Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (3)

2.

Покрай тревогите заради задържалата се твърде дълго суша и тъй като не достигаха хора, за да се прибере реколтата, всички много скоро престанаха да гледат на Фаун и Даг като на гости. Даг нямаше нищо против и прояви жив интерес към работата във фермата. Фаун усещаше, че всичко, което го заобикаля, му се струва ново и необичайно, също както за нея бе животът в лагера на Езерняците. Запита се дали вече му е домъчняло за дома.

Както обикновено, семейство Блуфийлд обедини сили за прибирането на реколтата със семейство Роупър. Леля Роупър беше сестра на бащата на Фаун. Домът им се намираше северозападно от техния имот. Двама от синовете им и най-близката братовчедка на Фаун, Джинджър, все още живееха при родителите си и също щяха да помогнат. За три дни всички заедно щяха да се справят с ширналата се царевична нива на вуйчо Роупър, а след това щяха да се заемат с късното жито на семейство Блуфийлд. Оказа се, че Даг борави неочаквано умело с дългия сърп. Чуканът на ръката му бе скрит под дървена капачка и освен куката имаше най-различни приставки с подходящи сечива, които сменяше непрекъснато, включително специалния лък. Приспособлението, което използваше най-често, докато бяха на езерото, за да може да направлява тясната лодка, му служеше добре и сега, за да има стегнат захват за сърпа.

Фаун, Джинджър и Уит баберкуваха още откакто бяха невръстни деца. Сега вече бяха големи, но някой трябваше да се заеме с това задължение. Фаун коленичи, проправи си път през златистото стърнище и си каза, че няма да е никак зле Кловър и Флеч да побързат със следващото поколение, което да поеме работата. Конете се бяха подредили покрай оградата на пасището и любопитно наблюдаваха дейността на хората.

В края на реда Фаун се изправи, протегна се и погледна как се справя Даг — той работеше в другия край на нивата заедно с баща й, вуйчо Роупър, неговите момчета и Флеч, който събираше снопите и ги трупаше в каруцата. Даг изглеждаше още по-висок, както бе застанал редом до другите; ръкавите на ризата му бяха навити и разкриваха, че е загорял като останалите, а периферията на шапката му от блатна тръстика бе разръфана също като техните сламени. Уит се изправи до нея, намести презрамката на платнената си торба и проследи погледа й.

— Трябва да предупредя татко да следи Даг да не се престарава — каза разтревожено Фаун. — Ако не му кажеш, няма да се сети да спре.

— Как точно го раниха? — попита Уит. — Снощи, когато отидохме на реката да се поизмием, видях само един малък белег на лявото му бедро.

— Раната не е голяма, но е много дълбока — обясни Фаун. — Ножът се заби чак до костта и се счупи. Лечителят на Езерняците много се измъчи, докато извади всички парчета, които се бяха загнездили. Обаче не това го мъчи. — По примера на Даг Фаун реши да се придържа към значително по-опростена версия на истината. — Злината от Рейнтрий едва не разкъса същността му по време на битката, успя да изтръгне усета на лявата му ръка. За малко да го убие. Сега се възстановява, все едно е бил поразен от злината.

— И колко време ще му трябва?

— Не знам. Не знам дори дали и той е наясно. Повечето хора с разкъсана от злина същност умират на място. Даг разправя, че когато злината от Гласфордж ме стисна за врата — тя потри грозните червени петна, едно от дясната страна, четири от лявата, — е наранила и плътта, и същността ми. Ако насиненото беше от ръката на мъж, щеше да се разнесе още преди два-три месеца и нямаше да личи нищо. Затова пък пораженията върху същността ти са лоша работа. — Тя посегна към корема си, но се овладя навреме и скри ръка в гънките на полата си. Даг не бе единственият, чиито най-страшни белези бяха невидими.

— Леле — отвърна Уит и присви очи към врата й. — Сигурно!

— Слабостта и болката в тялото му не го измъчват толкова, колкото пораженията, нанесени върху същността му.

— Двойното виждане, за което говореше ли?

