Джуд Деверо
Никол (17)

Глава седемнадесета

Никол погледна часовника на скрина до вратата и бавно отиде до кухненската маса. Само да не забрави да прибави след десет минути яйцата към тестото!

Близнаците си играеха кротко в единия ъгъл на стаята — Алекс с няколко изрязани от дърво фигурки на животни, а Манди с восъчната си кукла, облечена като селянка.

— Никол — попита Алекс, — може ли след като се нахраним да поиграем навън?

Тя въздъхна.

— Може би, ако снегът престане. Помолете Айзък да ви помогне да направите снежен човек!

Близнаците се ухилиха доволно и се заеха отново с игрите си. Вратата се отвори и вихърът връхлетя, сякаш някой го молеше да угаси огъня в огнището.

— Това време не прилича на март! — каза Джени и протегна ръце към огъня. — Струва ми се, че никога няма да се запролети!

— Същото чувство имам и аз — промълви Никол. Тя стисна ръка в юмрук и започна да блъска силно по бухналото тесто.

Пролетта… Тогава тя и Клей ще тръгнат на Запад… Джени каза, че Вирджиния не е виждала такава студена и влажна зима. И този сняг — просто не можеха да си покажат носа навън, четирима възрастни и две деца, наблъскани в тази теснотия! Откакто дойдоха Адел и Жерар, Никол се бе срещнала с Клей само веднъж. Но дори и при този единствен път той й се стори разсеян, като че го гнетеше нещо.

— Добро утро! — Жерар се появи на стълбата.

Бяха направили разместване за спането. Той и Адел спяха горе, в леглото на близнаците, а на децата постилаха вечер сламени дюшеци на долния етаж. Джени и Никол спяха също горе, само една завеса ги делеше от съпружеската двойка.

— Добрутро — изсумтя Джени. — То май обед стана вече.

Жерар не й обърна внимание както обикновено. Двамата с Джени не се понасяха.

— Никол — каза той умоляващо. — Мислите ли, че може да се направи нещо и да не се вдига такава врява рано сутрин?

Никол бе твърде изтощена от готвене, чистене и грижите за толкова много хора, за да намери сили да му отговаря.

— Исках да ви кажа, че маншетите на люляковия ми жакет са се позамърсили. Дали ще успеете да го почистите? — Жерар протегна ръце и заразглежда ръкавите си. Жакетът му стигаше до коленете, пристегнат в талията с дебел черен шнур. Надолу полите на жакета се разтваряха като камбана върху тънките му бедра, напъхани в тесен панталон до коленете. Носеше копринени чорапи и пантофи от черен лак. Под жакета се подаваше жилетка от жълт сатен, избродирана на светлосини звезди, яката на бялата му копринена риза бе пристегната със зелена вратовръзка. Жерар бе направо шокиран — как така Никол да не знае какво означава зелената връзка.

— Това е белег, че принадлежа към френската аристокрация — обясни той. — Би трябвало поне в някои дребни неща да се отличава ме от простолюдието…

Силното блъскане на тавана накара Никол да остави тестото. Адел се бе събудила по-рано от обикновено.

— Остави, аз ще се кача при нея — каза Джени.

Никол се усмихна.

— Знаеш, че още не е свикнала с тебе.

— Пак ли ще крещи? — обади се Алекс страхливо.

— Не може ли ние да излезем навън? — попита бързо Манди.

— Не и не! Казах вече! Можете да излезете по-късно. — Никол взе един малък поднос, наля сладък ябълков сок в една чаша и тръгна нагоре.

— Добро утро, мила! — посрещна я майка й. — Изглеждаш ужасно днес! Да не си неразположена? — Адел говореше на френски, както обикновено.

В началото Никол се опита да говорят на английски, език, който Адел владееше отлично, но майка й отказа да отговаря на чуждия език.

— Само съм малко уморена, това е.

Адел я изгледа с присвити очи:

— О мила, онзи немски граф е виновен за всичко! Не биваше да танцуваш толкова много с него!

Нямаше никакъв смисъл да се опитва да възрази. Никол само кимна. Така е по-добре. В кратките мигове, когато майка й осъзнаваше действителността, започваше да крещи и веднага трябваше да й се даде успокоително, това бе единственият начин да я накарат да млъкне. Понякога Адел беше на границата между истерията и замечтаната унесеност. Тогава говореше за убийства и смърт, за времето в затвора, за приятелките си, които излизаха през вратата, за да не се върнат никога повече… За Никол тези минути на привидно спокойствие бяха най-мъчителни. Самата тя добре помнеше хората, за чиято екзекуция Адел говореше. Това бяха мили, жизнерадостни хора, които бяха познавали през целия си живот само лукс и красота. Като си помислеше за всички и тези изящни жени, поругани и обезглавени, Никол не можеше да се сдържи да не заплаче.

