завеси, килим, покривки и плетени мебели — всички бяха бели. Колкото и да е странно, на измачканото легло, недалеч от двете възглавници, подпрени на горната табла, имаше кристална пирамида, сложена върху бял лист. На тоалетката и по масите се виждаха още кристали, други висяха, окачени на рамките на прозорците. Представих си как тук искрят дъги и светлината се пречупва през призматичното стъкло, когато слънчевите лъчи нахлуят в стаята.

— Странно, а? — обади се Лусеро.

— Да не би да е била нещо като медиум? — попитах аз.

— Да кажем, че си е имала свой бизнес и това е било работното й място през повечето време.

Лусеро се приближи до телефонния секретар, поставен на масичка до леглото. Лампичката светеше, числото трийсет и осем блестеше в червено.

— Трийсет и осем съобщения от осем часа миналата вечер досега — добави Лусеро. — Прегледах някои. Тази дама е правила хороскопи. Хората май са се обаждали, за да разберат дали през този ден ще им върви, дали ще спечелят от лотарията, дали ще могат да платят сметките си след Коледа.

Марино вдигна капака на телефонния секретар и с помощта на джобното си ножче извади лентата, прибра я в найлонов плик и го запечата. Аз се приближих до масичката, поставена близо до леглото, за да разгледам някои неща върху нея. Имаше бележник и писалка, а до тях — чаша с някаква прозрачна течност. Наведох се, не миришеше на нищо. Помислих си, че това е вода. Наблизо се виждаха две книги с меки корици — „Парижката пъстърва“ от Пийт Декстър и „Говори Сет“ от Джейн Робъртс. В спалнята нямаше други книги.

— Искам да погледна книгите — казах на Марино.

— „Парижката пъстърва“ — замислено изрече той. — За какво ли се разказва, за риболов във Франция?

За съжаление той говореше съвсем сериозно.

— Книгите могат да ми подскажат нещо за душевното й състояние преди смъртта — добавих аз.

— Няма проблеми. Ще наредя да проверят за отпечатъци и след това ще имаш книгите. И май няма да е зле да видим и онзи лист ей там — каза той и кимна към белия лист на леглото.

— Правилно — шеговито отбеляза Лусеро. — Може би е написала предсмъртното си писмо със симпатично мастило.

— Хайде — обърна се към мен Марино. — Ела да ти покажа някои неща.

Заведе ме във всекидневната, където имаше изкуствена елха, превита под тежестта на ярки украшения, омотана с лъскави гирлянди, сърмени нишки и жичките на лампичките. Близо до основата й имаше кутии с бонбони, соли за вана, стъклен буркан с нещо, което приличаше на ароматизиран чай, и керамичен еднорог с лъскави сини очи и позлатен рог. Пухкавият килим в златисто на пода ми подсказваше откъде идваха нишките, полепнали по чорапите на Дженифър Дейтън.

Марино извади от джоба си малко електрическо фенерче и клекна.

— Ела да видиш — каза ми той.

Приближих се и се наведох до него, лъчът на фенерчето освети тънките златисти нишки, набити в дебелия килим в основата на елхата.

— Когато дойдох тук, първата ми работа беше да видя дали има подаръци под елхата — рече Марино и изгаси фенерчето. — Явно ги е отворила рано. Опаковките и картичките са били изхвърлени направо в камината, Пълна е с пепел, има и парчета станиол, който не е изгорял. Дамата от отсрещната къща казва, че снощи, точно преди да се стъмни, е видяла да излиза пушек от комина.

— Тази съседка ли е повикала полицията?

— Да.

— Защо?

— Това още не ми е ясно. Ще трябва да поговоря с нея.

— Опитай се да разбереш и нещо за здравословното състояние на мъртвата, дали е имала психични проблеми и тъй нататък. Бих искала да знам името на лекаря й.

— След няколко минути ще отида отсреща. Можеш да дойдеш е мен и сама да я попиташ.

Помислих си за Луси, която ме чакаше вкъщи, и продължих да оглеждам наоколо. Върху килима в средата на стаята имаше малък квадратен отпечатък.

— И аз го забелязах — каза Марино. — Сякаш някой е донесъл стол тук, сигурно го е взел от трапезарията. Там около масата има четири стола. Краката им са с квадратна форма.

