Метаданни
Данни
- Серия
- Заливът Чесапийк (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sea Swept, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Даниела Кьорчева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 198 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- maxin (2009)
- Допълнителна корекция
- Еми (2014)
Издание:
Нора Робъртс. Пристанище за мъже
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1998
Редактор: Лилия Атанасова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
- — Корекция от Еми
Десета глава
„Не е чак толкова зле за социален служител“, прецени Сет за Анна, след като се оттегли в стаята си под предлог, че ще пише есето срещу насилието. Вместо това се зае да рисува. В края на краищата имаше цяла седмица, за да напише тъпото домашно. Няма да му отнеме повече от два часа, ако се заеме сериозно. Което си беше шибана работа, но по-добре, отколкото да се остави да го отстранят от занятия заради дебелобузия Робърт.
Затвори очи и си представи тримата Куин, застанали в кабинета на директорката и вперили погледи във всемогъщата Мурфийлд. Беше толкова… готино, реши той и започна да нахвърля сцената в скицника си.
Ето… това е Филип в шикозния си костюм, идеално сресана коса и характерното си тясно лице. Изглежда като някой от реклама в списание, помисли си Сет, от онези, предлагащи разни неща, които само богаташите могат да си купят.
След това нарисува Етан, с напълно сериозно лице, косата му малко щръкнала, макар старателно да я беше сресал, преди да влязат в училище. Изглеждаше точно такъв, какъвто си беше. Човек, който си изкарва хляба и прекарва живота си на открито.
А ето го и Кам, облечен небрежно, предизвикателен, с онзи упорит блясък в очите, напъхал палци в предните джобове на джинсите си. Да-а, точно това е, реши Сет. Почти винаги заставаше така, когато се ядосаше. Дори и на грубата скица приличаше на човек, опитал почти всичко и решен да опита още много.
Накрая нарисува и себе си, опитвайки се да види онова, което виждат другите. Раменете му са прекалено слаби и кокалести, помисли си с известно разочарование. Но няма винаги да са такива. Лицето му е твърде дребно, но то също ще се промени. Един ден ще бъде по-висок и по-силен и няма да изглежда като някое недорасло хлапе.
Но беше държал главата си изправена, нали така? Не се страхуваше от нищо. И не изглеждаше, като че ли току-що се е появил на картината. Изглеждаше почти на мястото си.
Забъркаш ли се с един Куин, забъркваш се с всичките. Така беше казал Кам. Но той не е Куин, помисли си Сет и леко присви очи, като вдигна скицата, за да огледа детайлите. Или може би е, но просто не знае. За него не беше важно дали Рей му е баща, както разправяха някои хора. Единственото, което беше важно, бе, че е далече от нея.
Нямаше значение кой му е баща. И сега няма, увери себе си. Пукната пара не дава за това! Всичко, което иска, е да остане тук, точно тук.
Вече от месеци никой не го беше налагал с юмруци. Никой не се тъпчеше с наркотици, след което да лежи толкова дълго и така неподвижен, че да го помисли за умрял. Тайно да се надява, че наистина е умрял. Няма залитащи типове с потни ръце, които да се опитват да го хванат.
Дори няма да мисли за това.
Яденето на раци също беше доста готино. Хубаво и мръсно, спомни си с усмивка. Трябва да ги ядеш с ръце. Социалната служителка също не се беше превземала. Само си свали сакото и си запретна ръкавите. Въобще не изглеждаше да го следи дали се оригва, или се чеше по задника, или нещо подобно.
Много се смя, припомни си Сет. Не беше свикнал с жени, които се смеят много, освен ако не са се натъпкали с кока. А и той знаеше, че това е друг вид смях. Смехът на госпожица Спинели не беше висок, буен и отчаян. Беше тих и… ами, уверен, предполагаше.
Също така никой не му каза, че не може да си вземе повече. Човече, обзалагаше се, че е изял поне сто от тези гадни нещастници. Дори нямаше нищо против да хапне от салатата.
От много време насам не беше изпитвал онова мъчително, неприятно усещане в стомаха си, което си беше безнадежден глад — толкова дълго, че можеше и да е забравил усещането. Но не беше забравил. Нищо не беше забравил.
Малко се беше притеснявал, че социалната работничка може да поиска да го върне обратно, но му се виждаше доста свястна. И я беше видял как подхвърля от раците и хляб на Фулиш, така че едва ли е толкова лоша.
Но щеше да я харесва повече, ако беше сервитьорка или някоя като Грейс.
Когато на вратата му се чу лекото почукване, Сет затвори бележника със скиците си и бързо отвори друг, където бяха нахвърляни първите десетина от петстотинте думи на есето.