Чу мъжки глас на долния етаж и се стресна. „Уесли!“ — помисли си радостно тя.

Майка й се облегна назад на възглавниците и затвори очи. Адел рядко напускаше леглото, но понякога изискваше дъщеря й да стои с часове при нея и да я слуша.

Изпълнена с чувство за вина, Никол побърза да се измъкне и слезе да посрещне Уесли. Не го бе виждала от онази ужасна коледна вечер. Имаше три месеца оттогава.

Той се бе задълбочил в разговор с Джени, когато Никол се появи на стълбата. Джени явно му обясняваше защо Жерар и Адел са се настанили при тях.

— Уесли! — възкликна Никол. — Толкова е хубаво, че те виждам!

Той се обърна към нея с грейнало лице, но изведнъж помръкна:

— Господи, Никол! Изглеждаш ужасно! Отслабнала си най-малко десет кила! И като че не си спала цяла година!

— Ха така! Кажи й го! — насърчи го ядно Джени.

„Впрочем и двете не изглеждат добре!“ — помисли си Уесли. Розите на Джениното лице бяха избледнели.

Зад Никол той видя дребен рус мъж, който гледаше с презрително извити устни към близнаците, клекнали на пода.

— Алекс! Манди! — подвикна радостно Уесли. — Какво ще кажете да си обуете зимните ботуши и да се облечете по-дебелко? Хайде, ще облечем топло Джени и Никол и излизаме да се поразходим!

— О, Уесли — започна Никол, — аз няма да мога… Замесила съм тесто, а майка ми… — Тя рязко млъкна. — Впрочем, добре, ще дойда с удоволствие да се разходя с тебе! — Тя изтича отново горе, за да вземе новата си наметка. Клей й я беше поръчал, нали спечели облога на надбягванията у Бейкъсови.

Виненочервеният кармелот — смес от мохер и коприна, бе плътен и лъскав. Тя се загърна с наметката и я завърза на врата си. На качулката, увиснала на гърба й, се открояваше черна кожа от норка, с каквато бе подплатена цялата наметка.

Навън въздухът бе чист и упоителен. Все още прелитаха снежинки и оставаха по миглите й. Никол вдигна качулката, тъмната кожа обрамчи лицето й и го направи още по-прозрачно.

— Какво става тук? — попита Уес, щом Никол тръгна до него. Айзък, Джени и близнаците започнаха бой със снежни топки. — Мислех, че между теб и Клей всичко е наред, още от забавата у Елън. И после, като те прибрахме от острова, а то…

— Ще се оправи — каза тя уверено. — Просто трябва да мине малко време.

— Сигурно пак е замесена Бианка?

— Моля те, нека по-добре да говорим за тебе! Какво правите двамата с Травис?

— Какво правим ли, ходим си взаимно по нервите. Самотията е страшно нещо. Травис се кани да върви напролет в Англия и да си търси жена.

— В Англия? След като има толкова хубави млади жени в околността.

Уесли сви рамене.

— Това му казвам и аз. Но си мисля, че покрай тебе много му се повишиха претенциите. Аз лично предпочитам да почакам за тебе. Ако на Клей не му дойде умът, в най-скоро време ще се опитам да те отнема от него.

— Моля те, не говори така! — прошепна тревожно тя. — Може би съм малко суеверна.

— Но ще се съгласиш, че в цялата тази работа има нещо гнило, не е ли така?

Очите на Никол се напълниха със сълзи.

— Толкова съм уморена и… не съм виждала Клей от седмици. Не зная какво прави. Започвам да се страхувам, че се е влюбил отново в Бианка и не иска да ми го каже.

Уесли сложи ръка около раменете й и я притегли към себе си.

— Преуморена си, и от работа, и от отговорността, която си поела. Но не бива да се страхуваш, че Клей не те обича. Как можеш изобщо да помислиш, че той е в състояние да изпитва някакво чувство към такава вещица като Бианка? Фактът, че тя живее под неговия покрив, а ти тук, свидетелства само за това, че той сигурно има някакви идиотски основания да го прави. — Той замълча. — Сигурно е нещо за твоята безопасност, друга причина не мога да измисля. Няма какво друго да задържи Клей далеч от тебе.

Тя тихо изхълца и сложи глава на рамото му.

— Той ли ти каза? — подсмръкна тя.

— Каза нещо, но не много. Хайде, ела сега да помогнем на близнаците да си направят снежен човек! Или по-добре, хайде да се състезаваме чий снежен човек ще стане по-хубав!

— Добре — усмихна се Никол и избърса сълзите с опакото на ръката си. — Ти се отнасяш към мене, като че ли съм им връстница.

Уесли я целуна по челото и каза възторжено:

— Да, но какво дете само! Хайде да почваме, преди да са изгребали всичкия сняг!