— Има и едно друго нещо, за което може би ще помислиш — изказах мислите си на глас. — Да провериш добре телефонния й секретар. Виж дали е бил включен на запис. Така ще разберем още нещо за нея.

— Добра идея.

Излязохме от всекидневната и минахме през малката трапезария, в която имаше дъбова маса и четири стола с прави облегалки. Плетеното килимче на дървения под изглеждаше ново или поне рядко бе стъпвано върху него.

— Вероятно най-много време е прекарвала в тази стая — каза Марино, когато прекосихме коридора и влязохме в нещо като кабинет.

Стаята бе претъпкана с всички дребни принадлежности, необходими за поддържането на един малък бизнес. Имаше и факс, който аз веднага огледах. Беше изключен. Оглеждах се наоколо и все повече се удивлявах. Персонален компютър, пощенски апарат, различни формуляри и пликове заемаха цялата маса и бюрото. Библиотечният шкаф бе пълен с енциклопедии, книги за парапсихологията и астрологията, за зодиакалните знаци, за източните и западните религии. Забелязах няколко различни превода на Библията, дузина счетоводни книги с изписани на гърба дати.

Наблизо имаше нещо като абонаментни формуляри и аз взех един. Срещу триста долара на година човек можеше да звъни по веднъж на ден и Дженифър Дейтън щеше да отдели до три минути на всеки, за да му направи хороскоп, „основаващ се на лични данни, включително и на разположението на планетите в момента на раждането“. Срещу още двеста долара годишно тя предлагаше и „седмичен гадател“. След като платеше таксата, абонатът получаваше карта с личен код, която бе валидна само в случай че плаща редовно.

— Какви боклуци — каза Марино.

— Предполагам, че е живяла сама.

— Засега така изглежда. Сама жена, която се занимава с такъв бизнес… прекрасен начин да привлече вниманието на някои.

— Марино, имаш ли представа колко телефонни линии има тук?

— Не. Защо?

Разказах му за онези странни обаждания, а той ме гледаше втренчено. Мускулчетата на долната му челюст започнаха да потрепват.

— Трябва да знам дали факсът и телефонът й са на една и съща линия — заключих аз.

— Боже господи!

— Ако е така и ако факсът й е бил включен онази нощ, когато набирах телефонния номер, изписан на екрана на устройството за идентифициране — продължих аз, — това ще ми обясни защо чух онези звуци.

— По дяволите! — възкликна той и измъкна портативното радио от джоба си. — Защо, дявол да го вземе, не ми каза по-рано?

— Не исках да говоря за това в присъствието на другите.

Той приближи радиотелефона до устните си.

— Седем-десет. — После се обърна към мен: — Ако си се притеснявала за тези обаждания, защо не ми каза преди седмици?

— Не се притеснявах чак толкова много.

— Седем-десет — обади се гласът на диспечера.

— Десет — пет осем-двайсет-едно.

Диспечерът изпрати съобщение на 821 — кодът на инспектора.

— Искам да ми набереш един номер — каза Марино, когато се свърза с инспектора. — Подръка ли ти е личният радиотелефон?

— Десет — четири.

Марино му даде номера на Дженифър Дейтън и включи факса. Моментално се чу поредица от иззвънявания, пиукания и други протестни звуци.

— Това дава ли отговор на твоя въпрос? — попита ме той.

— Дава отговор на един въпрос, но той не е най-важният.

 

Съседката, която се беше обадила в полицията, се казваше Майра Клеъри. Придружих Марино до малката й къща, на моравата, пред която имаше яркоосветен Дядо Коледа от пластмаса, а по чемширите святкаха лампички. Марино натисна звънеца, почти веднага входната врата се отвори и мисис Клеъри ни покани вътре, без да ни попита кои сме. Хрумна ми, че сигурно е наблюдавала през прозореца как се приближаваме.

