Джуд Деверо
Никол (7)

Глава седма

Клейтън се раздели с нея пред конюшните. Никол сама не разбра как успя да се добере до вкъщи. Стараеше се да върви с вдигната глава, вперила очи в една точка — вратата на къщата.

Като насън затвори вратата на спалнята си и сълзите бликнаха от очите й. През годините, когато трябваше да се крие от преследвачите си, се бе научила да плаче, без да издаде звук дори. Тя се хвърли на леглото и риданията разтърсиха тялото й.

Всичко, всичко, което каза, беше погрешно! А сега той говори за „най-подходящо“ решение! Ще я отпрати, и то много скоро! И толкоз! А ако дойде Бианка, би ли могла Никол да понесе мисълта, че той я докосва, че я целува?! Къде ще се дене нощем, когато Бианка и Клей се приберат в стаята си?

И Джени, и Маги се изредиха да чукат на вратата и да питат да не е болна. Никол се спасяваше с отговора, че се е простудила и не иска да зарази някого. От плач така беше подпухнала, че гласът й наистина звучеше, сякаш има хрема. По-късно следобед тя чу дори близнаците да се суетят и да си шепнат пред вратата й, но не посмяха да се обадят.

Най-сетне Никол вдигна глава и реши, че прекалява със самосъжаленията. Изми лицето си и се разсъблече. В коридора се чуха стъпките на Клей и тя затаи дъх. Няма сили да застане сега пред него! Знае си, че той ще прочете всичко в очите й…

По-късно. По-късно може да го помоли да й позволи да остане близо до него… Да му лъска обувките, ако не й намери друга работа…

Тя свали ризата си и облече нощницата с дантелата, същата, която Клей толкова бе харесал. Нямаше представа колко е часът, но чувстваше, че няма сили, искаше да си легне. Навън започваше буря. Никол долови първия далечен тътен на гръмотевицата и затвори очи. Не сега! Няма да мисли сега за дядо си! Не точно сега…

Пред нея оживя отново споменът за онази ужасна нощ. Дъждът плющеше по прозорците на воденицата, светкавиците осветяваха всичко като ден, по-ясно от ден… Именно светкавицата освети лицето на дядо й, опряно на прозореца.

Никол изпищя и седна в леглото, стиснала с ръце ушите си. Не чу как вратата се отвори и Клей пристъпи до леглото й.

— Спокойно! Няма страшно! Успокой се! Ти си на сигурно място… — говореше той, взе я в прегръдките си.

Държеше я като дете и тя скри лице в голото му рамо. Той я залюля в ръцете си, погали косата й.

— Разкажи ми! Хайде! Какво сънува? Кажи…

Тя клатеше глава, вкопчена отчаяно в рамото му. Беше се разбудила напълно, но знаеше, че този сън никога няма да изчезне. Ще я спохожда винаги, цял живот. Навън отново блесна светкавица. Никол цялата се сви и се притисна още по-силно към Клей.

— Мисля, че е време да поговорим най-сетне! — каза той. Вдигна я от леглото, зави раменете й с меката покривка и я отнесе в спалнята си. Настани я в едно кресло и побърза да й налее малко подсладено шери. Знаеше, че от пикника им досега тя нищичко не е хапнала и се надяваше, че от алкохола веднага ще я отпусне.

Забеляза, че тя се поотпусна, взе празната чаша от ръката й, напълни я отново и я постави на масичката до креслото й. Той също си наля шери. След това вдигна Никол от креслото, седна на мястото й и я сложи на скута си, като отново я зави със завивката. Навън бурята вилнееше с пълна сила, чувстваха се като двама корабокрушенци, добрали се до спасителен остров.

— Защо напуснахте Франция? Какво се случи в мелницата?

Тя скри лице в рамото му и само поклати глава.

— Недейте! — прошепна глухо тя.

— Добре. Разкажи ми тогава за по-добрите времена! Винаги ли си живяла с дядо си?

Шерито я стопли, отпусна я. Никол се усмихна унесено.

— Къщата беше много красива… Къщата на моя дядо. А после стана на баща ми… Но все едно, за всички ни имаше достатъчно място. Цялата беше в бяло и розово… къщата. А в моята спалня имаше ангелчета на тавана. Ангели… Падаха от един голям облак. Щом се събудех, разтварях ръце, за да ги хвана.

