Нора Робъртс
Пристанище за мъже (8)

Седма глава

Кам се взираше навъсено в пълния кош с розови чорапи и гащета, когато телефонът иззвъня. Добре знаеше, че чорапите и бельото бяха бели, когато ги напъха в пералнята. Сега бяха розови като великденски яйца.

Може би просто изглеждаха така, защото бяха мокри.

Измъкна ги, за да ги набута в сушилнята, видя червения чорап, скрит сред розовото, и оголи зъби.

Филип, зарече се мислено, е мъртвец.

— Майната му! — Нахвърли ги вътре, рязко включи центрофугата и отиде да вдигне телефона.

Тъкмо навреме си спомни да намали звука на портативния телевизор в ъгъла на плота. Не че наистина го гледаше, а и определено не обръщаше никакво внимание на страстите и изневерите в късния сутрешен сапунен сериал.

Беше го включил току-що просто заради звука.

— Куин. Какво има?

— Здрасти, Кам. Наложи се да се потрудя малко, за да те открия, човече. Тод Бардет е насреща.

Кам бръкна в отворения пакет с бисквитки на плота и си взе пълна шепа.

— Как я караш, Тод?

— Ами трябва да кажа, че върви дяволски добре. От известно време съм се закотвил на Големия бариерен риф.

— Хубаво местенце — промърмори той. После веждите му се вдигнаха учудено, докато на малкия екран в другия край на кухнята някаква невероятно разкошна жена се хвърли в леглото със смехотворно красив мъж.

Може би в тези дневни предавания има нещичко все пак.

— Ще стане. Чух, че си се вихрил в Средиземноморието преди няколко седмици.

Преди няколко седмици?! Струваше му се, че са минали години откакто прелетя през финалната линия с моторницата си. Синя вода, скорост, ликуваща тълпа и пари за пръскане.

— Да-а, и аз така чух.

Тод се засмя.

— Ами предложението да купя играчката ти все още е в сила. Но имам за теб и друга оферта.

Тод Бардет винаги имаше някаква нова оферта. Беше богатият син на богат баща от Източен Тексас, който ползваше света като площадка за игри. И си падаше по лодките. Състезаваше се с тях, спонсорираше състезания, купуваше ги и ги продаваше. И с невъзмутимо постоянство колекционираше съпруги, трофеи и своя дял от печалбата.

Кам винаги бе смятал, че късметът на този човек не го е напускал още от мига на зачеването му. Понеже от слушане глава не боли, а и креватната сцена току-що бе изместена от реклама на огромна тоалетна четка, той изключи телевизора.

— Винаги съм готов да я чуя.

— Набирам екипаж за Световната купа.

— Голямата купа? — Младият мъж напълно загуби интерес към бисквитите и млякото. Състезанията за Световната купа бяха изключително събитие в света на ветроходството. Пет гонки, последната от които преследване в океана в продължение на петстотин изтощителни километри.

— Позна. Знаеш, че аборигенчетата взеха купата миналата година, така че сега я държат в Австралия. Искам да им духна под опашката и разполагам с истинско бижу. Бърза е, човече. С подходящия екипаж ще върне купата обратно в Щатите. Нужен ми е шкипер. Искам най-добрият. Искам теб. Кога най-скоро можеш да пристигнеш в този край на света?

Искаше му се да каже, че вече е на път. За мъже, които се състезават, това е един от златните шансове в живота. Тъкмо се канеше да отвори уста и погледът му попадна на люлеещия се стол на верандата.

Така че затвори очи и ядно се заслуша в шумоленето на розовите чорапи, съхнещи в сервизното помещение зад гърба му.

— Налага се да го пропусна, Тод. В момента не мога да замина.

— Слушай, готов съм да те изчакам, докато оправиш нещата — изсмя се носово. — Нека са две седмици. А може би имаш друго предложение?

— Не мога. Трябва да… — Да пере? Да се грижи за едно хлапе? Не би могъл да се унижи да му каже това. — С братята ми започнахме бизнес — довърши. — Поел съм ангажименти тук.

— Бизнес. — Този път смехът на Тод беше по-силен. — Ти? Не ме разсмивай толкова, че коремът ме заболя.

