Джуд Деверо
Никол (18)

Глава осемнадесета

Уесли бе този, който закара с лодката си Никол нагоре по реката да търсят адреса, който им бе оставил доктор Доналдсън, след това я върна обратно. Не каза нито дума, когато Никол заяви, че е решила да поиска анулиране на брака си с Клей. Фактически никой не се опита да каже нещо и Никол имаше чувството, че всички са били на мнение, че това решение е било неизбежно. Тя е била последната, която все още е имала вяра на Клей.

Изненадващо бе колко малко време е необходимо, за да се сложи край на един брак. Никол бе доста обезпокоена. Толкова хора я бяха виждали заедно с Клей, бракът им беше консумиран, кой знае какви трудности щяха да възникнат… Но й бе казано, че тъй като бракът е сключен по принуда, той може да бъде разтрогнат дори и ако от този брак са се родили деца.

Съдията познаваше Клейтън и Уесли от деца. Бе се запознал и с Никол на забавата у Хорас. Не му беше никак приятно да разтрогне този брак и да обяви, че никога не е съществувал, но не можеше да възрази срещу твърденията на доктора. Освен това бе подочул и някои приказки, че сега Клейтън живеел с друга жена. Дори са науми да посети някой ден Клей и да му каже какво мисли за аморалното му поведение…

Съдията погледна хубавата малка французойка със състрадание. Не заслужава това момиче Клей да се държи така с него. Бракът бе обявен за недействителен.

— Никол — обърна се Уес към нея, когато излязоха от дома на съдията. — Да не ти е лошо?

— Нищо ми няма — каза кратко тя. — Защо трябва да ми е лошо? Слушай, Уес, какво би направил, когато искаш да купиш земя? Къде се ходи най-напред?

— Ами при собственика, предполагам. Защо питаш?

— Познаваш ли някой си мистър Ървин Роджърс?

— Естествено! Живее на около миля по-надолу, по същата тази улица.

— Можеш ли да ме заведеш дотам и да ме представиш?

— Никол, какво си наумила пак?

— Искам да купя земята до мелницата. Решила съм още тази пролет да насея ечемик.

— Ечемик? Ами Клей може да ти… — Той рязко млъкна, като срещна очите й.

— Не съм свързана повече с Клейтън Армстронг и нямам нищо общо с него. Ще си изградя свой собствен живот.

Тя направи няколко крачки надолу по улицата, но Уесли я настигна и я хвана за рамото.

— Не мога да повярвам, че между теб и Клей е свършено.

— Мисля, че между нас отдавна беше свършено. Само че аз бях сляпа и не го виждах — Никол говореше съвършено спокойно.

— Никол! — Уес се взираше в нея. На слънцето очите й изглеждаха светлокафяви. Той гледаше устните й, тази нейна плътна горна устна, която можеше да подлуди човек! — Защо не се омъжиш за мене? Ти изобщо не си идвала още в къщата ми. Ще видиш, огромна е. Могат да се настанят всичките ти сегашни питомци и пак да не ги срещаш по цял ден, ако желаеш. Травис и аз имаме повече пари, отколкото можем да изхарчим, няма да се налага и пръста си да помръднеш…

Тя го изгледа сепнато и след това се усмихна.

— О, Уесли, ти си чудесен! Ти изобщо не искаш да се жениш за мене, не е ли така?

— Напротив, искам! Ще бъдеш невероятна съпруга. Ще въртиш на пръста си цялата плантация. Знаеш колко те обичат хората.

— Престани! Моля те! Като ми говориш така, се чувствам страшно остаряла. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по ъгълчето на устните. — Благодаря ти за предложението, но нямам желание да се хвърля веднага в нов брак. — Тя го изгледа с премрежени очи: — И внимавай! Само ако дръзнеш да изглеждаш облекчен от моя отказ, вече никога няма да ти проговоря!

Той взе ръката й, целуна я и преплете пръсти с нейните.

— По-вероятно е да се разплача. Облекчен в никакъв случай не мога да изглеждам.

Никол се засмя и изтегли ръката си от неговата.

— Сега имам по-голяма нужда от приятел, отколкото от любовник. Ако наистина искаш да ми помогнеш, накарай мистър Роджърс да ми даде земята на добра цена.

Уесли я изгледа за миг. Предложението му за женитба бе спонтанно хрумване, но сега вече започна да си мисли колко приятно би било да си женен за жена като Никол. Въпреки че би се изненадал, ако тя беше приела, страшно му се искаше тя да бе казала „да“.

Той се усмихна широко.

— Старият Роджърс ще е толкова доволен да се отърве от земята си, че ще ти я даде почти без пари.