— И ти живееше там с родителите си?

— Дядо живееше в източното крило, аз и родителите ми бяхме в главната сграда. А в западното крило не живееше никой, то трябваше да бъде свободно за краля…

— Естествено — каза Клей. — И какво стана с твоите родители?

Никол мълчеше. По страните й се стичаха сълзи. Клей поднесе чашата до устните й и я накара да отпие още малко шери.

— Разкажи ми! Хайде! — подкани я той.

— Дядо се върна от двореца и разказа, че в Париж хората не се чувствали сигурни. Татко каза, че е най-добре да идем в Англия, докато простолюдието се успокои. Но дядо… той каза… Той каза, че нашето семейство е живяло векове в този замък и никъде няма да върви. Защото никой няма да се осмели да посегне на един Куртален… Така беше. Ние му повярвахме. Дядо ми беше толкова голям, толкова силен! Дядо ми… Само като чуеш гласа му и вече престава да те е страх. — Никол млъкна.

— А родителите ти?

— Те бяха отишли да гостуват у приятели. Щяха да си дойдат чак късно вечерта. Не знаех, че са си дошли по-рано, нещо роклята на майка ми се разпрала… На майка ми… — Никол се разрида горчиво.

Клейтън я притисна здраво към гърдите си.

— Хайде, не се сдържай! Разкажи ми!

— Дядо ми си дойде, криеше се в сенките на живия плет и притича към конюшните. Целите му дрехи бяха в сажди, носеше само една дървена касетка под мишница. Хвана ме за ръка и ме придърпа вътре в обора, извади сеното от един дълъг сандък и ме набута вътре, след това влезе и той и затвори капака над главите ни. И тогава чухме виковете им… Конете зацвилиха, като подушиха огъня. Исках да ида при конете, но дядо не ми позволи…

— И какво стана, когато тълпата си отиде?

— Дядо отвори сандъка и изпълзяхме навън. Беше тъмно… По-точно, трябваше да е тъмно, но къщата гореше като факел и беше светло като ден. Дядо ме дърпаше и не ми позволяваше да се обръщам назад. Вървяхме цяла нощ и целия следващ ден. Чак на залез той отвори касетката. Вътре имаше документи и една смарагдова гривна, мамината гривна…

Никол въздъхна, като си спомни как бяха продавали камъните, за да помагат на мелничарите. Последните два смарагда бе продала, за да стане съдружничка в магазина на братовчедка си.

— … все още не разбирах какво става. Бях наивно, закриляно дете. Но дядо каза, че е време да порасна и да науча истината. Дядо каза, че онези хора искат да ни убият, защото живеем в голяма и красива къща. Той… той каза, че трябва да внимаваме никой да не разбере кои сме. И тогава извади от касетката всичките документи и ги закопа. Но каза да помня коя съм, да зная, че Курталеновци водят потеклото си от крале и кралици…

— И тогава отидохте в мелницата, така ли?

— Тогава — каза Никол тихо, като че нямаше сили да говори повече.

Клей я накара да пийне още малко. Чувстваше, че е непочтено от негова страна да я кара да пие, но знаеше, че това е единственият начин да разбере истината. Отдавна се досещаше, че тя крие нещо от него. Днес следобед, когато я попита за семейството й, долови ужас в очите й.

Той отмести косите от челото й. Къдриците бяха мокри от пот. Бе толкова нежна, а мъкнеше такова тежко бреме! Едва днес, когато избухна, Клей разбра колко е права! Откакто бе дошла в Америка, никога не я бе погледнал, без да изпита съжаление, че не вижда срещу себе си Бианка с нейните руси коси.

Той взе от ръката й празната чаша.

— Защо напусна Франция и къщата на онзи мелничар?

— О, те всички бяха много мили… — Сега акцентът й се долавяше много по-силно. Изговаряше някои думи по-скоро с гърлото, отколкото с устните си. Като че всяка сричка, която изричаше, бе потопена в сметана… — Дядо каза, че трябва да изуча някакъв занаят… Каза, че човек може да се прехранва и като мелничар. Нашият хазяин заяви, че едно момиче нищо не може да разбира от воденични камъни и от жито, но дядо ми само се смееше… — Никол млъкна и се усмихна. — Аз мога да разработя вашата воденица. Мога да ви печеля пари с нея.

