Нора Робъртс
Пристанище за мъже (3)

Втора глава

На бдението и погребението на Рей Куин присъстваха много хора. Той не беше просто жител на Сейнт Кристофър. Беше учител, приятел и довереник. В години, когато уловът на скариди бе слаб, помагаше да се организират помощни фондове или изведнъж откриваше десетки най-невероятни работи, които трябва да се вършат, за да подпомогне рибарите да преживеят някоя особено тежка зима.

Ако някой студент не успяваше да се справи, Рей намираше начин да отдели допълнителен час за самостоятелна работа. Лекциите му по литература в университета винаги бяха много посещавани.

Вярваше във взаимопомощта и го доказваше с постъпките си. Беше белязал съдби. И беше отгледал три нежелани от никого момчета, за да станат мъже.

Бяха оставили след себе си гроба му, затрупан с цветя и сълзи. Така че, когато шушуканията и въпросите започнаха, те най-често биваха отклонявани. Не искаха да чуват каквито и да е клюки, хвърлящи сянка върху Рей Куин. Или поне така твърдяха, макар в същото време да наостряха уши, за да доловят шепота.

Сексскандали, прелюбодеяние, незаконно дете! Самоубийство!

Смехотворно! Невъзможно! Повечето казваха така и действително го вярваха. Но други се привеждаха малко по-близичко, за да доловят всеки намек, сключваха вежди и предаваха слуховете от ухо на ухо.

Кам не чу нито една клюка. Мъката му беше толкова голяма, че едва успяваше да чува собствените си черни мисли. Когато умря майка му, успя да се справи. Беше подготвен, беше я наблюдавал как страда и се беше молил да дойде краят на всичко това. Но сега загубата бе прекалено бърза, прекалено неочаквана и нямаше рак, върху който да хвърли вината.

В къщата имаше твърде много хора — хора, които искаха да предложат съчувствие и да споделят спомени. Не желаеше техните спомени, не можеше да ги приеме, докато не се справи със своите.

Седна сам на пристана: през годините десетки пъти бе помагал на Рей да го ремонтират. До него беше платноходката, в която всички те бяха плавали безброй пъти. Кам си спомняше лодчицата, която Рей притежаваше през онова първо лято — малък модел „Сънфиш“, алуминиево корито, което му се беше сторило не по-голямо от спасителен пояс.

И колко търпеливо го беше учил да я управлява, как да се справя с въжетата, как да нагласява платната. Тръпката, когато за пръв път му позволи да държи кормилото.

Беше съдбоносно преживяване за момче, израснало по улиците — соленият въздух в лицето, вятърът, който плющи в белите платна, скоростта и свободата. Но най-важно от всичко беше доверието. „Ето — беше му казал Рей — виж какво можеш да направиш с нея.“

Може би именно този едничък миг в жаркия следобед, когато листата бяха толкова зелени, а слънцето вече приличаше на нагорещена до бяло топка зад леката омара, беше превърнало момчето в мъжа, който бе днес.

И Рей го бе направил с усмивка.

Чу стъпки, но не се обърна. Продължи да се взира във водата, докато Филип застана до него.

— Почти всички си отидоха.

— Добре.

Брат му пъхна ръце в джобовете.

— Дойдоха заради татко. Щеше да се зарадва.

— Да-а. — Кам уморено притисна очите си. — Щеше да се зарадва. Не знам какво да казвам и как да го казвам.

— Да-а. — Макар да си изкарваше прехраната с изкусна употреба на думите, Филип съвсем точно го разбираше. Замълчаха. Ветрецът откъм водата беше леко хаплив и това носеше облекчение след задушния въздух в препълнената с хора къща. — Грейс разчиства в кухнята. Сет й помага. Мисля, че я харесва.

— Добре изглежда. — Кам направи усилие да насочи мисълта си към нещо друго. — Трудно ми е да си я представя с дете. Разведена е, нали така?

— Да. Мъжът й изчезна точно преди да се роди малката Обри. — Филип въздъхна. — Трябва да оправим някои неща, Кам.