— Да. Обикновено той усеща нещата на цяла миля, което е направо невероятно дори за Езерняк. Сега не усеща на повече от стотина крачки. Лечителят обясни, че така щял да разбере кога същността му започва да се възстановява — щом усетът му стане както преди.

Уит премигна.

— Значи… той може ли пак да създава? Както стана с купата?

Брат й бе невероятно впечатлен от купата. И с право.

— Още не. Не се е оправил. — Спомни си някои от прекрасните трикове, които Даг правеше със същността си, и въздъхна. Когато се любеха, Езерняците включваха и тялото, и същността си и влагаха умения, за които фермерите дори не бяха сънували, но Фаун нямаше никакво намерение да обяснява тези подробности на брат си.

Уит поклати глава и се намръщи.

— Хич не му е мястото тук.

Фаун засенчи очи с длан.

— Защо? Според мен се справя чудесно със сърпа.

— Първо шапката.

— Аз съм му я правила! Същата е като твоята.

— Значи затова не я оставя. Какво ли не е готов да направи за теб! Само че… — Уит махна неопределено с ръка. — Даг изглежда както трябва на злобния си кон. Лъкът му отива, вижда се отдалече, сякаш се е сраснал с ръката му, дори стрелите му летят точно натам, накъдето иска. Не съм го виждал да вади огромния си нож, но нямам никакво желание да съм срещу него, когато все пак го извади.

— И с право — съгласи се Фаун.

— Ама като му дадеш я сърп, я вила или ведро, просто личи, че мястото му не е тук — все едно да впрегнеш някоя дългокрака кобила да оре. — Той кимна към оградата около пасището.

Суолоу, бързата сива кобила, която Даг бе изпратил в Уест Блу като брачен дар според обичая на Езерняците, наостри уши. Изглеждаше елегантна като лунна светлина, заблестяла по водата, бърза като устремен по склона поток дори когато бе неподвижна. Зад нея черното жребче Дарклинг, сякаш гордо от възхитените им погледи, подскочи и затича в кръг с вирната опашка.

Грейс стоеше отегчено, тъмната й кестенява козина изглеждаше топла и лъскава на слънцето. Капризният Копърхед бе оставен в изгнание в малко ограждение встрани от старата плевня, а двата млади коня за оран, които бе докарал Уит, поради което бяха станали известни като „отбора на Уит“, пасяха кротко на няколко крачки встрани. Уорп и Уефт бяха симпатични, яки и на пръв поглед полезни животни, но ставаха само за работа.

— Суолоу беше уж подарък за мама — въздъхна Фаун. — Тя едва ли може да я язди.

Уит изсумтя:

— Ха! Че тя е ужасена. Аз направих няколко обиколки на пасището, обаче тази кобила препуска така, че имаш чувството, че ще паднеш от небето, ако те хвърли.

— Даг не я изпрати, за да стои бездейна. Мислех, че ще я обучиш да тегли каруцата.

— Това може. Татко е намислил да я заплоди отново, това е сигурно. Стига да намерим достоен за нея жребец. Говореше за Тръстфул на чичо Хок или за лъскавия жребец на Съни Соуман.

— Тръстфул става — подхвърли безизразно Фаун. И добави: — Татко и мама нали нямат намерение да скопят Дарклинг? Снахата на Даг, Омба, много се тревожеше за това.

— Да скопят такова жребче? Ти луда ли си? Само си помисли колко ще струва след някоя и друга година! Ще е опора и за майка си на старини, а и за нашата майка.

Фаун кимна доволно, спокойна заради Омба.

— Значи всичко е наред. — След това добави: — Точно преди да заминем, Грейс беше заплодена от един изключителен Езерняшки жребец, казва се Шадоу. — Случило се бе съвсем случайно, но това бе отделен въпрос. — Даг казва, че ще роди чудесно жребче напролет. Щяло да прилича на него, но да вземе нейния характер.

Уит се ухили.

— Става, стига да не се получи обратното.

— Стига де! Грейс е красива кобила, по свой си начин!

— Ако харесваш късокраки трътлести кобили, каквито са всички тук, може.