— Да?
Анна надникна в стаята.
— Здрасти. Мога ли да вляза за минутка?
Странно беше, че го пита, и той се зачуди дали ще се обърне и ще си тръгне, ако й отговори „не“. Но само сви рамене.
— Предполагам.
— Скоро ще си тръгвам — започна тя и набързо огледа стаята му. Двойно легло, не особено умело оправено, стабилно нощно шкафче и бюро, стенна секция, на която имаше малко книги, преносимо стерео, съвсем ново на вид, и бинокъл. На прозорците имаше бели щори, а стените бяха боядисани в бледозелено.
Липсваха счупени, стари играчки или закачени по стените плакати. Но похъркващото в ъгъла кученце бе добро начало.
— Приятно е. — Приближи се до прозореца. — Имаш хубав изглед — вода и дървета. Сигурно наблюдаваш птиците. Купих си една книга за местните водни птици, когато пристигнах от столицата, така че да мога да се ориентирам. Трябва да е хубаво всеки ден да виждаш бели чапли.
— Сигурно.
— Харесва ми тук. А на тебе?
Той сви рамене и реши да действа предпазливо.
— Добре е. Нямам проблеми.
Тя се обърна и хвърли поглед към бележника му.
— Страховитото есе?
— Започнах го. — Придърпа го отбранително към себе си и събори другия на пода. Преди да успее да го грабне, Анна клекна и го вдигна.
— О, виж ти! — Беше паднал отворен на една скица на кутрето и тя си помисли, че художникът отлично е уловил сладкото му и глуповато изражение. — Ти ли го нарисува?
— Нищо особено. Сега работя по проклетото есе, нали така?
Може би щеше да въздъхне при този отговор, но беше прекалено запленена от рисунката.
— Чудесно е. Изглежда точно като него. — Искаше й се да прелисти страниците и да види другите му рисунки. Но устоя на изкушението и остави скицника. — Аз не мога да нарисувам дори най-проста фигурка.
— Просто си запълвам времето.
— Ами, ако не я искаш, може би ще я дадеш на мен?
Сет си помисли, че може да е номер. В края на краищата пак си беше облякла сакото и носеше куфарчето си. Отново приличаше повече на служителка от социалните, отколкото на жената, която беше запретнала ръкави и се смееше над димящите раци.
— За какво ти е?
— Мога да си я закача в апартамента. Точно така. Няма да е честно да държа кученце затворено по цял ден, докато съм на работа, но… — Усмихна се и хвърли поглед към спящото пале. — Наистина харесвам кучетата. Когато ще мога да си позволя къща с двор, ще си имам поне две. Но дотогава трябва да си играя с чуждите любимци.
Струваше му се странно. В съзнанието на Сет възрастните командваха положението — често с желязна ръка. Правят каквото си искат и когато си поискат.
— Защо направо не се преместиш някъде?
— Сегашното ми жилище е близо до работата и наемът е приличен. — Отново отправи поглед към прозореца. Всичко потъваше в сянка с падането на нощта. — Трябва да ми свърши работа, докато успея да си осигуря къща и двор. — Приближи се до прозореца, привлечена от спокойната гледка. На изток примигваше първата звезда. Едва не си пожела нещо. — Някъде близо до водата. Като тази. Както и да е… — Извърна се и седна на ръба на леглото. — Исках само да се кача тук, преди да си тръгна, да видя дали има нещо, за което искаш да поговорим, или някакви въпроси, които искаш да ми зададеш.
— Не, нищо.
— Добре. — В действителност не беше очаквала да разговаря с нея свободно. И все пак. — Може би ще искаш да знаеш какво съм видяла тук. Какво е мнението ми. — Прие трепването на рамото му като съгласие. — Виждам едно домакинство само от мъже, които се опитват да решат как да живеят заедно и как да организират нещата. Четирима съвсем различни мъже, които се сблъскват на всяка крачка. Мисля също, че ще допуснат някои грешки и най-вероятно ще се дразнят и ще спорят помежду си. Но смятам, че ще се справят, защото всички го желаят — допълни с усмивка. — Всички искат едно и също нещо. — Стана и извади от куфарчето си визитна картичка. — Можеш да ми се обадиш винаги, когато поискаш. На гърба съм написала домашния си номер. Не виждам никаква причина за известно време да правя ново посещение — поне официално. Но мога да дойда за някоя рисунка на кучето. Успех с есето!
Когато тръгна към вратата, Сет откъсна портрета на Фулиш от бележника.
— Можеш да вземеш тази, ако искаш.