— Само без насилие, разбира се!

— Може да му строша някой и друг пръст. Повече не е нужно.

— Ами добре, щом ще са само пръсти…

Двамата избухнаха в смях и се запътиха към дома на мистър Роджърс.

Цената беше прилична. За роклите Никол не бе получила много пари в брой, но мистър Роджърс се съгласи да му изплаща земята на вноски. Никол пое задължение три години да му мели житото безплатно.

— Не можеш да кажеш, че си получила земята даром — каза Уесли, когато излязоха от дома на мистър Роджърс. — Все пак цели три години ще си мели брашното в твоята мелница.

Очите на Никол грееха.

— Ти само чакай да видиш каква сметка ще му представя на четвъртата година!

Наминаха и в печатницата — Никол искаше да разпрати реклама за изгодните цени, които ще предложи на клиентите си.

— Чакай, чакай! — каза Уесли, когато чу новите цени, които тя диктуваше на печатаря. — Никаква печалба няма да имаш при тези цени! Та ти падаш близо една трета под цените на Хорас!

Печатарят се засмя.

— Чини ми се, че това е сериозен аргумент, Уес. Веднага ще дам на зет ми един от тези ценоразписи и знайте, че ще ви стане редовен клиент.

Уесли погледна Никол с учудване, примесено с респект.

— Представа нямах, че зад това сладко личице може да се намери и мозък.

— Знаеш ли — погледна го дяволито тя, — и аз сега откривам това. Досега мозъкът ми бе заблуден от някакви детински идеи за любов и романтика.

Но Уесли продължаваше да я гледа с присвити очи и след като излязоха от печатницата. Имаше чувството, че тя не иска да покаже колко дълбоко е наранена. По дяволите, този Клей! Какво право има да постъпва така с нея?!

Като се прибра вкъщи, Никол трябваше да се разправя с Жерар. Дребният човек се съпротивляваше със зъби и нокти, отказа да вземе от нея малките листовки.

— Не стига, че трябваше да продавам разни фусти… — Той замълча, за да поприглади разрошената си коса. Носеше я в стил „брутус“, модно разрошена и небрежно пусната. Но при него прическата не се получаваше — косите му бяха залепнали за главата и се спускаха на клечки, нямаше нито вълни, нито къдрици. — Естествено, дамите бяха много приятно изненадани от запознанството с мене. Те се държаха съвсем различно от хората в този дом. Беше им интересно да слушат за историята на семейството ми, родословното дърво на Куртален направо ги смая.

— Откога родословното дърво на Никол е и ваше? — клъцна го веднага Джени.

— Ето, виждате ли? — изплака Жерар. — Никой не се отнася към мене с подобаващо уважение.

— Млъкнете и двамата, моля ви! — подвикна Никол. — Уморих се да слушам караниците ви! Да, Жерар, трябва да кажа, че вие се оказахте отличен търговец. Дамите са очаровани от вашия акцент и от умопомрачителните ви маниери.

Жерар се напери като петел, окрилен от комплиментите й.

— Всъщност, бихте могъл да раздавате тези листчета на фермерските жени. Това е чудесна идея!

— Ценоразписите не са копринени платове — направи той последен опит да възрази.

— Но яденето си е ядене — каза Джени. — И който иска да яде, трябва да поработи, както правим всички!

Жерар пристъпи към Джени, свил презрително устни. Но Никол сложи ръка на рамото му и го задържа. Той погледна изненадан ръката й, премести очи на лицето й и след това отново на ръката й. И изведнъж сложи собствената си ръка върху пръстите й.

— За вас всичко ще направя.

Никол се освободи от него колкото се може по-тактично.

— Айзък ще ви откара с гребната лодка по къщите надолу по реката, а след това и нагоре срещу течението.

Жерар се усмихна, сякаш бяха любовна двойка и напусна мълчаливо къщата.

— Не му вярвам на този — каза Джени намусено.

Никол направи неопределено движение с ръка.

— Остави го. Той е безобиден. Просто си е втълпил, че трябва да се отнасяме към него като към представител на френската аристокрация. Скоро ще му мине и ще се пригоди към действителността.

— Ти си прекалено великодушна. Помни съвета ми и стой настрана от него!

 

 

Пролетта разцъфна най-сетне с неудържимата си мощ, последвана много скоро от първата жътва. Не след дълго се завъртяха и огромните воденични камъни — мелницата забрави дългия зимен сън. Рекламните листчета на Никол свършиха добра работа. Прииждаха все повече клиенти, от близо и далеч. Никол не си позволяваше нито миг покой. Нае още един човек, който да гледа полската работа — бе насяла ечемик и пшеница. Жерар с неохота прие да я замества в мелницата, хиляда пъти повтори, че е под неговото достойнство да се разправя с американците. Никол трябваше да му напомни, че дядо й, херцогът, е млял цели две години жито на селяните.