Въведе ни в малка всекидневна, където съпругът й се бе сгушил до електрическата печка, загърнал с одеялце кльощавите си крака, а празният му поглед бе вперен в сапунисващия се с дезодорираща пяна мъж на телевизионния екран. Жалките следи на изминалите години се забелязваха навсякъде. Тапицерията на мебелите беше разнищена и мръсна там, където човешка плът многократно бе влизала в контакт с нея. Дървото изглеждаше матово под восъчните пластове, снимките по стените жълтееха зад прашни стъкла. Мазната миризма на милиони манджи, сготвени в кухнята и изядени пред телевизора, изпълваше въздуха.

Марино започна да обяснява защо сме дошли, а през това време мисис Клеъри нервно се суетеше наоколо; прибра няколко вестника от канапето, намали звука на телевизора и занесе няколко мръсни чинии в кухнята. Съпругът й не пое риска да надникне от своя затворен свят, главата му само се тресеше на тънката като стебло шия. Това се нарича Паркинсонова болест — когато машинката започне да се тресе, преди да изгори, сякаш осъзнава какво я чака и протестира по единствения възможен начин.

— Не, няма нужда — каза Марино, когато мисис Клеъри ни предложи нещо за ядене и пиене. — Седнете и се опитайте да се отпуснете. Знам, че сте прекарали тежък ден.

— Те казаха, че била в колата и дишала изгорелите газове. О, божичко! — възкликна тя. — Видях колко е запушен прозорецът, сякаш гаражът се беше запалил. Веднага разбрах, че е станало най-лошото.

— Кои са тези те? — попита Марино.

— Полицаите. Обадих се и зачаках да видя дали ще дойдат. Щом пристигнаха, отидох право там, за да разбера дали всичко е наред с Джени.

Мисис Клеъри не можеше да седи спокойно в креслото си с високо облегало, намиращо се точно срещу канапето, на което се бяхме настанили. Посивели кичури се бяха измъкнали от кока й, лицето й беше сбръчкано като изсъхнала ябълка, а очите й святкаха от любопитство и страх.

— Знам, че вече сте говорили с полицаите — каза Марино, като премести пепелника по-близо до себе си. — Но бих искал отново да ни разкажете всичко с най-големи подробности, като започнете с това кога за последен път сте видели Дженифър Дейтън.

— Видях я онзи ден…

— Кой ден? — прекъсна я Марино.

— В петък. Спомням си, че иззвъня телефонът, аз отидох в кухнята да се обадя и я видях през прозореца. Тъкмо завиваше с колата си по алеята към гаража.

— Винаги ли прибираше колата си в гаража?

— Винаги.

— А какво ще кажете за вчера? — настоятелно попита Марино. — Вчера видяхте ли нея или колата й?

— Не. Но излязох да взема пощата. Беше късно, така става по това време на годината. Мине три, мине четири часът, а пощата я няма. Май наближаваше пет и половина, когато се сетих да проверя отново пощенската кутия. Стъмняваше се и аз забелязах, че от комина на Джени излиза дим.

— Сигурна ли сте в това? — попита Марино.

— О, да — кимна тя. — Спомням си, че си помислих: „В такава нощ е добре да запалиш огън.“ Но у нас винаги Джими се занимаваше с огъня. Не ми показваше как го прави, нали разбирате. Когато го биваше за някои неща. Тъй че се отказах от огъня и се задоволих с електрическото отопление.

Джими Клеъри бе вперил поглед в нея. Питах се дали разбираше какво говори тя.

— Обичам да готвя — продължи мисис Клеъри. — По това време на годината повече пека сладкиши. Правя кейкове и ги давам на съседите. Вчера исках да занеса един на Джени, но предпочетох първо да й се обадя по телефона. Трудно е да разбереш дали някой се е прибрал вкъщи, особено когато държи колата си в гаража. Оставям кейка пред вратата и някое куче го намирисва. Тъй че набрах номера й и ми отговори онази машина. През целия ден й звънях, но тя все не отговаряше и да ви кажа право, беше ми малко притеснено.

— Защо? — попитах аз. — Тя имаше ли проблеми със здравето? Знаехте ли нещо за това?

— Лош холестерол. Над двеста, така ми каза веднъж. Плюс високо кръвно налягане, било по наследство, така ми казваше.

В къщата на Дженифър Дейтън не бях забелязала никакви лекарства.

— Знаете ли при кой лекар е ходила? — попитах аз.