— Наистина ли? — Взе листа и го погледна сияеща. — Божичко, колко е сладък! Благодаря. — Момчето се отдръпна, когато се наведе да го целуне по бузата, но въпреки това тя леко го докосна с устни и след това се изправи. — Кажи лека нощ на Фулиш от мен.
Анна прибра рисунката в куфарчето си, докато слизаше надолу. Филип свиреше на пианото някакъв блус. Още едно умение, на което завиждаше. За нея бе непрестанно разочарование фактът, че не притежава никакъв талант.
Етан никъде не се виждаше, а Кам крачеше неспокойно из всекидневната.
Помисли си, че това може да е доста типична ситуация за тримата мъже — Филип, който запълва изискано времето си, Етан — излязъл да свърши някаква работа, и Кам, изразходващ излишната си енергия.
И момчето горе в стаята си, което нахвърляше скици и мечтаеше.
Кам вдигна очи и когато погледите им се срещнаха, горещата топка заседна право в слабините й.
— Господа, благодаря ви за чудесната вечеря.
Филип стана и протегна ръка, за да поеме нейната.
— Ние трябва да ти благодарим. Твърде много време измина, откакто не сме имали красива жена на вечеря. Надявам се, че ще дойдеш отново.
„О, този е наистина любезен“ — реши тя.
— С удоволствие. Кажете на Етан, че е гений на раците. Лека нощ, Кам.
— Ще те изпратя.
Разчиташе на това.
— Първото нещо — заговори, след като излязоха навън — от това, което виждам, е, че за Сет се полагат добри грижи. Има необходимият контрол, хубав дом, подкрепа в училище. Нуждае се от нови обувки, но с десетгодишните момчета е така.
— Обувки? Какво му е на обувките?
— Независимо от това — продължи тя и се извърна, щом стигнаха до колата й — всички вие трябва да се приспособите към ситуацията, а няма никакво съмнение, че Сет е доста объркан. Подозирам, че е бил подложен на физически и може би сексуален тормоз.
— За това и сам се досетих — рязко изрече Кам. — Тук няма да се случи.
— Знам. — Постави ръка на рамото му. — Ако имах и най-малкото съмнение по този въпрос, нямаше да е тук. Кам, той има нужда от професионални консултации. Всички имате нужда.
— Консултации? Глупости! Нямаме нужда да си изливаме душите пред някой нископлатен местен психиатър.
— Много от нископлатените местни психиатри са изключително добри — язвително подхвърли тя. — Тъй като самата аз съм завършила психология, бих могла да мина за нископлатен, провинциален психиатър и съм много добра в работата си.
— Чудесно. Разговаря с него, разговаря и с мен. Значи сме получили консултации.
— Не упорствай! — продължи да говори спокойно, защото знаеше, че това ще възпламени гневните искрици в очите му. Напълно справедливо, след като той беше успял да я ядоса.
— Не упорствам. Съдействам ти от самото начало.
— Поставили сте добро начало, но един професионален психиатър ще ви помогне да погледнете под повърхността и да се справите с корена на проблемите.
— Нямаме никакви проблеми.
Не беше очаквала толкова упорита съпротива, но сега установи, че е трябвало.
— Разбира се, че имате. Сет се страхува, когато го докосват.
— Не се страхува да позволява на Грейс да го докосва.
— Грейс? — замислено присви устни Анна. — Грейс Мънроу от списъка, който ми даде?
— Да, сега тя се занимава с домакинството и той я харесва. Може дори да е малко влюбен.
— Това е хубаво, здравословно. Но е само начало. Когато злоупотребяват с едно дете, у него остават белези.
Защо, по дяволите, изобщо говорят за това, запита се Кам. Защо говорят за психиатри и се ровят в стари рани, когато единственото, което му се искаше, бяха няколко минути безгрижен флирт с хубава жена?
— Моят старец ме пребиваше до смърт. И какво? Оцелях. — Мразеше да си спомня, мразеше да стои в сянката на къщата, превърнала се в негово светилище, и да си спомня. — Майката на момчето го е тупала. Е, няма да й се удаде повече такава възможност. Тази глава е приключена.
— Никога не е приключена — търпеливо изрече Анна. — Каквато и нова глава да започнеш да пишеш, тя винаги има някаква връзка с предишната. Сега ти препоръчвам консултации и ще впиша същите препоръки в доклада си.
— Давай! — Не можеше да обясни защо се вбесява от самата мисъл за това. Знаеше, че по-скоро ще умре, ако поиска от себе си или от братята си отново да отворят тези отдавна заключени врати. — Можеш да препоръчваш каквото си искаш. Това не значи, че трябва да го направим.
