Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cruel and Unusual, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция и форматиране
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Жестоко и необичайно

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN 954-459-112-5

История

  1. — Добавяне

I

В онзи понеделник, когато носех листчето с размислите на Рони Джо Уодел в джобния си бележник, въобще не видях слънцето. Тръгнах с колата за работа, а навън беше тъмно. Върнах се у дома в края на деня, пак беше тъмно. Ситни дъждовни капчици се стрелкаха в светлината на фаровете, нощта беше мъглива, мрачна и ужасно студена.

Запалих огън в дневната и си представих полята на Върджиния, доматите, зреещи под слънцето. Представих си младия чернокож мъж, седнал в душната кабина на пикапа, и се питах дали още тогава главата му не е била пълна с мисли за убийството. Размислите на Уодел бяха публикувани в „Ричмънд Таймс Диспач“ и аз занесох вестникарската изрезка в службата, за да я прибавя към набъбналата папка. Но през този ден бях много заета и листчето остана в джобния ми бележник. Няколко пъти бях го прочела. Възможността поезията и жестокостта да се приемат в едно и също сърце винаги ми е изглеждала интригуваща.

През следващите няколко часа подреждах сметките си и писах коледни картички, докато телевизорът тихо работеше. Подобно на останалите граждани на Върджиния, и аз научавах от средствата за масова информация, когато бе насрочена екзекуция. Това означаваше, че всички жалби до Апелативния съд са били отхвърлени или губернаторът е помилвал осъдения. От това съобщение зависеше дали ще си легна, или ще се кача на колата и ще отида в моргата.

Беше почти десет вечерта, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката, очаквайки да чуя гласа на моя заместник или на друг член от екипа ми, който също като мен трябваше да бъде на разположение тази вечер.

— Ало? — обади се непознат мъжки глас. — Търся Кей Скарпета? Ох, главния съдебномедицински експерт доктор Скарпета?

— На телефона.

— Чудесно. Обажда се детективът Джо Трент от окръг Хенрико. Открих телефонния ви номер в указателя. Съжалявам, че ви безпокоя вкъщи. — Гласът му звучеше напрегнато. — Но при нас положението е такова, че наистина имаме нужда от вашата помощ.

— За какво става дума? — попитах аз, взирайки се в екрана на телевизора. Излъчваха реклами. Надявах се, че няма да поиска от мен да отида на местопрестъплението.

— По-рано тази вечер един тринайсетгодишен бял младеж е бил отвлечен, след като е напуснал супермаркет в Нортсайд. Бил е прострелян в главата, случаят вероятно има и сексуални аспекти.

Сърцето ми се сви, когато посегнах за хартия и писалка.

— Къде е трупът? — попитах аз.

— Бил е открит зад една бакалия на Патерсън Авеню. Всъщност искам да кажа, че той не е мъртъв. Не е дошъл в съзнание и в момента никой не може да каже дали ще оцелее. Разбирам, че този случай не е за вас, тъй като жертвата е жива. Но има някои много странни наранявания. Никога не съм виждал подобно нещо. Знам, че сте се сблъсквали с най-различни наранявания. Надявам се, че ще можете да ни кажете как са били нанесени тези и защо.

— Опишете ми ги — отвърнах аз.

— Нараняванията са на две места. Едните са от вътрешната страна на дясното бедро, нагоре, близо до слабините. Другите са в областта на дясното рамо. Липсват късове от плътта, изрязани са. И има някакви странни драскотини и разрези по ръбовете на раните. Той е в болницата на Хенрико.

— Намерихте ли изрязаните късове плът? — Светкавично прехвърлях в ума си други подобни случаи.

— Засега не. Нашите хора са там и все още претърсват наоколо. Но е много вероятно престъплението да е извършено в кола.

— В чия кола?

— На нападателя. Паркингът на магазина, където момчето е било открито, се намира на три-четири мили от супермаркета, където са го видели за последен път. Мисля, че се е качило в нечия кола, било е принудено да се качи.

— Направихте ли снимки на нараняванията, преди лекарите да се заемат с жертвата?

— Да. Но лекарите не са свършили много работа. Тъй като липсва прекалено много кожа, ще трябва да му присадят цели присадки, ако това ви говори нещо.

Това ми подсказваше, че са почистили раните, интравенозно му прилагат антибиотици и изчакват, за да могат да направят бедрена присадка на кожа. Но ако не беше така, ако бяха изрязали тъканта около раните и ги бяха зашили, нямаше да има нищо за гледане.