Кам познаваше този тон, който означаваше, че е време за делови разговор. Недоволството му моментално се надигна.

— Смятах да изляза с лодката. Има хубав вятър днес.

— Можеш да отидеш по-късно.

Кам извърна глава с невъзмутима физиономия.

— Мога да поплувам сега.

— Носи се слух, че татко се е самоубил.

Кам го изгледа объркано, после лицето му стана яркочервено от гняв.

— Какви са тия тъпотии?

„Готово — помисли си с мрачно задоволство Филип, — сега вече вниманието ти е привлечено.“

— Носят се някои приказки, че нарочно се е блъснал в стълба.

— Това са абсолютни глупости. Кой разправя такива неща, по дяволите?

— Подхвърля се… и донякъде крушката си има опашка. Свързано е със Сет.

— Какво е свързано със Сет? — Кам напрегнато започна да крачи наоколо. — Какво, да не би да го смятат за луд, задето е взел момчето? По дяволите, беше луд, че ни е взел всичките, но какво общо има това с катастрофата?

— Говорят се разни неща. Намекват, че Сет му е син. Роден.

Това го накара да се закове на място.

— Мама не можеше да има деца.

— Знам.

Яростта блъскаше в гърдите му — чук върху стомана.

— Искаш да кажеш, че я е мамил? Че е имал връзка с друга жена и тя му е родила дете? Исусе Христе, Фил!

— Не.

Кам пристъпи по-близо, докато се озоваха лице в лице.

— За какво тогава говорим, по дяволите?!

— Казвам ти какво чух — безстрастно отвърна Филип, — за да можем да го обсъдим.

— Ако имаше малко ум, щеше да размажеш физиономията на всеки, който го е изрекъл с лъжливата си уста.

— Както на теб ти се иска да ме удариш сега. Това ли е твоят начин да се справиш с проблема? Просто да удряш, докато изчезне? — Самият той обзет от ярост, Филип леко го побутна назад. — Той е и мой баща, дявол да го вземе! Ти беше първият, но не си единственият.

— Защо тогава не го защити, вместо да слушаш тези глупости? Боиш се да не си изцапаш ръчичките? Да не си развалиш маникюра? Ако не беше такова проклето конте, щеше да…

Юмрукът на Филип улучи Кам право в челюстта. От удара главата му се отметна назад, а самият той залитна. Бързо си възвърна равновесието. С потъмнели и пламнали очи, кимна с глава.

— Добре тогава, хайде!

Ядосан, Филип започна да съблича сакото си. Атаката дойде неочаквано, безшумно и в гръб. Едва успя да изругае и вече летеше от пристана във водата.

Изплува на повърхността, изплю водата и отметна мокрите коси от очите си.

— Кучи син! Ах, ти, кучи син!

Етан стоеше, пъхнал палци в предните си джобове, и наблюдаваше как брат му пляска във водата.

— Поохлади се — подхвърли кротко.

— Този костюм е от Хуго Бос — успя да продума Филип, докато риташе с крака към пристана.

— Това изобщо нищо не ми говори. — Етан хвърли поглед към Кам. — На теб говори ли ти нещо?

— Говори ми, че ще плати жестока сметка за химическо чистене.

— Ти също — рече Етан и го блъсна от платформата. — Тук не му е мястото и времето да се биете. Така че, когато успеете да се измъкнете от водата и да се изсушите, ще си поговорим за това. Изпратих Сет за малко при Грейс.

С присвити очи Кам отметна косата си.

— Значи изведнъж ти започна да командваш.

— Струва ми се, че съм единственият, който успява да държи главата си над водата — с тези думи Етан се обърна и с широки крачки пое обратно към къщата.

Кам и Филип заедно уловиха ръба на кея. Изгледаха се, после Кам въздъхна:

— Ще го хвърлим по-късно.

Филип прие извинението и кимна. Изтегли се върху платформата и седна, като издърпа съсипаната си копринена вратовръзка.

— И аз го обичах. Също толкова, колкото и ти. Колкото изобщо някой би могъл.