— Трябва да направите най-доброто за Сет.
— Откъде, по дяволите, знаеш кое е най-доброто?
— Това ми е работата — отвърна вече хладно, макар че кръвта й започваше да се сгорещява.
— Работата? Имаш диплома от колежа и цял куп формуляри. Ние сме тези, които са го преживели, които го преживяват. Не си го изпитала. Нищо не знаеш за това, не знаеш какво е да ти размажат физиономията и да не си в състояние да го спреш. Да търпиш някакъв тъп бюрократ от областта да се разпорежда с живота ти.
Не знае? Помисли си за тъмния, пуст път, за ужаса. За болката и писъците. „Не можеш да си позволяваш лично да се ангажираш“ — напомни си тя, макар че стомахът й се сви.
— Мнението ти за моята професия беше кристално ясно от момента на първата ни среща.
— Точно така, но ти съдействах. Информирах те за всичко и всички предприехме някакви стъпки, за да се получи. — Отново пъхна палци в предните джобове. — Но никога не е достатъчно. Все има още нещо.
— Ако нямаше още нещо — отвърна тя, — нямаше да се дразниш толкова.
— Разбира се, че се дразня. Тук се скъсваме от работа. Току-що отказах участие в най-голямото състезание в кариерата ми. На ръцете ми виси хлапе, което в един момент се отнася към мен, като че ли съм най-големият му враг, а в следващия — като че ли съм неговият спасител. Мили боже!
— И е по-трудно да бъдеш спасител, отколкото враг.
„Откъде, по дяволите, знае толкова много?“ — с нарастващо раздразнение си помисли той.
— Казвам ти, че най-доброто за детето, за всички нас, е да ни оставят на мира. Има нужда от обувки, ще му купя проклетите обувки.
— А какво ще направиш по въпроса за страха му да бъде докосван, дори по съвсем естествен начин, от теб и от братята ти? И лек за страха ли ще му купиш?
— Ще го преодолее — упорито заяви Кам.
— Да го преодолее? — От обзелата я ярост леко заекваше. После думите й се изляха като буен поток, а в очите й имаше дълбоко стаена болка. — Защото така ти се иска на теб? Защото ти ще му кажеш да го направи? Знаеш ли какво означава да живееш с подобен ужас? С подобен срам? Да го държиш стаен в себе си и дори когато някой, който те обича, иска да те прегърне, винаги да се прокрадва по някоя капка от тази отрова? — Издърпа вратата на колата и захвърли куфарчето вътре. — Аз знам. Съвсем точно. — Кам я сграбчи за рамото, преди да успее да влезе в колата. — Махни си ръцете от мен!
— Почакай за момент.
— Казах да си махнеш ръцете от мен.
Понеже цялата трепереше, той го направи. По някое време, докато траеше спорът им, професионалното й възмущение беше прераснало в лична ярост. Той не беше забелязал промяната.
— Анна, няма да те пусна да седнеш зад волана в това състояние. Наскоро загубих човек, когото обичах, и няма да го допусна отново.
— Добре съм — изрече с дълбока въздишка. — В състояние съм да стигна до дома. Ако желаеш да обсъдим спокойно въпроса за консултации, можеш да ми се обадиш в службата за среща.
— Защо не се поразходим? И двамата имаме нужда да се поуспокоим.
— Аз съм напълно спокойна. — Пъхна се в колата и почти притисна пръстите му с вратата. — Но ти можеш да се поразходиш — направо от кея.
Изруга, когато тя потегли. За миг си помисли да я догони, да я издърпа от колата и да я накара да довършат проклетия си спор. Следващата му мисъл беше да си влезе в къщата и да го забрави. Да забрави нея.
Но си спомни наранения поглед, появил се в очите й, начина, по който звучеше гласът й, когато каза, че знае какво е да се страхуваш, да се срамуваш.
Била е наранена, осъзна Кам. И в този момент забрави за своите проблеми.
Анна затръшна вратата на апартамента, свали обувките си и ги запрати в другия край на стаята. Не беше от тези, които бързо избухват и лесно им минава. Гневът й тлееше, клокочеше, надигаше се и след това изригваше.
Пътуването до вкъщи изобщо не я беше охладило — само беше осигурило време на надигащите се чувства да стигнат връхната си точка.
Захвърли куфарчето на дивана, свали сакото си и го метна отгоре. Невеж, твърдоглав, тесногръд мъж. Притисна юмруци към слепоочията си. Какво я беше накарало да си помисли, че може да постигне разбирателство с него? Защо бе решила, че го желае?
