Джуд Деверо
Никол (16)

Глава шестнадесета

Яркото утринно слънце блестеше в хилядите огледала на втвърдилия се сняг и бодеше възпалените очи на Клей. Болката го пронизваше най-вече в главата, там сякаш се бяха струпали всички възможни гадости. Тялото му като че бе натежало с един тон, едва го мъкнеше. Всяко движение бе истинско усилие — наведе се да вземе шепа сняг, за да разкваси обложения език и едва се изправи.

Но много по-отвратителен от режещата болка в главата и от бунтуващия му се стомах бе споменът за тази сутрин. Беше се събудил до Бианка! Отначало остана само загледан в нея, сили нямаше да помръдне, толкова силно го цепеше глава, не му идваше никаква ясна мисъл.

Тогава Бианка бързо отвори очи, изписка ужасено, като го видя, седна в леглото и притегли завивката чак до брадичката си. „Чудовище! Мръсно, отвратително животно!“ — го бе нарекла тя и след това му разказа как я завлякъл в леглото си и я изнасилил.

Клей я слушаше вяло, а като свърши, само се изсмя. Не му се вярваше да е бил чак толкова пиян.

Но когато Бианка стана от леглото, на чаршафа имаше кръв. Кръв имаше и по нощницата й. Преди Клей да може да каже нещо, Бианка заяви възмутено, че тя е дама и не ще остави да я третира като курва. Ако забременее, Клей е длъжен да се ожени за нея.

Клей стана от леглото и бързо се облече. Единствената му мисъл бе да избяга колкото е възможно по-далеч от тази жена…

И ето сега седеше на поляната, която бяха сътворили заедно с Джеймс и Бет, и се опитваше да си спомни нещо от изминалата нощ… Сигурно е бил ужасно пиян, за да посегне на Бианка. Но на сутринта нищо не помнеше… Какво се случи, след като излязоха от дома на Никол?

Всъщност, безпокоеше се най-вече за Никол. Какво ще стане, ако Бианка забременее? Той бързо прогони тази мисъл от главата си.

— Клей? — извика Никол. — Ти ли си? — Той скочи усмихнат, за да я посрещне.

— Ти изобщо не определи по кое време ще се срещнем… О, Клей! Изглеждаш ужасно! Очите ти… Не са добре…

— Да бяха само очите — каза той прегракнало и протегна ръце към нея.

Никол дойде близо до него, спря и се намръщи:

— А и миришеш точно толкова лошо, колкото изглеждаш!

Той направи гримаса:

— Кой твърдеше, че любовта е сляпа?

— Сляпа да, но има обоняние! Седни да си починеш! Или по-добре запали огъня в пещерата. Донесла съм нещо за ядене. Снощи ти почти нищо не хапна.

— Моля ти се, не ми споменавай за снощи! — простена той.

Един час по-късно, след като бяха закусили и в малката пещера бе станало приятно топло, Никол се съгласи да разговарят. Бе метнала върху краката им едно одеяло и се бе облегнала на каменната стена. Но още не можеше да се отпусне, за да позволи на Клей да обгърне с ръка раменете й.

— Почти не заспах миналата нощ — започна тя. — Не ми излизаше от ума това, което ти ми разказа за Бианка и нейните роднини. Искаше ми се да ти вярвам, но някак си… трудно ми беше. За мене има само едно ясно нещо: женен си за мене, а живееш с нея. Излиза така, като че искаш и двете ни…

— Наистина ли мислиш така?

— Опитвам се да не го вярвам. Но зная колко силно е обаянието на Бет върху тебе. Може би изобщо не осъзнаваш колко много обичаш дома си. Снощи ти каза, че си готов да напуснеш всичко и да заминеш на Запад. Но само преди известно време ти си бил готов да отвлечеш една жена само защото е приличала на стопанката на този дом…

— Ти си ми по-скъпа от плантацията.

— Надявам се, че е вярно — прошепна тя. Очите й бяха големи, тъмни и влажни. — Надявам се, че съм ти толкова скъпа.

— И все пак продължаваш да се съмняваш в мене, така ли? — Пред очите му изникна образът на Бианка в леглото му, кървавото петно на нейната девственост върху чаршафа… Дали Никол наистина няма право, като не му вярва? Той погледна към малката ниша в стената, където стоеше стъклената сфера, стана и я взе. — Зная, че тогава бяхме още деца и не познавахме живота, но никога не сме пристъпвали клетвите си…

— Понякога невинните клетви са най-истински — каза Никол усмихната. Тя отиде до него и сложи ръка върху неговата.

Стъклото бе заключило завинаги сребърната катеричка, докосвана от пръстите на Бет. Никол никога нямаше да може да влезе в омагьосания свят на неговата младост…

— О, Клей! Толкова те обичам! — възкликна тя. — Вината съм те обичала и винаги ще те обичам!

Той внимателно остави стъклото обратно на мястото му. Изобщо не забеляза с какъв съсредоточен поглед го наблюдава Никол. Обърна се и я притегли на гърдите си.