— Значи не са зашили раните, така ли? — попитах.

— Така ми казаха.

— Искате ли да дойда да ги видя?

— Ще бъде чудесно — с облекчение изрече той. — Ще имате възможност много добре да огледате раните.

— Кога да дойда?

— Най-добре утре.

— Съгласна. По кое време? Колкото по-рано, толкова по-добре.

— В осем? Ще ви чакам пред входа.

— Ще бъда там — отвърнах, докато коментаторът от телевизионния екран мрачно се взираше в мен. Оставих слушалката и посегнах към дистанционното, за да увелича звука.

— … Юджиния? Можете ли да ни кажете дали има някакви новини от губернатора?

Камерата се насочи към щатския затвор на Върджиния, където най-ужасните престъпници на щата от двеста години насам биваха настанявани на отредените им двеста ярда покрай скалистия бряг на река Джеймс, на две крачки от центъра на града. Демонстранти с плакати и поддръжници на смъртното наказание се бяха скупчили в мрака, лицата им изглеждаха сурови в ярката светлина на телевизионните прожектори. Душата ми се вледени, като видях, че някои хора се смееха. Един красив млад репортер с червено палто изпълни екрана.

— Както знаете, Бил — заяви той, — вчера бе установена телефонна връзка между кабинета на губернатора Норинг и затвора. Въпреки това няма никаква вест, което е много показателно. Исторически погледнато, когато губернаторът не желае да се намесва, той запазва мълчание.

— А как е там? Засега спокойно ли е?

— Засега да, Бил. Бих казал само, че няколкостотин души бдят тук. И, разбира се, самият затвор е почти празен. Освен няколко дузини затворници, останалите бяха откарани в новия изправителен дом в Грийнсвил.

Загасих телевизора и след малко вече пътувах с колата на изток, вратите бяха заключени, радиото работеше. Умората сякаш упояваше тялото ми. Чувствах се тъжна и схваната. Страхувах се от екзекуциите. Страхувах се от очакването на смъртта, а после със скалпела си разрязвах плътта, която беше топла като моята. Бях лекар с юридическо образование. Бяха ме учили на това как се дарява живот и как се отнема, кое е добро и кое е зло. Опитът се превърна в мой наставник, който използваше като изтривалка онази първична част от душата ми, където обитаваха идеализмът и логиката. Направо е обезкуражаващо, когато един мислещ човек е принуден да признае, че много от добре познатите клишета са верни. На този свят няма справедливост. Нищо не можеше да поправи онова, което бе извършил Рони Джо Уодел.

От девет години той очакваше изпълнението на смъртната си присъда. С неговата жертва не бях се занимавала, защото е била убита, преди да стана главен съдебномедицински експерт на Върджиния и да се преместя в Ричмънд. Но бях прегледала материалите, свързани с убийството. Познавах всички страшни подробности. Преди десет години сутринта на четвърти септември Робин Найсмит, телевизионна говорителка от Осми канал, се обадила в службата си, за да каже, че е болна. Излязла да си купи лекарства против грип и се прибрала у дома. На следващия ден обезобразеното й голо тяло било намерено в дневната, подпряно на телевизора. Върху домашната аптечка бил открит кървав отпечатък от палец и по-късно било установено, че е оставен от Рони Джо Уодел.

Зад моргата бяха паркирани няколко коли. Моят заместник Фийлдинг вече бе пристигнал. Тук бяха и административният ми секретар Бен Стивънс, и асистентката ми Сюзън Стори. Външната врата бе отворена, лампите неясно осветяваха асфалтовата настилка навътре, а един полицай седеше в служебната си кола и пушеше. Щом ме видя да спирам, излезе.

— Безопасно ли е да държите задната врата отворена? — попитах.

Полицаят беше висок, мършав, с гъста бяла коса. Макар че преди много пъти бях разговаряла с него, не можах да си спомня името му.

— Май всичко е наред в момента, доктор Скарпета — отвърна ми той и затвори ципа на дебелото си яке. — Наоколо не се виждат размирници. Но щом дойдат от затвора, веднага ще я заключа и ще внимавам никой да не минава оттук повече.

— Чудесно. Стига да сте тук през цялото време.

— Да, госпожо. Можете да разчитате на мен. Тук ще има и още двама униформени, в случай че възникнат проблеми. Явно много хора протестират. Сигурно сте чели във вестника за петицията, която всички те са подписали и са връчили на губернатора. А днес чух, че някои особено състрадателни личности чак от Калифорния са обявили гладна стачка.

