Джуд Деверо
Никол (6)

Глава шеста

Никол вдигна очи от книгата и видя Клей — бързаше към къщи, ризата му бе разкъсана, ботушите и панталонът му бяха в кал. Когато погледна към нея, Никол бързо заби очи в книгата, като че изобщо не го е забелязала.

Бе седнала с близнаците под едно от магнолиевите дървета в югозападния край на градината. През тези три седмици, след нощта, когато бе седяла сама до езерото, тя бе свикнала да прекарва много време с децата и много по-малко с Клей. Идваше й да се разреве, когато той я канеше да закусят или да вечерят заедно, а тя все се оправдаваше с главоболие или че има да помага на някого. След известно време той се отказа от поканите. Започна пак да се храни в кухнята, където Маги му правеше компания. Понякога той не се връщаше и нощем — оставаше да спи някъде по колибите с хората си… Или може би с жени… Никол не знаеше точно.

Джени бе затрупана с работа — тъчаха плат за зимните дрехи, и Никол прекарваше повечето следобеди с нея. Джени поне не я тормозеше с въпроси като Маги.

Клей влезе в къщата и се поспря на прозореца на горния етаж, гледайки Никол и децата. Не можеше да разбере тази внезапна студенина. Как тази весела и мила жена се бе превърнала в съществото, което говори само за работа и за умора?!

Отиде в стаята си, свали мръсната разкъсана риза и я метна на един стол. Изтегли чекмеджето на стария скрин, наредено догоре с чисти огладени ризи. Посегна да вземе някоя от тях, но изведнъж спря и заоглежда стаята. За първи път, откакто бе починал брат му, стаята му бе чиста и подредена. Мръсните разхвърляни дрехи бяха изчезнали, всичко бе грижливо разтребено.

Клей пъхна ръце в ръкавите, обличайки ризата вървешком. Отиде в стаята на Никол — и тук всичко блестеше от чистота. Голяма купа с цветя грееше на красивата извита малка ракла. На масичката до леглото имаше ваза с три червени рози. Бродерия! На гергефа бе започната някаква бродерия. Клей машинално докосна с пръсти светлите копринени конци.

Няма и месец, откакто тя е вкъщи, а виж ти какви промени! Снощи Алекс и Манди се надпреварваха да му показват как могат да изпишат имената си. Храната в плантацията винаги е била добра, макар и проста, но сега непрекъснато се появяваха някакви непознати ястия.

Винаги бе смятал, че му е все едно как изглежда домът му — интересуваше го само полето. А сега изведнъж установи колко му е приятна миризмата на пчелен восък по пода и мебелите, да не говорим за тези чудесни близнаци, които сега пърхаха наоколо колосани и спретнати. Единственото, което му липсваше, беше компанията на Никол и начинът, по който тя се смееше и караше и него да се смее…

Спусна се по стълбата и чак сега се запита откъде е намерила хора да изчистят къщата. Всеки човек в плантацията имаше строго определена задача и — доколкото му беше известно — никой не бе занемарил работата си. Нима Никол сама е стегнала така къщата?! Не е чудно, че е толкова уморена.

Взе една ябълка от купата на масата в хола и се усмихна на себе си. Гледай ти работа! Сигурно иска по този начин да се отплати за онези проклети дрехи, дето й е купил!

Клейтън отиде първо в кухнята и нареди на Маги да праща някои от момичетата да помагат на Никол в домакинството. После излезе в градината.

— Сега вече край на училището! — извика той и взе книгата от ръцете на Никол.

Близнаците изчезнаха преди двамата да са разменили поглед.

— Защо правите това? Още не сме приключили с урока.

— Мисля, че ви се полага почивен ден.

Никол стана и понечи да тръгне.

— Моля ви, имам много работа.

— Какво става с вас? Защо се държите така, сякаш се боите от мене?

— Не се боя. Просто в една плантация има много неща за вършене.

— Да не искате да намекнете, че и аз би трябвало да се върна на работа?

— Не, разбира се. Просто исках да…

— Виждам, че не сте в състояние да завършите едно изречение докрай. Затова по-добре оставете аз да говоря. И ето какво ще ви кажа: вие се преуморявате! Работите като негърка, само дето и робините не вършат половината от онова, което вие правите. — Той я хвана властно за ръка и я притегли към себе си. — В момента Маги приготовлява кошница с храна за пикник. Просто вие и аз ще си вземем половин почивен ден. Можете ли да яздите?