Сега очите на Кам се присвиха. Не се съмняваше, че мнението на Тод Бардет от Източен Тексас ще бъде споделено и от други негови приятели и познати със смях, при мисълта за Камерън Куин в ролята на бизнесмен.

— Правим лодки — изрече през зъби. — Тук, на Шор. Дървени лодки. По индивидуална поръчка — допълни, решен да играе играта докрай. — Уникални. След шест месеца ще ми даваш купища долари, за да имаш лодка, проектирана и построена от Куин. Понеже сме стари приятели, ще се опитам да те вместя в графика.

— Лодки. — Интересът на Тод нарасна. — Е, ами след като знаеш как да ги управляваш, предполагам, че може би ще знаеш и как да ги строиш.

— Няма никакво може би.

— Интересно начинание, но хайде стига, Кам, ти не си за бизнес. Няма да се закотвиш в някакво хубаво малко заливче в Мериленд, за да ядеш раци и да ковеш дъски. Знаеш, че ще се погрижа да си получиш заслуженото за състезанието. Пари, слава и късмет — и се изкиска. — Щом спечелим, пак можеш да се върнеш и да сковеш някоя и друга лодчица.

Може да се справи, обеща си Кам. Може да се справи с обидите, с разочарованието, че не е в състояние да си събере багажа и да постъпи според желанието си. Това, което няма да направи, е да достави на Бардет удоволствието да разбере колко е разстроен.

— Ще трябва да си намериш друг шкипер. Но ако искаш да купиш лодка, позвъни ми.

— Ако действително завършиш някоя, ти ми се обади. — Чу се въздишка в слушалката. — Пропускаш златен шанс, който се пада веднъж в живота. Ако промениш мнението си през следващите два-три часа, обади ми се. Но тази седмица трябва да уточня екипажа си. Пак ще ти се обадя — и затвори.

Кам имаше желание да изхвърли телефона през прозореца. Но след това реши, че ще се наложи да събира стъклата, така че какъв бе смисълът?

Затова затвори телефона преднамерено внимателно. Дори си пое веднъж дълбоко дъх. И ако онова, което беше сложил в пералнята, не беше избрало точно този момент да дебалансира центрофугата и да я накара да се разтрака оглушително, изобщо нямаше да удари с юмрук по стената.

— Пък аз за момент си помислих, че ще заминеш.

Завъртя се и видя баща си да се подсмихва, седнал на кухненската маса.

— О, господи, това вече е върхът!

— Защо не вземеш малко лед за кокалчетата си?

— Нищо ми няма — погледна ги за миг Кам. Няколко драскотини. А острата болка беше добро приземяване към действителността. — Мислих си за това, тате. Наистина мислих. Просто не вярвам, че си тук.

Рей продължи да се усмихва.

— Ти си тук, Кам. Това е важното. Трудно ти беше да се откажеш от такова състезание. Благодарен съм ти. Гордея се с теб.

— Бардет каза, че лодката му е истинско бижу. С неговите пари… — Младият мъж се опря на плота и се загледа през прозореца към тихите води. — Мога да я спечеля. Преди пет години бях капитан на екипаж, с който спечелихме второ място в състезанието за малката купа на Америка, а миналата година я взех в Чикаго-Макинак.

— Ти си добър навигатор, Кам.

— Да. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Какво правя тук, по дяволите? Ако това продължава, ще си падна по сапунените опери. Ще започна да си мисля, че Боби и Памела не само са истински хора, но и близки лични приятели. Ще започна да се вманиачвам, че прането ми не е достатъчно бяло. Ще изрязвам талони и ще събирам рецепти и изобщо ще си загубя целия шибан ум.

— Изненадвам се, че разсъждаваш по този начин за поддържането на къщата. — Сега гласът на Рей беше по-остър, в него се долавяше известно разочарование. — Да създадеш дом, да се грижиш за семейство е важна работа. Най-важната от всички.

— Не е моя работа.

— Изглежда, сега е. Съжалявам за това.

Кам се обърна. Щом ще си разговаряш с халюцинация, можеш и да я гледаш.