Погледнах към празния паркинг и към Мейн Стрийт. Наблизо профуча кола, гумите й изсвистяха върху асфалта. В мъглата уличните лампи приличаха на неясни петна.

— По дяволите, аз не бих го направил. Не бих се отказал и от едно кафе заради този Уодел. — Полицаят прикри с шепа пламъчето на запалката си и запали цигара. — След всичко онова, което е причинил на момичето. Знаете ли, спомням си, че съм я гледал по телевизията. Е, аз обичам жените да са като кафето ми — сладки и бели. Но трябва да ви призная, че тя беше най-хубавото чернокожо момиче, което съм виждал.

Преди по-малко от два месеца се бях отказала от пушенето, но все още ми премаляваше, като видех някой с цигара.

— Божичко, това трябва да е било преди близо десет години — продължи той. — Обаче няма да забравя какъв шум се вдигна тогава. Това беше един от най-страшните случаи тук. Човек можеше да си помисли, че някоя мечка е хванала…

— Ще ни съобщавате новините, нали? — прекъснах го аз.

— Да, госпожо. Щом се свържат с мен по радиото, вие ще научите всичко.

Той тръгна обратно към колата си.

Вътре в моргата коридорът изглеждаше съвсем безцветен под светлината на флуоресцентните лампи, усещаше се задушаващо — сладникавият дъх на обезмирисителите. Минах покрай малката стаичка, където докарваха труповете от погребалните бюра, после покрай рентгеновата лаборатория и покрай хладилника, който всъщност представляваше огромна камера с болнични койки на два етажа и с врати от масивна стомана. В аутопсионната зала беше светло, масите от неръждаема стомана бяха излъскани до блясък. Сюзън точеше един дълъг нож, а Фийлдинг слагаше етикетчета на епруветките. И двамата изглеждаха уморени и безжизнени като мен.

— Бен е на горния етаж в библиотеката, гледа телевизия — каза ми Фийлдинг. — Ако има нещо ново, веднага ще ни съобщи.

— Има ли някаква вероятност този тип да е болен от СПИН? — Сюзън говореше за Уодел така, сякаш той вече беше мъртъв.

— Не знам — отговорих й аз. — Ще си сложим двойни ръкавици, ще вземем обичайните предпазни мерки.

— Надявам се, че ще ни кажат, ако има такова нещо — продължаваше тя. — Нали знаеш, винаги се съмнявам, когато ни изпращат тези затворници. Никой не се интересува дали са серопозитивни или не. Нали ние работим с инструментите и с иглите.

Сюзън вече изпитваше маниакален страх от рисковете на професията — радиацията, вредните химикали, заразите. Не я обвинявах. Беше бременна на няколко месеца, макар че почти не й личеше.

Сложих си гумена престилка, върнах се в гардеробната, взех си зелена манта, обух платненки върху обувките си и се снабдих с две пакетчета гумени ръкавици. Прегледах съдържанието на хирургическата количка до маса номер три. Навсякъде имаше етикетчета с името на Уодел, датата и номера на аутопсията. Епруветките заедно с етикетчетата и картонените кутийки щяха да отидат в кофата за смет, ако губернаторът Норинг се намесеше в последната минута. Името на Рони Уодел щеше да бъде заличено от дневника на моргата, а неговият аутопсионен номер щеше да бъде даден на следващия.

В единайсет часа Бен Стивънс слезе при нас и поклати глава. Всички едновременно погледнахме към часовника. Никой не продума, минутите бавно се нижеха.

Влезе полицаят с портативния си радиопредавател. Най-после се сетих, че се казва Ранкин.

— Станало е в единайсет и пет — каза той. — Ще бъде тук след около петнайсет минути.

 

Линейката влезе на заден ход в двора и клаксонът й изпищя предупредително, а когато задните й врати се отвориха, отвътре излязоха затворнически надзиратели — достатъчно на брой, за да потушат малък затворнически бунт. Четирима измъкнаха носилката с трупа на Рони Уодел. Вкараха я в моргата, металните й части дрънчаха, четиримата мъже тътреха крака, а ние всички отстъпвахме и им правехме път. Сложиха носилката на покрития с керамични плочки под, без да се потрудят да разгънат металните крачета, и я забутаха напред като някаква шейна на колелца, а пасажерът им лежеше върху нея, завит с окървавен чаршаф.

— Кръвотечение от носа — обади се един от затворническите надзиратели, преди да успея да попитам нещо.