— Да, обаче…

— Понеже не ви позволявам никакво „обаче“, най-добре ще е да си мълчите.

Той не пусна ръката й, докато крачеха към конюшните. Клей й избра една красива кобила, оседла я с дамско седло, вдигна Никол на коня и така отидоха до кухнята. Маги им връчи две пълни торби с храна.

Яздиха може би час, оставиха хълма зад себе си и тръгнаха през ширналите се поля към реката. Равната богата земя се стелеше край извивките на реката и около хълма, на който бяха построени къщата и пристройките за работниците. Имаше необятни блокове с памук, тютюн, коноп, пшеница и овес. На изток от къщата бяха пасбищата, виждаха се стада добитък и овце, плевни и навеси за сечивата. Поспряха малко, за да нахранят с ябълки няколко огромни впрегатни коня. Клей й обясни по какво се различава добрият памук от нискокачествения, очите му блестяха от гордост, докато оглеждаше земята си, щастлив от подобренията, които бе направил за хората си.

Слънцето се бе издигнало високо, когато Никол погледна към реката и видя нещо твърде познато: воденично колело! Тя се загледа между дърветата и съзря постройката от камък зад колелото. Стана й мило. Революцията бе взривила техния луксозен безметежен живот и ги бе запокитила, нея и дядо й, да търсят убежище сякаш вдън земя! Обличаха се като воденичаря и неговата жена, работеха усилено, също както собственика на воденицата. Два пъти седмично Никол жулеше пода в кухнята, научи се да помага в мелницата, докато мъжете разнасяха готовото брашно.

Тя се усмихна и кимна с глава към мелницата:

— За жито ли е?

— Да — отвърна Клей безразлично.

— На кого е? Защо не работи? Може ли да я видим?

Клей я погледна изненадан:

— Как да отговоря на въпросите ви? В същата последователност или… Първо, моя е. Второ, не работи. Не съм наел още човек да върти работата и си меля житото в мелницата на Бейкъс. И трето: да, можем да я разгледаме. Малко по-нагоре има и къща. Дори се вижда между дърветата. Искате ли да минем на другия бряг?

— О, с удоволствие!

До брега бе вързана малка гребна лодка, Клей хвърли на дъното торбите, помогна на Никол да се качи и я прекара през реката. Той поизостана, наблюдавайки как тя забързано мина по обраслата с бурени пътечка и заоглежда воденицата отвън.

— Изглежда в добро състояние. Може ли да видя и воденичните камъни?

Клейтън намери под един камък ключа от двукрилата врата. Беше му интересно с какво съсредоточено лице Никол оглежда улеите в камъка, как говори нещо за заточване и изравняване. Като приключи с инспекцията си, тя отново го обсипа с въпроси, и Клей вдигна ръце да се брани.

— Може би ще изясним всичко по-бързо, ако ме оставите да ви разкажа цялата история — пресече я той. — Докато беше жив брат ми, можехме да си позволим да се занимаваме и с воденицата. Но сега трябва да правя всичко сам и нямам време да мисля и за това. Старият мелничар умря миналата година и още не съм потърсил друг.

— Да, но какво правите с житото си? Споменахте, че Бейкъс имат мелница.

— Да, съвсем малка. По-лесно ми е да пращам там житото си, отколкото да се нагърбя и с мелницата.

— Ами другите фермери? Убедена съм, че хора като Джениния баща, например, имат нужда от брашно. И те ли ходят при Бейкъс? Близо ли е тяхната мелница?

Клей поклати глава, хвана я за ръка и я изведе нетърпеливо навън.

— Мисля първо да хапнем и чак след това ще отговоря на въпросите ви. Горе на хълма има едно чудесно местенце.

Разопаковаха приготвената храна — пържен бекон, консервирани миди и пай с праскови. Сега вече Клей започна да я бомбардира с въпроси. Какво е работела във Франция? Защо се интересува толкова много от мелницата? Какво разбира от тази работа?…

Никол чувстваше осезателно близостта му, изтръпнала от мисълта, че са сам-сами в тази тиха, усамотена горичка.