Когато чу почукването на вратата, тя настръхна. Предполагаше, че съседката й ще иска да си поговорят. Не беше в настроение за това.
Решена да се преструва, че не е чула, доколкото доброто възпитание го позволяваше, започна да измъква фибите от косата си.
Почукването се повтори, този път по-силно.
— Хайде, Анна. Отвори проклетата врата.
Остана на мястото си с втренчен поглед, а ушите й запищяха от изумление и ярост. Този мъж я бе проследил до дома й? Имаше нахалството да дойде чак до вратата й и очакваше, че ще го приеме с радост?
Вероятно си мисли, че е толкова заслепена от страст, та ще се отдаде на бурен секс на пода във всекидневната. Е, очаква го изненада.
Решително се приближи до вратата и я отвори.
— Кучи син!
Кам погледна зачервеното й, яростно лице, буйните, разпуснати коси, очите, искрящи от жажда за мъст, и реши, че несъмнено е страшно извратено да намира всичко това за много възбуждащо.
Но какво би могъл да стори?
Погледна към стиснатите в юмруци ръце.
— Давай — подкани я. — Но ако ме цапардосаш, ще трябва да напишеш есе от петстотин думи върху насилието в нашето общество.
Тя издаде тихо, заплашително ръмжене и се опита да затръшне вратата. Но той беше достатъчно бърз и силен, за да я задържи отворена.
— Исках да се убедя, че си стигнала невредима у дома — изрече, докато двамата се бореха с вратата. — И понеже се намирах наблизо, помислих, че трябва да се кача.
— Искам да се махнеш. Да се махнеш много надалече. Всъщност искам да идеш чак в ада.
— Ясно. Но преди да поема на път, ми дай пет минути.
— Според мен вече ти отделих предостатъчно от времето си.
— Какво са тогава още пет минути? — И за да разреши спора, задържа вратата с една ръка, което тя намери за вбесяващо, и пристъпи вътре.
— Ако не беше Сет, още сега щях да повикам ченгетата и да видя задника ти зад решетките.
Той кимна. От опита си с разгневени жени знаеше, че има моменти, когато трябва да бъде внимателен.
— Аха, и това го разбрах. Слушай…
— Не съм длъжна да те слушам. — Силно го блъсна в гърдите. — Ти си циник, твърдоглав и си съвсем объркан, така че не е нужно да те слушам.
— Не аз съм объркан — ядно отвърна той, — а ти. Знам…
— Абсолютно всичко — прекъсна го тя. — Пристигаш, след като си кръстосвал по целия свят, за да се правиш на недосегаем смелчага и изведнъж знаеш всичко за това, кое е най-добро за едно десетгодишно дете, което познаваш едва от месец.
— Не съм се правил на недосегаем смелчага. Превърнал съм го в професия! — вбеси се той. — И то дяволски добра. И знам какво е най-добре за детето, защото съм с него ден и нощ. Ти си прекарала само няколко часа с него и вече си въобразяваш, че можеш да се справиш по-добре. Това са направо глупости!
— Това ми е работата.
— Тогава би трябвало да знаеш, че всеки случай е различен. Може би някои хора са готови да излеят душата си пред непознат и да се оставят да им анализират сънищата. — Беше го обмислил внимателно по пътя си насам. Беше решен да остане напълно разумен. — Няма нищо лошо, ако за теб това върши работа. Но не можеш да поставяш всички под общ знаменател. Трябва да се съобразяваш с обстоятелствата и личностите и да направиш съответните уточнения.
Тя се задъха от гняв.
— Не поставям под общ знаменател хората, на които съм избрана да помогна. Проучвам и преценявам и, дяволите да те вземат, не ми е безразлично! Не съм някакъв бюрократ. Аз съм подготвен социален работник с повече от шест години опит и получих точно такова образование и такъв опит, защото съвсем точно знам какво е да си от другата страна, да бъдеш наранен, уплашен, сам и безпомощен. И никой, чийто случай е даден на мен, не е просто име. — Гласът й пресекна и тя млъкна от изумление. Бързо отстъпи назад, притиснала едната ръка върху устата си, а другата вдигна, за да му даде знак да се маха. — Махай се — успя да отрони. — Махай се от тук веднага!
— Не прави това. — Гърлото му се сви панически, когато първите горещи сълзи се спуснаха по страните й. Разгневените жени можеше да разбере и да се справи с тях. Разплакалите го съсипваха. — Прекъсваме. Точка. Господи, не прави това!
— Просто ме остави. — Извърна се, но той я прегърна и зарови лице в косите й.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. — Готов беше да се извини за каквото и да е, за всичко. — Сгреших. Не бях прав. Не плачи, скъпа. — Обърна я, като я притискаше към себе си. Притисна устни върху челото й, върху слепоочията. Ръцете му милваха косата й, гърба й.