— Кой е получил кръвотечение от носа? — попитах аз, забелязвайки, че ръкавиците на надзирателя са изцапани с кръв.

— Мистър Уодел.

— В линейката ли? — удивих се аз, тъй като Уодел не би трябвало да има кръвно налягане по времето, когато са го качвали на линейката.

Но надзирателят бе прекалено зает с други неща и не получих отговор на въпроса си. Трябваше да почакам.

Прехвърлихме трупа на една от койките, поставена върху теглилката. Бързи ръце разкопчаха коланите и разтвориха чаршафа. Вратата на аутопсионната зала тихо се затвори, след като надзирателите се изнизаха навън — така бързо, както бяха дошли.

Уодел беше мъртъв от двайсет и две минути. Усещах миризмата на потта му, на мръсните му боси крака и едва доловимия дъх на опърлена плът. Десният крачол на панталона му бе навит над коляното, а изгарянията на глезена му бяха превързани с чист бинт след смъртта. Той беше едър и силен мъж. Във вестниците го наричаха нежния гигант, поетичния Рони с печалния поглед. И все пак някога той бе използвал силата на огромните си ръце, мишци и рамене, за да отнеме живота на друго човешко същество.

Разкопчах светлосинята му каубойска риза и проверих джобовете му, докато го събличах. Претърсването за лични вещи се прави формално и обикновено не дава резултат. Предполага се, че осъдените не носят нищо със себе си на електрическия стол и затова бях учудена, когато открих някакво писмо в задния джоб на панталона му. Пликът не беше отворен. С едри печатни букви върху него бе написано:

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЛИЧНО.

МОЛЯ, ЗАРОВЕТЕ ГО ЗАЕДНО С МЕН!!

— Направи копие на плика и на съдържанието му и сложи оригиналите при личните му вещи — рекох аз и подадох плика на Фийлдинг.

Той го пъхна под аутопсионния протокол и промърмори:

— Господи! Та той е по-едър от мен.

— Невероятно е, че някой може да е по-едър от теб — каза Сюзън на моя заместник, който се занимаваше с бодибилдинг.

— Хубаво е, че не е умрял отдавна — добави заместникът ми. — Иначе щяха да ни трябват големите клещи.

Когато един човек с големи мускули е мъртъв от часове, той става неподатлив като мраморна статуя. В случая трупът все още не беше започнал да се вкочанява. Уодел изглеждаше гъвкав, все едно че бе жив. Можеше просто да е заспал.

Както беше по лице, трябваше да го преместим на аутопсионната маса. Тежеше сто и седемнайсет килограма и триста осемдесет и два грама. Краката му стърчаха извън аутопсионната маса. Тъкмо мерех изгарянията на глезена му, когато иззвъня звънецът на задната врата. Сюзън отиде да види кой е и след малко лейтенант Пийт Марино влезе при нас с разкопчана мушама, единият край на колана му се влачеше по пода.

— Изгарянето в задната част на глезена му е четири и един на два и четвърт — издиктувах на Фийлдинг. — Кожата е суха, сгърчена, има мехури.

Марино запали цигара.

— Вдигна се страшна шумотевица, че е имал кръвотечение — каза той. Изглеждаше много възбуден.

— Ректалната му температура е сто и четири по Фаренхайт — каза Сюзън и извади химическия термометър. — Сега е единайсет и четирийсет и девет минути.

— Знаете ли защо е имал кръвотечение от лицето? — попита Марино.

— Един от затворническите надзиратели ми каза, че кръвотечението е било от носа — отговорих му аз и добавих: — Ще трябва да го обърнем.

— Видя ли това на дясната му ръка отвътре? — Сюзън насочи вниманието ми към едно ожулено място.

Разгледах го през лупа под силна светлина.

— Не знам какво е. Може би е от усмирителните колани.

— И на дясната ръка има същото.

Разгледах и другото ожулване, докато Марино ме наблюдаваше и пушеше. Обърнахме тялото, като пъхнахме едно дървено трупче под раменете. От дясната ноздра потече малко кръв. Главата и брадичката му бяха неравно обръснати. Направих V-образен разрез.

— И тук може да има някакви наранявания — рече Сюзън и погледна езика му.

— Извадете го — отвърнах аз и пъхнах термометъра в черния дроб.

— Господи! — задъхано изрече Марино.

— Сега? — Сюзън вдигна скалпела.

— Не. Фотографирайте изгарянията по главата. Трябва да ги измерим. А после отделете езика.

— По дяволите! — възкликна Сюзън. — Кой последен е използвал фотоапарата?