— Дядо ми… Аз и дядо ми работихме известно време в една мелница. Научих много работи от собственика.

— Дядо ви? — попита той, излегна се на земята и подпря глава на ръцете си. — Толкова време живеем под един покрив, а зная толкова малко за вас! Винаги ли сте живели с дядо си?

Никол загледа съсредоточено ръцете в скута си и не отговори. Не искаше да говори за семейството си.

— Не дълго — каза тя и отново погледна долу към воденицата. — Не сте ли мислили да продадете мелницата?

— Не, не съм. Вашите родители… и те ли бяха мелничари?

Трябваше й малко време, за да осъзнае какво казва той. Представата за елегантната й майка, с нейната изящна напудрена фризура, с трите малки бенки в ъгълчето на окото, с разкошната рокля от тежък брокат, как работи в някаква мелница, я накара да се разсмее. Майка й! Та тя надали знаеше откъде идва хлябът…

— Какво толкова смешно казах?

— Нищо. Просто си представих как майка ми работи на воденица. Май споменахте, че имало и къща наблизо? Не можем ли да видим и нея?

Тя събра набързо паниците и приборите и Клей я заведе до къщата. Цялата беше дървена. Обикновена къща, с едно-единствено помещение долу и тавански етаж над него — проста и старомодна, но построена солидно.

— Хайде да се върнем на другия бряг. Има едно нещо, което искам да обсъдя с вас, и едно място, което искам да ви покажа.

Клей загреба по реката, но не я прекоси в права линия, а я насочи най-напред нагоре по течението, край засадените поля. Спря на едно място край брега, където гъсталакът изглеждаше непроходим. Водата клокочеше около дългите клони на една повалена върба.

Клей скочи от лодката и я привърза към някакъв кол, скрит всред храстите. Подаде й ръка, помогна й да стъпи до него на пясъчната ивица, широка не повече от тридесетина сантиметра. След това с тайнствено изражение разгърна клоните на вековен миртов храст и пред тях се разкри широка пътека.

— След вас, мадам! — каза Клей и я остави да върви пред него. Клоните на миртата се затвориха като врата след тях и отново скриха просеката.

Пътеката свършваше на малка, обрасла с трева поляна, оградена като със стена от дървета и храсти. Като че ли влизаш в зала без покрив. Навсякъде имаше пъстроцветни туфи от нацъфтели храсти — като разпалени огнища. Никол разпозна някои многогодишни видове, въпреки че цветовете тънеха всред тревата и сякаш воюва ха с нея, за да покажат своята пищност, гордост и красота.

— Великолепно е! — възкликна Никол, нагазила до глезени в тревата. — Но това е направено от някого! Не е диво!

Клей се отпусна на тревата и облегна гръб на един камък, поставен като че ли за негово удобство.

— Ние си го направихме като деца. Колко много труд хвърлихме! Идвахме тук всяка свободна минутка, това си беше нашето място.

— Скривалище, така ли? Човек може да дойде само на няколко метра оттук и изобщо да не ви забележи. Храстите са толкова гъсти!

— Майка ми смяташе, че кучетата й крадат разсада от чантата. Отиде до съседите, тръгне си от тях с пет фиданки, а като пристигне не вкъщи, останали три или четири. Все се питам дали не се е досещала за всичко това, за нас…

— Под „нас“ разбирате вас и брат ви, така ли?

— Да — отвърна той тихо.

— Доста се съмнявам само двамата да сте засадили всичко това — усмихна се Никол закачливо. — Не мога да си представя как две момчета ще се изложат на риска да ги хванат крадейки грудки от ириси. Да не би да е замесено и някое младо момиче?

Лицето на Клейтън се вкамени. Мълча дълго, преди да отговори.

— Всъщност цветята посади Елизабет.

По тона му Никол разбра, че тази Елизабет сигурно е означавала много за него, въпреки че не можеше да каже точно с какво чувство изрече името й.

— Джеймс и Бет… — каза тя тихичко и седна до него. — Тяхната смърт ли е причина да сте толкова тъжен? Затова ли толкова рядко се смеете?