— За какво? Че умря и ме остави?

— Е, това беше доста неудобно във всяко отношение.

Беше готов да се разсмее — думите и ироничният тон бяха толкова типични за Рей Куин. Но трябваше да се освободи от онова, което непрекъснато занимаваше ума му.

— Някои хора разправят, че нарочно си се блъснал в стълба.

Усмивката на Рей помръкна и очите му станаха сериозни и тъжни.

— Ти вярваш ли им?

— Не — въздъхна Кам. — Не, не вярвам.

— Животът е дар. Невинаги ни е приятен, но е нещо скъпоценно. Не бих наранил теб и братята ти по този начин.

— Знам — тихо продума Кам. — Олеква ми да го чуя от теб, но и знам, че е така.

— Може би бих могъл да предотвратя нещата. Може би бих могъл да направя някои неща по-различно — въздъхна и започна да върти златната халка около пръста си. — Но не го направих. Сега зависи от теб — от теб, Етан и Филип. Имало е причина да дойдете при мен и Стела. Някаква причина тримата да се съберете заедно. Винаги съм вярвал, че е така. Сега го знам.

— Ами хлапето?

— Мястото на Сет е тук. Той се нуждае от теб. Точно в момента си има неприятности и ти трябва да си припомниш времето, когато си бил в неговото положение.

— Какво имаш предвид, че си има неприятности?

Рей лекичко се усмихна.

— Вдигни телефона — отвърна той секунди преди да е иззвънял.

И после изчезна.

— Трябва да започна да спя повече — каза си Кам и вдигна слушалката. — Да, да.

— Ало? Господин Куин?

— Точно така. Камерън Куин на телефона.

— Господин Куин, обажда се Абигейл Мурфийлд, заместник-директор в средното училище на Сейнт Кристофър.

Кам усети как стомахът му се свива.

— Аха.

— Боя се, че тук имахме малко неприятности. Сет Делаутер е в кабинета ми.

— Какви неприятности?

— Сет се е сбил с друг ученик. Отстранен е от занятия. Господин Куин, ще ви бъда благодарна, ако можете да дойдете в кабинета ми, за да ви обясним как стоят нещата и да вземете Сет у дома.

— Страхотно! — Объркан, той прокара ръка през косата си. — Тръгвам.

 

 

Училището не се беше променило много, забеляза Кам, от времето, когато беше учил в него. Първата сутрин, когато мина през тежката входна врата, Стела Куин буквално трябваше да го влачи.

Сега беше с осемнайсет години по-стар, но не по-въодушевен.

Подът беше покрит с избелял линолеум, от широките прозорци нахлуваше ярка светлина. А миризмата беше на тайно внесени сладкиши и детска пот.

Кам пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се отправи към административната част. Знаеше пътя. В края на краищата беше направил пътека до тези кабинети при безбройните случаи по време на престоя му в средното училище.

Бюрото в преддверието сега не се заемаше от същата стара секретарка с орлов поглед. Тази беше по-млада, по-издокарана и го посрещна със сияйна усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита с бодър глас.

— Дошъл съм да внеса гаранция за Сет Делаутер.

Тя примигна насреща му и усмивката й стана озадачена.

— Извинете?

— Камерън Куин. Идвам при заместничката.

— О, имате предвид госпожа Мурфийлд. Да, очаква ви. Втората врата по онова коридорче. Вдясно. — Телефонът й иззвъня и тя го вдигна. — Добро утро — изпя в слушалката. — Средното училище на Сейнт Кристофър. Кати е на телефона.

Кам реши, че предпочита церберката, която охраняваше канцелариите по негово време пред тази наперена новачка. И докато се отправяше към вратата, той се напрегна, гърбът му се изправи сковано, а дланите му се изпотиха.

Някои неща никога не се променяха.

Госпожа Мурфийлд седеше зад бюрото и въвеждаше данни в компютъра си. Кам си помисли, че пръстите й се движат много умело. И движението й подхождаше. Беше чиста и спретната, вероятно около петдесетгодишна. Косата й беше къса, права, светлокестенява, лицето й беше спокойно и приятно.