— Никол — каза той меко, но настойчиво, — защо напусна къщата на мелничаря? Защо бурята толкова те плаши?

Тя зарея поглед в прозорците. Дъждът се лееше по стъклата. Гласът й прозвуча съвсем тихо.

— Много пъти ни предупреждаваха. Воденичарят се върна набързо от града, преди да е разпродал брашното. Били дошли някакви подстрекатели от Париж. А за нас с дядо ми знаеха много хора. Дядо ми е потомствен аристократ. Все казваше, че за него е късно да се променя… Знаете ли, онова, което никой не можеше да разбере у моя дядо, бе, че той се отнасяше еднакво към всички, както към краля, така и към момчето от конюшните. Казваше, че след смъртта на Людовик XIV на френския престол не е имало истински мъже…

— Да, така. И воденичарят се върна, без да е продал брашното — подсказа й Клей.

— И каза, че трябва да бягаме, да направим нещо, за бога, да се спасяваме… Той много обичаше дядо ми. Но дядо само му се изсмя. В това време се разрази буря, но с нея дойдоха и онези хора от града. Аз бях на тавана, броях някакви чували и в светлината видях през прозореца, че идват. Носеха вили за сено и коси. Някои от тях познавах. Бяха си млели житото при нас.

Никол цялата трепереше. Клей я зави по-добре и продължи с безпощадните си въпроси:

— А дядо ти? И той ли ги видя?

— Той дотича по стълбите при мене на тавана. Казах му, че няма да го оставя сам да излезе срещу тях. Казах му го, защото нали и аз съм една Куртален… Казах му го… Но той грабна един празен чувал и го нахлузи върху главата ми. Сега аз съм била единствената, която остава… Говореше така, като че той вече е мъртъв. Ако съм го обичала, няма да мръдна от мястото си. Натрупа пълни чували около мене. Чух го да слиза по стълбата. Само минута след това те надойдоха, качваха се на няколко пъти. Бяха много близо…

Клейтън я целуна по челото и остана така, опрял буза до лицето й.

— Като се махнаха, аз се освободих от чувала и хукнах към прозореца да видя къде е дядо ми, добре ли е… И той беше там, на прозореца! Усмихваше ми се… Той беше там, не разбираш ли?

Клейтън я гледаше объркан.

— Не разбираш ли? Аз бях на тавана. Те бяха отсекли главата му. И я носеха набодена на копие високо над главите си, като трофей… В светлината на светкавиците… той се усмихваше.

— О, боже! — простена Клей и я притисна към гърдите си, въпреки че тя се мяташе разплакана. Той я люлееше полекичка на коленете си, галеше косата й.

— Те убиха и мелничаря — продължи Никол машинално, като че не можеше вече да спре. — А жена му се нахвърли върху мен да тръгвам, да се махам, не можела да отговаря за живота ми. Заши три смарагда в подгъва на фустата ми и ме качи на един от корабите за Англия. Тези смарагди и медальонът бяха единственото, което ми остана от моето детство.

— Да, а след това попадна при Бианка и аз те отвлякох.

— Не говори така! Казваш го, като че целият ми живот е бил една катастрофа. Аз имах щастливо детство. Бяхме толкова много братовчеди! Толкова весело сме живели в имението!

Клей се зарадва, че тя се посъвзе. Надяваше се, че тази мъчителна изповед ще й се отрази благотворно.

— О, колко ли сърца си сломила! Всички ли бяха влюбени в тебе?

— Не, не! Нито един от тях. Един братовчед ме целуна, но на мене не ми хареса. Не желаех да ме целуват! Ти си единственият… — Тя млъкна, усмихна се и прокара бавно пръстче по очертанията на устните му. Клейтън целуна пръста й и тя го вдигна към очите си. — Каква глупачка е тази Никол!

— Защо глупачка?

— Защото цялата тази история е… толкова нелепа! Кара ландо из парка и в следващия миг се озовава на кораб, разперил платна към Америка. След това я омъжват за човек, който решава, че е крадла… — Тя изглежда не забеляза как Клей потръпна и целият се сви. — Каква пиеса може да стане от това! Добрата героиня Бианка е сгодена за добрия герой Клейтън. Но коварната Никол разваля плановете им. Накрая истинската любов побеждава и Клейтън и Бианка се събират отново.