Фаун се намръщи подозрително, но реши, че той говори за Кловър, не за нея, и подмина забележката му.

Уит изви вежди и се изкиска.

— Май трябва да кажем на Кловър, че кобилата ти ще я превари в надбягването за бебе. Как само ми се иска да й видя физиономията.

„Мене май не ме включваш в надбягването за бебе!“, понечи да му се сопне Фаун, но пронизително изсвирване от другия край на нивата я спря. Баща им свали пръсти от устата си и посочи земята. Те безпогрешно разбраха значението на жеста, свиха рамене и отново клекнаха, за да продължат работата си.

 

 

Майката на Фаун, Кловър и леля Роупър донесоха обяда на нивата и всички насядаха под близките ябълки. Фаун събра в полата си окапалите червиви плодове и ги занесе на конете. Те веднага дойдоха и дървената ограда изпука, когато се притиснаха в нея, за да захапят ароматните плодове; плътните им бърни погъделичкаха дланите й. Обичаше да наблюдава как се движат челюстите им под гъвкавата кожа, докато доволно хрупат и въздишат, как едрите им кръгли ноздри се издуват и дълбоките кафяви очи премигват.

Избърса олигавените си ръце в полата и тръгна към овощната градина. Даг бе седнал с вуйчо и леля Роупър и братовчедите, говореше нещо и ръкомахаше. Сигурно се опитваше да им обясни какво представлява усетът за същност и самата същност, реши Фаун, отчасти заради начина, по който пръстите му докосваха връвта на лявата му ръка, от това как разперваше длан, след това я свиваше, отчасти заради недоумяващите усмивки на лицата на слушателите, които сякаш нямаха търпение да хукнат нанякъде, въпреки че бяха седнали с кръстосани крака. Леля Роупър й помаха и потупа земята до себе си, сякаш я викаше да ги спаси от лудия си патрулен! Фаун въздъхна и тръгна към тях.

 

 

Уж планираха да си починат само няколко дни в Уест Блу, а останаха няколко седмици, заети с тежката работа. Колкото и да бе странно, Даг се чувстваше чудесно, въпреки че се бавеха. Дългите дни на полето се проточиха безкрайно — първо, бобът в градината се оказа значително повече, отколкото изглеждаше, и още преди да приключат с брането, Даг започна да сънува водопади боб, но поне спеше, при това дълбоко. Къщата бе уютна, отпускаха се в истинско легло и той притискаше Фаун до себе си. Най-неприятните моменти бяха дребните дрязги в къщата, а най-големият страх — да не плисне дъжд по никое време.

Гостуването при семейството на Фаун му се отрази добре. Тъмната мъчителна болка в костите, оставена от злината, започваше да отстъпва на изненадващо чистата умора на мускулите. Левият му крак вече не бе толкова слаб и от дни патерицата не му трябваше. Наистина, не бе излизал извън фермата и не бе ходил в селото, където можеше случайно да се натъкне на някои младежи, които пазеха неприятни спомени от предишното му гостуване. Но не смееха да припарят насам, така че Даг бе доволен да е сред фермери, които се отнасят доброжелателно към него, а и че Фаун е спокойна.

— Е, патрулен?

Гласът на Сорел прекъсна мислите на Даг и той наведе глава напред, отвори очи и затвори уста; надяваше се да не е започнал да хърка, както се бе отпуснал на стола. Семейство Блуфийлд имаха обичай след вечеря да се събират в хола, за да обсъдят свършената през деня работа. Тази вечер Флеч и Кловър бяха отишли на гости на родителите й, но Трил седеше на обичайното си място и кърпеше някаква дреха; Нати, макар да нямаше нужда от лампа, бе седнала до нея с вретеното, Фаун и Уит бяха на масата и майсторяха стрели, умение, което младата жена бе усвоила миналото лято.