Златната й халка отразяваше светлината, докато движеше пръстите си по клавиатурата. Единствените други бижута, които носеше, бяха обикновените златни топчета на ушите й.

В другия край на стаята Сет се беше отпуснал на един стол и се взираше нагоре в тавана. Опитваше се да изглежда отегчен, но всъщност изглеждаше нацупен. Хлапето се нуждае от подстригване, забеляза Кам, и се зачуди кой ли трябва да се заеме с това. Носеше разнищени по краищата джинси, два номера по-голяма тениска и невероятно мръсни кубинки.

На младия мъж това му се струваше съвсем нормално.

Почука по касата на вратата. И заместничката, и Сет погледнаха към него. Госпожа Мурфийлд се усмихна с учтиво гостоприемство. Момчето презрително се подсмихна.

— Господин Куин.

— Аха. — После си припомни, че от него се очаква да се държи като отговорен настойник. — Надявам се, че ще можем да изясним това, госпожо Мурфийлд — учтиво се усмихна, пристъпи към бюрото и протегна ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Когато ни се налага да вземаме неприятни дисциплинарни мерки срещу някой ученик, както в случая, искаме родителите или съответните отговорни лица да получат възможност да си изяснят ситуацията. Заповядайте, господин Куин, седнете.

— Каква е ситуацията?

— Боя се, че Сет е приложил физическо насилие над друг ученик тази сутрин. Другото момче е поверено на грижите на училищната сестра и родителите му са информирани.

Кам изви едната си вежда.

— И къде са тогава?

— Родителите на Робърт в момента са на работа. Но във всеки случай…

— Защо?

Усмивката й се върна — лека, предпазлива, въпросителна.

— Защо какво, господин Куин?

— Защо Сет е натупал Робърт?

Госпожа Мурфийлд въздъхна.

— Разбирам, че съвсем отскоро сте поели настойничеството над Сет, така че може би не сте наясно, че не за пръв път се бие с други ученици.

— Наясно съм. Питам ви за този случай.

— Много добре — скръсти ръце тя. — Според Робърт Сет поискал от него да му даде един долар и когато той отказал да му плати, Сет го нападнал. До този момент — допълни, като премести поглед върху момчето — Сет нито е потвърдил, нито е отрекъл. Правилникът на училището изисква учениците да бъдат отстранявани за три дни от учебните занятия като дисциплинарна мярка при сбиване в училищните помещения.

— Добре! — Кам стана, но когато Сет понечи да го последва, той вдигна пръст. — Стой — заповяда му, след това клекна, докато застанат очи в очи. — Изнудвал ли си онова дете?

Момчето трепна.

— Така твърди той.

— Ударил си го.

— Да, ударих го. Праснах го по носа — допълни с хитра усмивчица и отметна сламенорусата си коса, паднала над очите му. — Там боли повече.

— Защо го направи?

— Може пък да не ми харесва тлъстата му физиономия.

Търпението на Кам се изчерпи и той го сграбчи за раменете. Когато Сет се присви и простена, звъннаха предупредителни звънчета. Преди да успее да му се изплъзне, издърпа ръкава на огромната му тениска. От рамото до лакътя му се спускаха грозни малки синини.

— Пусни ме. — С пламнало от срам лице момчето се задърпа, но той само го обърна на стола. Високо по гърба му имаше драскотини — червени и пресни.

— Стой мирен. — Кам го пусна и хвана облегалките на стола, но очите му не изпускаха Сет. — Ще ми кажеш какво е станало. И изобщо не си помисляй да ме лъжеш.

— Не искам да говоря за това.

— Не те питам какво искаш. Трябва да ми кажеш. Или… — понижи глас, така че само Сет да може да го чува — предпочиташ да оставиш онзи боклук да се измъкне?

Момчето отвори уста и пак я затвори. Трябваше да се овладее, за да не трепери.

— Беше го яд. Оня ден правихме тест по история и аз нямах нито една грешка. Всеки можеше да го направи без грешка, но той е глупак, така че нищо не направи. Затова непрекъснато ме тормозеше, влачеше се след мен по коридора, дърпаше ме. Махнах се, защото ми е писнало от ВУО.