— А какво става с Никол?

— О, явява се един съдия и й издава документ, в който пише, че тя изобщо не е съществувала, и че времето, което е прекарала с добрия герой, се… обявява за невалидно.

— Това по желание на Никол ли става? — попита той много тихо.

Никол допря до устните си пръстчето, което той бе целунал.

— Горкичката глупачка Никол! Тя се влюбва в добрия герой. Не е ли смешно? Той дори не я поглежда, а тя е влюбена в него! Тя му предлага любовта си, а той говори за какво ли не, като че ще купува някаква кобила…

— Никол! — простена той.

Тя се закиска и се сви в ръцете му.

— Ти знаеш ли всъщност, че вече съм на двадесет? Половината от братовчедките ми се изпожениха, преди да са направили и осемнадесет. Но аз винаги съм била различна. Те така казваха, че съм студена и безчувствена, че никой мъж няма да си загуби ума по мене.

— Не са били прави. Щом се освободиш от мене, ще се намерят най-малко сто мъже да молят за ръката ти.

— Изгаряш от нетърпение да се отървеш от мене, нали? Предпочиташ да си останеш с мечтата си за Бианка, отколкото с мене, нали? Глупава, грозна, невзрачна Никол, дето обича човек, който дори не предполага, че тя е живо същество…

Никол вдигна очи към него. Все още имаше някаква трезва частица от съзнанието й, която следеше ефекта от думите й. Клейтън се усмихна. „Той се смее!“ Очите й плувнаха в сълзи.

— Пусни ме! Утре можеш да ми се надсмиваш, но сега не! — Никол започна да се боричка с него, за да слезе от коленете му.

Но той я задържа.

— Не се смея на тебе. Смея се, защото се нарече „невзрачна“. Ти наистина го мислиш, така ли? Братовчедите ти са били прави да се отнасят с толкова голям респект към тебе. Защото твоят вътрешен заряд е наистина огромен!

— Моля те, пусни ме!

— Как е възможно една толкова красива жена да не знае силата си?! — Никол искаше да каже нещо, но той сложи пръст на устните й. — Чуй ме добре сега! Онази вечер на кораба, когато те целунах… — Той се усмихна на спомена и примижа. — Никоя жена не ме е целувала така! А после, като те видях изплашена до смърт от кучетата, разбрах, че съм готов да мина през огън и вода, за да ти помогна. Как не разбираш! Не виждаш ли как ми действаш?! Казваш, че не съм те поглеждал. Истината е, че аз никога не съм преставал да те гледам. За смях станах в плантацията със скалъпените оправдания, които си намирам, за да се връщам всеки ден вкъщи.

— О, ти надали знаеш, че аз живея тук! Наистина ли ме намираш хубава? Искам да кажа… моята уста? Нали красивите жени трябва да са руси и синеоки?

Клей се наведе очарован и я целуна нежно и продължително. Докосна с връхчето на езика си ъгълчетата на устните й, зъбите й, след това захапа като зрял плод устните й.

— Смяташ ли, че с това отговорих на въпроса ти? Толкова нощи оставах да спя на полето, за да намеря поне мъничко покой. Само като си помислех, че си в съседната стая, сън не ме хващаше.

— Може би е било най-добре да дойдеш в стаята ми — каза Никол прямо. — Мисля, че не бих те отблъснала.

— Това е прекрасно — прошепна той, докато целуваше ухото и врати й. — Защото тази нощ ще те любя, та ако ще и да се наложи да те изнасиля.

— О, Клей! — Ръцете й се плъзнаха около врата му. — Аз те обичам!

Той я подхвана, изправи се заедно с нея и я понесе към леглото. С треперещи ръце запали свещта на нощната масичка. Стаята се изпълни с уханието на мирта.

— Искам да те видя — каза той и посегна към нощницата.

Дантелената платка бе закопчана с петнадесет дребни копченца. Безкрайно бавно и внимателно Клей започна да ги разкопчава, едно по едно. Когато ръцете му докоснаха гърдите й, Никол затвори очи.

— Знаеш ли, че съм те събличал вече веднъж? Първата нощ, когато те спасих от твоите „вълци“. Съблякох те и те оставих сама. Най-себеотрицателната постъпка през целия ми живот!