— През пролетта можем да тръгнем. Непрекъснато вървят кервани на Запад. Ще тръгнем в различно време, за да не се разбере, че отиваме заедно…

Клей продължи да й излага плановете си, но Никол не го слушаше. До пролетта има месеци. Пролетта е времето, когато земята възкръсва за живот, когато се сее… Ще може ли Клей да остави всичко, да зареже хората си, които зависят от него?

— Трепериш — каза той. — Студено ли ти е?

— Мисля, че е от страх — отвърна тя тихо.

— Нямаш основания да се страхуваш! Най-лошото е вече минало.

— Дали наистина е така, Клей?

— Замълчи! — каза той и затвори устните й с целувка.

Бе минало много време, откакто бяха за последен път заедно. Живееха разделени след забавата у Бейкъс… Каквито и основания да имаше Никол да се страхува, всичко се изпари като дим, когато я целуна. Ръцете й се обвиха около врата му и тя придърпа лицето му по-близо до своето… Бе изгладнял за нея, жадуваше за сладкия й нектар, за да отмие следите от нощта с Бианка…

— Клей? — трепна Никол. — Лошо ли ти е?

— Не. Просто препих снощи. Стой, стой така! — Той я притисна към себе си. — Толкова си нежна! Ти си топла и жива, а моят свят е изпълнен с привидения… — Той целуна врата й. — Искам да забравя всичко!

— Да — шептеше тя, — да.

Клей я повлече със себе си върху одеялото на пода. Бе станало топло и миришеше приятно на горели дърва. Никол го желаеше трескаво, но Клей не бързаше. Той бавно разкопча меката вълнена рокля и пъхна ръка под нея, за да погали гърдите й.

— Колко ми липсваш! — промълви той, следвайки с устни ръката си.

Никол трепереше като в треска. Пред очите й се появиха цветни кръгове. Искаше да разкопчае жилетката му, но не съзнаваше какво прави, устните и ръцете му я зашеметяваха, не можеше да мисли и за най-простото нещо, ръцете не й се подчиняваха.

Развеселен от несръчността й, Клей се отдръпна от нея, и се справи сам с копчетата. Очите й бяха затворени, плътните й гъсти мигли лежаха като тъмна ивица върху лицето й. Той погали бузата й и проследи с пръст очертанията на устните й… Обожанието му прерасна в лудо желание. Бързо хвърли всички дрехи от себе си.

Никол лежеше по гръб, с подпряна на едната ръка глава и гледаше отраженията на пламъците по неговите мускули. Прокара треперещи пръсти по гърба му. Клей се извърна към нея — гол, целият светло злато и тъмен бронз.

— Красив си — прошепна тя и се усмихна.

Той я целуна отново, смъкна роклята й надолу и сграбчи гладкото тяло. Опипваше го, изучаваше го, като че беше нещо непознато.

— Клей — простена тя и се впи в него, зашеметена и подлудяла от все по-бързите жадни тласъци на тялото му в нея. — Клей…

Докато най-после всичко се превърна в едно огромно огнено слънце, тя извика дрезгаво и падна на гърдите му, изнемощяла, люлееща се бавно от вълните на кръвта, пулсираща в цялото й тяло.

 

 

— Значи да сме наясно, госпожо! — Едрият млад мъж умело изстреля точно в краката й кафявата си тютюнева плюнка. — Искате да ви направя бебе, нали така? Не искате да ви дам някое от моите, дето сме ги народили, а да ви измайсторя ново, така ли?

Бианка стоеше с изправен гръб пред него, полагайки усилия да издържи погледа му. Не се бе наложило да пита и да разпитва дълго — веднага й посочиха Оливър Хаутърн, човек, готов на всичко, стига жената да е добра, и човек, който умее да си държи езика зад зъбите. Първоначално мислеше да му предложи пари, за да отведе Никол във Франция, но Хаутърн не бе човек като Саймънсови, надали би извършил престъпление.

След несполучливия си опит да накара Клей да спи с нея, Бианка реши, че трябва да предприеме нещо в тази насока, ако не иска да претърпят крушение всичките й планове и надежди за бъдещето. Не след дълго Клей щеше да разбере, че всъщност не го държи в ръцете си с изфабрикуваната заплаха за Никол. Необходимо й е да роди! Независимо как ще се уреди това.

— Да, мистър Хаутърн. Искам да имам дете. Осведомих се за семейството ви и изглежда сте много плодовити…

— О, осведомихте се, така ли? — ухили се той, оглеждайки я така, като че ще я купува. Пълнотата на младата жена не го отблъскваше, напротив, той обичаше едрите, със здрав гръб, пъргави и да не се жалят в кревата… Тази жена обаче май не бе от игривите, надали се бе и опитвала някога, та това го притесняваше.

— Значи така, решили сте, че тия Хаутърнови, макар че не умеят да гледат тютюн, поне деца могат да правят, така ли?

Тя кимна кратко. Колкото по-малко разговаря с него, толкова по-добре.