— От какво?

Сет завъртя очи.

— Вътрешно училищно отстраняване. Досадно е. Не исках повече наказания, така че се махнах. Но той продължаваше да ме дърпа и да ме нарича с разни имена. Дървен философ, галеник на даскалите и други такива гадости. Не му обръщах внимание. Но после ме заклещи и ме притисна в шкафчетата и каза, че съм син на уличница, и че всички го знаят, така че го фраснах. — Засрамен и смутен, повдигна предизвикателно едното си рамо. — И получавам три дни ваканция. Голяма работа!

Кам кимна и се изправи. Когато се обърна, очите му бяха потъмнели от ярост.

— Няма да отстраните това дете от училище, защото се е защитило от един неграмотен хулиган. А ако се опитате, ще се отнеса към Комисията по образованието.

Смаян, Сет вдигна очи и загледа Кам. Досега никой не се беше застъпвал за него. Изобщо не беше очаквал това от настойника си.

— Господин Куин…

— Никой няма да нарича брат ми син на уличница, госпожо Мурфийлд. А ако нямате училищни разпоредби срещу обиждане с грозни имена и заяждане, трябва да ги създадете. Така че ви казвам отново да преразгледате случая. И по-добре размислете кой тук трябва да бъде отстранен. Можете да кажете на родителите на малкия Робърт, че ако не искат детенцето им да плаче с разбит нос, да се опитат да го възпитат.

Трябваше й известно време преди да проговори. Преподаваше и се занимаваше с деца от почти трийсет години. Това, което в момента виждаше изписано на лицето на Сет, беше надежда, недоверчива и предпазлива, но все пак надежда. Беше поглед, който не искаше да угаси.

— Господин Куин, бъдете сигурен, че ще разследвам този случай. Нямах представа, че Сет е пострадал. Ако искате да го заведете при сестрата, докато поговоря с Робърт и… останалите…

— Аз мога да се погрижа за него.

— Както желаете. Временно ще изчакам с отстраняването, докато си изясня фактите.

— Направете го, госпожо Мурфийлд. Но на мен фактите са ми ясни. Сега ще прибера Сет у дома. Стига му толкова за днес.

— Съгласна съм с вас.

Детето не изглеждаше уплашено, когато пристигна в кабинета й, помисли си тя. Изглеждаше наперено. Не изглеждаше уплашено и когато му каза да седне и се обади у тях. Беше настроено войнствено.

Но сега изглеждаше уплашено, с широко ококорени и смаяни очи и здраво стиснало облегалките на стола. Твърдата броня, която бе издигнало здраво около себе си, броня, която нито тя, нито някой от учителите беше в състояние дори мъничко да одраска, изглежда, сега беше силно пропукана.

„Хайде — реши тя, — да видим какво можем да направим за него.“

— Ако доведете Сет в училище утре сутринта и отново ме посетите, ще разрешим този въпрос.

— Ще дойдем. Да вървим — обърна се към Сет и пое навън.

Докато крачеха по коридора към входната врата, стъпките им отекваха глухо в тишината. Кам погледна момчето и забеляза, че то се взира в краката си.

— Още ме побиват тръпки.

Сет бутна вратата.

— Какво?

— Как се чувстваш, когато поемеш по дългия път към канцеларията на заместничката?

Момчето изсумтя, прегърби рамене и продължи да върви. Чувстваше се така, сякаш хиляди пеперуди водеха битка в стомаха му.

Американското знаме на пилона до паркинга плющеше на вятъра. От някакъв отворен прозорец зад тях се надигнаха тържествените, нестройни звуци от час по музика. Началното училище беше отделено от средното с тясна ивица трева и няколко жалки на вид вечнозелени храсти.

От другата страна на малката открита писта се възправяше тухлената сграда на гимназията. Сега му изглеждаше по-малка, забеляза Кам, почти старомодна и съвсем не приличаше на затвора, за какъвто някога я беше възприемал.

Спомни си как се облягаше лениво на капака на първата си купена на старо кола на паркинга и наблюдаваше момичетата. Как преминаваше от стая в стая по шумните коридори, за да гледа момичетата. Как седеше на сковаващите задника чинове по време на сковаващите ума часове и не откъсваше очи от момичетата.