— Да-а — изхлузи обувките си Кам. — Не мога да го понеса. — Беше трудно признание от устата на мъж, избрал да живее рисковано. — Не исках да съм тук днес. Не исках да стоя там и да ги гледам как го спускат в земята.

— Беше там. Това е всичко, което би имало значение за него.

Кам смъкна чорапите, вратовръзката и сакото си и усети хладината на ранната пролет.

— Кой ти каза за… кой каза онези неща за татко?

— Грейс. Чула слуховете и помислила, че е най-добре да знаем какво се говори. Предупреди ни с Етан тази сутрин. И се разплака. — Филип вдигна вежда. — Още ли смяташ, че е трябвало да й размажа физиономията?

Кам хвърли съсипаните си обувки на поляната.

— Искам да знам кой е пуснал всичко това и защо.

— Поглеждал ли си Сет, Кам?

— Естествено, че съм го поглеждал. — Обърна се и пое към къщата.

— Вгледай се по-внимателно — тихо изрече Филип.

 

 

Когато двайсет минути по-късно Кам влезе в кухнята, облечен с пуловер и джинси, Етан беше приготвил топло кафе и уиски.

Кухнята беше голяма, с дълга дървена маса по средата. Бялата повърхност на плотовете беше издраскана от употреба. Преди няколко години говореха да сменят остарялата печка. След това Стела се разболя и с това се приключи.

Върху масата имаше голяма, плитка купа, изработена от Етан в училищната дърводелска работилница в малките класове на гимназията. Стоеше си там от деня, в който я бе донесъл вкъщи, и често се пълнеше с писма, бележки и разни домакински джунджурии, вместо с плодове, каквото бе предназначението й. На задната стена имаше три широки прозореца без пердета, които гледаха към задния двор и водата зад него.

Вратите на шкафчетата бяха остъклени, а белите порцеланови чинии вътре — педантично подредени. Същият ред вероятно цареше и във всички чекмеджета. Стела настояваше за това. Когато например й потрябваше лъжица, не искаше да се налага да я търси.

Но хладилникът беше покрит със снимки и изрезки от вестници, бележки, картички, детски рисунки, закачени с разноцветни магнитчета.

Сърцето му се сви при мисълта, че родителите му никога повече няма да бъдат тук.

— Кафето е силно — заяви Етан. — Уискито също. Налей си каквото искаш.

— Ще пия и от двете. — Кам наля кафе в чашата, допълни я с „Джони Уокър“ и седна. — Искаш ли да удариш едно кроше и на мен?

— Вече го направих. Може и пак. — Етан реши, че иска само уиски, и то чисто. — Сега нямам особено желание. — Застана до прозореца и се загледа навън. — Продължавам да мисля, че трябваше да стоиш повече тук през последните няколко години. Може би не си могъл. Но всъщност това вече е без значение.

— Аз не съм рибар, Етан. Правя онова, за което ме бива. Така искаха и те.

— Да-а. — Не можеше да разбере нуждата да избягаш от мястото, което е твой дом и светилище. И любов. Но нямаше смисъл да задава въпроси или да се сърди. Нито пък, признаваше си го, да обвинява. — Къщата се нуждае от ремонт.

— Забелязах.

— Трябваше по-често да идвам тук. Човек си мисли, че има много време, а после изведнъж се оказва, че вече е твърде късно. Задните стълби са прогнили, трябва да се подменят. Все се канех. — Обърна се, тъй като в стаята влезе и Филип. — Грейс трябва да е на работа тази вечер, така че не може да задържи Сет повече от два-три часа. По-добре говори ти, Фил.

— Добре. — Филип си наля кафе и се облегна на плота. — Както изглежда, някаква жена дошла да се види с татко преди няколко месеца. Отишла в колежа, вдигнала малко шум, на който тогава никой не обърнал особено внимание.

— Какъв шум?

— Направила сцена в кабинета му, доста покрещяла и поплакала. След това отишла при декана и се опитала да повдигне обвинение за сексуален тормоз срещу татко.

— Това са пълни глупости.