Един глас, идващ откъм реката, ги накара да вдигнат глави.

— Хей, има ли някой вкъщи?

Уес и Никол се обърнаха и тръгнаха към пристана. Към тях идваше възрастен, набит мъж, с незаздравяла рана на лявата буза. Беше облечен в моряшки дрехи, с моряшка торба през рамо.

— Госпожо Армстронг? — каза той като ги наближи. — Не ме ли помните? Аз съм доктор Доналдсън от „Принц Нелсън“.

Стори й се познат, наистина, но не можеше да си припомни къде го е виждала.

В ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици и той прибави засмян:

— Признавам, че условията, при които се запознахме, не бяха най-щастливите, но виждам, че всичко е завършило добре! — Той протегна ръка на Уесли. — Вие сте Клейтън Армстронг, предполагам?

— Не — каза Уес, ръкувайки се любезно с непознатия. — Аз съм съсед на Клейтън, Уесли Станфорд.

— О, разбирам. В такъв случай навярно все пак ще имате нужда от мене. Много се надявах, че всичко ще тръгне добре. Искам да кажа, при тази малка наша дама, толкова мила и хубавка, би трябвало… искам да кажа…

— Вие сте докторът от кораба! — извика Никол. — Моят свидетел!

— Да, същият! — ухили се докторът. — Щом пристигнахме в Англия, ме настигна вестта, че трябва да се връщам във Вирджиния, тъй като съм единственият свидетел, който може да удостовери при какви странни обстоятелства бяхте принудена да сключите брак… И ето ме, пристигам при първа възможност. Упътиха ме към мелницата. Изненадах се, защото бях тръгнал за плантацията Армстронг… Не знаех дори кого да диря в мелницата. Но все пак реших да мина първо тук.

— Радвам се, че сте го направили. Гладен ли сте? Мога да ви приготвя малко бъркани яйца с бекон, имаме и боб…

— Чудесно! Няма да се оставя да ме молите.

По-късно, когато тримата седяха на масата и разговаряха, докторът им разказа за капитана на „Принц Нелсън“ и неговия първи помощник Франк, и двамата загинали в морето, когато плавали обратно за Англия.

— Аз отказах да тръгна отново с тях след онази история с вас. Би трябвало да им попреча, вярно е, но знаех, че те веднага ще си намерят друг свидетел. А освен това знаех какъв е законът и че един такъв брак лесно може да бъде анулиран. Знаех също, че съм единственият свидетел и ще ви потрябвам, ако речете да разтрогнете брака си.

— Но защо тогава незабавно сте тръгнали обратно за Англия? — попита Уесли.

Докторът се засмя.

— Просто нямах избор. Така се случи. Седяхме в една кръчма, да отпразнуваме пристигането си по живо, по здраво. А като се събудих, главата ме цепеше, три дена да си спомня името не можах да си спомня. А по това време вече сме били в открито море.

Силно тропане от горния етаж прекъсна разговора им. Никол скочи.

— Майка ми! Забравих закуската й! Моля да ме извините!

Тя бързо обели едно яйце и го сложи внимателно върху филия бял хляб. Приготви чаша кафе с мляко, прибави парче ябълкова торта и затропка нагоре по стъпалата.

— Поседи малко при мене — каза Адел. — Толкова е самотно тук.

— Имам гостенин долу. Но ще дойда по-късно и ще си поговорим.

— Гостенин ли? Мъж някакъв?

— Да.

— Надявам се, че не е някои от тези ужасни руски князе?

— Не, американец е.

— Американец? Колко необикновено! Между тях рядко има джентълмени. Не допускай в твое присъствие да употребява нецензурни думи! И обърни внимание на походката му! Винаги можеш да познаеш един джентълмен по стойката. Баща ти и в парцали да е облечен, отдалеч би го познала, че е джентълмен.

— Да, maman! — каза Никол покорно, преди да слезе отново долу. Проблемът как се преценява кой е джентълмен и кой не имаше твърде малко общо със сегашния й живот.

— Уес точно ми разказа, че мистър Армстронг живеел на отсрещния бряг. Излиза, че тази венчавка не се оказа много сполучлива, така ли? — посрещна я докторът.

— Не беше лесно. Но аз все още имам известни надежди. — Никол се опита да се усмихне.

Тя не предполагаше колко ясно на лицето й се отразява всяка нейна мисъл, всяко чувство. Нито пък знаеше колко красноречиво дълбоките сенки под очите й говорят за това, че дори да има още някакви надежди, тези надежди са примесени с отчаяние…

Доктор Доналдсън сбърчи чело:

— Храните ли се редовно, млада госпожо? Мислите ли, че спите достатъчно?