После започна да я целува по устните, отначало съвсем внимателно, за да я утеши и успокои, като в същото време продължаваше да шепне безсмислени молби и обещания, но тя вдигна ръце и ги обви около врата му, тялото й се притисна към неговото и устните й се разтвориха.
Промяната настъпи бързо и той потъна в нея, изгуби се. Ръката, която преди нежно милваше косите й, сега се вплете в тях, сви се в юмрук, докато целувката бурно се нажежаваше.
„Отвлечи ме — беше единственото, което можеше да си помисли. — Не ме оставяй да размисля, не ме оставяй изобщо да мисля. Просто ме вземи.“ Искаше да усети ръцете му върху себе си, устата му върху себе си, искаше да усети мускулите си да тръпнат от желание под пръстите му. Когато силният му, почти див вкус я изпълни цялата, ще може да забрави всичко.
Трепереше, притисната в него, тръпнеше в ръцете му и звукът, който издаде върху обезумелите му устни, приличаше на ридание. Кам се отдръпна рязко като ужилен, и макар ръцете му да не бяха напълно уверени, той ги задържа на раменете й и я отдръпна на разстояние.
— Това не беше… — Замълча. Ако продължаваше да го гледа с тези тъмни, влажни очи, замъглени от страст, съвсем щеше да се обърка. — Не мога да повярвам, че ще го кажа, но идеята не е добра. — Плъзна ръце нагоре и надолу по раменете й, докато се опитваше да запази самообладание. — Сега си разстроена, вероятно не се замисляш… — Изпитваше непоносима жажда. — Господи, трябва да пийна нещо.
Ядосана и на двамата, тя изтри мокрото си лице.
— Ще направя кафе.
— Нямах предвид кафе.
— Знам, но ако ще бъдем разумни, нека останем на кафе.
Отиде в кухненския бокс и се зае да приготвя кафето. Всеки нерв по тялото й беше опънат до скъсване. Всички желания, които някога бе имала, които изобщо беше предполагала, че има, сега бяха брутално пробудени.
— Ако бяхме довършили, Анна, можеше да си помислиш, че се възползвам от ситуацията.
Тя кимна и продължи да се занимава с кафето.
— Или аз щях да се питам дали не съм се възползвала. И в двата случая идеята не е добра. За мен е важно никога да не смесвам секса с чувство за вина. — След тези думи го погледна — кротко, спокойно. — Жизненоважно е за мен.
И той разбра. Изпита едновременно безпомощна ярост и безпомощна жал.
— Господи, Анна, кога?
— Когато бях на дванайсет.
— Съжалявам. — Усети болка в слабините, в сърцето си. — Съжалявам — повтори, напълно излишно. — Не е нужно да говориш за това.
— Точно тук мненията ни се разминават. Говоренето за това, всъщност, в крайна сметка, ме спаси. — А той ще я изслуша. И ще я опознае. — С майка ми бяхме отишли за един ден до Филаделфия. Исках да видя Камбаната на свободата, защото в училище учехме за Освободителната война. Имахме една очукана и стара кола. Отидохме дотам, разгледахме забележителностите. Ядохме сладолед и си купихме сувенири.
— Анна…
Тя предизвикателно изправи глава.
— Страхуваш се да го чуеш ли?
— Може би. — Прокара ръка през косата си. Може би се страхува да го чуе, бои се от промяната, която може да предизвика в отношенията им. Още едно хвърляне на зара, помисли си и я погледна. Разбра, че трябва да узнае. — Продължавай.
Тя се обърна и взе чаши от шкафчето.
— Бяхме само двете. Винаги сме били. Беше забременяла на шестнайсет и никога не каза кой е бил баща ми. Раждането ми усложнило невероятно живота й и сигурно й е донесло голям позор и тежки изпитания. Баба ми и дядо ми бяха силно религиозни, много консервативни. — Леко се изсмя. — Истински италианци. Не бяха изхвърлили майка ми, но усещах, че тя не се чувства достойна. Така че живеехме в апартамент, колкото една четвърт от този. — Занесе каничката до плота и наля силното тъмно кафе. — Беше през април, събота, беше си взела отпуск, за да можем да отидем. Случи се най-прекрасният ден и се забавихме повече, отколкото възнамерявахме, защото ни беше приятно. Почти бях заспала по пътя на връщане и трябва някъде да е сбъркала пътя. Разбрах, че сме се заблудили, но тя се шегуваше. Колата се повреди. Изпод капака започна да излиза пушек. Сви край пътя и излязохме отвън. Просто се разсмяхме. Ама че бъркотия, ама че ситуация!