— Очевидно деканът също е сметнал така. — Той си наля втора чаша кафе и я занесе до масата. — Твърдяла, че татко я е преследвал и злоупотребил с нея, докато била студентка. Но името й изобщо не фигурирало в списъка на студентите в колежа. След това казала, че само е посещавала лекциите му, защото не можела да си позволи пълна такса. Но и това никой не можел да провери. Репутацията на татко е помогнала и изглежда работата се разминала.

— Беше доста разстроен — вметна Етан. — Не би разговарял с мен за това. С никого не би разговарял. После замина за около седмица. Каза ми, че отивал към Флорида да полови малко риба. Върна се със Сет.

— Опитваш се да ми кажеш, че според хората детето е негово? За бога! Че е имал нещо с онази мадама, която чакала, колко, десет-дванайсет години, за да се оплаче?

— Тогава никой не се замисли много-много за това — намеси се Филип. — Вече бяха свикнали той да води заблудени деца вкъщи. Но съществува и въпросът с парите.

— Какви пари?

— Написал е чекове, един за десет хиляди долара, друг за пет и още един за десет — само през последните три месеца. Всичките на името на Глория Делаутер. Някой в банката забелязал и го прошепнал на друг, защото Глория Делаутер било името на жената, която го обвинявала в сексуален тормоз.

— Защо, по дяволите, никой не ми е казал какво става тук?

— Разбрах за парите едва преди около две седмици. — Етан се вгледа в уискито си. Изпи го и тежко въздъхна. — Когато го попитах, той ми отвърна само, че важното е момчето. Да не се тревожа. Веднага щом цялата работа се уредяла, щял да обясни. Помоли ме за малко време и изглеждаше толкова… беззащитен. Не знаете какво е да го видиш уплашен, остарял и уязвим. Вие не сте го виждали, не бяхте тук. Така че изчаках. — Уискито и чувството за вина се съюзиха с гнева и мъката. — И сгреших.

Потресен, Кам се изправи от масата.

— Мислиш, че са го шантажирали. Че си е поиграл с някаква студентка преди десетина години и й е направил бебе? И сега и е плащал, за да си мълчи. За да му даде детето да го отгледа?

— Казвам ти какво знам. — Гласът на Етан звучеше безстрастно: — Не какво мисля аз.

— Аз не знам какво да мисля — тихо се обади Филип. — Но Сет има неговите очи. Трябва само да го погледнеш, Кам.

— Изключено е да се е чукал със студентка. Не може да е лъгал мама.

— Не ми се ще да го вярвам. — Филип остави чашата си. — Но и той е човек. Може да е допуснал грешка. И ако е допуснал, няма да го съдя. Това, което трябва да направим, е да решим как да изпълним молбата му. Трябва да намерим начин да задържим Сет. Мога да разбера дали е започнал процедура за осиновяване. Едва ли е приключила. Ще ни трябва адвокат.

— Искам да разбера нещо повече за тази Глория Делаутер. — Кам отпусна юмруци, преди да ги е стоварил върху нещо или върху някого. — Искам да разбера коя, по дяволите, е тя! Къде, по дяволите, се намира!

— Твоя работа — сви рамене Филип. — Лично аз не искам да се доближавам до нея.

— Каква е тази глупост за самоубийството?

Филип и Етан се спогледаха, после Етан стана и се доближи до един от кухненските шкафове. Издърпа чекмеджето и извади голям, запечатан плик. Болеше го да го държи в ръцете си и от начина, по който потъмняха очите на Кам, разбра, че е разпознал в избледнелия зелен печат с форма на детелина този на баща им.

— Това е било в колата след катастрофата. — Отвори го и измъкна отвътре пощенски плик. Бялата хартия беше изцапана със засъхнала кръв. — Предполагам, че някой — може би едно от ченгетата, шофьорът на аварийната кола или някой от санитарите — е прочел писмото, а после не си е държал езика зад зъбите. От нея е. — Измъкна писмото и го подаде на Кам. — Делаутер. Пощенското клеймо е от Балтимор.

— Връщал се е от Балтимор. — Той неуверено отвори писмото. Буквите бяха едри и разкривени.