— Не мога да си спомня. Но Джени вярваше в природното лечение. Казваше ми, че когато не й е добре, медитира.

— Изглежда, вие двете сте били доста близки — обади се Марино.

Мисис Клеъри подръпваше полата си, ръцете й шаваха като немирни деца.

— По цял ден съм си вкъщи, ходя само до магазина. — Погледна към съпруга си, който се бе вторачил в телевизора. — От време на време отивах да я видя, нали разбирате, просто по съседски, да й занеса нещо за ядене, което сама съм направила.

— Тя беше ли общителна? — попита Марино. — Имала е много посетители?

— Е, нали разбирате, тя работеше там. Мисля, че повечето си работа вършеше по телефона. Но понякога виждах да влизат хора в къщата й.

— Познавате ли някого от тях?

— Не доколкото си спомням.

— Да сте забелязали дали някой я е посещавал снощи? — попита Марино.

— Нищо не съм забелязала.

— Ами какво стана, когато излязохте да вземете пощата си и видяхте, че от комина излиза пушек? Не ви ли се стори, че тя има гости?

— Не видях кола. По нищо не личеше да е имала посетители.

Джими Клеъри се бе унесъл в сън с отворена уста.

— Казахте ни, че е работила вкъщи. Имате ли някаква представа с какво точно се е занимавала?

Очите на мисис Клеъри се разшириха и се впериха в мен. Тя се наведе напред и тихо каза:

— Знам какво приказваха хората.

— И какво приказваха? — попитах аз.

Тя стисна устни и поклати глава.

— Мисис Клеъри — рече Марино, — всяка ваша дума може да ни е от полза. Знам, че искате да ни помогнете.

— На две преки оттук има методистка църква. Можете да я видите. Кулата й е осветена нощем, от три-четири години е така, откакто я построиха.

— Видях я, когато идвах насам — отвърна Марино. — Какво общо има тя…

— Е, Джени дойде да живее тук май в началото на септември — прекъсна го тя. — Никога не можах да го проумея. Светлината на кулата. Забелязва се, когато се прибирам у дома. Разбира се… — Тя млъкна, лицето й изглеждаше разочаровано. — Може би това няма да се повтори повече.

— Кое? — попита Марино.

— Изгасва и отново светва. Най-странното нещо, което някога съм виждала. Сега свети, след миг поглеждаш през прозореца и там е тъмно, все едно че църквата я няма. После отново поглеждаш навън и кулата си свети, както винаги. Наблюдавала съм я. Свети една минута, после две минути е тъмно, отново светва за три минути. Понякога свети цял час. Няма правило за тази работа.

— Какво общо има това с Дженифър Дейтън? — попитах аз.

— Спомням си, че това стана скоро след като тя се настани тук, малко преди Джими да получи удара. Нощта бе хладна и той се готвеше да накладе огъня. Аз бях в кухнята, миех чиниите, а през прозореца се виждаше кулата, осветена, както винаги. И тогава той влезе да си вземе нещо за пиене, а аз му казах: „Нали знаеш какво пише в Библията за опияняване на духа, но не с вино?“ А той ми вика: „Аз не пия вино. Аз пия бърбън. В Библията няма и дума за бърбъна.“ И точно в този момент, когато той стоеше там, кулата изгасна. Сякаш църквата изчезна. А аз му рекох: „Ето ти тебе. Това е Божията дума. Това е Неговото мнение за теб и за твоя бърбън.“ Той се разсмя така, все едно че ме смяташе за луда, но повече не пийна и капка. Всяка нощ стоеше пред прозореца до кухненската мивка и наблюдаваше. Църковната кула светне за минутка, после изгасне. Оставих Джими да си мисли, че това е Божа работа. Каквото и да е, само да стои по-далеч от бутилката. Такива неща никога не са ставали с църквата, преди мис Дейтън да се премести отсреща.

— А напоследък кулата пак ли светваше и изгасваше? — попитах аз.

— И снощи ставаше така. Сега не знам. Да ви кажа право, не съм поглеждала.

— Значи вие твърдите, че тя е оказвала някакво въздействие върху светлините на църковната кула? — кротко попита Марино.

— Твърдя, че повечето хора от тази улица мислят така за нея. От известно време.