— Естествено, от вас се очаква да пазите тайна. Пред обществото аз никога не ще призная, че съм ви виждала. Очаквам и от вас да се държите така.

Оливър я разглеждаше развеселен. Беше набит, як мъж, с малко крива усмивка — единият му преден зъб бе отчупен. На него тази работа му се виждаше невероятна — застанала жената и му предлага пари да я оправи! По-право да я оправя дотогава, докато забременее… Сякаш е разплоден жребец и му водят кобила. Виж ти, как могат да се печелят пари…

— Ясно, мадам! Както кажете вие, така ще е. Ще се правя, че не съм виждал нито вас, нито детенцето. Но трябва да ви предупредя: моите и шестте като че са ми откъснали главата.

Точно така му се пада на Клей! Ще трябва да признае за свое дете, което явно прилича на друг. Детето ще е набито и ниско, да видим тогава какво ще каже Клей със своите дълги източени крайници.

— Така, разбрахме се! — каза Бианка и на лявата й буза се появи трапчинката. — Можете ли да се срещнете с мене утре в три часа зад работилницата за дъбене на кожи в плантацията Армстронг?

— Армстронг ли казахте? Какво, да не би Клей да го няма в правенето на деца?

Бианка настръхна.

— Нямам намерение да отговарям на каквито и да било въпроси. Спестете си любопитството!

— Дадено! — изстреля Оливър и се озърна предпазливо. Намираха се на един страничен път, на около четири мили от плантацията Армстронг. Бианка бе посочила мястото в бележката, изпратена до него. Той протегна ръка и докосна рамото й, но тя отскочи като опарена:

— Не ме докосвайте! — Обърна се рязко и бързо се отдалечи.

Оливър гледаше след нея, смръщил чело. Дамата бързо изчезна зад завоя, където я очакваше карета. „Шантава работа!“ — помисли си той. Не ти дава да я пипнеш, а иска да забременее. Отнася се с него така, като че е отвратителен, а пък му определи среща за утре, за да я чука! Луда жена! Само при мисълта за това кръвта му кипваше, той се размърда неспокойно, панталонът му стана нещо тесен при оная работа… О, той не е от тия, дето придирват много-много! На харизан кон зъбите се не гледат! А току-виж се намерили и други такива госпожи да искат той да им свърши работа, като мъжете им не ги бива… Може пък е това да си изкарва прехраната, а тютюна да върви по дяволите! Оливър Хаутърн изпъна рамене и си тръгна за дома.

През следващите седмици Никол се поуспокои, макар че не беше щастлива. Клей се срещаше често с нея на поляната край реката. Бяха радостни срещи, пълни с любов и планове за предстоящото пътуване на Запад. Мечтаеха си като деца: каква ще бъде къщата, колко спални ще има, колко деца ще си родят, как ще ги кръстят… Чудеха се кога да посветят близнаците и Джени в тези планове, защото се разбираше от само себе си, че и те ще тръгнат с тях на Запад.

Беше краят на февруари. Небето бе настръхнало в тъмни облаци, сигурно пак щеше да вали сняг. Изведнъж светкавица продра небето и гръмотевицата веднага тресна, сякаш падна в самата къща.

Никол изпищя и залюля отчаяно глава.

— Защо се плашиш толкова? — притече се Джени. — Нали е само буря?

Никол остави ръкоделието в кошницата, нямаше смисъл да продължава. Всяка буря я запокитваше отново и отново в онази нощ, в която изгуби дядо си.

— Нервна си, защото не можеш да се срещнеш с Клей.

Никол я изгледа смаяна.

— Няма защо да ми разказваш какво става помежду ви — разсмя се добродушно Джени. — Чета всичко по лицето ти. Все чаках да ми кажеш, когато сама решиш, че му е дошло времето.

Никол седеше на столче пред огнището.

— Ти си толкова мила и търпелива с мене.

— Не, ти си търпеливата! — изсумтя Джени. — Друга жена никога не би се примирила с това, което Клей прави с тебе.

— Има си причини — започна Никол.

— Причини! Мъжете винаги си намират причини, когато става дума за някоя жена. — Джени рязко млъкна. — Не би трябвало да ти говоря така, но съм убедена, че в тази работа се крие нещо! Какви причини може да има Клей, та да се среща със съпругата си тайно, като че ли е някоя от ония жени, от Бостън…

Никол се усмихна.

— Някой ден, когато заживеем заедно и го виждам всеки ден, може да си спомням с умиление за времето, когато се срещахме като влюбени…

— Казваш го, но не го вярваш, както и аз! Сега ти би трябвало да си си в Ейръндел хол, да управляваш къщата си, а не тази тлъста…

Отново блесна светкавица, гърмът падна някъде наблизо. Никол замижа и се хвана за сърцето.

Джейн скочи и дрехата, която кърпеше, падна на пода.

— Какво става, Никол?! Съвсем побеля! — прихвана Никол около раменете и я отведе обратно на стола. — Седни сега и си поеми дъх. Ще запаря чай. И ще ти сложа вътре глътка бренди.