На никой не му и хрумна дори, че близнаците би трябвало да се върнат при Клей. Никол гледаше на това като на оказано доверие. Веднъж седмично Айзък пресичаше с лодката реката и отвеждаше децата да гостуват на чичо си.

— Лоша работа — каза Айзък, като се върна веднъж от такова посещение.

Никол изобщо не попита какво иска да каже. Въпреки многото работа, Клей не излизаше от мислите й.

— Много лошо. Изобщо не бях чувал, че пие.

Никол извърна лице. Би трябвало да се радва, че Клей е толкова нещастен, той си го заслужаваше. Но странно защо не се радваше! Тя остави Айзък без отговор и отиде в зеленчуковата градина. Като поработи няколко часа с мотиката, ще забрави и Клей, и пиенето му.

Един час по-късно Никол се облегна на едно дърво и обърса с лакът потта от лицето си.

— Вижте, нося ви нещо — каза Жерар и й подаде чаша ледена лимонада.

Тя кимна с благодарност и изпи чашата на един дъх. Жерар изчисти няколко тревички от ръкавите на памучната й рокля.

— Не бива да стоите толкова много на слънце. Ще си съсипете хубавия тен. — Той прокара ръка по рамото й.

Никол бе твърде уморена, за да се дръпне. Останаха така в дълбоката сянка, никой не можеше да ги види нито от къщата, нито от мелницата.

— Радвам се, че сме насаме — каза той и се попремести по-близо до нея. — Странно е, че живеем под един и същи покрив, но рядко имаме възможност да останем сами и да си поговорим, несмущавани от никого.

Никол не искаше да го нарани, но нямаше и намерение да го окуражава. Тя отстъпи крачка от него.

— Винаги можете да разговаряте с мене. Предполагам, знаете това.

Той пак се приближи към нея и започна да гали бавно ръката и рамото й.

— Вие единствена ме разбирате… — Говореше на френски, лицето му идваше все по-близо и по-близо. — Ние с вас сме от една и съща страна, принадлежим към един и същи народ. Никой, освен нас двамата не знае какъв ужас цари във Франция. Това ни свързва един с друг.

— Аз се смятам за американка — отвърна тя на английски.

— Как можете?! Вие сте французойка, аз съм французин. И двамата сме от семейството Куртален. Ние трябва да се погрижим това велико семейство да не изчезне от лицето на земята.

Никол отмести нервно рамото си и го изглежда гневно:

— Какво искате да ми кажете? Забравяте ли майка ми? Вие сте неин съпруг и въпреки това се осмелявате да ми правите предложения, като че съм слугиня!

— Как мога да забравя Адел, след като виковете й едва не са ме подлудили и мене?! Допускате ли, че има и един-единствен момент, в който да не съзнавам, че съм обвързан с нея? Но какво може да ми даде тя? Може ли да ми роди деца? Аз съм мъж, здрав мъж и би трябвало да имам деца. — Жерар я хвана и я дръпна към себе си. — Вие сте единствената, което може да го стори. В тази варварска страна вие сте единствената, която е достойна да бъде майка на децата ми! Вие сте една Куртален! В жилите на нашите деца ще тече кралска кръв.

Нужна й беше цяла секунда, докато проумее какво и казва. Никол усети как стомахът й се сви — разбра какво иска той. Не може да намери думи за отговор. Можа само да зашлеви с все сила лицето му.

Жерар я пусна моментално и се хвана за бузата.

— Ще ми платите за това! — прошепна той. — Ще съжалявате, че сте се отнесла с мен като е някой от тези мръсни американци. Ще ви покажа кой съм аз!

Никол се обърна и се върна в градината. Ето че Джени бе преценила правилно този човек. Никол се зарече да избягва този дребен французин колкото е възможно повече.

След две седмици Уес донесе новината, че Клей се е оженил за Бианка. Никол се опита да не покаже колко я потресе тази новина.

— Опитах се да го разубедя — докладва Уес. — Но го знаеш колко е упорит. Никога не е преставал да те обича. Когато научи, че бракът ви е разтрогнат, четири дена бе непрекъснато пиян. Един от хората му го е намерил мъртво пиян до езерото при южните пасбища.

— Надявам се, че поне на сватбата си е бил трезвен — каза Никол хладно.

— Каза, че го правел заради детето. Да върви по дяволите дано! Не мога да проумея как е легнал с тази крава!

Никол понечи да му обърне гръб, но той я хвана за лакътя.