Фактът, че спомените от годините му в гимназията се връщаха като парад на различни женски форми, почти го накара да се разчувства.

После звънецът остро иззвъня и шумът зад гърба му рязко изригна. Сантименталните чувства бързо се изпариха. Слава богу, че тази страница от живота му бе приключена.

Но не бе приключена за момчето, напомни си той. И след като е тук, може да се опита да му помогне. Отвориха вратите на корвета и Кам не каза нищо, изчаквайки очите им да се срещнат.

— Е, мислиш ли, че си счупил носа на оня мръсник?

Върху устните на Сет трепна едва забележима усмивка.

— Възможно е.

— Добре. — Младият мъж влезе и затръшна вратата. — Да удариш в носа е добре, но ако не искаш нещата да се оплескат с много кръв, по-добре е да избереш корема. Един хубав, здрав юмрук в корема, няма да остави толкова видими доказателства.

Сет се замисли над съвета.

— Исках да видя как му тече кръв.

— Е, човек сам прави избора в живота си. Доста приятен ден да се разходим с лодката — реши изведнъж, докато включваше двигателя. — Може да вземем и да го направим.

— Може. — Момчето човъркаше дупката на джинсите си. Някой се беше застъпил за него — това бе всичко, което успяваше да си помисли. Беше му повярвал, беше го защитил и беше застанал на негова страна. Ръката го болеше, раменете му бяха изтръпнали, но някой беше взел неговата страна. — Благодаря — промърмори.

— Няма проблем. Забъркаш ли се с един Куин, забъркваш се с всичките. — Хвърли поглед встрани, докато излизаше от паркинга, и видя, че Сет се взира напрегнато в него. — Така стават работите. Както и да е, дай да намерим по някой хамбургер или нещо друго, за да вземем на лодката.

— Аха, мога да хапна нещо — прокара ръка под носа си Сет. — Имаш ли един долар?

Когато Кам се разсмя и натисна газта, това беше един от най-хубавите моменти в живота на момчето.

 

 

Духаше югозападен вятър и блатните треви се поклащаха лениво. Небето беше безоблачно и ясносиньо. Една чапла се надигна и излетя от разлюлените треви над искрящата вода, после се спусна, подобно на блеснало бяло хвърчило, за да улови ранния си обяд.

Кам импулсивно беше хвърлил някои риболовни принадлежности в лодката. С малко късмет щяха да имат пържена риба за вечеря.

Сет вече знаеше повече за управлението на лодката, отколкото Кам очакваше. Не би трябвало да се изненадва. Анна му бе казала, че момчето бързо схваща, а Етан сигурно го беше учил добре и търпеливо.

Като видя с каква лекота Сет се справя с въжетата, остави го той да нагласи кливера. Платната уловиха вятъра и Кам усети скоростта.

Господи, как му беше липсвало! Устремът, силата, управлението. Разходката го накара да забрави тревогите, задълженията, разочарованията, дори мъката. Отдолу вода, отгоре небе, а в ръцете му щурвала, за да овладее вятъра, да го предизвика, да го подмами да даде още повече.

Зад гърба му Сет се усмихна широко и едва не се развика от радост. Никога не беше летял толкова бързо. Когато излизаха с Рей, се движеха бавно и сигурно. Да плава с Етан му беше интересно, но то бе по-скоро работа. Но това сега беше див и свободен бяг, издигане и спускане с вълните, летене.

Вятърът едва не отвя шапката му и затова той я обърна с козирката назад, така че да не може да я надигне и да я смъкне от главата му.

Понесоха се покрай бреговата линия, минаха край кея на пристанището, което беше центърът на Сейнт Крис, и едва тогава започнаха да се движат по-бавно. Там имаше закотвена стара плоскодънна лодка, вече излязла от употреба, символ на рибарския живот.

Мъжете и жените, които излизаха на риболов из залива, носеха дневния си улов тук. Камбали, морска пъстърва и скални риби и…

— Каква дата сме? — попита Кам.