Никол седна, но не можеше да дойде на себе си. Клоните на едно дърво биеха по покрива, вятърът проникваше през рамките на прозорците и завесите се издуваха. В тези светкавици навън, в този черен мрак, там беше ужасът…

— Вземи — каза Джени и й подаде чаша димящ чай. — Изпий го и веднага в леглото!

Никол се опита да се успокои. Усети топлината на брендито по тялото си, но нервите й останаха опъната до скъсване.

Когато се чу първото похлопване на вратата, Никол подскочи така, че разля половината чай на полата си.

— Клей ще да е — каза Джени усмихната и й донесе кърпа. — Той знае колко се боиш от бурята и е дошъл да бъде с тебе. Хайде, избърши се и се усмихни, да си хубава за него.

С треперещи ръце Никол попи чая от вълнения плат и опита да се усмихне приветливо в очакване да се появи Клей.

Джени отвори вратата усмихната, но в бойна готовност да заяви на Клей какво мисли тя за мъже, които пренебрегват съпругите си. Ала мъжът, застанал на вратата, не беше Клей. Беше дребничък, слабоват, с рядка руса коса, нападала на клечки по яката на зеления му кадифен жакет. На врата му бе завързан бял копринен шал, стигащ чак до брадичката му. Имаше малки очи и остър нос — като че реже с него — и малка, пухкава уста.

— Това ли е домът на Никол Куртален? — попита той, отметна глава назад, опитвайки се да изгледа някак отвисоко Джени, което разбира се, бе невъзможно — Джени стърчеше няколко сантиметра над него.

Говореше с толкова силен акцент, че Джени едва разбра въпроса му. А и това име, дето го каза…

— Жено! — извиси глас раздразнено човекът. — Няма ли сте или сте тъпа?

— Джени! — подвикна Никол тихичко, за да я отстрани. — Аз съм Никол Куртален Армстронг.

Мъжът спря очи на Никол и каза с малко по-любезен тон:

— О, значи вие сте нейната дъщеря. — Той се обърна и тръгна отново навън в мрака.

— Този пък кой е? — опули се Джени. — Нищо не му разбирам. Знаеш ли го?

— Не съм виждала този човек никога досега. О, Джени! С него има някаква жена!

Двете излязоха навън. Никол подхвана жената от едната страна, мъжът я подкрепяше от другата, а Джени грабна куфара от земята и тръгна след тях.

Настаниха жената в едно кресло пред камината. Джени сипа веднага чай и бренди в една чаша, Никол отиде до раклата и извади плътен юрган. Джени подаде чая на изтощената жена и се вгледа по-спокойно в лицето й. Като че ли виждаше Никол, но по-възрастна. Кожата на лицето бе гладка, бистра и светла, да не говорим за устните — тях никой не би могъл да сбърка, странна комбинация от невинност и страст. И очите приличаха по форма и цвят на тези на Никол, само че бяха някак си празни, без израз.

— Ей сегичка ще се сгреете — каза Никол и покри коленете на жената със завивката. Погледна към Джени и се стъписа от изражението на лицето и, Никол обърна изплашени очи към жената, пред която все още стоеше коленичила, и когато позна любимите черти, очите й се напълниха със сълзи. Тя прехапа устни, сълзите се стекоха по бузите й, нямаше сили да проговори…

— Мама — прошепна тя. — Мама…

Никол се наведе и зарови лицето си в скута на жената.

Джени видя как гостенката не реагира нито на думите на Никол, нито на нейната близост.

— Аз се надявах… — започна мъжът, — надявах се, че ще дойде на себе си, когато види дъщеря си.

Тези думи бяха обяснението за празния поглед на тази жена. Джени осъзна, че това са очите на човек, който няма желание да види нищо повече в живота си.

— Можем ли да я сложим да си легне? — попита мъжът.

— Разбира се! — разпъргави се Джени и коленичи до момичето. — Никол, майка ти е много уморена. Нека да я качим горе и я сложим в леглото.

Никол се надигна безмълвно. Лицето й бе обляно в сълзи, очите й не се откъсваха от майка й. Като в транс тя помогна да я качат на втория етаж, разсъблякоха я двете с Джени, без дори да усетят, че майката не бе промълвила нито дума.

Джени се върна долу, приготви чай и резени, намазани с масло, шунка и сирене и ги предложи на младия човек.

— Аз мислех, че и двамата й родители са загинали…

Мъжът поглъщаше гладно хляба, не можеше да се откъсне от яденето.

— Баща й загина… Видях като го гилотинираха… — Той дъвчеше усилено и не забеляза Никол, застанала на стълбата. Тя изхълца и протегна ръце към него. — Да, и баща ми, и аз гледахме екзекуцията. Всички хора ходеха да гледат, тогава в Париж нямаше нищо друго за гледане… Така поне забравяхме, че сме гладни и нямаме какво да ядем. Колко пъти баща ми се връщаше вкъщи, той беше обущар, разправяше ни какво е станало, казваше, че е жалко да се затриват такива красиви жени… Възмущаваше се, той си беше такъв, че е позор да виждаш най-красивите глави на Франция да се търкалят в коша…

— Вие не можете ли да внимавате малко е приказките! — сопна се Джени, хванала покровителствено Никол за рамото.

