Джуд Деверо
Никол (8)

Глава осма

Реши да не губи повече време в подреждане на къщата. Боеше се, че може да промени решението си. Качи се на лодката и загреба сама през реката към мелницата.

Стоеше на височинката и гледаше дървения улей, който прихващаше водата на един от бързеите и я отвеждаше към воденичното колело. Постройката бе тясна и висока, с каменни основи и тухлени зидове, покрита с каменни плочи. По цялата предна стена минаваше веранда. Воденичното колело бе високо — стигаше чак до втория етаж.

Никол влезе в мелницата и изкачи тесните стълби към горния етаж. Две врати извеждаха на верандата с изглед към воденичното колело. Доколкото можеше да прецени отдалече, кофите за вода бяха в добро състояние. Може би са ръждясали само онези части от тях, които се намираха сега под водата.

Огромните воденични камъни вътре в тъмния приземен етаж имаха диаметър най-малко пет стъпки, с повече от две педи дебелина. Никол прокара длан по тях. Бяха от кварц — веднага се виждаше по грапавата им зърнеста повърхност — от порьозен сладководен кварц, идващ от Франция, най-добрият материал за воденични камъни. Клейтън й бе разказал, че са били докарани като баласт в кила на един от корабите, плаващи за Америка, а след това ги бяха донесли с лодки до плантацията нагоре по реката. Камъните имаха дълбоки жлебове и издатини помежду им, които излизаха от центъра към периферията на камъка като спици. Видя, че камъните прилягат добре, без да се допират.

Излезе навън и тръгна, пазейки очи от ярката слънчева светлина, към малката къща. Не можеше да прецени състоянието й, защото прозорците и вратите бяха заковани с дъски.

Някаква пъстра дреха се мярка край реката и привлече вниманието й.

— Никол! Къде си? — Джени идваше задъхана нагоре по пътеката. Никол искрено се зарадва на едрата, вечно румена жена. Прегърнаха се, сякаш не се бяха виждали откакто слязоха от кораба.

— Не потръгна, така ли?

— Не — каза Никол. — Изобщо всичко се обърка.

— Аз се надявах, след като все пак сте вече женени… А и след като… изобщо…

— Какво търсиш тук при мен? — попита бързо Никол, за да смени темата.

— Клей ме намери в тъкачницата и каза, че ще се местиш тук, за да възстановиш мелницата. Каза да си избера двама души от слугите, които да стегнат и донесат тук всички сечива, които могат да ти потрябват… Тези хора ще ти помагат, а Клей каза, че и аз мога да се преместя тук, а той щял да си ми плаща пак същите пари, както досега…

Никол наведе поглед. Чак пък такава щедрост…

— Хей, вие двамата! — подвикна Джени назад към лодката. — Хайде, тука има много работа!

Тя представи на Никол двамата работници. Вернън бе едър, червенокос мъж, а Люк — набит брюнет. Джени веднага започна да дава указания — първо трябваше да се свалят дъските от вратата и прозорците.

Вътре все още цареше полумрак, но Никол още от вратата реши, че тук ще бъде приятно за живеене. Долният етаж се състоеше от едно-единствено помещение с три прозореца, разположени в дълбоки ниши в страничните стени, врата и широк прозорец на фасадата. Камината беше огромна — може би повече от осем стъпки. В ъгъла Никол съзря стълба с перила от тъмно резбовано дърво. Под единия от прозорците имаше старинен скрин от борово дърво, а в средата бе сложена голяма маса.

Мъжете бяха свалили вече дъските от прозорците, но вътре не бе станало по-светло — толкова мръсни бяха те.

— Пфу! — смръщи нос Джени. — Ще трябва здраво да поработим, докато изчистим! Я виж какви буболечки плъзнаха навсякъде.

— Ами да започваме тогава!

До залез-слънце свършиха доста работа, веднага си пролича. Над този приземен етаж имаше втори, с нисък покрив и скосени стени. Под боклуците откриха чудесни дърворезби. Тук стените бяха варосани — само ако ги минат веднъж наново, щяха да светнат. Прозорците бяха вече измити и през тях нахлуваха потоци светлина.

Вернън, който се бе заел да припокрие покрива, изведнъж се провикна, че вижда сал да идва насам. Всички се втурнаха към реката. Един от хората на Клей точно се мъчеше да приближи сала до брега, като ловко забучваше железния прът. Салът бе натоварен с мебели.

— Момент, Джени! Не мога да приема това! Той направи вече твърде много за мене.

— Сега не е време за излишна гордост! — прекъсна я Джени. — Първо, тези неща са ни нужни, и второ, наизвадени са от килерите на къщата. Значи не му струват нито цент. Ела, помогни ми да внесем тази пейка в къщата, Хаудард! Надявам се не си забравил да ми донесеш ведро с туткал, ведро с вар и два матрака?

— Охо, това е само началото. Като докараме всичко, ще сме пренесли цялата наредба на Ейръндел хол отсам реката.

Три дена, цели три дена работиха Никол, Джени и двамата мъже по къщата. Работниците спяха в мелницата, докато двете жени се просваха вечер, изтощени от работа, на двата матрака, сложени на таванския етаж.

На четвъртия ден се появи някакъв дребен, набит мъж. Не го познаваха. Джени веднага го пресрещна войнствено.

— Чувам, някаква жена казвала, че разбира от мелници…

Джени отвори уста да го постави на място, но Никол я бутна леко и застана пред мъжа:

— Аз съм Никол Армстронг, правилно сте чули. Възнамерявам да пусна воденицата. Ще можете ли да ми помогнете.

Мъжът я огледа преценяващо и чак тогава подаде лявата си ръка с дланта надолу.

Джени пак изпръхтя и, аха, да каже на човечеца да се държи по-вежливо, когато Никол пое с две ръце ръката на мъжа и я обърна. Джени се ококори — цялата длан на мъжа бе един огромен мазол.

Никол прекара и двете си ръце — като милувка — по дланта му и го погледна с лъчезарна усмивка:

— Наемам ви!

В очите му просветнаха присмехулни пламъци.

— Знаете какво правите, това е! Няма да провалите работата.