— Затова значи роклята ми лежеше разкъсана на пода.

Той смъкна дантелата от раменете й и плъзна жадна ръка към хълбоците й. Тялото й бе нежно, като изваяно. Гърдите — стегнати и пълни, талията — тънка. Клей се наведе, целуна корема й и потърка пламналото си лице в него.

— Клей — прошепна тя, забила пръсти в косата му — страх ме е!

— Непознатото винаги ни плаши — каза той, вдигна очи към нея и се засмя. — Виждала ли си досега гол мъж?

— Един от братовчедите ми, когато бяхме малки…

— Има известна разлика. — Клей стана от леглото и започна да разкопчава копчетата отстрани на панталона си, единствената дреха, която имаше на себе си. Когато панталона се свлече на пода, Никол вдигна очи и ги впери в лицето му. Той стоеше спокойно пред нея, но тя знаеше, че това е привидно.

Кожата на гърдите му бе бронзова от слънчевия загар. На светлината на свещта мускулите му изписваха като въжета. Никол плъзна очи към краката му — силни прасци, мускулести бедра. Веднага ставаше ясно, че това е човек, който прекарва часове върху коня. Никол върна смело поглед към лицето му и прочете очакването, изписано върху него. Събра кураж и погледна към слабините му, но онова, което видя, не я изплаши. Това беше Клей, човекът, когото обича! Тя издаде някакъв лек гърлен стон на облекчение и очакване и отвори прегръдките си за него.

— Ела! Ела при мене! — прошепна тя.

Усмихнат, Клей се отпусна до нея на леглото.

— Усмивката ти е толкова хубава — каза Никол и го погали с пръсти по брадичката. — Може би някой ден ще ми обясниш защо толкова рядко я показваш.

— Може би — каза той нетърпеливо, преди да сложи устните си върху нейните.

Допирът на брадата му й подейства магнетично. Тя се вкопчи в него, осъзнала изведнъж, че този мъж й принадлежи, че може да го гали и да се радва на тялото му до насита. Надигна се към него и целуна самата му усмивка, плъзна език по равните му бели зъби, които той така рядко показваше. Обсипа с малки бързи целувки врата му, след това захапа леко меката част на ухото му и плъзна бедра между неговите.

Клейтън бе изненадан от действията й, но бързо се окопити.

— Хайде, ела ми, френско коте! — Той я сграбчи невъздържано и се претърколи с нея на леглото.

Никол се заля в щастлив смях. Той я задържа върху себе си и протегна ръце върху гърдите й. Нещо в лицето му се промени — стана тъмно и непознато.

— Искам те — каза дрезгаво той.

— Да, да!

Той я положи внимателно на леглото и легна върху нея.

Алкохолът, който бе изпила на празен стомах, облекчението, което изпитваше, че се е освободила най-сетне от ужасния кошмарен спомен, несподелян с никого досега — всичко това я бе отпуснали. Знаеше едно — че е с мъжа, когото обича и желае. Не изпита нито боязън, нито истинска болка, когато той проникна в нея. Имаше едно-единствено лудо желание: да бъде по-близо, колкото се може по-близо до самия любим.

Само миг по-късно дойде изненадата. Очите й станаха кръгли от изумление. Винаги си бе представяла любовта като нещо възвишено, като свещенодействие и екстаз на отдаване. Но сега по тялото й вървяха пламъци, изгаряха я, поглъщаха я…

— Клей! — извика тя, отметна глава и изви тялото си към него.

Той се опитваше да се владее, стараеше се да бъде внимателен, да не я нарани. Но нейната реакция го възпламени. Вече бе доловил, че това е жена, която инстинктивно разбира що е страст, но никога не бе очаквал такова бясно желание. В опънатата й шия той буквално виждаше как бушува кръвта й. Никол се мяташе под него в ритъма на удоволствието и Клей имаше чувството, че и тя му се наслаждава не по-малко, отколкото той на нея. Жените, които бе имал досега или претендираха да получават ласки и признания, или се държаха така, като че му дават милостиня.

Никол го притискаше все повече към себе си, обхвана с крака хълбоците му. И когато заедно стигнаха до върха на насладата, останаха така, прегърнати и неподвижни, докато потта от телата им се смесваше в едно-единствено общо ухание на любов.