Оказа се, че неумението на Уит с лъка се дължи не само на липсата на опит; стрелите му, събрани незнайно откъде, бяха зле направени и небалансирани. Когато младежът жално помоли Даг да ги оправи по Езерняшкия начин, Даг се замисли, кимна и за ужас на Уит ги счупи на коляното си. След това даде на Фаун дванайсет стари кремъчни остриета — запази железните си за по-важни от парцалената мишена цели. Освен това на Уит щеше да му се отрази добре да понаучи нещо от по-малката си сестра: поне според Даг той продължаваше да подценява Фаун.

Даг примига и погледна бащата на Фаун — „Моят баща по шатра“.

— Какво?

Сорел го наблюдаваше.

— Май не ти благодарих, че останахте, докато приберем реколтата. С една ръка вършиш повече работа, отколкото повечето хора смогват с две.

Фаун, присвила очи, докато прикачваше три внимателно подрязани пера към една от стрелите, се ухили, готова да натякне: „Аз нали ви казах“.

Сорел продължи:

— Досега не се бях замислял много какво вършат Езерняшките патрули, но май работата ви е доста тежка. Дори по-тежка, отколкото предполагах, а и сигурно нямате и миг спокойствие.

Даг кимна. Сорел може и да бе грубоват, но пък бе искрен и се опитваше да приеме новото, което бе научил.

— Работата е там… Все се питам… ти някога работил ли си нещо, с което да си изкарваш прехраната?

Фаун изправи възмутено гръб, но Даг й даде знак да кротува.

— Това не е обида, любима. Разбирам какво има предвид. В известен смисъл отговорът е „не“. Докато патрулираме, ловуваме, щавим кожи, събираме билки и корени за лекове, търгуваме по малко, прочистваме пътищата, но всичко това е на второ място. Задачата ни е да ликвидираме злините. Патрулите не обработват земята и не се запасяват като фермерите. Роднините в лагера се занимават с тази част. У дома леглото ми винаги е готово, оправено. Не че прекарвам много време в него.

Сорел кимна.

— Да, но сега вече нямаш лагер.

— Нямам…

— И как смятате да я карате с Фаун? Мислиш ли да започнеш да обработваш земята? Може би нещо друго?

— Не съм мислил — отвърна бавно и съвсем откровено Даг. — Мислех си, че съм прекалено стар, за да свиквам с изцяло нов начин на живот, но изминалите няколко седмици ми доставиха не по-малко удоволствие, отколкото невероятните гозби на Трил. Не бях и предполагал, че ще се намерят приятелски настроени хора, които да ме научат.

— Езерняк фермер? — Трил изви вежди. Уит се намръщи — Даг така и не успя да разбере защо.

— Сам едва ли, но Фаун знае какво трябва да се прави. Може пък двамата с нея да направим невероятното. — Бяха му казали, че другото му потенциално умение, на лечител и създател, е прекалено опасно, за да се опитва да го развива и прилага сред фермерите. А пък и след като същността му бе толкова отслабнала, поне за момента нямаше дори смисъл да обмисля подобна възможност.

Сорел колебливо каза:

— А замислял ли си се да вземеш земя тук, в Уест Блу?

Даг погледна Фаун и тя поклати категорично, макар и едва забележимо глава. Не, съпругата му нямаше желание да се заселва на някакви си пет-шест километра от първата си нещастна любов и мястото, където бе избуяла първата й омраза. Даг не бе единственият, който избягваше селото.

— Рано е да се каже.

Трил вдигна поглед от иглата.

— А какво смятате да правите, когато ви се роди дете? От опит мога да ви кажа, че децата се появяват на бял свят, когато те решат. — Пронизващият й поглед не скри, че се пита дали той е поредният глупав мъж, или има нещо, което крие.

Даг нямаше намерение да й обяснява за методите, към които прибягваха Езерняците, за да не раждат деца, докато не настъпи подходящият момент — бе почти сигурен — не, съвсем сигурен, — че родителите на Фаун няма да одобрят някои от тях. Освен това дъщеря им бе предпочела да не разкрива тайната, че морящата твар бе нанесла поражения върху утробата й: Фаун се възстановяваше също толкова бавно, колкото и той. Даг уважаваше решението й, а и бе запомнил фразата, която фермерите обичаха да употребяват, когато ставаше въпрос за някоя неприятна случка. „Минало — заминало.“ Вместо това отвърна колебливо:

— Езерняшките жени износват децата си, докато са на път.