— Като че ли трийсет и първи. — Сет вдигна слънчевите си очила и се загледа към пристана. Надяваше се да зърне Грейс. Искаше да помаха на някой познат.

— Утре започва сезонът на раците. Голям кеф! Гарантирам ти, че Етан ще донесе цял кош красавци. Ще се налапаме като царе. Обичаш раци, нали?

— Не знам.

— Какво значи това „не знам“? — Отвори кока-кола и отпи. — Не си ли ял раци?

— Не.

— В такъв случай се подготви за истинско угощение, хлапе, защото утре ще го имаш.

Следвайки примера на Кам, Сет също посегна за безалкохолно и изрече с усмивка:

— От това, което ти готвиш, нищо не е угощение.

— Нямам проблеми с приготвянето на раци. Нищо особено. Вряща вода, много подправки и после пускаш гадните щипльовци в тенджерата…

— Живи?

— Това е единственият начин.

— Гадно е!

Младият мъж изобщо не се трогна.

— Не остават живи за дълго. А после стават на вечеря. Прибави няколко бири и угощението е готово. Още две-три седмици и вече ще можем да говорим за морски миди. Пъхваш ги между две филийки хляб и направо ядеш.

Този път Сет почувства как стомахът му се преобръща.

— Без мен.

— Твърде си гнуслив?

— Твърде възпитан.

— Глупости! Понякога в съботен ден през лятото мама и татко ни водеха на пристана. Ще си вземем по някой сандвич с миди, огромна кутия пържени във фъстъчено масло картофи и ще наблюдаваме как туристите се опитват да решат какво да си хапнат. Спуквахме се от смях. — Споменът изведнъж го натъжи. — Понякога просто си плавахме, ей така. Понякога отивахме нагоре по реката и ловяхме риба. Мама не си падаше много по риболова, така че се спускаше да поплува, а после излизаше на брега и сядаше да си чете книга.

— Защо просто не си е стояла у дома?

— Обичаше да плава с лодката — нежно отвърна Кам. — И обичаше да е с нас.

— Рей каза, че се разболяла.

— Да, разболя се. — Тежко въздъхна. Беше единствената жена, която някога бе обичал, единствената, която беше загубил. — Обърни — нареди той. — Хайде да влезем по Анмесекс и да видим дали нещо ще кълве.

Дори не им хрумна, че трите часа, които прекараха във водата, бяха най-миролюбивият период и за двамата от седмици наред.

А когато се прибраха у дома с шест тлъсти костура в хладилната чанта, за пръв път бяха в пълна хармония.

— Знаеш ли сега как да ги изчистим? — попита Кам.

— Може би. — Рей го беше научил, но Сет не беше глупав. — Аз хванах четири от шестте, така че би трябвало ти да ги изчистиш.

— Това му е хубавото да си шеф — започна Кам, но после рязко млъкна, тъй като видя чаршафите, опънати да съхнат на стария простор. Не беше виждал нищо да се вее там, откакто майка му се разболя. За момент се уплаши, че отново халюцинира, и устата му пресъхна.

После задната врата се отвори и на верандата се показа Грейс Мънроу.

— Здрасти, Грейс!

Кам за пръв път чуваше гласът на Сет да звучи така весело и с чисто момчешка радост. Това дотолкова го изненада, че го накара да извърне рязко глава и след това едва не изтърва хладилната чанта, тъй като детето я пусна откъм своя край и се втурна напред.

— Ей, здравей! — Топлият й глас контрастираше на сдържаността й. Беше висока и слаба, с дълги крайници; някога мечтаеше да стане танцьорка.

Но Грейс беше забравила много от мечтите си.

Носеше косата си съвсем късо подстригана. Нямаше нито време, нито сили да се грижи за прически. Косата й беше с тъмномеден цвят и през лятото изсветляваше. Очите й бяха зелени и твърде често със сенки под тях.

Но усмивката й беше искрена и слънчева, и всеки път огряваше лицето й и очертаваше трапчинката точно до устните й.

Хубава жена, помисли си Кам, с лице на фея и глас на русалка. Удивляваше се, че мъжете не се хвърлят в краката й.