— Какво мислят?

— Че е вещица — отговори мисис Клеъри.

Съпругът й беше започнал да хърка, издаваше някакви грозни задавени звуци, които тя сякаш не чуваше.

— Май излиза, че състоянието на съпруга ви е започнало да се влошава около времето, когато мисис Дейтън се е пренесла тук, когато църковната кула е започнала така странно да светва и угасва.

Тя се стресна.

— Ами така е. Той получи удара в края на септември.

— А мислили ли сте някога, че и тук може да има някаква връзка? Че може би Дженифър Дейтън по някакъв начин е свързана с това, така както смятате, че тя има нещо общо със светлините на църковната кула?

— Джими не я харесваше. — Мисис Клеъри говореше все по-бързо.

— Искате да кажете, че двамата не са се разбирали — обади се Марино.

— Веднага щом се настани отсреща, тя взе да идва у нас и да го моли да й поправя някои неща в къщата, мъжка работа. Спомням си веднъж звънецът й започна ужасно да бръмчи и тя се появи на входната врата, беше уплашена, че щяла да стане „електрически пожар“. Джими отиде у тях. Май веднъж и машината й за миене на чинии направи наводнение по онова време. Джими винаги беше много сръчен.

Тя погледна крадешком към хъркащия си съпруг.

— Все още не сте ми обяснили защо той не се е разбирал с нея — напомни й Марино.

— Той казваше, че не обича да ходи там — отвърна тя. — Не му харесвала къщата й с всички тези кристали вътре. И телефонът звънял през цялото време. Но направо се разтрепери от страх, когато му обяснила, че можела да предсказва съдбите на хората и за него щяла да го прави безплатно, ако идвал да поправя разни неща из къщата й. А той й отвърнал, спомням си думите му, сякаш беше вчера: „Не, благодаря ви, мис Дейтън. Моето бъдеще е в ръцете на Майра, предварително е планирала всяка минута.“

— Чудя се дали не се сещате за някой, който да е имал такива големи проблеми с Дженифър Дейтън, че да й е желаел злото, да е искал да я нарани по някакъв начин — каза Марино.

— Смятате ли, че някой я е убил?

— На този етап все още не знаем много неща. Трябва да проверим всички възможности.

Тя скръсти ръце под увисналите си гърди.

— Ами емоционалното й състояние? — попитах аз. — Не ви ли изглеждаше потисната? Смятате ли, че е имала някакви неразрешими проблеми, особено напоследък?

— Не я познавах чак толкова добре — отвърна мисис Клеъри, като избягваше погледа ми.

— Да знаете дали е ходила по лекари?

— Нищо не знам.

— Ами най-близките й роднини? Имаше ли роднини?

— Нямам представа.

— Ами какво ще кажете за телефона й? — попитах тогава аз. — Вдигаше ли слушалката, когато си беше вкъщи, или оставяше тази работа на машината?

— Доколкото ми е известно, когато си беше вкъщи, сама отговаряше на телефона.

— Значи, ето защо сте се разтревожили за нея днес, когато сте й звънили и никой не е вдигал слушалката — каза Марино.

— Точно така си беше.

Твърде късно Майра Клеъри разбра какво е казала.

— Това е интересно — отбеляза Марино.

Червенина пролази по шията й, а ръцете замряха в скута.

— А днес как разбрахте, че си е вкъщи? — попита Марино.

Тя не отговори. Съпругът й шумно изхърка и се закашля, очите му внезапно се отвориха.

— Май така предположих. Защото не я видях да излиза. С колата си… — Гласът й постепенно замря.

— А може би по-рано през деня сте отишли дотам? — предположи Марино, сякаш се стараеше да й помогне. — Искали сте да й занесете кейка или просто да й кажете „здрасти“? И сте смятали, че колата й е прибрана в гаража?

Тя избърса сълзите си.

— Цяла сутрин пекох сладкиши в кухнята и въобще не я видях да излиза за пощата си или да заминава с колата си. Тъй че по-късно сутринта излязох и отидох до тях да звънна на звънеца. Тя не отговори. Надникнах в гаража.

— Искате да кажете, че сте видели опушените прозорци и не сте се сетили, че нещо не е наред? — попита Марино.