Когато мъжът си тръгна, Никол обясни, че този човек е майстор по шлифоване на воденични камъни. Когато заточват жлебовете в камъка, тези майстори покриват дясната си ръка с кожа, ала лявата работи без защита. След няколко години работа тази лява ръка заприличва на камъните, които заточва. Цялата гордост на тези хора е да показват ръката си. Тя е символ на майсторлък, на знания и сръчност. Оттук идвала и приказката „покажи си майсторлъка“…

Джени само сви рамене и тръгна да си гледа работата, като измърмори нещо за това, че се намирали ръкавици и за лява ръка.

Изчистиха дървения улей, затлачен от нападалите в него листа и боклуци и сега водата течеше спокойно, пълнеше с пясък кофите на колелото и то със скрибуцане се въртеше все по-бързо и по-равномерно. Всички нададоха такива радостни викове, че се чуваше сигурно на мили оттук.

Никол не се изненада, когато още на следващия ден пристигна първият клиент с малка лодка, натоварена догоре с чували. Тя знаеше, че Клей бе изпратил двамина от хората си — единият нагоре по реката, другият — по течението, да разтръбят за съживяването на мелницата.

Минали бяха почти две седмици, откакто бе видяла Клей за последен път, но не минаваше и секунда, без да мисли за него. На два пъти го видя отдалеч да обикаля плантацията с коня си, но тя бързо извръщаше очи като опарена.

На четвъртия ден след пускането на мелницата Никол се разбуди преди разсъмване. Долови дълбокото дишане на Джени от другия край на стаята. Облече се набързо в полумрака, без да прибере разпуснатите си коси.

Странно, никак не се изненада, когато видя Клей, застанал пред воденичното колело. Беше в светъл панталон и високи ботуши с обърнати кончови, скръстил ръце на гърба си, вперил очи в реката. В полумрака на утрото ризата му се белееше като пресен сняг. На главата си бе нахлупил широкопола шапка.

— Добра работа си свършила — каза той, без да се обръща към нея. — Щях да съм доволен, ако можех да накарам хората си да направят поне половината от това за мене.

— Неволята учи.

Той се обърна и я погледна с пламтящи очи:

— Не, не е неволя! Знаеш, че можеш да се върнеш в дома ми по всяко време.

— Не — каза тя и бързо пое въздух — така е по-добре.

— Близнаците непрекъснато питат за тебе. Искат да те видят.

Никол се усмихна.

— И на мене ми липсват. Защо не ги пуснеш да дойдат във воденицата?

— Аз пък си мислех ти да дойдеш. Можем да вечеряме заедно. Вчера в залива пристигна кораб, надонесли са разни неща от Франция. Сирена, бургундско. Има и шампанско. Днеска ще докарат пратката нагоре по реката.

— Звучи изкушаващо, но…

Той дойде до нея и я сграбчи за раменете.

— Не е възможно да си решила наистина да ме избягваш постоянно! Какво искаш от мене? Искаш ли да ти кажа колко много ми липсваш? Струва ми се, че няма човек в плантацията, който да не ми се, муси, че заради мене е трябвало да напуснеш къщата. Маги ми поднася или прегоряло, или недопечено, в яда си не успява да сготви нищо свястно. Близнаците ми се разреваха снощи, защото не съм знаел онази френска приказка за хубавата дама, дето се влюбила в звяра…

— Красавицата и звяра! — Никол се усмихна. — Разбрах. Значи искаш да се върна, за да можеш да получиш най-сетне нещо свястно за ядене.

Той вдигна вежди:

— Не преиначавай думите ми! Никога не съм искал да напуснеш къщата. Ще дойдеш ли на вечеря?

— Да — каза тя.

Той я притегли към себе си и я целуна бързо и силно. След това я пусна и се отдалечи.

— Мислех, че не върви — подметна Джени зад гърба на Никол.

Никол не знаеше какво да отговори. Бързо влезе вкъщи и се захвана с домакинската си работа.

Това бяха безкрайни часове, налагаше се да полага огромни усилия, за да не проличи вълнението й. Вернън мъкнеше чувалите с жито към кантара, извикваше отгоре колко тежат, но тя не успяваше да запише, непрекъснато го караше да й повтори, не можеше да се съсредоточи. Все пак не забрави да изпрати на Маги рецепта за „дин-дон а ла доб“ — обезкостена пуйка по стара френска рецепта. Маги обичаше изтънчени ястия и положително щеше да сготви две пуйки — едната за господарската къща и една за персонала.

В шест часа пристигна лодката на Клей, управлявана от Андрес надзирателя. Той беше снажен рус мъж. Живееше с жена си и двете си деца в една от къщите до кантората на Клей и децата му често играеха с близнаците. Никол любезно се осведоми как е семейството му.

— Всички са добре, само дето ни липсвате. Карен се зае да консервира онзи ден малко праскови и ви изпраща няколко гърнета. Как се оправяте с мелницата? Май голяма клиентела завъртяхте.

— Господин Армстронг е накарал да оповестят навсякъде, че мелницата отново работи. Идват все повече хора.

Андрес я погледна изпитателно.

— Клей е много уважаван човек.

Стигнаха до отсрещния бряг и Никол забеляза, че Андрес непрекъснато се взира надолу по реката.

— Случило ли се е нещо?

— Шалупата трябваше да е в залива. Снощи казаха, че е пристигнал някакъв кораб и Клей изпрати шалупата призори до морето.

— Нещо ви безпокои, така ли?

— Не — отвърна той, помагайки й да слезе от лодката. — Може хората да са останали да изпият по някоя бира с екипажа или са се задържали другаде някъде. Клей е този, който се безпокои. Откакто Джеймс и Бет се удавиха, става нервен, ако шалупата закъснее час само.

Тръгнаха редом към къщата.

— Познавахте ли Джеймс и Бет?

— Много добре.

— Какви бяха те? Клей беше ли близък с брат си?

Андрес позабави отговора си.

— И тримата бяха много привързани един към друг. Отгледани са в една люлка, дето се казва. Боя се, че Клей много тежко понесе загубата. Страшно се промени.

Никол гореше от желание да разпита подробно. В какво се е променил? Какъв е бил преди да загинат двамата? И още, и още. Но не беше честно да подпитва Андрес за Клей. Ако Клей поиска да говори за това, ще го направи, така, както тя му се бе изповядала.