— Съжалявам — каза Фийлдинг. — В чекмеджето нямаше друг филм. Забравих. Между другото твое задължение е да осигуряваш фотолента.

— Щеше да ми е по-лесно, ако ми казваше, когато свърши.

— Предполага се, че жените имат интуиция. Не знаех, че трябва да те предупреждавам.

— Измерих изгарянията по главата му — обади се Сюзън, пренебрегвайки забележката му.

— Добре.

Сюзън му издиктува цифрите и се зае с езика на трупа. Марино заотстъпва назад.

— Господи! — отново възкликна той. — Никога не издържам на такива гледки.

— Чернодробната температура е сто и пет — съобщих на Фийлдинг.

Вдигнах очи към часовника. Уодел беше мъртъв от един час. Трупът не бе изстинал. Той беше едър човек. На електрическия стол тялото доста се загрява. Случваше се мозъчната температура на по-дребни от него мъже да е сто и десет. Десният глезен на Уодел сигурно имаше такава температура, беше топъл при докосване, наблюдаваха се мускулни спазми.

— Едно леко нараняване по ръба. Нищо особено — каза ми Сюзън.

— Възможно ли е така да си е прехапал езика, че да кърви толкова много? — попита Марино.

— Не — отговорих му аз.

— Е, те вече вдигат страхотен шум заради тази работа — извиси се гласът му. — Мислех, че ще искаш да знаеш за това.

Вдигнах очи, подпрях скалпела на ръба на масата и изведнъж ми хрумна нещо:

— Ти беше свидетел на делото.

— Ъхъ. Нали ти казах предварително.

Всички впериха погледи в него.

— Навън може да стане беля — рече той. — Не искам никой от вас да си тръгва сам оттук.

— Каква беля? — попита Сюзън.

— Група религиозни фанатици от сутринта обикалят по Спринг Стрийт. По някакъв начин са научили за кръвотечението и когато линейката с трупа потегли, всички те тръгнаха насам. Приличат на възкръснали мъртъвци.

— А ти видя ли кога започна кръвотечението? — попита го Фийлдинг.

— О, да. Два пъти го включиха. Първия път той издаде едно съскане като радиатор, който изпуска пара, и тогава кръвта започна да тече изпод маската. Казаха, че може би електрическият стол нещо не е бил в ред.

Сюзън включи хирургическия трион и започна да реже черепа, нищо друго не се чуваше. Продължих да оглеждам вътрешните органи. Сърцето беше здраво, коронарните артерии изглеждаха страхотно. Когато триончето спря да работи, продължих да диктувам на Фийлдинг.

— Имаш ли теглото? — попита ме той.

— Сърцето тежи триста и петдесет грама и има едно срастване в левия горен лоб на аортата. Има четири паращитовидни жлези, ако не си забелязал още.

Сложих стомаха върху операционната масичка.

— Има почти цилиндрична форма.

— Сигурна ли си? — Фийлдинг се приближи, за да погледне. — Това е невероятно. Такъв едър мъж се нуждае най-малко от четири хиляди калории на ден.

— Не ги е получавал, особено напоследък — отвърнах аз. — В стомаха му няма нищо. Той е съвършено чист и празен.

— Не е вкусил последната си вечеря, така ли? — попита. Марино.

— Така изглежда.

— Това обичайно ли е?

— Да — рекох аз, — обичайно е.

Към един часа след полунощ приключихме и последвахме служителите от погребалното бюро в задния двор, където ни очакваше катафалката. Навън в мрака пулсираха червени и сини светлинки. Въздухът беше студен и влажен, някъде наблизо профучаваха коли, а отвъд желязната ограда на паркинга се виждаше огнен пръстен. Мъже, жени и деца стояха безмълвно, по лицата им потрепваха отраженията на свещите.

Без да губят време, служителите от погребалното бюро пъхнаха трупа на Уодел в катафалката и затръшнаха задните й врати.

Някой каза нещо неясно, изведнъж свещите полетяха над оградата и като поток от падащи звезди се посипаха по асфалтовата настилка.

— Проклетници! — възкликна Марино.

Оранжевите пламъчета на свещите трепкаха върху асфалта. Катафалката бързо напусна мястото на заден ход. Проблеснаха фотографски светкавици. Забелязах колата на Осми канал, беше паркирана на Мейн Стрийт. Някой тичаше по тротоара. Униформени мъже тъпчеха свещите и се приближаваха към оградата, настоявайки всички да се разотидат.