Той се извърна към нея с лице, потъмняло от гняв и болка:

— Вие не поискахте да ми се доверите, не бива да искате това и от мене!

Никол се изплаши. Беше си въобразявала, че е избегнала умело въпросите му за нейното семейство, но той бе достатъчно чувствителен, за да усети, че тя крие нещо от него. И така, както за нея миналото беше все още незараснала рана, която не бива да се докосва, така и той не желаеше да говори за своята.

— Простете ми — прошепна тя. — Не исках да ви нараня с въпросите си.

Останаха един до друг, потънали в мълчание. Най-после Никол не се стърпя:

— Казахте, че искате да обсъдим нещо?

Клей се изтегна на тревата, облекчен, че може да насочи мислите за починалите си близки към по-приятна тема.

— Аз размислих за Бианка — каза той и очите му като че станаха по-тъмни. — Когато взех решение да я отвлека, написах писмо и до баща й, което трябваше да му бъде предадено седмица след като пощенският кораб е вече в открито море. Не исках човекът да се тревожи, но и не исках да му оставя и най-малката възможност да попречи на нашия брак… Затова и уредих бракосъчетанието да се извърши по моряшките канони… Е, не се получи така, както си го представях…

Никол го слушаше с нежелание. Не бе предполагала, че неговите думи могат да й причинят такава болка. И за да притъпи ужилването им, тя отново насочи мислите си към мелницата. Ще може да се справи с нея. Или пък може да си намери някаква друга работа в Америка… Не, най-добре ще е да разработи мелницата и да живее там, така ще е по-близо до Клей.

— Нали помните фрегатата на пристанището, когато корабчето ви пристигна? По тази фрегата изпратих писмо на Бианка, исках да й обясня всичко. Съобщавах й, че съм бил венчан по грешка с друго лице, но че този брак моментално ще бъде анулиран. Разбира се, аз й написах всичко това, преди да дойде отговора на съдията…

— Разбира се — повтори като глухо ехо Никол.

— Изпратих й пари за пътуването до Америка. Молех я да ми прости и да дойде в Америка… — Клей скочи на крака и започна да се разхожда напред-назад по поляната. — Да пукна, ако зная защо го направих! Не можех да отида аз в Англия, след като цялата плантация ми е на главата. Бях й писал преди това много писма, молил я бях да дойде, но тя все намираше някакви оправдания. Първо баща й беше много болен, след това се страхуваше да го остави сам… От писмата й разбрах, че тя всъщност се боеше да напусне Англия. Понякога англичаните имат странни представи за американците.

Клей погледна Никол, като че очакваше някакъв отговор от нея, но тя мълчеше.

И той закрачи още по-нервно.

— Ето какво. Ще мине доста време, докато тя получи писмото ми. След това ще трябват още месеци, докато разбера дали тя приема предложението ми или не… и се появихте вие… — Клей я изгледа с пълни с надежда очи, но Никол продължаваше да мълчи. — Не зная какво изпитвате към мене. Отначало мислех, че моята компания ви е приятна, но от известно време насам… Аз просто нищо не зная за вас. Но през последните седмици започнах да изпитвам огромно уважение към вас. Къщата ми отново заприлича на дом, близнаците ви обичат, и прислугата, и помощниците ми ви се подчиняват… А имате и отлични маниери, бихте могли да се справяте с редица обществени задължения. Колко хубаво ще е отново да можем да посрещаме гости…

— Какво искате да ми кажете с всичко това?

Той пое дълбоко въздух.

— Ако Бианка отхвърли предложението ми, с удоволствие бих си останал женен за вас.

Какво стана с очите и? Уж бяха кафяви, а станаха съвсем черни…

— Говорите за брак, от който бихме имали и деца, предполагам?

Около очите на Клей се образуваха бръчици и той се засмя:

— Естествено. Трябва да призная, че ви намирам страшно привлекателна.

Не помнеше да е била някога толкова ядосана. Яростта я заля като вълна от върховете на пръстите на краката до корените на косите й. Чак свят й се виеше. Стана бавно, нужни бяха огромни усилия, за да проговори:

— Не. Не смятам, че това би ме задоволило.

Той сграбчи рамото й, когато тя понечи да му обърне гръб.