Разбра какво следва и се почувства зле.
— Може би трябва да седнеш.
— Не, добре съм. Тя смяташе, че трябва вода за радиатора — продължи Анна. Очите й се замъглиха, докато се връщаше назад. Спомняше си колко беше топло, колко тихо и как луната ту потъваше, ту отново се показваше иззад рехавите облачета. — Щяхме да стигнем на стоп до най-близката къща и да видим дали не можем да получим помощ. Зададе се някаква кола и спря. Вътре имаше двама мъже. Единият се наведе и попита какво се е случило. — Вдигна чашата с кафе, отпи. Сега ръцете й вече бяха спокойни. Можеше да го разкаже още веднъж, да го преживее още веднъж. — Спомням си как майка ми стисна ръката ми, как ме улови толкова силно, че ме заболя. По-късно си дадох сметка, че се е уплашила. Бяха пияни. Каза нещо, че просто отиваме до брат й, че сме добре, но те слязоха от колата. Избута ме зад себе си. Когато първият я сграбчи, тя ми извика да бягам. Но не можех. Не бях в състояние да помръдна. Той се смееше и я опипваше, а тя го отблъскваше. А когато я завлече встрани и я повали на земята, аз изтичах и се опитах да й помогна. Но естествено не можех, а другият мъж ме вдигна и ми разкъса блузата.
Беззащитна жена и безпомощно дете. Ръцете на Кам се свиха в юмруци, докато тялото му се разтърси едновременно от гняв и безсилие.
— Продължаваше да се смее — тихо изрече Анна. — Съвсем ясно видях лицето му един или два пъти. Сякаш беше замръзнало пред очите ми. Чувах писъците на майка ми, как ги моли да не ми причиняват зло. Той я изнасилваше, чувах го как я изнасилва, но тя продължаваше да ги моли да ме оставят. Но изглежда е видяла, че това няма да стане, и започна да се бори с всички сили. Чувах как мъжът я удря, как й крещи да млъкне. Струваше ми се, че не е истина — дори когато ме изнасилваше, пак ми се струваше, че не може да е истина. Просто един ужасен сън, който продължава и продължава… Когато свършиха, двамата се качиха в колата си и заминаха. Просто ни оставиха там. Майка ми беше в безсъзнание. Беше я ударил лошо. Не знаех какво да правя. Казаха, че съм изпаднала в шок, но не си спомням нищо, докато не се озовах в болницата. Майка ми така и не дошла в съзнание. Два дни останала в кома, след това умря.
— Анна, не знам какво да ти кажа. Какво може да се каже.
— Не ти го разказвам, за да ми съчувстваш — отвърна тя. — Беше на двайсет и седем, една година по-млада, отколкото съм аз сега. Беше преди много време, но човек не забравя. Никога не се изличава напълно. И аз помня всичко, което се случи през онази нощ, всичко, което вършех след това — когато отидох да живея при баба и дядо. Правех всичко възможно, за да им причиня мъка, да причиня мъка на себе си. Това беше моят начин да се справя с онова, което ми се беше случило. Отказах да се срещна с психиатър — продължи уверено. — Нямах намерение да говоря с някакъв си психиатър. Вместо това предпочетох съпротивата, търсех си неприятности, намирах ги. Отдадох се на безразборен секс, вземах наркотици, бягах от къщи и се сблъсках със социалните служители и системата. — Вдигна сакото си и внимателно го сгъна. — Мразех всички, а най-много себе си. Аз поисках да отидем във Филаделфия. Аз бях причината да сме там. Ако не бях с нея, тя можеше да се отърве.
— Не. — Искаше да я докосне, но се боеше. Не защото изглеждаше слаба — не беше така. Изглеждаше невероятно силна. — Не, не трябва да се обвиняваш за нищо.
— Чувствах вина. И колкото повече я чувствах, толкова повече се нахвърлях срещу всички и всичко.
— Понякога само това можеш да направиш — продума той. — Да се съпротивляваш, да избягаш, докато всичко приключи.
— Понякога няма на какво да се съпротивляваш и няма къде да избягаш. Три години използвах случилото се през онази нощ, за да правя каквото ми хрумне. — Отново погледна към Кам с бързо и иронично повдигане на веждите. — Не бяха добри хрумвания. Мислех, че съм доста корав камък, докато не се озовах в пандиза. Но отговорничката по моя случай беше упорита. Притискаше ме, разпитваше ме и не ме оставяше на мира. И тъй като не се отказа от мен, успя. А понеже баба и дядо не ме изоставиха, аз го преодолях. — Внимателно преметна сакото на облегалката на дивана. — Можеше да е различно. Можех да бъда просто поредният провален случай в статистиката на системата. Но не станах.