Преди Никол да успее да отвърне с някаква шега, Уес се намеси:

— Никол прибира у дома си хора така, както някои прибират улични котета. Неотдавна прибра още двама души в дома си. Не стига, че се грижи за племенника и племенницата на Клей, за което тя изобщо не е длъжна, но сега пристигна и майка й с мъжа си, който е решил, че едва ли не е самият крал на Франция.

Никол се засмя.

— Като те слуша човек, излиза, че животът ми е някакво непосилно бреме. А знаеш, че обичам да има хора около мен. Не бих се отказала от нито един от тях.

— Не съм и помислил такова нещо — отвърна Уесли. — Само че би трябвало да живееш в къщата отсреща и Маги да се грижи за храната на всичките тези хора, а не ти.

Докторът извади лула от джоба си и се облегна назад. „Не й е провървяло на малката французойка!“ — помисли си той. „Този млад човек Уес право каза, че тя заслужава по-добра участ от тази да се изтрепва от работа…“ Докторът бе възнамерявал да отиде на север и да се установи в Бостън, но сега реши да поостане няколко месеца във Вирджиния. И без това не му хареса начина, по който онези разбойници ожениха насила момичето съвсем против волята му. Чувстваше се донякъде отговорен за това. Ясно е, ще трябва да остане наблизо, в случай че Никол има нужда от неговата помощ…

 

 

Никол смъкна качулката от главата си и вдигна лице срещу вятъра. Загребваше плавно с веслата на малката лодка. Земята все още беше покрита със сняг. Дърветата не бяха напъпили. И все пак във въздуха се чувстваше нещо ново, необяснимо, което подсказваше, че пролетта не е далеч.

Бяха изминали две седмици, откакто я бе посетил доктор Доналдсън. Тя се усмихна при спомена за думите му, че щял да се установи някъде наблизо, в случай че й потрябва… Нямаше вече за кога да й бъде нужен! Толкова й се искаше да му каже, о, искаше на всички да каже, че тя и Клей много скоро ще напуснат Вирджиния…

От месеци се стягаше за това пътуване. Разбира се, близнаците и Джени ще тръгнат с тях. Не й се искаше да остави майка си, но Жерар ще се грижи за нея, а по-късно, когато имат вече свой дом, Адел би могла да ги последва и да живее при тях. Айзък ще върти мелницата, ще се грижи за прехраната на Жерар и Адел, а останалата част от печалбата ще си остава за него. А по-нататък, когато Адел се премести при тях на Запад, Айзък ще бъде собственик и ще работят заедно с Люк в мелницата…

О, да, сега вече всичко ще тръгне на добре!

Вчера Клей бе изпратил съобщение — молеше я да се срещнат тази сутрин на тяхната поляна. Никол цяла нощ не можа да спи от вълнение — настъпваше може би време плановете им да се осъществят.

Тя вдъхна дълбоко чистия студен въздух и долови лека миризма на дим. Значи Клей е вече в пещерата. Хвърли въжето на лодката между храсталаците, които скриваха пътеката към поляната, скочи от лодката и я завърза.

Тръгна забързано по тясната пътека. Да, Клей я очакваше, точно както си бе мечтала през нощта, разперил ръце да я прегърне. Тя се хвърли задъхана на гърдите му. Толкова е висок, толкова силен, гърдите му са такива гладки и твърди… Той я стискаше здраво, толкова здраво, че Никол не можеше дъх да си поеме. Ала тя съвсем нямаше желание да диша! Искаше й се да се разтопи, да изчезне в него, да стане част от него… Да се забрави напълно, да продължи да съществува само като едно-единствено цяло с Клей!

Той вдигна брадичката й и се видя в лицето й. Очите му бяха очи на изнемогващ от жажда човек, тъмни, пълни с желание. Познатите пламъци плъзнаха по тялото й. Ето, именно това й липсваше! Тя се повдигна на пръсти, за да захапе устните му, като издаде някакъв странен звук — полувъздишка, полуридание.

Езикът на Клей докосна малката трапчинка в ъгъла на устата й.

Никол усети, че краката й се подкосяват.

Клей се засмя, скрил лице в шията й, вдигна я на ръце и я внесе в кадифения мрак на пещерата.

Движенията им бяха нетърпеливи, трескави. Двама души, втурнали се един към друг, умиращи от жажда, отчаяни, изгарящи от вътрешен огън, който бушуваше и заплашваше да се разрази в пожар. Освободиха се за миг от дрехите си и се търколиха зашеметени на пода.

Нямаше думи — кожата им говореше вместо тях, извитите им за допир тела казваха всичко, светкавици изпепеляваха съзнанието им докато най-сетне огромните талази ги завладяха и запокитиха в отмаляването на пулсиращите им тела.

— О, Клей! — изплака тя. — Толкова много ми липсваш!

Той я притискаше здраво към гърдите си, дъхът му, топъл и мек, галеше ухото й.

— Обичам те! Толкова много, те обичам! — Гласът му беше нежен.