Трил го погледна недоумяващо.

— По всичко личи, че Фаун не е Езерняшка жена. А и ако съдя по думите ти, Езерняшките майки си имат семейство, роднини и хора в лагера, които да им се притекат на помощ при нужда, дори мъжете да преследват разните там твари.

Искаше му се да отвърне грубо и надменно: „Аз ще се грижа за нея!“, но не беше глупак. Сведе поглед, преценил, че е по-добре да се съгласи с думите й.

— Така е, госпожо.

— Имаме намерение да попътуваме, преди да решим да се установим някъде — заяви твърдо Фаун. — Даг обеща да ми покаже морето и аз държа да си изпълни обещанието.

— Морето!? — ахна Трил. — Не бяхте споменали, че имате намерение да ходите толкова далече! Мислех, че ще ходите до долината на Грейс. Божке, че това е много опасно!

— Морето ли? — отвърна Уит, също смаян, но поради съвсем различна причина. — Фаун ще ходи чак до морето! И е била в Рейнтрий! Аз не съм ходил по-далече от Лъмптън Маркет.

Даг го погледна и се опита да си представи какво ли е да прекараш целия си живот, като обикаляш местност, не по-голяма от обходния маршрут за един ден на някой патрул.

— На твоята възраст бях обиколил надлъж и шир две провинции, бях убил първата си злина и бях ходил и до Грейс, и до Грей. — И добави: — Е, морето го видях чак след две години.

— Може ли да дойда с вас? — Очите на Уит блестяха.

— Не, разбира се! — извика Фаун.

Уит я погледна слисано. Даг едва сдържа усмивката си. Уит цял живот бе тормозил сестра си, но не бе предполагал дори за миг, че някога ще зависи от решението й. „Греховете ни се обръщат срещу нас, момче.“

— Още не сме прибрали реколтата — заяви строго Сорел. — Чака те работа, Уит.

— Да, но те не заминават утре. Нали? — И погледна плахо Даг.

Даг се опита да пресметне бързо. Цикълът на Фаун предстоеше всеки момент, обилен и болезнен след нараняванията, макар състоянието й с времето да се подобряваше. Най-добре бе да изчакат на спокойно и уютно място.

— Може да останем още седмица, за да ви помогнем. Но след това тръгваме. До Грейс ни чака поне седмица езда. Ако искаме да се качим на някой кораб, трябва да стигнем навреме, за да избегнем зимните студове.

Всички се умълчаха. Нати не спираше да върти вретеното, Уит отново се зае да изглажда стрела, а Даг си каза, че ако в най-скоро време не си легне, ще задреме на стола и ще се захлупи на масата.

— А какво ще правите с конете? — полюбопитства Уит.

— Ще ги вземем — отвърна Даг.

Отново се възцари тишина. Уит пусна стрелата на масата, а Даг успя да отвори с усилие едното си око.

— Ама нали кобилата на Фаун е жребна — обади се отново Уит. — Ще вземе да изтърси жребчето някъде по пътищата. Те… вълците са страшни. Има и пуми. Пък и ще се забавите. Тук, в Уест Блу, няма ли да й е по-добре, ако я оставите?

— А аз пеша ли да ходя? — попита възмутено Фаун.

— Не, ама… можеш да я оставиш мама да я язди, тя и без това не може да се качи на Суолоу. Ще използваме моите, впрегатните. Искаше ми се да ги продам в Лъмптън напролет, но в градовете по реката сигурно ще им взема по-добра цена. Да не говорим, че на татко и Флеч хич не им се ще да ги хранят цяла зима. А и на теб няма да ти се налага да плащаш, задето искаш да прекарваш жребна кобила, да не говорим, че на нея няма да й е никак приятно.

— А как ще се върна? Копър не може да ни носи и двамата, и багажа.

— Като стигнете до Греймаут, ще си намерите друг кон.

— И Даг да плати за него, така ли?