При верандата в градината Андрес я остави. Къщата беше подредена и чиста както я бе оставила. Близнаците като че изникнаха от земята, увиснаха веднага от двете й страни и я задърпаха нагоре по стълбата — имаше цял куп приказки, които трябваше непременно да им бъдат разказани, преди да си легнат.

Клейтън я чакаше в подножието на стълбището.

— Ти си още по-красива, откакто те видях последния път! — Той протегна ръце към нея и задържа ръката й.

Никол отмести поглед от жадните му очи и тръгна към трапезарията. Беше в рокля от сурова коприна, с малки възелчета в нишките на вътъка, които проблясваха на светлината. Дрехата беше с цвят на праскова, с няколко по-тъмни панделки по края на полите. Деколтето беше дълбоко изрязано, корсажът бе обшит с мъниста в перлен цвят. В косата си носеше също вплетени перлени нанизи, преплетени с панделки в цвят на зряла праскова.

Клей не откъсваше очи от нея. Влязоха в трапезарията. О, наистина, Маги бе надминала себе си. Масата буквално се огъваше от най-различни блюда и подноси, отрупани с храна.

— Надявам се, Маги не очаква да изядем всичко това! — засмя се Никол.

— Мисля, че тя просто иска да демонстрира, че щом ти си тук, храната в къщата става по-изтънчена. А че имаше нужда да се подобри, в това съмнение няма.

— Пристигна ли шалупата?

По смръщването на лицето му тя разбра, че отговорът е отрицателен.

Едва седнали на масата, и в стаята се втурна Роджър.

— Господин Клей! Не знаех какво да сторя! — Бе стиснал в ръце шапката си, като че се опитваше да я удуши. — Тя каза, че идела отдалеч… Гостенка ви била. Тя каза, че вие ще ме обесите, ако не я взема за насам…

— Успокой се, Роджър! За какво става дума? — Клей остави салфетката си във все още празната чиния.

— Знаех ли дали да й повярвам? Мислех си, че може да е някоя от ония английски мадами, дето пристигат насам… Но толкова ми заприлича на госпожа Бет, помислих дали не е нещо роднина…

Ала нито Никол, нито Клей слушаха вече приказките му. Защото иззад гърба на Роджър изникна Бианка. Мокрите й коси висяха около кръглото й лице. Малката й устичка бе нацупена капризно. Никол установи, че е забравила всъщност как изглежда Бианка. Собственият й живот се бе променил така драстично през последните месеци, та времето, прекарано в Англия, и се струваше като сън. Сега тя отново си спомни всичко, дори и това, как Бианка умееше да постави някого на мястото му.

Никол неволно се обърна към Клей, вперила смаян поглед в лицето му. Той гледаше Бианка, като че виждаше привидение. На лицето му се четеше изражение на неверие и възторг. Никол почувства как кръвта сякаш се изцежда от тялото й. Дълбоко в себе си тя се бе надявала, че ако види Бианка, той ще осъзнае, че не я обича вече. Но солените сълзи, които бликнаха от очите й, не й попречиха да види, че се е лъгала. Нея той никога не бе поглеждал така, както гледаше сега Бианка.

Никол пое дълбоко въздух, стана от стола и тръгна към Бианка. Протегна отдалеч ръка:

— Мога ли да ви поздравя с добре дошла в Ейръндел хол?

Бианка погледна Никол със зли очи, без дори да забележи подадената ръка.

— Какво се перчиш, като че къщата е твоя? — каза тя тихо и се усмихна кокетно на Клей: — Не се ли радваш да ме видиш отново? — Трапчинката цъфна на лявата й буза. — Изминах толкова път, за да бъда близо до тебе.

Столът на Клей едва не се прекатури, когато той скочи и се втурна към Бианка. Хвана я с две ръце за раменете, взирайки се като обезумял в нея.

— Добре дошла! — прошепна прегракнало той и я целуна по бузата. Изобщо не забеляза как тя се потърси при неговото докосване. — Занеси багажа горе, Роджър!

Роджър се измъкна бързо, доволен, че може да се махне. Бе прекарал шест часа в лодката с тази руса дама и на няколко пъти едва се въздържа да не я метне през борда. Никога не бе допускал, че човек може да успее да се оплаче от толкова много неща в толкова кратко време. Тиранизираше и него, и хората му, щом престанеха за миг да се въртят на пета около нея. То не бяха желания, то не бяха претенции! И колкото повече шалупата приближаваше плантацията, толкова по-силно ставаше убеждението на Роджър, че прави огромна грешка, дето води на Клей тази дама…

Остана смаян, когато видя с какви очи гледа Клей младата жена. Гледа я и изобщо не обръща внимание на тази малка хубавка госпожа Никол, дето цялата душа е в очите й…

Роджър сви рамене, нахлупи шапката си и понесе куфарите нагоре. На него работата му е с лодките, а не с жените. И слава Богу!

— Клейтън! — каза Бианка глезено, като се изскубна от ръката му. — Няма ли да ми предложиш стол? Боя се, че това пътуване ме съсипа.

Клей посегна отново да хване ръката й, но тя го избегна. Той хвана за облегалката един стол и го придърпа до своя на челото на масата.

— Сигурно си гладна, Бианка! — каза той, взе бързо прибори от бюфета в стил Чипъндейл и се засуети около нея като квачка.

Бианка повдигна зелената батиста на полите си и седна. Никол прецени, че трябва да е наддала най-малко десет килограма, откакто се бяха видели за последен път. Разбира се, Бианка бе достатъчно висока, за да не изглежда дебела, нито пък това се бе отразило зле на лицето й, но ханшът и бедрата й явно се бяха налели. Но и това не би било толкова страшно — високата талия и модната кройка на роклята й ги прикриваха твърде добре — ако не бяха ръцете! Сега се носеха рокли с къси ръкави и дебелите и ръце разваляха цялото впечатление.

— Разказвай! Искам всичко да зная! — каза развълнуван Клей, приведен към Бианка. — Как пътува? Как пристигна?

— Ужасно — каза Бианка и притвори прозрачните си клепачи. — Когато получих писмото ти, изпратено до баща ми, бях просто неутешима. Разбрах каква ужасна грешка е станала и просто взех първия кораб за насам. — Тя вдигна към него лице и му се усмихна пленително.