Младият човек бе вдигнал на светлината гърненце с горчица.

— Дижонска! — възкликна той. — Приятно е да видиш нещо френско в тази варварска страна.

— Кой сте вие? Как спасихте майка ми? — промълви Никол с променен глас.

Той си взе парче сирене, намаза го обилно с горчица и се усмихна.

— Аз съм вашият втори баща, дъще. Майка ви и аз сме съпружеска двойка. — Той стана и се ръкува с нея: — Аз съм Жерар Готие, сега вече член на великата фамилия Куртален.

— Куртален? Аз мислех, че това е моминското име на Никол.

— Именно — каза Жерар и се върна обратно на стола си. — Една от най-старите, най-богатите и най-могъщи фамилии на Франция. О, трябваше да видите стария господин, бащата на жена ми. Видях го веднъж, когато бях още дете. Беше човек-планина, толкова висок и навярно толкова силен. Чувал съм, че дори кралят треперел от него, когато се разгневи.

— О, кралят се разтреперваше и от най-обикновени хора — каза Никол горчиво. — Моля ви, разкажете ми как срещнахте майка ми!

Жерар хвърли към Джени презрителен поглед и продължи:

— Та, както ви казах, баща ми и аз отидохме при гилотината да гледаме екзекутирането. Адел, вашата майка, вървеше след баща ви. Бе толкова красива, толкова царствена! Носеше рокля от тънък бял лен, снежнобял, приличаше на ангел с нейните черни коси. Зяпачите замлъкнаха. Просто си личеше, че баща ви се гордее с нея. Ръцете им бяха вързани на гърба, не можеха да се докоснат, но се поглеждаха, разменяха си погледи, да ти дожалее чак как тези двама красавци се обичат. Баща ми, казах ви какъв човек беше, ме ръгна в ребрата и каза, че не може да стои и да гледа как ще убият такова красиво създание. Опитах се да го спра, но… — Жерар сви рамене. — Баща ми вече си бе наумил нещо…

— Но как я спасихте? Как успяхте да стигнете до нея?

— Не мога да кажа. Настроените на тълпата се менеше, беше различно всеки ден. Ту плачат, като се търкулнат главите, ту крещят от радост… Като че ли това зависеше от времето, дявол да го вземе! На този ден хората нещо се бяха разтъжили, също както и баща ми. Видях как той си проправи път сред множеството, хвана Адел за въжето, с което бяха вързани китките й и я затегли между зяпачите.

— А стражата?

— О, на хората им се хареса онова, което стори баща ми, втурнаха се да го защитават. Стражата се опитваше да се провре след него, но хората се скупчваха, пречеха им, проправяха пътеки в друга посока… — Жерар млъкна, усмихна се и изпи жадно голяма чаша вино. — Аз бях застанал на един зид и всичко можах да видя. Да се чуди и мае човек! Хората просто упътваха стражите в различни посоки, а в това време баща ми заведе Адел съвсем спокойно в нашата обущарница.

— Вие сте я спасили! — прошепна Никол и впери очи в скута си. — Как бих могла да ви се отблагодаря!?

— Вие можете да се грижите за нас — каза Жерар бързо. — Изминахме дълъг път.

— Всичко, което притежавам, е ваше — каза Никол. — Предполагам, че сте много уморени и бихте искали да си починете.

— Един момент! — намеси се Джени. — Това не е цялата история. Какво стана с майката на Никол, след като баща ви я спаси? Защо напуснахте Франция? И откъде разбрахте къде живее Никол?

— Коя е тази жена? — изпъчи се Жерар. — Не ми е приятно прислугата да се държи така с мене! Моята съпруга е херцогиня де Левру!

— Революцията премахна всички титли — отвърна Никол. — В Америка всички са равни, а Джени е моя приятелка.

— Много жалко! — каза той, докато оглеждаше простичко наредената стая. Изведнъж се прозя и се надигна от масата. — Много съм изморен. Има ли в къщата ви прилична спалня?

— Не зная дали е прилична, но можем да ви предложим място за лягане! — каза Джени с враждебен тон. — На тавана спят близнаците и ние, трите жени. В мелницата оттатък има няколко свободни легла.

— Близнаците? — попита Жерар, докато разглеждаше с изненада роклята от финия вълнен плат на Никол. — Колко са големи?

— На шест.

— Не са ваши деца, така ли?

— Аз ги гледам.

Той се усмихна.

— Добре. Явно, ще трябва да се задоволя с мелницата. Не бих искал децата да ме будят.

Никол понечи да вземе наметката си, но Джени я спря.

— Върви при майка си и виж дали не й трябва нещо. Аз ще се погрижа за него.