— Ще го продадете, като се върнем. Виж сега, ако пресметнеш колко си спестила, като не превозваш кобилата, ще излезе почти същото. Може дори да си на печалба.

Фаун изсумтя недоволно.

— Уит, няма да те вземем с нас.

— Само до реката! — примоли се нещастно той. — Освен това, мамо, няма да съм сам — ще съм с Даг. Поне натам. Няма проблем да се върна.

— Уит, да не би да те сърбят ръцете да харчиш пари? — намеси се Сорел.

— Ами ако се натъкнеш на бандити, както стана с Фаун? — продължи Трил. — Ще ти вземат парите, да не говорим, че ще те убият.

— А Фаун може да замине, така ли?

На Сорел му се искаше да каже: „Фаун си има съпруг, който да се грижи за нея“, но след разговора преди малко прецени, че е по-добре да премълчи.

Макар и сънен, Даг се насили да помисли не толкова за парите, колкото за безопасността им. Езерняк и съпругата му, фермерка, сами по фермерските земи, бяха доста необичайна двойка, а вече се бяха сблъсквали с не един и двама, които нямаше да погледнат с добро око на тях. Ами ако пътуваха съпруг Езерняк, съпруга фермерка и брат й, също фермер? Уит можеше да е опора на Даг, а също и втори чифт очи, който да му помага да предпазва Фаун от беди. В името на отсъстващите богове, той не можеше да стои буден непрекъснато все пак. Сега например нямаше да издържи дори и половин час. Потисна прозявката си.

— Ами ако се натъкнеш на лоши хора по реката? — затюхка се Трил.

— По-лоши от Даг ли? — ухили се Уит.

Нетактична забележка, но достатъчно показателна. Сорел и Трил погледнаха преценяващо зет си и той се размърда на стола, обзет от неудобство.

От месеци мислеше за проблемите между фермерите и Езерняците и не намираше никакво разрешение, а ето че Уит сам предлагаше да му стане партньор в патрулирането, освен че вече се бяха сродили. Ако Даг откажеше на момчето, дали някога можеше да разчита на друго подобно предложение? „Уит няма представа какво го чака.“

Прозя се.

„Не че аз имам.“

— Даг… — обади се неспокойно Фаун.

— С Фаун ще обсъдим въпроса — каза Даг. — Сама каза, че не се каним да тръгваме утре.

— На път към Гласфордж Даг ще ми покаже мястото, където е живяла морящата твар — развълнувано възкликна Уит. — Мога дори да…

Даг повиши глас:

— Казах: с Фаун ще обсъдим въпроса.

Уит се намръщи, но си замълча.

Фаун погледна Даг, без да крие любопитството си, и когато той се надигна, за да се качи на горния етаж, остави стрелата и го последва.

Щом влязоха в стаята, той я хвана за ръката и седнаха на ръба на леглото на единия от близнаците, сега избутани едно до друго. По средата бе твърдо, но благодарение на меките чисти постелки нощем Даг можеше да се протяга към нея. Приличаше на снежна преспа, но много по-топла. Наистина топла.

— Даг — започна недоволно Фаун, — какви ги приказваш? Ако дадеш на Уит дори зрънце надежда, той няма да те остави на мира.

Даг я прегърна и я притисна към себе си.

— Мислех си… май започвам да се уча как трябва да се говори с фермерите. Опитвам се отношенията ни да не са като между господар и слуги, да залича пропастта между нас. Та той вече ми е като брат.

Тя смръщи чело.

— Пак започваш с твоите Езерняшки приказки. Опитваш се да се приобщиш към шатрата на булката, да се превърнеш в новия брат на рода.

— Май си права. Освен това нали вече се наричам Даг Блуфийлд.

— Не останах с впечатление семейството ти край езерото Хикори — или каквото е останало от него — да държи много на теб, дори преди да ме заведеш там. Брат ти се държа така, сякаш ще му поискаш пари, ако ти каже дори една добра дума. А пък ти се държа така, сякаш това е съвсем нормално.

— Хм. — Той бе притворил очи и бе навел глава над косата й. Стисна един кичур с устни и го подръпна.