„Куин, уморих се да играя на дребно. Щом толкова много искаш детето, време е да си платиш за него. Да се срещнем там, където ти го дадох. Нека бъде в понеделник сутринта. Тогава в блока е доста спокойно. Единайсет часа. Донеси сто и петдесет хиляди в брой. Пари в брой, Куин, и никакви отстъпки. Не ги ли набавиш до последния цент, вземам момчето обратно. Не забравяй, че по всяко време, ако поискам мога да прекратя осиновяването. Сто и петдесет хилядарки са добра цена за хубаво момче като Сет. Донеси парите и изчезвам. Имаш думата ми.“

Глория

— Тя направо го е предложила за продан — промърмори Кам. — Като че ли е… — спря се и сепнато погледна към Етан, защото си спомни. Някога той също е бил продаден от собствената си майка на мъже, които предпочитали малки момченца. — Съжалявам, Етан.

— Научих се да живея с това — простичко отвърна брат му. — Мама и татко се постараха да го постигна. Няма да получи Сет.

— Не знаем ли дали й е платил?

— Изтеглил е всичките си пари — намеси се Филип. — Това, което мога да кажа засега — а още не съм прегледал подробно документите му — е, че е закрил спестовната си сметка, осребрил е кредитните си карти. Разполагал е само с един ден да набави парите в брой. Всичкото трябва да е възлизало на около сто хиляди. Не знам дали е имал още петдесет…

— Тя е нямало да го остави на мира. Сигурно го е знаел. — Кам остави писмото и изтри ръце в джинсите си. — И за какво шушукат хората, че се е самоубил — от срам, от страх, от отчаяние? Не би оставил детето само.

— Не. — Етан се приближи до кафеварката. — Остави го на нас.

— Как, по дяволите, бихме могли да го задържим? — Кам отново седна. — Кой ще ни позволи да го осиновим?

— Ще намерим начин. — Етан си наля кафе и сложи толкова захар, че Филип се намръщи. — Сега той е наш.

— Какво, по дяволите, ще правим с него?

— Ще го запишем на училище, ще му осигурим покрив и храна и ще се опитаме да му дадем нещичко от онова, което ни бе дадено на нас. — Взе каничката и доля кафето на Кам. — Имаш ли възражения?

— Хиляди, но дадохме дума.

— По това сме съгласни при всички положения. — Филип леко се навъси и забарабани с пръсти по масата. — Но забравяме един доста важен момент — никой от нас не знае какво има да ни каже Сет по въпроса. Може да не иска да остане тук. Може да не иска да остане с нас.

— Както винаги ти просто усложняваш нещата — възрази Кам. — Защо да не иска?

— Защото теб изобщо не те познава, а мен едва-едва. Единственият, с когото е прекарал известно време, е Етан.

— И с мен не е прекарал чак толкова много — отбеляза той. — Взех го два-три пъти с лодката. Умен е и е сръчен. Няма какво толкова да разказва за себе си. Бил е известно време и с Грейс. Тя изглежда няма нищо против него.

— Татко искаше да остане — заяви Кам и сви рамене. — Значи остава. — Вдигна поглед при звука на клаксон, който бързо изсвири три пъти.

— Това трябва да е Грейс, която го връща обратно на път за кръчмата на Шини.

— Шини? — изви вежди Кам. — Какво прави в кръчмата на Шини?

— Изкарва си прехраната, предполагам — отвърна Етан.

— О, да. — Устните му бавно се разтеглиха в усмивка. — Още ли облича сервитьорките си в онези къси полички с панделки на дупето и черни, мрежести чорапи?

— Да — отвърна с дълга, замечтана въздишка Филип. — Наистина още ги облича така.

— Предполагам, че на Грейс добре й стои онази униформа.

— Да — усмихна се Филип. — Наистина.

— Може пък да намина по-късно към Шини.

— Грейс не е някоя от френските ти манекенки. — Етан стана от масата и понесе чашата си към мивката. — Стой настрани.