— Но защо не? — възмути се той. — Или смятате, че Ейръндел хол не е достатъчно голям за вас? С вашата външност бихте могли да имате нещо по-голямо, така ли?

Плесницата изплющя и остави червени следи по бузата му. Остана неподвижен, впил пръсти в рамото й.

— Бих предпочел един малко по-учтив отговор — каза той хапливо.

Никол се освободи от ръката му.

— Лицемер! Жалък и долен лицемер! Как можете да ми предложите такова нещо?!

— Какво нещо? Просто ви предлагам женитба, вярвам, че през последните седмици ви демонстрирах достатъчно уважение, дявол да го вземе! В края на краищата вие сте моя съпруга!

— Уважение?! Вие знаете ли какво означава тази дума изобщо? Добре, предоставихте ми отделна стая, но знаете ли защо го направихте всъщност? Защото ме уважавате, или защото така ще можете да заявите на вашата скъпа Бианка, че не сте имали нищо с мене?

Изражението на лицето му бе достатъчно красноречив отговор.

— Погледнете ме! — изкрещя Никол. От правилното й английско произношение не бе останал и помен. — Аз съм Никол Куртален! Човешко същество, с чувства и с мечти! Аз съм нещо повече от случай, при който един човек е бил сбъркан с друг! Аз съм нещо повече от факта, че не съм „вашата“ Бианка. Казвате, че ми правите предложение за женитба. Но погледнете, какво ми предлагате всъщност! Сега аз съм господарката на плантацията, която всички наричат „госпожа Армстронг“. Но моето бъдеще виси на косъм! Ако Бианка приеме вашето предложение, аз трябва да изчезна! А ако отхвърли предложението ви, ще се задоволите с някакъв заместител. Не, няма да стане! Не съм второ качество! Аз бях просто случаен човек, на случайно място! Дори нямах право на избор.

Никол дишаше тежко.

— Смятали сте, че ще остана и ще приема да бъда гувернантка на близнаците, ако Бианка дойде в Америка?

— И какво толкова лошо има в това?

Тя се задушаваше от ярост, не можеше да говори. Само сгъна назад крака си и го ритна силно. Пръстите на крака й я заболяха по-силно, отколкото неговият пищял, защитен от дебелата кожа на ботуша. Но сега вече й беше все едно. Удостои го с няколко френски ругатни, обърна се и тръгна към пътеката.

Клейтън отново я хвана за рамото. Сега вече и той беше побеснял.

— Не мога да ви разбера! Дявол да го вземе, ако поискам мога да си избера съпруга измежду половината жени в областта! Но аз вас помолих. Какво ненормално има в това?

— Трябва да се чувствам поласкана, така ли? Поласкана, че на едно клето малко същество като мене е оказана честта да му се разреши да остане при вас! Да не би да си въобразявате, че съм готова цял живот да бъда обект на вашето благодеяние? Може това да ви изненадва, господин Армстронг, но аз бих желала да имам в живота си малко любов! Искам мъж, който да ме обича така, както вие обичате Бианка. Не желая брак за удобство! Искам брак по любов. Ето ви отговора, който желаехте. Бих предпочела да гладувам с човек, когото обичам, отколкото да живея с вас в богатската ви къща и да мисля всеки ден за това как се късате от мъка по несбъдната си любов.

Клейтън я изгледа с толкова странен поглед, че тя не можа да разбере какво става зад свъсеното му чело. Като че ли чак сега, за първи път я виждаше ясно, без никаква заблуда.

— Можете да си мислите каквото искате за мен, но нямах намерение да ви обидя — каза Клей тихо. — Вие сте невероятна жена! Вие превърнахте една непоносима ситуация в истински благослов за всички, които ви заобикалят, не само за себе си. Всички ние, и най-много аз, направо злоупотребявахме с вас. Трябваше да ми кажете по-рано, че се чувствате нещастна тук.

— Тук аз не съм… — започна тя, но не можа да довърши изречението, сълзите я задавиха. Малко оставаше да сплете ръце около врата му и да заяви, че остава при него, все едно при какви условия.

— Трябва да се връщаме вкъщи, не мислите ли? Дайте ми малко време да размисля. Може да измисля нещо, което да е най-подходящо за вас.

Тя тръгна като замаяна надолу по пътеката.