Всъщност, когато баща й показа писмото, Бианка се бе разкискала от все сърце на номера, който бе погодила на онази глупачка Никол. Ала два дни по-късно се получи писмо от някакви нейни далечни братовчеди, които живеели в Америка, недалеч от Клейтън Армстронг. Тези хора я поздравяваха с блестящия годеж! Изглежда смятаха, че знае за богатството му и дори си правеха устата за заем от новия им роднина. Бианка не даваше и пет пари за тези далечни братовчеди, но побесня, като разбра за Клейтън. Подлец! Да не й спомене нищичко за богатството си! Целият й гняв се пренесе върху Никол. Тази хитра никаквица сигурно е знаела, че Клей има пари и е побързала да се намести!

Бианка дори не дочете писмото и веднага заяви на баща си, че тръгва за Америка. Господин Мейлисън се засмя и каза, че нямал нищо против — нейна си работа, да си събере пари за път и да върви…

Сега Бианка се обърна към Никол, която стоеше до вратата. На устните й разцъфна любезна усмивка.

— Няма ли да седнеш с нас? — попита тя със сладък гласец. — Някаква твоя братовчедка идва да пита за тебе. Искали сте да отваряте магазин. Какви ли не ги наговори, как си продала някакви смарагди, била си работила нощем… Разбира се, не й повярвах нито дума. Но все пак погледнах в стаята ти. Просто исках да съм сигурна. — Бианка присви очи. — Едно прекосяване на океана е страшно скъпо, не е ли така? Но ти сигурно не знаеш тия работи. Само билетът ми за кораба излезе точно колкото едно съдружие в магазин за модни парцали.

Никол остана с вирната брадичка, изобщо не трепна. Няма да позволи на Бианка да забележи колко са я засегнали тези думи. Само неволно потърка връхчетата на пръстите си, припомняйки си болките от избодените до кръв ръце.

— Толкова е хубаво, че те виждам отново! — каза Клей. — Като сбъдната мечта! Не мога да повярвам, че отново седиш до мене…

— Отново? — попита Бианка.

И двете жени го гледаха смаяни. Бе просто невероятно с какъв поглед само той гледаше Бианка. Клей се заплете още повече:

— Искам да кажа… Защото толкова често съм си представял как седиш до мене… Та имам чувството, че вече си била тук и сега се завръща… — Той посегна към купа със захаросани плодове. — Сигурно си гладна.

— Изобщо не съм гладна. — Бианка не можеше да откъсне очи от блюдата, наредени на масата. — Имам чувството, че залъче не мога да сложа в устата си… Мисля си, защо ли не се откажа изобщо от яденето! — Бианка се засмя, като че бе направила много сполучлива шега. — О, Клейтън, знаеш ли къде ме бяха настанили на тази отвратителна фрегата? На долната палуба, заедно с моряците и говедата. Отвратително! Илюминаторът пропускаше вода, от тавана капеше. Дни наред съм била като в някакъв полутъмен сандък.

Клей потръпна.

— Затова ти бях осигурил каюта на пощенския кораб.

Бианка се извърна, колкото да хвърли унищожителен поглед към Никол и да просъска:

— За мене нямаше лукс като твоя… За храната да не говорим.

Никол преглътна хапливата си забележка, че храната на фрегатата сигурно е била обилна, ако се съди по вида на Бианка.

— Дано кулинарното изкуство на Маги поне малко те възмезди — каза Клей и подаде поредния поднос.

Никол гледаше мълчаливо как Бианка лакомо надзърта из различните чинни на масата и си сипва грациозно съвсем по мъничко, само да опита, като врабченце… Познаваше този неин номер да прикрива апетита си, усъвършенстван от Бианка с години.

— Откъде имаш тази рокля? — запита Бианка докато сипваше бистър мед върху пудинга.

Никол усети как кръвта изби по бузите й. Още не можеше да забрави обвинението на Клей, че е откраднала платовете, купувани за Бианка.

— Има някои неща, по които трябва да поговорим — каза бързо Клей и така попречи на Никол да отговори. Той се канеше да продължи, но в този миг в стаята се втурна Маги.

— Чух, че е пристигнала гостенка с лодката! Ваша близка ли с госпожо Армстронг?

— Госпожо Армстронг — повтори Бианка и изгледа презрително Никол. — Това да не си ти?

— Да — каза Никол тихичко.

— Но какво става тук всъщност? — Гласът на Бианка стана писклив.

— Маги, би ли ни оставила сега? — помоли Клей.

Маги едва отлепи любопитните си очи от тази жена, дето бе накарала Роджър да излезе извън кожата си. Трябваха му четири халби бира, докато се поуспокои.

— Исках само да питам да внасям ли десерта. Имаме сиренки с бадеми, тортички с праскови и ябълки, крем с белтъци…

— Не сега, Маги. Имаме да обсъдим нещо по-важно от десертите.

— Клейтън — обади се галено Бианка, — толкова време не съм хапвала пресни плодове! Може да поднесат поне ябълковите тортички!

— Естествено! — възкликна Клей живо. — Маги, поднеси всичко! — Той отново се обърна към Бианка. — Прощавай! Имам ужасния навик аз да се разпореждам за всичко.

Никол не желаеше да остане повече. Единственото нещо, което искаше на този свят, бе да се махне от този човек, който изведнъж се бе превърнал в някакъв непознат.

— Мисля, че не желая десерт. Ако позволите, трябва да си отивам вкъщи.

Клей също се изправи.

— Никол, моля те, не исках…

Той наведе очи към земята, защото Бианка сложи ръката си върху неговата. За първи път тя го докосваше по свое желание.

Никол видя изражението в очите на Клей и целият й стомах се сви. Тя тичешком излезе от трапезарията, от къщата, навън, на студения нощен въздух.

— Клейтън — каза Бианка само. Тя свали ръка от рамото му щом Никол ги остави сами. Но поне провери какво силно въздействие има докосването й. За нея той си оставаше не по-малко противен, отколкото тогава, когато й бе направил светкавичното си предложение в Англия.