— Не искаме неприятности — каза един полицай. — Освен, ако някой не иска да прекара нощта в ареста…

— Касапи — изкрещя една жена.

Други гласове й запригласяха, видях как ръцете на протестантите сграбчиха железните пръчки на оградата и я разтърсиха.

Марино бързешком ме отведе до колата ми.

Гласовете се извисиха:

Касапи, касапи, касапи…

С трепереща ръка затърсих ключовете, изпуснах ги някъде вътре в колата, най-накрая ги сграбчих и успях да намеря онзи, който ми трябваше.

— Ще те следвам до дома ти — каза Марино. Включих парното, но не можех да се стопля. Два пъти проверих дали са затворени вратите. Нощта изглеждаше нереална, в периферията на зрението ми се движеха някакви странно асиметрични сенки, тъмни и светли прозорци.

 

Пихме шотландско уиски в моята кухня, защото ми беше свършил бърбънът.

— Не мога да разбера как понасяш всичко това — някак грубо изрече Марино.

— Черпи се с каквото намериш в барчето — казах му аз.

— Ще се справя.

Не знаех как да подходя към въпроса и беше ясно, че Марино няма никакво намерение да ми помогне в това. Изглеждаше напрегнат, лицето му пламтеше. Сиви кичури бяха полепнали по влажното му оплешивяващо теме, пушеше цигара след цигара.

— Друг път наблюдавал ли си екзекуция? — попитах го аз.

— Никога не съм изпитвал особено желание.

— Но този път сам поиска да отидеш. Значи си имал доста силно желание.

— Хващам се на бас, че ако сложиш Малко сода и лимонов сок в това питие, няма да е чак толкова лошо.

— Ако толкова държиш да развалиш хубавото шотландско уиски, ще видя какво мога да направя по въпроса.

Той плъзна чашата си към мен и аз отидох до хладилника.

— Нямам лимони, имам бутилиран лимонов сок — рекох, след като прегледах съдържанието на хладилника.

— Чудесно.

Капнах му малко лимонов сок и добавих швепс. Явно без да забелязва вкуса на странния буламач, който пиеше, той каза:

— Може би си забравила, но случаят „Робин Найсмит“ беше мой. Мой и на Сони Джоунс.

— Тогава не бях тук.

— О, да. Странно, имам чувството, че винаги си била наблизо. Но ти знаеш какво всъщност се случи, нали?

Когато Робин Найсмит бе убита, аз бях заместничка на главния съдебномедицински експерт на окръг Дейд и си спомних, че бях чела за този случай, бях следила написаното във вестниците и на една национална конференция бях гледала видеофилм за него. Бившата Мис Върджиния беше невероятно красива и притежаваше прекрасен алт. Пред камерата изглеждаше словоохотлива и очарователна. Беше само на двайсет и седем години.

Защитата твърдеше, че Рони Уодел е смятал да извърши взломна кражба, но Робин за нещастие налетяла на него, когато се върнала от аптеката. Когато е тършувал из жилището й и я е малтретирал, Уодел вероятно не е знаел нищо за нея, нито за бляскавото й бъдеще, защото не обичал да гледа телевизия. Според защитата той така бил натъпкан с наркотици, че не е знаел какво върши. Съдебните заседатели отхвърлиха предположенията, че е изпаднал във временно умопомрачение и препоръчаха да бъде обявена смъртна присъда.

— Знам, че са ви оказвали невероятен натиск, за да хванете по-бързо убиеца.

— Натискът беше страхотен. Вече имахме онзи голям отпечатък от палец. Имахме и следите от ухапванията. Трима души денонощно се ровеха в досиетата. Нямам представа колко време ни отне този проклет случай. А после пипнахме копелето, защото обикаляше из Северна Каролина, без да е подновил удостоверението си за редовния технически преглед на колата. — Помълча, погледна ме сурово и добави: — Разбира се, Джоунс тогава го нямаше. Направо е ужасно, че не можа да види как Уодел си получи заслуженото.

— Да не би да обвиняваш Уодел за онова, което се случи на Сони Джоунс?

— Ей, ами ти как мислиш?

— Бил ти е близък приятел.

— Заедно работехме в отдел „Убийства“, заедно ходехме за риба, заедно играехме боулинг.

— Знам, че много тежко си преживял смъртта му.

— Е, да, този случай направо го съсипа. Работеше денонощно, не спеше, не се прибираше у дома и това едва ли се е отразило благоприятно на отношенията с жена му. Непрекъснато ми повтаряше, че не може да издържа повече, после престана да говори. А една нощ налапа дулото на пистолета си.