Но момчето точно това направи: хвърли се в прегръдките й. Кам се изненада — това докачливо хлапе, което не обичаше да го докосват. После се изчерви, отдръпна се и започна да си играе с кутрето, което изскочи от къщата.

— Добър ден, Кам — заслони с ръка очите си тя. — Снощи Етан мина през кръчмата и каза, че имате нужда от помощ.

— Ще поемеш домакинството?

— Ами мога да ви отделям по три часа два дни в седмицата, докато…

Не можа да довърши, защото Кам пусна чантата, взе стъпалата по три наведнъж, грабна жената в прегръдките си и започна да я целува. Това накара Сет да заскърца със зъби, макар че Грейс заекна неловко и се засмя:

— Това е хубаво, но въпреки всичко ще трябва да ми плащате.

— Назови цената си! Обожавам те! — Издърпа ръцете й и ги покри с още целувки. — Живота си давам за теб.

— Както виждам, тук ще бъда доста високо оценена… и правилно. Накиснала съм онези розови чорапи в малко разредена белина. Номерът може да стане.

— Червеният чорап беше на Филип. Той е виновен. Искам да кажа, кой нормален човек носи червени чорапи?

— Ще си поговорим малко повече за сортиране на бельото и проверка на джобовете. Едно малко черно тефтерче се е изпрало последния път.

— Мамка му! — Улови предупредителния й поглед и се прокашля. — Съжалявам. Предполагам, че е моето.

— Направих лимонада и се канех да сготвя, но явно сами сте си осигурили вечерята.

— За тази вечер, но няма да откажем, ако сготвиш нещо вкусно.

— Добре! Етан не ми обясни точно от какво ще имате нужда и какво искате да се върши.

— Скъпа, ти върши от каквото смяташ, че имаме нужда, и ние винаги ще сме ти задължени.

Вече и сама го беше видяла. Розово бельо, два пръста дебел слой прах на едната маса и разни странни вещества, залепнали по нея. Ами печката? Само един господ знае кога за последен път е била почиствана.

„Хубаво е да имат нужда от теб — помисли си Грейс. — Да знаеш какво точно трябва да се направи.“

— Тогава ще караме така. Може да се наложи понякога да вземам и бебето. Джули се занимава с нея, когато вечер съм на работа в кръчмата, но през другото време невинаги мога да намирам кой да я гледа.

— Мога да ти помагам — предложи Сет. — Прибирам се от училище в три и половина.

— Откога? — поинтересува се Кам и момчето сви рамене.

— Когато не съм наказан.

— Обри обича да си играе с теб. Днес разполагам с още един час — продължи, понеже беше принудена непрекъснато да си прави сметка на времето. — Така че ще приготвя яденето и ще го сложа в хладилника. Трябва само да го затоплите. Ще ви оставя списък с почистващите препарати, които липсват, а ако искате, мога и аз да ги купя.

— Да ги купиш вместо нас? — Кам беше готов да коленичи в краката й. — Искаш ли повишение?

Тя се засмя и понечи да влезе вътре.

— Сет, ти се погрижи кучето да стои далеч от рибата. Иначе цяла седмица ще смърди.

— Разбира се. След две минутки ще свърша и идвам. — Изправи се, после слезе от верандата, така че Грейс да не може да го чува през вратата. Решително се обърна към Кам: — Нали сега няма да вземеш да я сваляш?

— Да я свалям?! — Погледна го объркано, после поклати глава. — За бога! — Вдигна хладилната чанта и тръгна край къщата до масата за чистене на риба. — Познавам Грейс, откакто съм тук, а и не свалям всяка жена.

— Добре тогава.

Тонът на момчето — властен, собственически и самодоволен, го накара да се усмихне.

— Значи… ти самият си й хвърлил око, а?

Сет леко се изчерви и отвори чекмеджето за ножа.

— Просто внимавам за нея, това е.

— Определено е хубава — закачливо подхвърли младият мъж и със задоволство видя как очите му блясват от ревност. — Но по една случайност точно в момента свалям друга жена, а става много неприятно, ако се опитваш да го правиш с повече от една наведнъж. А пък точно за тази жена ще е нужно голямо убеждаване.