Ризата зееше на врата му, не си бе дал труд поне за вечеря да облече жакет. Беше й отвратително да го докосва, беше й неприятна самата му близост… Ще трябва да изтърпи доста неща, за да стане собственица на плантацията. Докато се полюшкваше в лодката нагоре по реката, Бианка бе огледала всички къщи наоколо, а онзи ужасен тип, който управляваше лодката, й бе казал, че всичко това е притежание на Армстронг… Тази трапезария тук бе разкошно мебелирана. От пръв поглед Бианка разбра, че тапетите са ръчно рисувани с подходящи за една трапезария мотиви. Мебелите бяха скъпа работа, макар че, според нея, трапезарията бе малко гола…

Добре де, щом се налага да се върти около него и да го докосва, за да стане господарка на този дом, ще го прави! А след венчавката вече ще му каже да не се доближава до нея!

Маги внесе огромна табла с току-що опечени сладкиши и соленки. В средата бе кремът от разбити белтъци, глазиран с прасковен сироп.

— Къде отиде госпожа Армстронг?

— Върна се в мелницата — отвърна Клей кратко.

Маги му хвърли тежък поглед, изпълнен с подозрение, и се оттегли.

Бианка вдигна очи от чинията си, напълнена с три парчета различни сладкиши. Беше се сдържала да не яде много от основните блюда и сега реши, че поне с десерта може да бъде по-разточителна.

— Дължиш ми обяснение, Клейтън.

Когато Клей приключи, Бианка точно унищожаваше втора порция от пухкавия яйчен крем.

— И сега аз трябва да бъда изхвърлена като кофа с помия, така ли? Ами цялата ми любов към тебе, ами всичките тези страдания, които понесох, за да стигна дотук? Те нищо не означават, така ли? О, Клейтън, само ако бе заповядал на онези мъже да кажат, че ти ги пращаш, с радост щях да тръгна с тях! Много добре знаеш, че искам да съм неотлъчно с тебе… — Тя пообърса устничките си и очите й плувнаха в сълзи, и то истински. Само при мисълта, че парите на Клейтън й се изплъзват, й идваше да заплаче. Изпадаше в дива ярост. Тази проклета Никол! Тази лицемерна змия!

— Недей! — възпря я Клей. — Моля те, недей да говориш така! Ти принадлежиш на този дом. Ти винаги си била неговата господарка!

Думите му прозвучаха някак особено, но Бианка изобщо не обърна внимание.

— И ще анулираш брака, щом се върне онзи свидетел на венчавката? Нали не възнамеряваш да ме отпратиш отново… Нали не искаш такова нещо?

Той вдигна ръката й към устните си.

— Не, разбира се, че не.

Бианка се усмихна и стана от масата.

— Ужасно съм изморена. Мислиш ли, че вече мога да се прибера и да си легна?

— Разбира се! — Той я хвана за лакътя, за да й помогне да изкачи стълбите, но тя се дръпна рязко.

— Къде са слугите? Къде да търся икономката ти и главния слуга?

Клей вървеше след нея нагоре по стъпалата.

— Имам няколко жени, които помагат на Никол, или по-точно, които й помагаха, преди тя да се оттегли оттатък реката. Но те спят отзад, в тъкачницата. Никога не съм имал нужда от личен прислужник или от икономка.

Бианка се спря на най-горното стъпало с разтуптяно от изкачването сърце. И се усмихна кокетно:

— Но сега аз съм тук. И много неща ще трябва да се променят, естествено.

— Както ти пожелаеш — каза тихо той и отвори вратата на стаята, която бе принадлежала на Никол.

— Семпло — каза Бианка, — но удобно.

Клей отиде до красивото писалище с извити форми и докосна една порцеланова статуетка.

— Това беше стаята на Елизабет — промълви той и се обърна отново към Бианка. В очите му имаше странен израз на отчаяние.

— Клейтън! — възкликна остро Бианка с ръка на гърлото си. — Когато ме гледаш така, направо изпитвам страх от тебе!

— Прощавай! — каза бързо той. — Ще те оставя сама. — И той бързо излезе от стаята.

— Чак пък такава дебелащина! — възкликна Бианка полугласно, но после сви рамене примирително. Отиде си, слава богу! Сега се огледа по-спокойно. Стаята бе направо аскетична. И тези синьо-бели драперии над леглото! Розови. Би трябвало да са розови! Ще поръча да го декорират с розов тюл и къдрички. Розови. И тапетите трябва да са розови, а допълнително може да поръча да ги изрисуват на малки цветенца. Ще изхвърли тези мрачни мебели от орех и явор, могат да отидат на тавана. Ще поръча позлатени мебели…

Бианка се съблече бавно и метна роклята си на облегалката на един стол. Мисълта за прасковената копринена рокля на Никол я караше да беснее. Коя е тя всъщност, та да носи коприна, когато тя, Бианка, трябва да се задоволява с батиста и муселин! Чакай, чакай! Ще покаже тя на тези невежи колониалисти какво значи английска дама. Ще си накупи цял гардероб, в сравнение с нея Никол ще изглежда като бедна слугиня… Стърчиопашка!

Тя извади от куфара, който Роджър бе оставил насред стаята, нощница, облече я и се покатери на леглото. Матракът бе малко твърд, не обичаше такива легла. Заспа с мисълта за всичко, което има да се промени в тази плантация. Къщата й се видя малка, ще пристрои едно крило, то ще е нейното собствено крило, за да държи Клейтън настрана от себе си, след като са вече женени. Ще си купи каляска. Каляска, дето ще накара и една кралица да позеленее от завист… С позлатени ангелчета, които да придържат покрива… Бианка заспа с усмивка на уста.

Клей излезе бързо от къщата и тръгна по алеите на градината. Лунните лъчи посребряваха басейна. Запали дълга пура и застана в сянката на живия плет. Когато видя Бианка, имаше чувството, че вижда призрак. Като че Бет се бе завърнала отново. Но този път вече никой няма да му я отнеме — нито брат му, нито смъртта… Този път тя ще бъде негова завинаги…

Той захвърли пурата на земята и я разтри с ботуша си. Вслуша се дали няма да долови в тишината скърцането на воденичното колело, но разстоянието не беше малко.