За Никол това бе непознато, невероятно преживяване. Беше очаквала нещо възвишено, неземно. Животинската страст, която я бе разтърсила, бе нещо много повече, отколкото изобщо си бе представяла. Заспа в ръцете на Клей. Той я стискаше здраво, за да не се отдалечи и милиметър от него. Бе спал с много жени, а имаше чувството, че му се случва за първи път. И за първи път от години той заспа с усмивка на лице.

Когато на сутринта се пробуди, Никол не посмя да отвори веднага очи. Протегна се доволно, уверена, че погледне ли, ще види тъмната ламперия в спалнята на Клей, възглавницата, на която е лежал до нея. Знаеше, че вече е излязъл, но беше твърде щастлива, за да може това да помрачи радостта й.

Когато най-сетне миглите й затрепкаха от слънчевата светлина, бе изненадана да види белите стени на собствената си стая. Първата й мисъл бе, че Клей не е искал тя да остане при него през цялата нощ. Отметна леката завивка и реши, че тази мисъл е нелепа. По-вероятно бе той да й предоставя възможността сама да избере дали да обяви случилото се…

Отиде до гардероба и си избра една сладка рокля от бледосин муселин, поръбена по полите и на талията с тъмносиня сатенена панделка. На тоалетната си масичка намери бележка:

„Закуска в девет.

Клей.“

Часовникът в хола удари седем. Нима трябва непременно да чака до девет часа, за да може да го види отново?!

Надзърна в стаята на близнаците — и те вече бяха изчезнали някъде.

Никол излезе от къщата през вратата към градината и се поспря нерешително на осмоъгълната веранда. Обикновено тръгваше наляво, към кухнята. Но сега изведнъж се завъртя на пети и се спусна по стъпалата вдясно, които водеха към кантората на Клей.

Досега не бе стъпвала там. Имаше някак си чувството, че той допуска малцина там. Беше като миниатюрно копие на главната къща — квадратна сграда със стръмен двукатен покрив. Само че тук липсваха верандите и прозорците на мансардата.

Почука леко и като не получи отговор, натисна дръжката на бравата. Беше й любопитно да види мястото, където мъжът, когото обичаше, прекарва толкова голяма част от времето си.

На стената срещу вратата имаше два прозореца, оградени от етажерки за книги. Платановите дървета хвърляха прохладна сянка. На страничните стени имаше дъбови шкафове за документи, с папки и рула с чертежи. Тя пристъпи навътре. По етажерките бяха наредени тежки томове със законите на щата Вирджиния, с книги по геодезия, земеделие и градинарство. Никол се усмихна и прокара пръст по кожената подвързия. Бяха чисти, нямаше прах. Но надали някой ги бършеше — доколкото познаваше вече Клей, от прелистване те просто не бяха успели да прашасат.

Все още усмихната, тя се обърна към отсрещната стена, където бе камината. И изведнъж усмивката й се стопи. Над камината висеше огромен портрет на Бианка! Бианка, във възможно най-привлекателната за нея поза, малко по-слаба, отколкото я знаеше Никол. Косата с цвят на пчелен мед бе причесана назад, а къдриците, тежки и плътни, падаха по голите й рамена. Тъмносините очи сияеха, устата бе леко разтворена в усмивка — закачлива и сладка, каквато Никол никога не бе виждала у нея.

Замаяна, Никол се приближи към камината. На мраморната плоча имаше малка червена барета от кадифе. Колко често бе виждала Бианка с тази барета! До нея бе поставен златна гривна, и нея бе виждала на Бианкината ръка. Надписът от вътрешната страна на гривната гласеше: „На Б. с любов К.“…

Никол се люшна назад. Портретът, шапката, гривната — всичко това заедно вече означаваше твърде много! Ако не знаеше как стоят нещата, би сметнала дори, че това е нещо като олтар, като светилище в памет на някой починал.

Как би могла да се пребори с това?

През изтеклата нощ той не бе отронил ни дума за любов. Всъщност бе говорила само тя. О, проклет да е! Той много добре знаеше как й действа и най-малкото количество алкохол. Това бе станало пословично в семейството им — всички се забавляваха с това, че било достатъчно да капнеш и няколко капки алкохол в чашата на Никол, за да узнаеш всичките й тайни…

Не, от днес вече няма да допуска такова нещо! Тази сутрин тя трябва да се опита да спаси и малкото гордост, която й е останала.