Тя се гушна в него, сложила глава в ямката на мишницата му.

— За първи път тази сутрин повярвах, че идва пролет. Струва ми се, че я чакам цяла вечност.

Клей се приведе над нея, пресегна се, взе наметката й и я хвърли върху нея, така че кожата да бъде към тялото й.

Никол се усмихна блажено и потърка бедрата си о хълбоците му. Какъв звезден миг! Тя е в прегръдките на своя любим, тялото й е отпуснато и заситено, тялото й се наслаждава на нежния допир на кожата от норки…

— Как е майка ти? — попита Клей.

— Вече не крещи толкова често, колкото в началото. Радвам се, защото за близнаците беше ужасно мъчително.

— Казвам ти вече няколко пъти, че трябва да изпратиш близнаците при мене. Сега в твоята къща няма никакво място.

— Моля те, остави ги при мене!

Той я прегърна и я притисна още по-силно до себе си.

— Знаеш, че никога няма да ти ги взема. Но ти се струпаха много хора на главата, съсипваш се от работа.

Никол целуна рамото му.

— Мило е от твоя страна, че се тревожиш за мене. Но те наистина изобщо не ме натоварват. Виж, ако речеш да вземеш Джени и Жерар при тебе, бих се замислила сериозно по този въпрос.

— Джени ядове ли ти създава?

— Не точно ядове. Но те двамата не могат да се понасят. Непрекъснато се счепкват за нещо. Не мога да слушам заяжданията им, това е всичко.

— Когато Джени не може да търпи някого, обикновено излиза права. Нищо не си ми разказала за твоя втори баща.

— Моят втори баща… — Никол се засмя. — Самата представа, че Жерар би могъл да замести баща ми, е абсурдна.

— Разкажи ми как живееш. Чувствам се толкова далеч от тебе.

Тя се усмихна унесено, загърната в неговата любов.

— Жерар… Жерар се опива от мисълта, че вече принадлежи към френската аристокрация. Става ми смешно като си помисля, че стотици аристократи във Франция се чудят как да се скрият и душа дават някой да ги сбърка с простолюдието…

— Доколкото разбрах, присъствието му в твоя дом не би могло да се нарече ободряващо. Знаеш, че ако имаш нужда от нещо…

Тя сложи връхчетата на пръстите си върху устните му.

— Единственото, от което имам нужда, си ти. Когато те започнат да се оплакват и да струпват тревогите си върху мене, аз просто си запушвам ушите и си мисля за теб. Тази сутрин изведнъж се сетих, че не зная какъв е климатът там. Мислиш ли, че има големи жеги? И наистина ли знаеш как се строи къща? Кога смяташ да тръгнем? Все ми се иска да започна да стигам багажа, но чакам ти да кажеш кога можем да посветим Джени…

Никол млъкна, изненадана, че той не реагира на всичките тези въпроси. Тя се облегна на лакти, за да може да вижда лицето му.

— Клей! Какво има?

— Всичко е наред — каза той глухо. — Най-малкото, всичко ще се подреди…

— Какво искаш да кажеш? Има нещо, разбирам по очите ти.

— Не, нищо. Поне нищо съществено. Нищо няма да обърка плановете ни.

Никол го гледаше, свила вежди.

— Виж какво, познавам те. Зная, че имаш някакви проблеми. Ти нито веднъж не спомена името на Бианка, а аз ти изказах всичките си ядове и тревоги… Оплаквах ти се…

Той я погледна с лека усмивка:

— Ти изобщо не знаеш какво е да се оплакваш. Толкова си добричка, любяща, опрощаваща, че изобщо не забелязваш как другите те използват:

— Мене да използват?! — Никол се разсмя. — Никой не ме използва.

— Всички, всички ние го правим: аз, близнаците, майка ти, съпругът й, та дори и Джени. Всички смучем от твоите сили.

— Остава сега да ме провъзгласиш и за светица! Има много неща, които и аз искам от живота. Но просто мисля практично. Зная, че трябва да изчаквам, докато получа онова, което желая.

— И какво желаеш?

— Тебе. Искам тебе и мой собствен дом… И близнаците. И още няколко други дечица, твоите деца.

— Това ще го имаш, кълна ти се! Всичко ще бъде твое.

Никол продължи да го гледа замислено.

— Само бих искала да разбера какво не е наред. Това е нещо, свързано с Бианка, така ли е? Да не би да е подушила нещо за плановете ни? Ако мисли отново да те изнудва, този път аз няма да го позволя. Търпението ми е изчерпано!

Клей я обгърна с ръка и нагласи главата й на рамото си.

— Сега искам да ме изслушаш. Да чуеш цялата история, преди да си казала и една дума… — Той пое дълбоко въздух. — Но преди това искам да те уверя, че всичко това няма да попречи на нашите планове.