„Никол…“ — помисли си той. Дори сега, когато Бианка бе толкова близо, той пак се размисли за Никол. Усмивката й… Как се вкопчи в него, когато се разплака… И тази нейна любов, която раздаваше така щедро на всички! В плантацията нямаше човек, който да не й се възхищава. Дори Джонатан, този коварен мърморко, намери да каже няколко благи приказки за нея.

Клейтън се върна с бавни крачки в къщата.

 

 

На следващата сутрин Бианка се събуди бавно, с наслаждение. Удобното легло и хубавата вечеря, след всичките тези ужасни дни по море бяха истински лукс. Нямаше защо да се замисля и да се чуди какво да прави — вечерта фактически вече го бе обмислила.

Бианка отметна завивката и се намръщи. Това е направо оскърбление! Господарката на такова огромно имение да спи в обикновени ленени чаршафи. Тук трябва коприна, най-малкото коприна! Бианка свали розовата си памучна роба и вече истински се ядоса, че Клей не е предвидил камериерка — да няма кой да ти помогне да се облечеш!

Излезе от стаята и се поозърна към коридора, но реши, че не й се иска сега да разглежда къщата. Не е ли достатъчно, че я притежава? Преди всичко би трябвало да намери кухнята, която й бяха показали снощи.

Направо идиотщина! Да извървиш толкова път, за да стигнеш до кухнята! Тя ще се погрижи отсега нататък да поднасят закуската в спалнята й, няма заради един залък да изминава километри!

В кухнята влезе една истинска владетелка. Господи! Сякаш всичките й мечти се бяха сбъднали… Цял живот бе съзнавала, че е родена да заповядва. Загубеният й баща се подиграваше, като му кажеше, че иска да има имение, също такова голямо, каквото са имали някога Мейлисънови. Разбира се, плантацията на Армстронг не може да се сравнява с именията в Англия, какво ли в Америка изобщо може да се сравнява с нещо английско!

— Добро утро — поздрави Маги любезно. Ръцете до лактите й бяха в брашно, точно размесваше тестото за бисквитите. — Мога ли да направя нещо за вас?

Голямата кухня кипеше от живот. Една от помощничките на Маги наглеждаше три огромни тенджери, които вряха на разпаленото огнище. Някакво момченце въртеше сръчно над жаравата голямо парче месо, набодено на шиш. Друга една жена се бореше с тесто в големи нощви, докато две момичета режеха ситно-ситно купища зеленчук.

— Да, можете — отвърна Бианка енергично. От опит знаеше, че на слугите трябва да им се покаже от първия миг кой е господарят в къщата. — Бих искала вие и останалите прислужници да застанете в редица, за да получите моите указания. Отсега нататък ще искам от вас винаги, когато дойда в кухнята, да преустановите всякаква работа. Искам по-голямо уважение!

Шестимата присъстващи наистина преустановиха работа, зяпнали я като ударени от гръм.

— Чухте какво казах! — подвикна Бианка.

Бавно и неохотно хората застанаха до източната стена. Наредиха се всички, но Маги остана на мястото си.

— Коя сте вие всъщност, та се разпореждате? — запита глухо тя.

— Не съм длъжна да отговарям на въпросите ви. Прислугата трябва да си знае мястото. Имам предвид прислугата, която държи да запази работата си — добави тя заплашително. Бианка се направи, че не забелязва враждебните погледи на Маги, а също и факта, че Маги не се беше изправила до останалите слуги. — Бих искала да поговоря с вас за храната, която ще се сервира в господарската къща. Според онова, което ни бе поднесено снощи, бих казала, че храната не е много изискана. Необходимо е да се сервират повече сосове. Но карамелизираното овнешко бе много вкусно. — Тя се усмихна чаровно, уверена, че една похвала ще окрили хората. — Но нямаше да е лошо, ако бяхте сервирали различни сосове към него.

— Сосове? — изви очи Маги. — Овнешкото бе глазирано с чиста захар. Да не искате да кажете да слагаме и захарен сироп към него!?

Бианка я изгледа с унищожителен поглед:

— Не съм искала мнението ви. Вие сте тук, за да изпълнявате нарежданията ми. Това е! А сега за закуската. Ще искам от вас да се сервира закуска в трапезарията точно в 11 часа. За мене кана шоколад, три части сметана и една част мляко. Към него ще искам само няколко тортички, от тези, които сервирахте снощи за десерт. Обедът да бъде сервиран в дванадесет и половина и…

— Искате да кажете — прекъсна я Маги безцеремонно, — че с тази дузина тортички ще можете да издържите цял час? — Тя развърза престилката си и я хвърли върху кухненската маса. — Искам аз да поговоря с Клей, да разбера що за птица сте! — Тя тръгна към вратата, като избута Бианка от пътя си.

— Аз съм господарката на тази плантация — заяви Бианка, като вирна глава. — Аз ви давам работа.

— Аз работя за Клей и съпругата му, а вие, слава тебе господи, не сте никаква.

— Безсрамно същество! Ще се погрижа Клейтън да ви изгони за тези думи!

— Аз мога да си ида и сама — каза Маги и тръгна към нивите. Намери Клей под навесите, където се сушаха дългите низи е тютюневи листа.

— Искам да поговоря с тебе! — каза възбудено тя.

През всичките тези години, през които Маги бе работила за семейство Армстронг, никой никога не бе имал и най-малък повод да бъде недоволен от нейната работа. Тя винаги говореше открито — каквото й бе на сърцето, това й бе на устата. Колко неща бяха направени в плантацията все по нейно настояване. Щом Маги предложеше нещо, то положително щеше да е полезно.

Клейтън правеше напразни опити да изчисти ръцете си от черната тютюнева смола.

— Какво те е ядосало чак толкова? Пак ли се запуши коминът?

— Този път е много по-лошо от онзи проклет комин. Коя е тази жена?

Клей я погледна недоумяващо.

— Пристига ми сутринта в кухнята и започва с това, че искала да й се подчиняваме. Закуската трябвало да й се сервира в трапезарията. Тя какво си въобразява? Вижте ни колко сме префинени, ние не можем да закусваме като всички останали в кухнята.

Клей хвърли гневно изцапаната кърпа, с която търкаше ръцете си.