Кам си помисли, че е удивително как е успяла да превърне ужаса в такава сила. Изненадан беше от избора й на професия, която ежедневно й напомня за онова, което е разбило живота й.
— И си решила да се отплатиш, като се посветиш на това да помагаш на хората, изпаднали в беда като тебе.
— Знаех, че мога да помогна. И наистина дължах отплата, по същия начин, по който ти смяташ, че си длъжен. Оцелях — изрече и отново го погледна право в очите, — но оцеляването не е достатъчно. За мен не беше достатъчно, нито за теб. И няма да е достатъчно за Сет.
— Едно по едно — промърмори той. — Искам да разбера дали хванаха онези копелета.
— Не. — Отдавна се беше научила да приема и да живее с този факт. — Минаха седмици преди да съм в състояние да дам показания. Никога не ги заловиха. Системата невинаги работи, но се научих и вярвам, че прави всичко възможно.
— Никога не съм смятал така и сега няма да променя мнението си. — Понечи да протегне ръка, поколеба се и я пъхна дълбоко в джоба си. — Съжалявам, че те разстроих, че казах неща, които те накараха да си спомниш.
— То винаги е тук — отвърна тя. — Преодоляваш го и го забравяш за дълго, но то се връща от време на време, защото никога не изчезва напълно.
— Ходи ли при психиатър?
— В крайна сметка, да… — въздъхна. — Добре, не твърдя, че психиатърът прави чудеса, Кам. Казвам ти само, че могат да помогнат, могат да подействат оздравително. Аз имах нужда и когато накрая бях готова да се обърна към тях, се почувствах по-добре.
— Нека направим така. — Сега вече я докосна, просто положи ръката си върху нейната. — Ще го оставим като вариант. Нека видим как ще потръгнат нещата.
— Да видим как ще потръгнат нещата — въздъхна, твърде уморена, за да спори. Главата я болеше, а тялото й сякаш беше кухо и крехко. — Съгласна съм, но въпреки това в доклада си ще препоръчам консултации.
— Не забравяй и за обувките — иронично подхвърли той и изпита безкрайно облекчение, когато тя се засмя.
— Няма нужда да ги споменавам, защото знам, че ще му ги купиш още тази седмица.
— Можем да го наречем компромисно решение. Изглежда напоследък започвам да свиквам с тях.
— Значи трябва да си бил невероятно твърдоглав преди това.
— Струва ми се, че думата, която употребяваха родителите ми, беше „вироглав“.
— Хубаво е да бъдеш разбран. — Сведе поглед към ръката, покрила нейната. — Ако ме помолиш да останеш, не бих могла да ти откажа.
— Искам да остана. Искам те. Но не мога да те моля за това тази вечер. Моментът е неподходящ.
Разбираше какво изпитват някои мъже към жена, която е била обект на сексуално насилие. Стомахът й се сви. Но ще е най-добре да знае.
— Защото съм била изнасилена?
Няма да го позволи. Няма да позволи случилото се да повлияе на отношенията им.
— Защото тази вечер не можеш да ми откажеш, а утре може да съжаляваш, че не си.
Тя отново вдигна поглед към него:
— Непрекъснато ме изненадваш.
Самият той напоследък непрекъснато се изненадваше от себе си.
— Е, и аз не си представях, че тази вечер ще мине по този начин. Какво ще кажеш да се видим в събота?
— В събота имам среща — изрече бавно, напрежението постепенно я напускаше. — Но ще я отменя.
— В седем вечерта. — Наведе се през плота, целуна я, постоя, после отново я целуна. — Ще искам да довърша това.
— Аз също.
— Е — въздъхна тежко и тръгна към вратата, докато все още не е променил решението си. — Така пътуването до дома ще е по-леко. — Замълча и се извърна да я погледне. — Каза, че си оцеляла, Анна, но не е така. Постигнала си изключителна победа. Ти си смела и силна. — Усмихна се леко, като я видя да се взира удивена насреща му. — Това не може да се постигне с помощта на социален служител или психиатър. Те просто са ти помогнали да разбереш как да ги използваш. Предполагам, че го имаш от майка си. Трябва да е била невероятна жена.
— Беше — прошепна Анна, готова отново да се разплаче.
— Ти също. — Кам тихо затвори вратата след себе си.
Не бързаше да се прибира у дома. Имаше да помисли за много неща.