— Не знаех какво означава това, какво да правя. — Гласът й изтъня и стана писклив. — Боже, боже, да бях повикала някого тогава! Тя сигурно още е била…

— Не знам дали тогава е била все още жива, дали би могла да бъде — прекъсна я Марино. Погледна ме многозначително.

— Когато надникнахте в гаража, чухте ли да работи моторът на колата? — попитах аз.

Тя поклати глава и се изсекна.

Марино се изправи и прибра бележника в джоба си. Изглеждаше мрачен, сякаш безхарактерността и неискреността на мисис Клеъри дълбоко го бяха разочаровали. Вече познавах всичките му изражения.

— Трябваше да се обадя по-рано. — Майре Клеъри се обърна към мен с треперещ глас.

Не й отговорих нищо. Марино се взираше в килима.

— Не ми е добре. Трябва да легна малко.

Марино извади визитна картичка от портфейла си и й я подаде.

— Ако се сетите за нещо друго, което смятате, че трябва да ми кажете, обадете се.

— Да, господине — със слаб глас изрече тя. — Обещавам ви, че ще го сторя.

— Тази вечер ще оправяш ли пощата си? — попита ме Марино, след като входната врата се затвори след нас.

— Утре сутринта — отговорих аз, като ровех в джоба на палтото си за ключовете.

— Какво мислиш?

— Мисля, че необичайните й занимания са я излагали на голям риск да се сблъска с някой негодник. Също така мисля, че явно усамотеният й начин на живот, както го описа мисис Клеъри, и фактът, че рано е отворила коледните подаръци, ясно подсказват самоубийство. Но чистите й чорапи са огромен проблем.

— Права си — каза Марино.

Къщата на Дженифър Дейтън бе осветена, един камион с вериги на колелата бе паркиран на алеята. Снегът заглушаваше гласовете на работещите мъже, а всички коли по улицата изглеждаха бели и заоблени.

Проследих погледа на Марино, който съзерцаваше покрива на къщата на мис Дейтън. Малко по-нататък на фона на перленосивото небе се открояваше силуетът на църквата, странната й кула наподобяваше шапка на магьосник. Вдлъбнатините във фасадата й приличаха на печални празни очи. Изведнъж светлините й блеснаха. Те изличиха тъмните петна и обагриха стените в кафяво-жълто, аркадата бе като нежно, но неусмихващо се лице, което плуваше в нощта.

Погледнах към кухненския прозорец на семейство Клеъри точно когато пердетата помръднаха.

— Господи, аз се махам — каза Марино и забърза по улицата.

— Искаш ли да съобщя на Нийл за колата й? — извиках след него.

— Да — отговори ми той. — Добре ще направиш.

Когато си пристигнах, моята къща бе осветена, а вътре се носеха апетитни ухания. В камината пламтеше огън, а на масичката пред нея бяха поставени прибори за двама. Хвърлих лекарската си чанта на канапето и започнах да се оглеждам и ослушвам. Откъм кабинета ми в другия край на коридора се чуваше леко и бързо пощракване.

— Луси? — извиках аз, докато свалях ръкавиците си и събличах палтото.

— Тук съм. — Продължаваха да се чуват същите звуци.

— Какво си сготвила?

— Вечерята.

Запътих се към кабинета си, където открих моята племенница — седеше зад бюрото ми, вперила напрегнат поглед в екрана на компютъра. Погледнах го и се слисах. Тя беше в UNIX. По някакъв начин бе успяла да се свърже с градския компютър.

— Как го направи? — попитах. — Не съм ти казала нито командата за набиране, нито кодовата дума, нито нищо.

— Не е необходимо. Открих файла, в който пише каква е главната команда. Освен това тук има програми с името ти и кодовата дума, шифровани така, че да можеш да се досетиш. Това е добре, но е рисковано. Името, което използваш, е Марли, а кодовата ти дума е мозък.

— Ти си опасна. — Дръпнах един стол да седна.

— Кой е Марли? — Тя продължаваше да натиска клавишите.

— В медицинското училище трябваше да седим на определени места. С Марли Скейтс седяхме на един чин две години. Работи като неврохирург някъде.

— Била ли си влюбена в него?

— Не сме си определяли срещи.