— О, Маги! Била си в Англия и знаеш, че благородните люде там не ядат в кухнята. Та и у нас повечето плантатори не го правят! Струва ми се, че това не е чак толкова страшно. Може би за всички ни ще е по-добре, ако се понаучим на по-изискани маниери.

— Изискани маниери! — изкриви лице Маги. — Тази жена и изискани маниери! — Тя млъкна, пое въздух и продължи вече по-кротко: — Клей, слънчице, от дете те зная! Какви ги вършиш?! Женен си за най-сладкото същество на земята, а я остави да ти избяга. Отиде да живее чак отвъд реката. А сега довеждаш в къщата тази наперена финтифлюшка, само защото прилича дяволски на Бет… — Маги сложи ръка на рамото му. — Зная, че ги обичаше и двамата, но не можеш да ги върнеш.

Клей я гледаше гневно. С всеки миг лицето му ставаше все по-мрачно. Той извърна лице.

— Ти си гледай своите работи! И изпълни онова, което иска Бианка.

Той тръгна с високо вдигната глава, като че искаше да скрие под широкополата си шапка безкрайната болка в очите си.

В късен следобед Бианка се върна бясна от обиколката си на Ейръндел хол. Часове прекара из плантацията, разговаряше с работници, правеше предложения, даваше съвети, но никой не показа уважение и респект към нея. Надзирателят Андрес само се разсмя, когато му описа каляската, която иска. Каза нещо, че пътищата във Вирджиния само за каляска плачели, че половината от плантаторите изобщо нямали каляски, поне такава със златни ангелчета, дето да придържат покрива. Тук хората си се придвижвали повече по реката…

Е, трябва да се каже, че той престана да се хили, когато Бианка му връчи списъка с платовете, които трябва да купи за нея. Андрес се ококори и едва успя да прошепне:

— Искате розови копринени чаршафи с избродирани монограми?!

Тя го уведоми назидателно, че изисканите хора в Англия само в такива чаршафи спят, като изобщо пропусна край ушите си забележката му, че тука не е Англия.

И навсякъде й навираха името на Никол. Госпожа Никол помагала в градината… Бианка сбърчи нос. Ами да помага! Никол бе само слугиня на Бианка, а не дама, чийто прадядо е дружал с барони, като Бианкиния.

До гуша й дойде да й повтарят под път и над път името на Никол. Вбесяваше я най-много това, че хората продължаваха да смятат Никол за господарката на плантацията.

Бианка отиде до пристана, където бе завързана гребната лодка. Ще прекоси реката и ще каже на Никол какво мисли за нея!

Роджър я прекара през реката. За кратко време Бианка успя да му каже, че е безочлив селяндур, а той просто й заяви, че изобщо не иска и да я знае.

Бианка изкачи дървените стъпала към брега и стръмната пътека, която водеше до малката постройка. Горната половина на холандската врата бе отворена и тя видя някаква едра жена, приведена над огромно огнище. Без да почука, Бианка натисна дръжката и влезе.

— Къде е Никол? — попита тя високо.

Джени се изправи и погледна русата дама. Никол се бе върнала рано-рано от вечерята с Клей и единственото, което Джени можа да изкопчи от нея бе, че е пристигнала Бианка. Не каза нито дума повече, но лицето и очите й разказаха всичко останало. Днес Никол си бе подхванала дневната работа както обикновено, но Джени долавяше, че нещата не са наред.

— Не желаете ли да влезете? — попита Джени, въпреки че гостенката бе вече в средата на помещението. — Вие сигурно сте Бианка. Точно правех чая. Ще желаете ли чаша чай?

Бианка се огледа с нескрито отвращение. Не видя нищо приятно, на което да спре погледа си. Варосаните стени, тежките греди на тавана, чекръка до огнището… Противно място! Тя избърса с пръсти стола, преди да седне.

— Предпочитам да извикате Никол. Кажете й, че съм тука и не мога да я чакам цял ден.

Джени сложи бавно, много бавно чайника на масата. Ето я, значи, красивата Бианка, по която Клей си е изгубил ума. Видя пред себе си жена с безцветно лице и тяло, което заплашваше да прелее като бухнало тесто всеки момент.

— Никол е много заета — каза Джени. — Ще дойде, щом като има възможност.

— Наслушах се на безочливи приказки! Предупреждавам ви! Ако вие не…

— Какво ако не, госпожичке? Първо, знайте, че аз работя при Никол, а не при Клей!

Е, не беше съвсем така, но какво пък!

— И второ…

— Джени? — обади се Никол още пред вратата и влезе. — Имаме гостенка, а един гост е винаги добре дошъл! Искате ли да хапнете нещо, Бианка? Имаме още няколко топли гевречета от закуската.

Бианка не отговори, но Джени злобно промърмори нещо в смисъл, че имало за излапване и много брашно в сандъците…

Бианка пиеше бавно чая си и си отхапваше с видимо неудоволствие от меките топли кифлички, като че ли някой я караше да яде насила.

— Значи тук живееш. Не е кой знае какво, нали? Клей явно ти е разрешил да останеш в плантацията. Така поне ще можеш да си полезна с нещо. В кухнята ли работиш?

Никол сложи предупредително ръка на рамото на Джени.

— Напуснах Ейръндел хол по свое желание. Исках да изкарвам сама прехраната си. И понеже познавам мелничарския занаят, господин Армстронг бе така любезен да ми припише тази къща.

— Да ти я припише? — ахна Бианка. — Да не искаш да кажеш, че воденицата е негова и той просто ти я е оставил? След всичко онова, което ти ни причини, на него, а и на мене?!

— Я кажете да чуем какво му е причинила? — намеси се войнствено Джени. — За цялата тази работа тя няма вина!

— Няма, така ли? — подсмихна се ехидно Бианка. — Я по-добре си признай как разбра, че Клейтън е богаташ?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Я виж ти! А защо сама се набута да те отвлекат? И си успяла да подлъжеш капитана да те венчае за собствения ми годеник! Предложи му хилавото си тяло, предполагам. Знае се как си пробиват път жени като тебе…

— Недей, Джени! — извика Никол и се обърна светкавично към Бианка. — Мисля, че ще е най-добре да си вървите.

Бианка се надигна с лека усмивка.