Никол се затича през градината, влезе в кухнята и закуси. Маги напразно надумваше, че мистър Клейтън ей сега щял да дойде, та да закусели заедно двамата. Никол се правеше, че не я чува.

След закуска отиде в пералнята и си взе парцали и четки за чистене. Прибра се вкъщи, свали роклята и навлече престилка от тъмносиньо калико. Спусна се като подгонена на долния етаж и започна да жули пода в утринната гостна. Работеше трескаво, очаквайки сякаш работата да й подскаже някакво решение.

Точно лъскаше спинета, когато устните на Клей докоснаха тила й. Тя трепна, като че някой я опари.

— Липсваше ми на закуска — каза той галено. — Нямаше да тръгна сутринта, ако жътвата не беше пред прага ни. — Очите му бяха тъмни и замечтани.

Никол пое дълбоко въздух. Ако остане тук, ще бъде с него всяка нощ… Всяка нощ, докато той дочака жената, която обича…

— Искам да поговорим.

Той моментално реагира на хладния й тон. Гърбът му се стегна, замечтаното, изкусително изражение на лицето му изчезна.

— Какво има? — Гласът му пое нейната интонация.

— Не мога да остана тук — каза тя глухо, опитвайки се да скрие болката си. — Бианка… — О, нямаше сили дори да спомене това име! — Бианка навярно скоро ще пристигне. Убедена съм, че ще хване първия кораб за Америка, щом получи твоето писмо и парите за пътуването.

— Никъде няма да вървиш. Ще стоиш тук. — Беше направо заповед.

— Като твоя любовница? — изфуча тя.

— Ти си моя съпруга. Не си забравила това, нали? След като непрекъснато ми повтаряш, че си била принудена на този брак.

— Да, твоя съпруга, за момента. Но докога? Дали ще твърдиш, че съм твоя съпруга, ако, да речем, ей в този миг на вратата застане твоята скъпа Бианка?

Клейтън не отговори.

— Искам да ми отговориш! Смятам, че ми го дължиш. Снощи ти ме напи нарочно. Добре знаеш как ми действа алкохолът и че именно той бе причината да не си спомням нищичко от онази нощ, когато ме спаси от кучетата.

— Да, зная как ти действа алкохолът. Но знаех също и това, че ти най-сетне трябва да проговориш. Други намерения не съм имал.

За миг тя извърне лице към него.

— Вярвам, че наистина това е била единствената ти цел. Но ето че аз се хвърлих на скута ти, молейки за твоите ласки.

— Не беше така, Никол. Все пак опитай се да си спомниш! — Той направи крачка към нея.

— Всичко помня! — Тя правеше усилие да се овладее. — Моля те, изслушай ме! Аз имам своята гордост, макар и понякога да ти се струва, че съвсем съм я изгубила. Искаш твърде много от мене. Не мога да остана в дома ти като твоя съпруга, като истинска съпруга, искам да кажа, след като зная, че един ден това ще има край. — Никол скри лице в ръцете си. — Твърде много неща в живота ми вече имаха край…

— Никол! — Клей докосна косите й.

Тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! Ти достатъчно дълго си игра с чувствата ми. Знаеш, че те обичам и се възползва от слабостта ми. Моля те, не ме наранявай повече! Моля те!

Той се отдръпна като ударен.

— Не съм имал намерение да те наскърбя. Повярвай ми! Кажи какво искаш от мене. Всичко, което имам, е и твое.

„Онова, което искам, е твоето сърце!“ — поиска да изкрещи тя в лицето му, но каза само с равен глас:

— Мелницата. Жътвата е пред прага ни. Искам да възстановя мелницата, да заработи до няколко седмици. Къщата до нея е в добро състояние. Мога да живея там.

Клей отвори уста да възрази, но усети, че е безсмислено и отстъпи крачка назад, нахлупи шапката си и тръгна към вратата.

— Твоя е. Ще се погрижа да я препишат на твое име. Ще придам към тебе и прислуга — двама мъже и една жена. Да ти помагат.

Той бързо излезе от стаята.

Никол имаше чувството, че едва се държи на краката си. Отпусна се тежко в едно кресло.

След една нощ, пълна с любов, бе последвал ден, пълен с ужас.