С усмивка на благодарност Никол пожела на Жерар лека нощ и се качи на горния етаж. Намери майка си заспала. Бурята бе утихнала, от небето се сипеше бавно едър сняг. Взе топлата ръка на майка си в своите ръце и се унесе в спомени. Видя отново пред себе си красивата стройна жена — отиваха на бал в двореца. Парфюмирана и блестяща, тя вдигна дъщеричката си и я завъртя… Майка й… Красивата й майка, която вечер й четеше приказка… Колко я люлееше на люлката… А когато Никол стана на осем, майка й поръча на двете еднакви рокли. Колко се смяха, когато кралят се пошегува и попита дали не са близначки. Адел просто не остаряваше…

— Никол! — подвикна Джени. — Няма защо да седиш цяла нощ край леглото й. Май тя има нужда от покой.

— Аз няма да я смущавам.

— Да, но не можеш и да й помогнеш. Ако не спиш цяла нощ, утре пък съвсем няма да можеш да й бъдеш полезна.

Никол знаеше, че Джени има право. Но имаше чувството, че майка й може отново да изчезне. С огромно нежелание тя се надигна, целуна я и тръгна към леглото си.

Час преди зазоряване цялата къща бе разбудена от ужасяващи писъци, викове на ужас и стенания. Близнаците хукнаха разплакани към Джени, Никол изтича при майка си.

— Maman, аз съм! Никол! Никол! Твоята дъщеря. Maman, моля те, успокой се, та си в безопасност!

Разширените от ужас очи на жената показваха, че до нея изобщо не достигат думите на Никол. Тя й говореше на френски, но думите й нямаха никакво въздействие. Майка й крещеше от страх, крещеше сякаш я разкъсваха на парчета.

Близнаците закриха с ръчички уши и се скриха в диплите на фланелената нощница на Джени.

— Доведете господин Готие! — извика Никол, като напразно се опитваше да задържи ръцете на Адел, която се боричкаше отчаяно с дъщеря си.

— Тука съм — каза Жерар. — Знаех си, че ще се разбуди така. Адел — извика той остро. Когато тя изобщо не реагира, я плесна силно по лицето. Тя моментално млъкна, премигна няколко пъти и рухна в ръцете на Жерар, хълцайки. Той я подържа малко така, после отново я сложи да легне. — Сега ще спи още около три часа — каза той, изправи се и тръгна обратно към вратата.

— Господин Готие! — повика го Никол. — Положително може да се направи нещо! Не можете просто да си тръгнете и да я оставите сама!

Мъжът се обърна и погледна Никол усмихнат.

— Нищо не можете да направите. Майка ви не е с всичкия си! — Той сви рамене, като че това му е вече безразлично, и тръгна да излиза.

Никол грабна трескаво робата си от закачалката и се втурна след него.

— Не можете просто да заявите това и да си тръгнете! — проплака тя. — Майка ми е преживяла ужасни неща. Ако се посъвземе и се почувства по-сигурна в новата среда, положително ще възвърне разума си!

— Положително надали. Но може би.

Джени слезе след тях, близнаците не пускаха все още полите й. Разбра се, че трябва да отложат този разговор за по-късно. Да изчакат закуската, та близнаците да излязат навън.

Докато Джени нареждаше масата, Никол се обърна отново към Жерар:

— Моля ви, разкажете ми какво стана с майка ми, след като вашият баща я спаси?

— Всъщност тя никога не е била по-добре — каза той простичко. — Всички си мислеха, че е много храбра, вървейки с вдигната глава към ешафода. Всъщност тя отдавна е загубила разсъдъка си. Прекарала месеци в затвора, всеки ден е трябвало да гледа как извеждат приятелите й един след друг, за да ги обезглавят. Просто в един момент умът й е отказал да приеме, че и нея я очаква същата участ.

— Но по-късно? Когато е била вече в безопасност? — Никол не питаше, а сякаш умоляваше. — Не се ли поуспокои?

Жерар разглеждаше задълбочено ноктите на ръцете си.

— Баща ми не е трябвало да я спасява! Изложихме се на голяма опасност, защото скрихме в къщата си една аристократка. В деня, когато баща ми я спаси от ешафода, тълпата бе на негова страна, но по-късно всеки би ни предал на Трибунала. Майка ми всяка нощ плачеше от страх. Писъците на Адел будеха съседите. Вярно, те не казаха на никого, че крием чужда жена, но ние непрекъснато се питахме колко ли време ще издържат да не получат наградата, обещана за залавянето на херцогинята.

Жерар сърбаше кафето, което Джени му бе поднесла, и гледаше изпитателно Никол. В светлината на утрото тя бе особено хубава, кожата й бе свежа, сякаш окъпана в роса. Тя го слушаше с блеснали от вълнение очи. Харесваше му това напрегнато очакване в погледа й…

— Когато научих, че старият херцог е бил заклан от въстаниците — продължи Жерар — отидох в мелницата, където се е крил. Исках да разбера дали е останал още някой от семейството. Жената на мелничаря ми разказа всичко, как убили и мъжа й заедно с херцога. Опита се да скрие, но полека-лека ми призна, че Адел има дъщеря, която е избягала в Англия. И когато решихме с разтревожените ми родители да махнем и Адел от Франция…

Никол стана и отиде до огнището.