— Всичко това?

— Искам първо да ме чуеш и след това ще отговоря на въпросите ти.

Тя се опита да надигне глава и да го погледне в очите, но Клей я задържа на рамото си.

Преди три седмици Бианка му бе съобщила, че е бременна. Най-напред той й се бе изсмял. Обвини я, че лъже. Но тя само стоеше и се усмихваше самодоволно… Тя беше тази, която извика доктора да я прегледа. От този момент Клей живееше в истински ад. Не можеше да повярва, че е възможно. Трябваше му време да премисли и да реши, че за него Никол е по-важна от това дете, от детето, което Бианка носеше под сърцето си…

— Бианка е бременна — каза тихо той. Никол не реагира и той продължи: — Докторът го потвърди. Дълго размислях и реших, че въпреки всичко ние ще осъществим нашия план. Ще си построим наш собствен дом далеч оттук.

Никол все още не бе издала нито звук. Лежеше на рамото му толкова тихо, като че той изобщо не бе говорил досега.

— Никол? Чу ли ме?

Той поотпусна прегръдката си, за да я отдалечи и видя лицето й. Без да го погледне, Никол седна, обърната с гръб към него, и бавно навлече ризата през глава.

— Никол, бих искал да ми кажеш нещо! Нямаше да ти кажа за това, ако Бианка не го бе разтръбила вече из половината област. Не исках да го чуеш от друг. Смятах, че аз трябва сам да ти кажа…

Нито звук.

Тя облече роклята си, след това обу вълнените си чорапи — разви ги бавно и грижливо нагоре по крака си, най-напред единия, след това другия.

— Никол! — Клей я хвана за раменете и я обърна към себе си.

Дъхът му секна от вида на лицето й. Кафявите очи, които винаги го гледаха с толкова топлота и любов, сега бяха студени и пронизващи.

— Не вярвам, че ще ти стане приятно, ако ти отговоря.

Той я притегли към себе си, но тялото й бе като сковано.

— Моля те! Говори ми! Нека да обсъдим това съвсем открито. Нека да си говорим за нашите планове!

— Планове? — Тя го изгледа горчиво. — Ти възнамеряваш да тръгнеш и да оставиш едно невинно създание на грижите на Бианка? Смяташ ли, че тази жена може да бъде добра майка?

— За бога! Какво ме интересуват майчинските й способности? Ти си единствената, която искам. Ти и само ти!

Никол вдигна ръце и го отблъсна от себе си.

— Не чух да споменаваш, че детето сигурно не е от теб.

Той я гледаше, без да мигне. Очакваше този въпрос и бе решил да бъде честен.

— Бях пиян. В онази една-единствена нощ… Тя се е вмъкнала в леглото ми.

— От мене се очаква да ти простя, щом си го извършил под въздействието на алкохолните пари. Няма защо да си спомняме как действа алкохолът на самата мене. Нали и аз бях пияна, когато спах с тебе първия път.

— Никол! — Той протегна ръце към нея.

— Не ме докосвай! — Тя отскочи назад. — Никога повече не ме докосвай!

Той я сграбчи грубо за рамото.

— Ти си моя жена и имам право да те докосвам!

Тя вдигна ръка и го удари с всичка сила през лицето.

— Твоя жена! Как дръзваш да ми кажеш такова нещо? Била ли съм някога за тебе нещо друго, освен една курва?! Използваше ме, когато искаш да задоволиш плътските си желания. Не ти ли стига Бианка за тази цел? Или си от мъжете, които имат нужда от няколко жени?

Пръстите й се бяха отпечатали на бузата му.

— Знаеш, че не е така. Знаеш, че винаги съм бил честен към тебе.

— Зная го, така ли? Какво всъщност зная аз за тебе?! Познавам тялото ти. Зная, че имаш страшна власт над мене, и духовна, и физическа. Зная, че можеш да поискаш от мене всичко, каквото пожелаеш, че можеш да ме накараш да повярвам на твоите невероятни измислици…

— Чуй ме! Повярвай ми! Обичам те. Ще заминем заедно.

Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Не, ти си този, който не ме познава! Признавам, че не демонстрирам кой знае каква гордост, когато съм с тебе. Всъщност, правила ли съм нещо друго щом те зърна, освен да лягам по гръб или да седя разкрачена отгоре ти?! Подчинявах ти се, без да задавам въпроси…

— Млъкни, моля те! Не мога да те позная…

— Не можеш ли? Да, коя е истинската Никол всъщност? Всички са решили, че Никол е самата майка-кърмилница, дето ги храни, дето се грижи за всичко, дето винаги е готова да се нагърби с проблемите им… „Никол ли? Ами че тя не желае нищо за себе си…“ Не е така, Клейтън! Никол Куртален вече не е дете, а жена, с всичките й страсти и желания. Бианка е много по-умна! Тя не седи вкъщи и не чака само да й свирнат за някоя среща в храстите. Тя знае, че не това е начинът да получиш онова, което желаеш.