— Съжалявам — тихо казах аз. — Но не съм сигурна, че Уодел е виновен за всичко това.

— Имах да плащам стари сметки.

— И нещата оправиха ли се, след като наблюдава екзекуцията му?

Отначало Марино не ми отговори. Стискаше зъби и се взираше някъде в пространството. Пушеше, а после пресуши чашата си на един дъх.

— Да ти налея ли още?

— Да. Защо не.

Станах и отново отидох до барчето, като си мислех за неправдите и загубите в живота на Марино. Беше роден в най-лошия квартал на Ню Джърси, бе преживял тежко детство — без обич, без пари, и изпитваше постоянно недоверие към всички онези, чиято съдба е била по-добра. Не много отдавна трийсетгодишната му съпруга го беше напуснала, имаше син, за когото никой нищо не знаеше. Независимо че беше предан на закона и реда и работното му досие бе отлично, той имаше генетична непоносимост към началниците. Изглеждаше, че съдбата не е била милостива към него. Страхувах се, че в края на пътя, по който беше поел, Марино щеше да намери не мъдрост и мир, а мъст. Винаги беше ядосан за нещо.

— Искам да те питам нещо, докторе — рече той, когато се върнах на масата. — Как ще се чувстваш, ако пипнат онези гадняри, които убиха Марк?

Въпросът ме изненада. Не исках да мисля за тези хора.

— Нещо вътре в теб не иска ли да види тези копелета на бесилото? — продължи Марино. — Понякога не ти ли се иска да участваш доброволно в наказателния взвод и сама да натиснеш спусъка?

Марк почина, когато до него избухна бомба, поставена в кофа за смет на лондонската гара „Виктория“. Бях така шокирана, изпитвах такава мъка, че въобще и дума не можеше да става за отмъщение.

— За мен е чисто губене на време да си представям как наказвам група терористи.

Марино се вторачи в мен.

— Това е един от всеизвестните ти велики отговори без смисъл. Сигурно си готова да аутопсираш безплатно онези типове, стига да можеш. Ще ги искаш живи и ще ги режеш много, много бавно. Казвал ли съм ти какво се случи със семейството на Робин Найсмит?

Посегнах към чашата си.

— Баща й беше лекар в Северна Върджиния. Прекрасен човек — започна той. — Около шест месеца след съдебния процес се разболя от рак и два месеца по-късно почина. Робин беше единственото му дете. Майката се премести в Тексас, пострада при автомобилна катастрофа и прекарва остатъка от дните си в инвалидна количка. Не й е останало нищо друго освен спомените. Уодел фактически уби цялото семейство на Робин Найсмит. Той унищожаваше всичко, до което се докоснеше.

Представих си как Уодел е израснал в онази ферма, откъси от размислите му се въртяха в главата ми. Виждах го как седи на стълбището пред къщата и захапва домат с вкус на слънце. Питах се за какво ли си е мислил в последните мигове от живота си. Питах се дали се е молил.

Марино смачка цигарата си в пепелника. Готвеше се да си тръгва.

— Познаваш ли един детектив на име Трент от окръг Хенрико? — попитах го аз.

— Джо Трент. Беше в Девето, но преди два месеца го направиха сержант и го преместиха в Детективския отдел. Малко е нервен, но иначе си го бива.

— Обади ми се заради някакво момче…

— Еди Хийт ли? — прекъсна ме той.

— Не му знам името.

— Бял, на около тринайсет години. Работим по случая. „При Лъки“ се намира в нашия град.

— „При Лъки“ ли?

— Супермаркетът, където са го видели за последен път. Близо до Чембърлейн Авеню е, в Нортсайд. Какво искаше Трент? — Марино се намръщи. — Сигурно е научил, че Хийт няма да оцелее и е решил отрано да си уреди среща с теб, а?

— Иска да отида да видя някакви необичайни наранявания, вероятно следи от малтретиране.

— Господи! Ужасно е, когато се случва на деца. — Марино отмести стола и потърка слепоочията си. — По дяволите! Щом се отървеш от един гад, веднага се появява друг и заема мястото му.

 

След като Марино си отиде, седнах до камината в дневната и наблюдавах как гаснат въглените. Бях много уморена, изпитвах някаква смътна, непоносима тъга и нямах сили да се отърся от нея. След смъртта на Марк в душата ми остана една сълза. Колкото и да е невероятно, започвах да разбирам каква голяма част от душата ми му принадлежеше.