— Съжалявам, че ти го казах. Не исках да те нараня.

— Как би могъл да ме нараниш? Мистър Армстронг не означава нищо за мене.

Уес дълго гледа мълчаливо след нея. Идеше му да удуши Клей заради онова, което бе причинил на тази хубава млада жена.

 

 

Ейръндел хол бе потънал в мръсотия. Не бе чистено от месеци. Бианка си седеше доволна в трапезарията и си хапваше от яйчния крем и пресните бисквити. Огромният й корем бе опрян чак на масата — като че ли щеше да роди всеки момент.

Клей влезе в къщата и остана за малко на вратата на трапезарията. Дрехите му бяха мръсни, ризата — изпокъсана. Под очите му тъмнееха кръгове, а косата му беше толкова мокра от пот, че се бе слепила на главата му.

— Каква приятна гледка ме посреща в този дом — каза той високо. — Жена ми. Бъдещата майка на моето дете.

Бианка не го удостои с поглед, а продължи най-спокойно да си гребе с лъжичката от чудесния крем.

— Ядеш за двама, скъпа, така ли?

Когато не получи отговор, той се качи в стаята си. Навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи. Той дръпна едно от чекмеджетата и видя, че е празно. Нямаше прани и изкърпени ризи, приготвени там за него.

Той изруга и бутна чекмеджето обратно. Бързо напусна къщата и отиде към реката. Малко се застояваше между четирите стени. През целия ден беше на полето, вечер седеше сам в библиотеката и пиеше, наливаше се, за да може да заспи. Но и това рядко помагаше.

Той се съблече на брега и влезе във водата. След това се просна на тревата и заспа.

Бе нощ, когато се събуди. За миг не осъзна къде се намира. Запъти се към къщи замаян, полузаспал.

Чу стенанията щом пристъпи прага. Изтрезня моментално. Бианка лежеше свита на две в подножието на стълбата, притиснала с ръце корема си.

Клей коленичи до нея.

— Какво има? Подхлъзна ли се?

Тя го погледна с невиждащи от сълзи очи.

— Помогни ми! — изохка тя. — Бебето…

Клей не я пипна дори, хукна веднага за акушерката на плантацията. Само след няколко минути се върна, съпровождан от жената. Бианка лежеше в същото положение, в което я бе оставил. Клей бързо запали фенера, докато жената се суетеше около Бианка.

Тя опипа сръчно Бианка, която дори не се помръдна под натиска на ръцете й, и когато вдигна ръце, целите бяха в кръв.

— Можете ли да я качите горе?

Клей остави фенера и вдигна Бианка от пода. Жилите му се изпънаха под тежкия товар. Внесе я в стаята й и я сложи да легне на леглото.

— Доведете ми Маги — каза акушерката. — За тази жена ще ми трябва помощ.

Клей влезе в библиотеката и си наля нещо за пиене. Горе Маги и акушерката се занимавах трескаво с Бианка. Маги отвори тихичко вратата.

— Тя загуби детето — каза тя предпазливо.

Клей я изгледа изненадано:

— Тя загуби детето, така ли?

— Клей — каза Маги. Не й харесваше израза в очите му. — Иска ми се да престанеш да пиеш!

Той си наля нова чаша с бърбън.

— Защо не почнеш да ме утешаваш? Защо не ми кажеш, че ще има други деца?

— Няма да има — обади се акушерката от прага. — Тежка жена е, а и падането е било лошо. Наранила се е тежко. Не зная дали самата тя ще оживее при тези разкъсвания.

Клей гаврътна чашата и си наля още една.

— Ще живее тя. В това не се съмнявам. Хора като Бианка не умират лесно.

— Клейтън! — подвикна Маги предупредително. — Виждам, че го понасяш твърде тежко. — Тя отиде до него и сложи ръка върху неговата. — Моля те, престани да пиеш! Утре ще си неспособен за работа, ако не престанеш да пиеш!

— За работа? — каза той и се усмихна. — Защо трябва да работя? За какво? За моята любима жена? За сина, който тя току-що загуби? — Той отпи още една глътка и се разсмя. Беше ужасно да го гледа човек.

Двете жени бавно се измъкнаха от библиотеката. Когато слънцето изгря, Клей все още пиеше, все очакваше алкохолът да го дари милостиво със забрава.

Из нивите хората започнаха работа. Невероятно бе, че Клей не идва да следи работата им… Към обяд те започнаха да се помайват. Приятно беше така, шефът да не ти наднича непрекъснато в ръцете.

Когато и на четвъртия ден Клей не се появи на полето, някои мъже дори не си направиха труд да излязат на работа.