— Никол, моля те, успокой се! Говориш неща, които не мислиш!

— Не — поклати тя глава усмихната. — Напротив, смятам, че за първи път говоря именно онова, което мисля. Толкова месеци съм в Америка и какво правих през всичкото това време? Чаках! Чаках да кажеш, че ме обичаш. След това чаках да се определиш между мен и Бианка. Сега чак виждам колко безмерно глупава съм била, овчедушна и наивна! Доверих ти се като дете.

Никол се обърна към огъня, който догаряше. Засмя се хрипкаво.

— Ти знаеш ли, че Ейб разкъса дрехите ми и ме завърза за една кука в стената? През цялото това време аз бях достатъчно глупава да си мисля, че той ще ме омърси и няма да бъда достойна за тебе! Можеш ли да си представиш? Ти се въргаляш в леглото с Бианка, докато аз, глупава гъска, се тревожа, че няма да бъда вече чиста за тебе!

— Млъкни! Слушах те достатъчно! Мисля, че прекали!

— О, Клейтън Армстронг е решил, че не желае да слуша повече. Той иска всичко, но сам определя кога е получил достатъчно. Кое е достатъчно, пищната Бианка или кльощавата малка Никол?

— Казах ти да престанеш! Сега ме изслушай! Казах ти вече, че за мен това не променя нищо. Ще заминем, както сме го решили. Няма никаква разлика.

Никол го гледаше със святкащи очи.

— Но за мен има разлика! Да не мислиш, че мога да преживея живота си с човек, който може така лесно да захвърли собственото си дете? Какво ще стане, ако идем на Запад и аз родя? Ами ако срещнеш там някое сладко младо същество и се влюбиш, и нашето ли дете ще зарежеш?

Думите й бяха зли и безпощадни.

— Как можеш да помислиш такова нещо?!

— А защо да не мога? Какво си направил, за да ме убедиш в противното? Бях истинска глупачка да се влюбя в тебе, кой знае по какви причини, може би заради широките ти плещи или един господ знае заради какви други маловажни неща! Ти отлично се възползва от моите невръстни пориви. Всъщност, защо да не се възползваш? След като си мъж…

— Така ли смяташ, наистина?

— А какво друго да смятам? Аз не правех нищо друго, освен да чакам. Чаках всяка минута. Чаках да ми бъде разрешено да започна да живея. Е, сега повече няма да чакам!

Никол обу обувките си, стана и тръгна към изхода на пещерата. Клей бързо навлече панталоните си и хукна след нея.

— Не можеш да ме оставиш така! — каза той и я хвана за раменете. — Ти просто не желаеш да ме разбереш.

— О, напротив, добре те разбрах. Ти си направил своя избор. Предполагам, че решението ти е зависело от това, коя от нас двете първа ще забременее. Курталенови никога не са били особено плодовити. Жалко, иначе можех да спечеля състезанието. И навярно щях да имам голямата къща? Слугите също, нали? — Тя млъкна ядно. — И бебето, предполагам?

— Никол!

Тя изгледа ръката му, сложена на рамото й.

— Пусни ме! — Гласът й бе пронизващо леден.

— Няма да те пусна, докато не се вразумиш!

— Имаш предвид да се оставя да ме примамиш отново със сладки приказки, това ли искаш? Това време мина! Между нас всичко е свършено.

— Не можеш да говориш така!

Спокойният й тон го изплаши.

— Преди две седмици ме посети докторът от онзи кораб, пощенският.

Очите на Клей се разшириха.

— Да, точно така, същият онзи свидетел, който ти жадуваше да докараш обратно преди време. Каза, че е готов да ми помогне да се разтрогне този брак.

— Не — каза Клей. — Аз не желая това.

— Мина онова време, когато ти желаеш или не желаеш!? Ти имаше всичко, или може би е по-правилно да кажа всяка, която желаеше. Сега е мой ред. Повече няма да чакам, ще взема живота си в собствените си ръце.

— Какво приказваш? Какво искаш да кажеш?

— Първо, за анулирането на моя брак. Второ, за разрастването на моя бизнес. Не виждам защо да не извлека известна полза от тази страна на неподозираните възможности…

Една главня се разстроиш в огнището и Никол неволно спря очи на стъклото с катеричката. Тя се изсмя със сух, неприятен смях.