— Оу! — Кам намигна на Филип. — Значи да стоя настрани, братко. Не знаех, че интересът ти е насочен точно в тази посока.

— Не е. Тя е майка, за бога!

— Миналата зима в Канкун си прекарах чудесно с майката на две дечица — припомни си Кам. — Бившият й мъж се къпеше в масло — маслиново масло — а всичко, което получи по бракоразводното дело, беше вила в Мексико, две коли, няколко дрънкулки, произведения на изкуството и две милиончета. Прекарах незабравима седмица да я утешавам. А децата бяха много сладки — от разстояние. Стояха с бавачката си.

— Какъв хуманист си ти, Кам — подхвърли Филип.

— Да не би да не знам!

Чуха хлопването на входната врата и се спогледаха.

— Е, кой ще говори с него? — попита Филип.

— Мен не ме бива в тези работи. — Етан вече се измъкваше към задната врата. — А и трябва да нахраня кучето си.

— Страхливец — промърмори Кам, докато вратата се затваряше зад гърба му.

— Точно така, а аз също. — Филип вече беше станал и тръгваше. — Ти ще поставиш началото. Трябва да прегледам документите.

— Почакай само за минутка, дявол да го…

Но той беше излязъл и бодро съобщаваше на Сет, че Камерън го очаква да си поговорят. Когато момчето застана на кухненската врата със следващото го по петите му пале, видя Кам с мрачно изражение да си долива уиски в кафето.

Сет напъха ръце в джобовете и вирна брадичка. Не искаше да е тук, не искаше да разговаря с никого. При Грейс можеше просто да си седи на малката й веранда, да бъде сам с мислите си. Дори когато излезе за малко и седна до него с Обри на коленете, тя не го заговори.

Защото разбираше, че няма желание да споделя.

А сега трябва да се оправя с мъжа. Не се страхува от едри ръце и сурови очи. Няма да допусне да се уплаши. Няма да се трогне, че ще го захвърлят обратно като някоя от дребните риби, които Етан ловеше.

Може да се грижи за себе си. Не се тревожи за това.

Но сърцето му се щураше в гърдите като мишчица в капан.

— Какво? — предизвикателно изрече той.

Кам продължи да гледа навъсено и да отпива от чашата си. С една ръка разсеяно погали кучето, което храбро се опитваше да се покачи на скута му. Виждаше пред себе си мършаво момче, облечено в още твърди и очевидно нови джинси, презрителна гримаса и очите на Рей Куин.

— Седни.

— Мога да постоя.

— Не съм те питал какво можеш, казах ти да седнеш.

Доловил заповедта, Фулиш покорно се отпусна на пода. Но момчето и мъжът продължиха да се взират един в друг. Детето първо се предаде. Мимолетното трепване на раменете беше онова, което накара Кам да пусне рязко чашата си. Този жест си беше изцяло запазена марка на Куин. Кам изчака за момент да се успокои, като се опита да събере мислите си. Какво, по дяволите, се очаква от него да каже на момчето?

— Взе ли си нещо за ядене?

Сет го изгледа предпазливо изпод по момичешки гъстите си мигли.

— Аха.

— Ъ-ъ… Рей, говорил ли ти е за… положението. Някакви планове за теб?

Раменете отново потрепнаха.

— Не знам.

— Действал е да те осинови, да узакони нещата. Знаел си за това.

— Сега е мъртъв.

— Да-а. — Отново взе кафето си и изчака мъката да премине. — Мъртъв е.

— Заминавам за Флорида — високо заяви Сет, току-що озарен от тази идея.

Кам отпи от кафето и наклони глава, сякаш леко заинтригуван.

— О, така ли?!

— Имам малко пари. Мисля да тръгна сутринта, да хвана някой автобус на юг. Не можеш да ме спреш.

— Разбира се, че мога. — Вече по-спокоен, младият мъж се облегна на стола. — По-голям съм от теб. Какво възнамеряваш да правиш във Флорида?

— Мога да се хвана на работа. Мога да правя много неща.

— Да пребъркваш джобове, да спиш на плажа.

— Може би.