— Не сте имали друг избор. Или е трябвало да я предадете на Комитета, или да я изведете от страната, под чуждо име, естествено.

Жерар се усмихна. Доведената му дъщеря бързо съобразяваше.

— Да, а има ли по-добро прикритие от истината? Венчаха ни набързо и тайно заминахме на меден месец в чужбина. В Англия намерих господин Мейлисън, той ми разказа, че сте работили при дъщеря му и че двете сте заминали за Америка. Мейлисън беше голям чудак — продължи Жерар. — Изприказва ми ги едни, и половината не му повярвах! Била сте омъжена за съпруга на дъщеря му. Много се чудех. Позволено ли е в тази страна човек да води две жени?

Джени изпръхтя предупредително, преди Никол да му отговори каквото и да е.

— Клейтън Армстронг сам създава законите в своите земи! — каза Джени презрително.

— Армстронг? Да, точно това беше името, което спомена Мейлисън. Той ли е вашият съпруг? По работа ли пътува?

— По работа! — заяде се Джени. — Хубаво щеше да е, ако пътува по работа. Не, Клей живее на отсрещния бряг в една голяма къща с една още по-голяма мръсница, докато съпругата му трябва да живее сама в тази колиба!

— Джени! — Гласът на Никол прозвуча остро. — Прекаляваш!

— Добре де, аз прекалявам, а ти пък премълчаваш. Само да поиска Клей нещо от тебе, ти клякаш и започваш: „Да, Клей! Моля те, Клей. Както ти кажеш, Клей!“.

— Джени! Не желая да слушам повече! Имаме гостенин, забрави ли?

— Нищо не съм забравила аз! — Джени им обърна гръб и бързо отиде към огнището.

Сетеше ли се за Клей и за начина, по който се бе отнесъл с Никол, побесняваше. Вече не знаеше дали трябва да се сърди повече на Клей и неговото поведение, или на Никол, която приемаше толкова спокойно всичко това. Джени имаше чувството, че Клей не заслужава Никол, че е време тя да сложи край на този брак и да си потърси друг мъж. Но споменеше ли само подобно нещо пред Никол, приятелката й просто отказваше да я слуша и заявяваше, че вярва на Клей и го обича…

Мислите й бяха прекъснати от острите писъци, пронизващи цялата къща. Бе страшно да слушаш — викове на безкраен ужас, идващи от свят, в който не можеш да протегнеш ръка за утеха. Никол и Джени стояха като вкаменени.

Бавно, с уморен поглед Жерар се надигна от масата.

— Плаши я новата обстановка. Щом посвикне с нея, все по-рядко ще плаче… — Той тръгна към стълбата.

— Смятате ли, че ще ме познае някога? — попита Никол.

— Кой би могъл да каже?! Имаше един период, в който изглеждаше напълно нормална, но напоследък непрекъснато я е страх. — Той отново сви рамене и се качи горе. Само след няколко секунди виковете заглъхнаха.

Никол тихичко също се качи горе. Жерар седеше на крайчеца на леглото, обвил с ръка раменете на Адел. Тя се бе вкопчила в него и въртеше безумни очи наоколо. Като видя Никол, очите й станаха още по-големи, но тя не издаде нито звук.

— Мамо — каза Никол. — Аз съм, твоята дъщеря Никол… — Говореше бавно и весело. — Помниш ли зайчето, което татко ми подари? Зайчето… помниш ли как избяга, как го търсихме?

Очите на Адел като че се поуспокоиха и загледаха съсредоточено Никол. Тя взе ръката на майка си в двете си ръце и продължи:

— Помниш ли ти какво направи? Помниш ли като пусна три зайчета вместо онова, изгубеното? Помниш ли как дядо ви се смя, че си играете като деца двамата?

— Той организира лов — прошепна Адел. Гласът й бе дрезгав от викането.

— Да — прошепна Никол, докато сълзите замрежваха погледа й. — Помниш ли? Кралят дойде тогава на гости… Потеглиха на лов, като цяла армия… Не си ли спомняш?

— Ние бяхме войници — каза Адел.

— Да! Ти ме облече в дрехите на братовчед ми, а ти и няколко от придворните дами се облякохте като войници…

— Помня… — Адел бе изцяло пленена от спомена. — Имахме руло за вечеря…

С облени в сълзи страни Никол се взираше очаквателно в майка си.

— Никол! — каза Адел остро. — Каква е тази ужасна рокля? Една дама никога не носи вълна! Освен ако играе в някой пасторал… Веднага да облечеш нещо копринено, някаква лека рокля от папилон! Махни тази овча вълна!

— Да, maman! — каза послушно дъщерята и целуна майка си по бузата. — Гладна ли си? Искаш ли да ти донесат нещо в стаята?

Адел се облегна на стената зад матрака, като че напълно забравила присъствието на Жерар. Той предпазливо отмести ръката си.