— Би трябвало да зная какво си си мислел, когато сте давали онази детинска клетва. Аз не бях достатъчно чиста, за да се докосна до катеричката, нали? Само твоята скъпа Бет е била достойна за това…

Никол се промъкна край него и излезе в студения утринен въздух. Спокойно и уверено отиде до пристана, качи се в лодката и загреба към отсрещния бряг. Дядо й бе казвал, че никога не бива да се обръща назад. Не беше лесно да го направи, когато всичко в нея крещеше за Клей. Опита се да извика образа на Бианка, самодоволна и бременна, сложила ръце на издутия си корем, където бе детето на Клей… Никол погледна собственото си плоско тяло, благодарна, че не носи в себе си дете.

Когато стигна до кейчето на мелницата, се почувства малко по-добре. Стоеше, загледана в малката къща. Тя ще остане още известно време неин дом. Но ще има нужда от повече пространство, от всекидневна на долния етаж, от две допълнителни спални горе… Ще трябват пари. А тя ги няма… Земята около мелницата е хубава и тлъста. Тя си спомни, Джени споменаваше, че я продават… Но пак пари трябват, за да я купи.

Изведнъж се сети за дрехите си, единственото, което притежаваше. Те струват много пари! Само онзи маншон от зибелин… С каква наслада би го захвърлила в лицето на Клей! Колко би искала да събере всичките дрехи и да ги струпа в хола му! Но една такава дребна демонстрация би струвала твърде много. На забавата у Бейкъсови толкова много жени се възхитиха от дрехите й! Изтръпна, като си спомни за наметката, подплатена с норка. Беше я оставила на пода на пещерата. Но там тя повече няма да се върне! Никога!

Главата й се бе запалила от мисли, когато влезе в малката къща. Джени се въртеше около огнището, поруменяла от топлината. Жерар седеше до масата, бърчеше капризно нос над един шаран и го върна обратно в купата. Близнаците седяха в ъгъла и се кикотеха зад разтворената си книга.

Джени вдиша глава.

— Какво е станало? — Тя се взираше тревожно в Никол.

— Нищо не е станало — каза Никол. — Поне нищо ново. — Тя изгледа Жерар замислено. — Знаете ли, Жерар, хрумна ми нещо. Мисля си, какъв чудесен търговец може да излезе от вас.

Той вдигна надменно едната си вежда.

— Хората с моето обществено положение… — започна той, но Никол грабна купата с риба изпод носа му и го сряза:

— Ние живеем в Америка, а не във Франция. Който иска да яде, трябва да работи.

Мъжът я изгледа мрачно.

— И какво да продавам? Нямам понятие от брашна и зърнени храни.

— Брашното само се продава. Бих искала от вас да убедите няколко хубави млади дами, че ще изглеждат още по-хубави в коприна и зибелин.

— Зибелин? — надигна се Джени предупредително. — Какво си намислила?

Никол погледна приятелката си така, че тя занемя.

— Елате с мене горе да ви покаже дрехите. — Обърна се към близнаците и нареди: — А вие двамата се пригответе за уроците.

— Чакай, Никол — намеси се тихичко Джени. — Ти сега за уроци нямаш време. Човекът за шлифоването на воденичните камъни те чака…

— Няма аз да им преподавам — каза Никол. — Имаме на горния етаж една високообразована дама и тя с удоволствие би се заела с тях.

— Адел? — каза Жерар подигравателно. — Тя не знае коя е, и едва ли би могла да направи нещо, което поискаш от нея.

— Не искам при дамата, която крещи! — каза Алекс, хвана Манди за ръка и я придърпа до себе си в ъгъла.

— Сега вече край! — погледна го строго Никол. — И да не съм чула възражения! Ние с Джени не сме отворили хотел за безделници! Жерар, искам да ми помогнете да спечеля малко пари, за да купя земя. Мама ще се заеме с децата, тя може да ги обучава. Отсега нататък ние сме едно семейство, а не гостуващи аристократи с две слугини! — Тя се извърна и тръгна решително нагоре по стъпалата.

Джени се ухили, вдигнала глава към нея.

— Не знам какво й става, но на мен по ми харесва такава.

— Ако тя си въобразява, че аз… — започна Жерар…

Джени размаха горещия лепкав черпак пред носа му.

— Или се захващайте за работа, или ще ви изпратим обратно във Франция. И там вече си избирайте, дали ще се оставите да ви отрежат главата, или ще се върнете да кърпите обувки при баща си. Разбрахте ли?

— Не можете да се отнасяте така с мене.

— И мога, и искам! И ако сегинка не се качите бързичко горе, както ви нареди Никол, мога да се забравя и да ви фрасна най-сетне по гадничкото ви личице!

Жерар отвори уста да протестира, но изведнъж видя юмрука на Джени до лицето си. Беше едра, яка жена. Той отстъпи крачка назад и изпръхтя:

— Още не сме приключили с вас!

Сипейки някакви френски ругатни, той последва Никол нагоре по стълбата.

Джени се обърна към близнаците, изгледа ги заплашително, плесна силно с ръце и ги накара да вървят горе, като че пъдеше пилци.