— Исках само да те предупредя. Ейръндел хол е мой. Плантацията Армстронг е моя. И няма да позволя да ми се пречкаш. Взела си вече предостатъчно от онова, което ми принадлежи и нямам никакви намерения да ти дам нито троха повече! Така че стой настрана от моята собственост!

— А как стоят нещата с Клей? — запита Никол тихо. — И той ли е ваша собственост?

Бианка нацупи устни, а след това се засмя самодоволно.

— Да, точно така стоят нещата! Да, той също ми принадлежи. Бих предпочела да имам парите му без него, но това е невъзможно. Но ще ти кажа само едно: дори и да можех да се отърва от него, пак щях да направя така, че да не го дам на тебе! Предпочитам да умра, отколкото да ти отстъпя нещо, което е само мое! — Бианка цялата разцъфна в усмивка. — Пукаш се, нали, като виждаш с какви очи ме гледа. Ей така го държа! — И тя разпери длан и стисна пръсти в юмрук.

Все още усмихната, Бианка напусна къщата, без да затвори вратата след себе си.

Джени се отпусна на един стол до масата. Имаше чувството, че са я въртели между воденичните камъни.

— Значи това е ангелчето, което трябваше да отвлечем за Клей от Англия? — Тя бавно поклати глава. — Да им се чудиш на мъжете, имат ли ум, нямат ли…

Никол все още гледаше в отворената врата. Би се примирила с поражението си, ако беше загубила от жена, която обича Клей. Но й беше болно да го вижда с Бианка. Рано или късно той щеше да осъзнае какво представлява и тогава ще настъпи истинска трагедия.

В стаята нахлуха с индиански викове близнаците.

— Коя беше тази тлъста дама? — попита Алекс.

— Алекс — скара му се Никол, — не се говори така! — Но строгостта й рухна пред веселия смях на Джени и Никол едва прикри усмивката си. — Да, Алекс, не бива да наричаш една дама тлъста.

— Дори и когато е тлъста, така ли?

Джени се разкудкудяка толкова гръмко, че Никол реши да не обсъждат повече килограмите на Бианка.

— Тя е гостенка на чичо Клей — каза тя.

Близнаците размениха съзаклятнически погледи, обърнаха се на пета и излетяха отново навън.

— Какво ли са наумили тия деца? — почуди се Джени.

— Може би искаха да бъдат представени. Откакто Елън Бейкъс ги научи да се запознават и да се държат като възпитани хора, не пропускат възможността да се кланят и подклякват.

Джени и Никол размениха погледи и мълчаливо излязоха от къщата — не искаха близнаците да досаждат на Бианка.

Стигнаха до реката точно навреме, за да видят как Алекс прави вежлив поклон пред Бианка. Бяха застанали на края на малкия кей. Бианка бе явно приятно изненадана от вежливостта на близнаците, макар че личицата им, пък и дрехите им бяха доста мръсни. Манди бе застанала до брат си с горда усмивка.

Изведнъж Алекс изгуби равновесие, политна и за да не падне от кея, се пресегна и хвана за най-близкия предмет, който можеше да му даде опора — роклята на Бианка. Платът изпращя и роклята се отпра по шева на високата талия.

— Проклето малко животно! — изписка Бианка и преди някой да се усети, зашлеви яко момчето по лицето.

Малкият я пусна и размаха ръце в напразни усилия да се задържи на ръба на мостика, но политна и плесна по гръб във водата. Никол не разбра как нагази до колене във водата, но малкият изплува и се ухили на ужасения й вид. След това спокойно заплува като кученце към брега.

— Чичо Клей каза, че никога не бива да се плува с обувки — каза Алекс и седна на брега да развързва връзките на обувките си. Той кимна на Никол, която все още стоеше като вцепенена във водата.

Най-сетне Никол се усмихна и излезе на сухо. Сърцето й все още биеше лудо от картината на потъващото във водата дете.

Докато Джени и Никол се занимаваха с Алекс, Манди погледна намръщено едрата жена до себе си. Тази дебелана удари брат й! Тази проклета дебелана! Детето се засили, с всички сили блъсна Бианка с тялото си и бързо отскочи назад.

Викът на Бианка накара всички да се обърнат към нея. Тя падна тежко и бавно, като пълен чувал. Изглеждаше напълно безпомощна, като че нямаше никаква съпротивителна сила. Пълничките й ръце се вкопчваха отчаяно в празното, търсейки някаква опора. Когато плесна във водата, вдигна цял фонтан. Мокра от пръските, Манди погледна брат си триумфиращо. Джени отново избухна в своя кудкудякащ смях.

— Престанете! — извика Никол, но гласът й се удави в дивите крясъци на близнаците. Тя бързо мина от другата страна на кея, а децата я последваха пощурели от радост.

Бианка се надигна бавно — водата стигаше едва над коленете й, чудно как бе успяла да потъне цялата. Русата й коса висеше на тънки кичури около лицето й — нищо не бе останало от къдриците, така изкусно навити от гореща маша. Прогизналата тънка рокля бе полепнала по тялото й, все едно че бе гола. Сега Никол видя, че Бианка е напълняла много повече, отколкото й се бе сторило първоначално. По бедрата и ханша й се бяха образували саламчета.

— Защо казваш, че не е тлъста? — обади се Алекс гордо.

— Какво стърчите? Помогнете ми да изляза! — изкомандва Бианка. — Краката ми са затънали в тинята.

— По-добре да повикаме неколцина мъже — предложи Джени подигравателно. — Сами няма да можем да измъкнем този кит!

— Млъквай, моля те, Джени! — обади се Никол, отиде до гребната лодка и взе едно от веслата. — Ето, Бианка, хванете се здраво и ние с Джени ще ви изтеглим на брега. — А после тихичко добави към Джени: — Тя не понася мъже.

Джени хвана греблото с готовност:

— Мене ако ме питат, тази жена не понася преди всичко себе си.

Издърпаха сравнително лесно Бианка от тинята. Когато най-после застана на брега, от гората изникна Роджър — явно бе наблюдавал скрито сцената. В очите му проблясваха присмехулни искрици, докато помагаше на Бианка да се качи в лодката, за да я отведе на отсрещния бряг.