За последен път го видях в деня, когато трябваше да отлети за Лондон; успяхме да обядваме набързо заедно, преди да тръгне за летището. От всичко най-ясно си спомням това, че и двамата непрекъснато поглеждахме часовниците си, докато навън в небето се кълбяха буреносни облаци и накрая дъждът започна да барабани по стъклата на прозореца в нашето сепаре. Беше си порязал брадичката при сутрешното бръснене и по-късно, когато си спомнях лицето му, винаги виждах тази малка драскотина и неизвестно защо, това ме караше да се чувствам безсилна.

Той почина през февруари, когато войната в Персийския залив бе към своя край, и твърдо решена да потисна мъката си, продадох къщата си и се преместих в друг квартал. Постигнах само това, че изтръгнах корените си, без всъщност да се преместя, а познатите дървета и съседите, които ми носеха утеха, вече ги нямаше. Поднових мебелите си и промених градината, но това ми подейства още по-потискащо. Всичко, което вършех, за да се разсея, само ми отнемаше напразно времето и понякога си представях как Марк клати глава.

„За такъв привърженик на логиката като теб…“ — сякаш се усмихваше и казваше той.

„А ти какво би направил? — питах го мислено аз в безсънните си нощи. — Какво би направил, ако беше на този свят вместо мен?“

Върнах се в кухнята, изплакнах чашата си и отидох в кабинета, за да видя какви съобщения е приел телефонният ми секретар. Бяха се обадили неколцина репортери, а също така майка ми и племенницата ми Луси. Трима души бяха затворили телефона, без да кажат нищо.

С удоволствие бих предпочела да имам необявен телефонен номер, но това бе невъзможно. Полицаите, щатските прокурори и около четиристотинте съдебни лекари на щата имаха законно право да ме търсят по всяко време. За да компенсирам липсата на уединение, аз използвах телефонния си секретар за пресяване на разговорите и всеки, който ме заплашваше или говореше неприлични думи по телефона, рискуваше да бъде проследен и идентифициран.

Натиснах копчето на устройството за идентифициране и заследих телефонните номера, които се появяваха на тясното екранче. Когато открих трите повиквания, които търсех, бях объркана и смутена. Телефонният номер ми се видя странно познат. Напоследък се беше появявал на екранчето по няколко пъти в седмицата и онзи, който се обаждаше, никога не оставяше съобщение. Веднъж се опитах да набера този номер, за да видя кой ще ми отговори, но чух само писклив звук — оттатък вероятно имаше факс или компютърно устройство. По неизвестни причини тази личност или машина ми беше позвънила три пъти за времето между десет и двайсет и единайсет вечерта, когато бях в моргата и очаквах да докарат трупа на Уодел. Това беше безсмислено. Компютъризираните телефонни повиквания не би трябвало да са толкова чести, нито да са програмирани за такива късни часове и ако един компютър се опитваше да набере друг компютър, като случайно набираше моя номер, досега някой трябваше да се досети, че има някаква грешка.

През малкото часове, които ми оставаха до сутринта, се събуждах няколко пъти. Всяко проскърцване караше сърцето ми да бие учестено. Червените светлинки на алармената инсталация, които трепкаха на отсрещната стена, ми се виждаха зловещи, а когато се обръщах в леглото или оправях завивките си, сензорите, които изключвах, щом си бях у дома, ме наблюдаваха с мъртвите си червени очи. Сънувах странни сънища. В пет и половина включих осветлението и се облякох.

Когато потеглих към службата, навън беше тъмно и движението по шосето бе слабо. Задният двор на моргата беше пуст и посипан с лоени свещички, които ми напомняха за някакви религиозни церемонии в далечни страни. Но хората бяха използвали тези свещички, за да изразят протеста си. Само преди няколко часа те ги бяха използвали като оръжия. Качих се на горния етаж, направих си кафе и започнах да преглеждам книжата, които ми беше оставил Фийлдинг. Искаше ми се да разбера какво съдържа пликът, намерен в задния джоб на Уодел. Очаквах да видя някое стихотворение, други размисли или писмо от енорийския му свещеник.

Вместо това се оказа, че Уодел е смятал за „изключително поверителни“ и е искал да бъдат заровени в земята заедно с него няколко касови бележки. Колкото и да е невероятно, три от тях бяха квитанции за изплатени данъци, три представляваха платени сметки в ресторанти, сред които имаше една за вечеря с печено пиле в заведението „При Шони“ отпреди две седмици.