Кам кимна. Такива бяха и неговите планове, когато се беше запътил към Мексико. За пръв път си помисли, че в крайна сметка би могъл да се разбира с момчето.

— Предполагам, че вече можеш да шофираш.

— Бих могъл, ако се наложи.

— В днешно време е по-трудно да задигнеш кола, ако нямаш известен опит. А ще трябва да се движиш бързо, ако искаш да изпревариш ченгетата. Флорида е лоша идея.

— Точно там ще отида.

— Не, няма.

— Няма да ме върнеш обратно — скочи от стола Сет и тъничкото му телце затрепери от страх и гняв. Рязкото движение и викът накараха кучето да изскочи уплашено от стаята. — Нямаш никакви права над мен, не можеш да ме накараш да се върна обратно.

— Обратно къде?

— При нея. Тръгвам веднага. Ще си взема нещата и заминавам. И ако си мислиш, че можеш да ме спреш, значи си абсолютно тъп.

Кам разпозна стойката — търси си боя, но е готов и да се отбранява.

— Бие ли те?

— Не ти влиза в шибаната работа!

— Рей ме натовари с шибаната работа. Само тръгни към вратата — добави той — и просто ще те издърпам обратно. — После въздъхна, когато Сет наистина хукна да бяга.

Дори и след като го хвана на входната врата, трябваше да му признае бързината. А когато улови момчето през кръста и изви замахналия назад юмрук върху вече отпуснатата челюст, трябваше да му признае и силата.

— Махни проклетите си ръце от мен, кучи сине. Ще те убия, ако ме пипнеш!

Кам го завлече с мрачно изражение във всекидневната, блъсна го на едно от креслата и го задържа, почти долепил лице до неговото. Ако беше видял в очите на момчето само гняв или само пренебрежение, можеше и да не се трогне. Но онова, което видя, беше див ужас.

— Не ти липсва кураж, хлапе. Сега се опитай да проявиш и малко разум. Ако ми се прииска секс, държа да е с жена. Ясно?

Не можеше да проговори. Единственото, което разбра, когато силната, мускулеста ръка се обви около него беше, че този път няма да успее да се измъкне. Този път няма да може да се пребори и да избяга.

— Тук няма никой, който да те пипне по този начин. Никога! — Без да го осъзнава, Кам беше смекчил тона си. Очите му гледаха сърдито, но суровият израз беше изчезнал. — Ако се заема с теб, то ще е, за да опитам да влея малко ум в главата ти. Схвана ли?

— Не искам да ме пипаш! — едва успя да продума Сет. От потта кожата му беше станала хлъзгава. — Не обичам да ме пипат.

— Добре. Тогава стой, където съм те сложил. — Кам се отдръпна назад, след това придърпа една табуретка и седна. Тъй като Фулиш сега вече трепереше от ужас, той го вдигна и го пусна в скута на Сет. — Имаме проблем — започна младият мъж и се помоли да му дойде вдъхновение как да се оправи по-нататък. — Не мога да се занимавам с тебе по двайсет и четири часа. А и да можех, проклет да съм, ако го направя. Заминеш ли за Флорида, ще се наложи да тръгна да те търся и да те домъкна обратно. Това действително ще ме ядоса.

— Какво ти пука къде ще отида?

— Не мога да кажа, че ми пука. Но на Рей, да. Така че ще се наложи да останеш.

— Да остана? — Това беше възможност, която Сет никога не беше обмислял. Дори не си беше позволявал да се надява. — Тук? Когато продадете къщата…

— Кой ще продава къщата?

— Ами… — млъкна, решил, че се е разприказвал твърде много. — Хората мислят, че ще я продадете.

— Грешат. Никой няма да продава тази къща. — Кам сам остана изненадан колко е категоричен точно по този въпрос. — Още не знам как ще уредим нещата. Обмисляме го. Но междувременно е по-добре да се разберем за следното — оставаш тук. — Внезапно осъзна, че това всъщност се отнася и за него. Изглежда, късметът му продължаваше да му изневерява. — Оставаме заедно, хлапе, поне за още известно време.