— Изпрати ми нещо леко! Използвай днес синьо-белия лиможки порцелан. След като хапна ще си почина, а после ми изпрати главния готвач, искам да обсъдим менюто за следващата седмица. Кралицата сигурно ще ни посети, иска ми се да поднесем нещо особено… О! Ако дойдат онези италиански артисти, кажи им, че ще ги видя по-късно… Ще трябва да се срещна и с градинаря. Заради розите… Толкова много задължения имам, а съм много изморена… Никол, мислиш ли, че можеш малко да ми помогнеш?

— Разбира се, maman! Сега си почини, само ще ти донеса нещо за ядене. Ще поговоря и с градинаря…

— Вие й действате успокоително — каза Жерар. — Не съм я виждал отдавна толкова жизнена.

Никол шеташе из стаята привидно спокойна. Но чак свят й се виеше от тревога. Ето че майка й продължава да живее в един свят, в който пъргаво припкат насам-натам слугини и камериерки, които нямат друга работа, освен да се въртят около нея, да я събличат, да я обличат… Никол бе твърде малка и не бе имала време да свикне с този абсурден свят на безделие и леност. Но се съмняваше, че майка й някога ще може да заживее по друг начин.

Тя откачи от стената един тиган и започна да разбива яйцата за омлета.

„О, Клей! — помисли си тя, напрегнато бъркайки яйцата в купата. — Как бих могла да тръгна с теб на Запад?“

Никол изтри сълзите с опакото на ръката си. Сега майка й е тук. И има нужда от нея. Джени има нужда от нея. Близнаците… Тя отговаря за Айзък… Жерар и Адел, всички зависят от нея…

Има ли право да се самосъжалява? Не би ли трябвало да е благодарна, че не е самичка на този свят?!

Силното тропане от горния етаж й извести, че Адел губи търпение и очаква храната си.

В този миг вратата широко се отвори и студеният вихър връхлетя в стаята.

— Прощавай, Никол! — каза Айзък. — Не знаех, че имаш гости. Дойде човек с новите сита. Искам да ги видиш.

— Идвам веднага, Айзък! Сега свършвам!

— Човекът каза, че няма много време. Подушвал снежна буря. Искаше преди това да иде и до мелницата на Бейкъс…

От горния етаж се разнесе още по-силно чукане.

— Никол! — извика Адел остро. — Къде е камериерката ми? Какво стана със закуската? Никол!

Никол бързо подреди омлета на една табла и хукна покрай Айзък нагоре по стълбата.

Адел изгледа простата плетена табла от върбови пръчки, кафявата глазирана чиния и омлета с разтопено сирене отгоре.

— Какво е това? — Тя държеше препечената филийка с два пръста — Хляб? Селски хляб? Предпочитам кифлички.

Преди Никол да каже и дума, Адел хвърли филията в омлета си.

— Върни това на готвача и го предупреди! Втори път да не ми изпраща такава проста храна! — Тя взе каничката с чай и бавно изля чая върху плетения поднос. Чаят потече върху чаршафите.

Никол изведнъж осъзна колко е уморена. Тези чаршафи ще трябва да се перат. На ръка… Трябва да се направи нещо за закуска. Трябва да убеди майка си да хапне… Само дано не започне да крещи отново! И Айзък я чака в мелницата.

Тя отнесе мокрия поднос долу.

— Никол! — Джени едва не събори Айзък, когато се втурна в стаята. — Близнаците са изчезнали! Казали на Люк, че ще бягат, не искали да живеят с лудата дама. О, Никол!

— Защо Люк не ги е спрял? — Никол тръсна подноса на кухненската маса. Адел започна отново да тропа по пода.

— Помислил, че е някаква шега. Той не знаел при нас да има някаква луда дама.

Никол вдигна безпомощно ръце.

— Айзък, събери другите и да тръгваме да ги търсим! Ще замръкнат някъде! — Тя се обърна към Жерар. — Бихте ли занесли нещо за ядене на майка ми?

Той вдигна едната си вежда:

— Боя се, че такава женска работа е под достойнството ми.

— Това вече е безобразие!

— Джени! — възпря я Никол. — Близнаците сега са по-важни. Аз ще й занеса малко хляб и сирене. Ще трябва да се задоволи с това. Тръгвайте, а аз ще ви последвам веднага! Моля те, Джени! — каза тя, когато видя какви погледи мята Джени на Жерар. — Имам нужда от твоята помощ! Малко ли ядове имам?

Джени и Айзък излязоха, а Никол сложи малко хляб и сирене и друг поднос. Адел продължаваше ожесточено да тропа. Никол не забеляза как Жерар я наблюдаваше, опрян на един от долапите.

Изпита угризения на съвестта, когато тръсна подноса в скута на майка си. По очите й видя колко е наскърбена. Още по-тягостно бе, че се налага да остави майка си сама, но нямаше как. Трябваше да приберат близнаците.

Тя излезе от къщата и започна да вика децата по име. Видя ги как тичат през двора към нея.