— Толкова ли много ти се иска да имаш семейство, Даг? Защото в момента това, което имам, ми е повече от достатъчно.

Той я притегли на леглото и я погледна в очите. Усмихна се.

— Значи не би трябвало да имаш нещо против да го споделиш с мен.

— Да знаеш само колко пъти ми се е искало да се отърва от тоя малоумник Уит!

Той приглади тъмните къдри, паднали на челото й, и я целуна по веждите.

— И още нещо — добави тя строго, въпреки че пръстът й чертаеше нежни нишки по челюстта му. — Замислял ли си се, че вечер, когато седнем край огъня, той ще пуска шеги, ще се лигави и ще ни разваля настроението?

Даг сви рамене.

— Уединението не е проблем за патрулните.

— Събиране на дърва за огъня, къпането в реката, ловът на катерици? Така си ми казвал. Имате си цяла система, която Уит не познава.

— Значи ще се наложи да го науча как да се държи като Езерняк.

— Мислиш ли? Най-добре още отсега си намери една дебела тояга, за да го налагаш по дебелата глава.

— Обучавал съм дори по-твърдоглави млади патрулни.

— Нима има такива? — Тя се отпусна назад, за да го вижда по-добре. — Как успяват да се справят с работата си?

Той се разсмя, след това отговори.

— Партньорите им помагат. Понякога обаче все едно куцукат на един крак. Важното е да ги опазим живи, докато се обучат. Получава се. — Усмивката му се стопи. — При повечето.

Нежните й пръсти се плъзнаха в косата му.

— Все още мислиш като Езерняк, не като фермер.

— Това ще се промени. Ако имам възможност да се поупражнявам върху Уит… Може и да успея да премахна грешките.

— Хората казват, че двама са компания, а трима са тълпа. Аз пък бих казала, че двама са партньори, а трима са вече патрул.

Пръстите й се плъзнаха по копчетата на ризата му; той понечи да ги целуне, отказа се и рече:

— През последните няколко седмици наблюдавах и слушах и научих не само как се бере боб. В тази къща има точно толкова място за Уит, колкото и за теб. Всичко тук се върти около Флеч, Кловър и техните бъдещи деца. Може би, ако има възможност, Уит ще порасне. Трябва му помощ, промяна, макар и не толкова болезнена, колкото бе при теб.

Тя потръпна.

— Не го пожелавам дори на Уит. — Отново се усмихна. — Значи вече си готов да поемеш ролята на брат по шатра, дори на баща, така ли, патрулен?

— Я се дръж прилично, дете — отвърна той шеговито, зае се с нейните копчета и благодарение на наскоро придобития опит успя.

— Да се държа прилично, след като ръката ти е там?!

Единствената му ръка бе проводник на прекрасни усещания. Пръстите му се плъзгаха по кожата й. Дори коприната не бе толкова нежна, колкото бе тя.

— Не съм казал подобно нещо… — Опита се да измисли какво всъщност да каже, но нямаше сили да говори, докато топлината на телата им се сливаше.

Усети аромата на косата й, когато тя тръсна глава, и вдиша дълбоко. Тя зашепна лениво:

— Довери ми се. Той ще е невероятно досаден.

Даг повдигна глава, за да я погледне.

— Ще е? Да не би вече да си взела решение?

Тя въздъхна.

— Май да.

— Няма да ти досажда, иначе ще се разправя с мен.

Тя сбърчи вежди.

— Вечно пуска шеги. Човек просто не може да му се скара. Най-много ме вбесява, когато ме разсмива.

— След като мога да се оправя с отряд твърдоглави патрулни, ще се справя и с брат ти. Наистина.

— Нямам търпение да видя как ще го направиш.

— За теб представлението ще е безплатно.

Големите й кафяви очи потъмняха. Нежните й пръсти се плъзнаха надолу по копчетата му. И Даг забрави за фермерите. Откри, че не му е никак трудно да отвори същността си за нея. Все едно огън от звезди припламна в тялото му. Тя зашепна:

— Покажи ми… всичко.

И той я нагласи върху себе си и изпълни желанието й.