— А той влюбен ли беше в теб?

— Прекалено много въпроси задаваш, Луси. Не може просто така да питаш каквото ти хрумне.

— Мога. Не е задължително да ми отговарят.

— Обидно е.

— Лельо Кей, мисля, че открих по какъв начин някой е успял да влезе в твоята директория. Нали си спомняш, че ти казах за потребители на информация с основни права, които биха могли да дойдат заедно със софтуера?

— Да.

— Има един, наименован demo, с основни права е, но няма кодова дума. Предполагам, че някой е използвал точно това и ще ти покажа как по всяка вероятност е станало. — Докато говорехме, пръстите й направо летяха по клавишите. — В момента влизам в менюто на управлението на системата. Търсим определен потребител. В случая основен. Сега ще натиснем g и бам! Ето го. — Посочи с пръст екрана. — На шестнайсети декември в пет часа и шест минути следобед някой се е вмъкнал с помощта на устройство, наречено ttyl4. Този човек има основни права и ще приемем, че именно той е влязъл в твоята директория. Не знам какво е видял там. Но двайсет минути по-късно, в пет и двайсет и шест минути, се е опитал да изпрати съобщението: „Не мога да го намеря“, на tty07 и неволно е създал нов файл. Изключил се е в пет и трийсет и две минути, като всичко е траяло двайсет и шест минути. И, изглежда, нищо не е било напечатано. Погледнах списъка на готовите файлове. Нищо особено не привлече вниманието ми.

— Нека да сме сигурни, че съм те разбрала правилно. Някой се е опитал да изпрати съобщение от tty14 на tty07 — казах аз.

— Да. Аз проверих. И двете устройства са терминали.

— Как бихме могли да установим в чий офис се намират тези терминали? — попитах.

— Много ще съм учудена, ако тук някъде няма списък. Но все още не съм го открила. Ако всичко друго пропадне, можеш да проследиш линиите, водещи към терминалите. И ако се интересуваш от личното ми мнение, не смятам, че твоята компютърна специалистка е замесена в това. Първо, тя знае името ти и кодовата дума и няма защо да влиза с demo. Освен това, тъй като минито сигурно е в нейния офис, тя също така сигурно използва терминала на системата.

— Така е.

— Наименованието на твоя терминал e ttyb.

— Добре.

— Друг начин да разбереш кой е направил това е да се промъкнеш в нечий офис, когато няма никой, но компютърът е включен. Всичко, което трябва да направиш, е да влечеш в UNIX и да напишеш: „Кой съм аз?“, системата ще ти отговори.

Тя отмести стола си и стана.

— Надявам се, че си гладна. Имаме пилешки гърди и студена салата с ориз, кашу, чушлета, сусамово масло. Купих и хляб. Скарата ти работи ли?

— Минава единайсет и навън вали сняг.

— Не съм Ти предлагала да ядем навън. Просто бих искала да направя пилето на скара.

— Къде си се научила да готвиш?

Отивахме към кухнята.

— Не от мама. Защо според теб бях такова малко прасе? Защото ядях боклуците, които тя купуваше. Снаксове, сода, пици с вкус на мукава. Заради мама клетките ми са затлъстели и от това ще страдам цял живот. Никога няма да й простя.

— Трябва да поговорим за това, което стана днес следобед, Луси. Ако се беше прибрала още малко по-късно, полицията щеше да те търси.

— Час и половина се раздвижвах, а после взех душ.

— Нямаше те четири часа и половина.

— Трябваше да купя продукти, имах и някои други задачи.

— Защо телефонът в колата ми не отговаряше?

— Помислих си, че някой иска да говори с теб. Освен това никога не съм използвала такъв телефон. Вече не съм на дванайсет години, лельо Кей.

— Знам това. Но ти не живееш тук и тук не си карала кола. Притесних се.

— Съжалявам — отвърна тя.

Ядохме на светлината на огъня, седнали на пода до масичката. Бях угасила лампите. Пламъците трепкаха, сенките танцуваха, сякаш празнуваха един вълшебен миг в нашия живот.

— Какво искаш за Коледа? — попитах аз и посегнах към чашата с вино.

— Уроци по стрелба — отговори ми Луси.