Антон Павлович Чехов
Кащанка (6)

Шеста глава
Неспокойна нощ

На Лелка й се присъни кучешки сън, че уж някакъв вратар я гони с метла, и се събуди от уплаха.

В стаята беше тихо, тъмно и много задушно. Хапеха я бълхи. По-рано никога не беше се страхувала от тъмнината, но сега, кой знае защо, я достраша и й се прииска да лае. В съседната стая стопанинът високо въздъхна, малко след това изгрухтя в барачката си свинята и пак всичко замлъкна. Когато мислиш за ядене, ти става по-леко на душата и Лелка се замисли над това, как днес открадна от Фьодор Тимофеич един кокоши крак и го скри в гостната между шкафа и стената, където имаше толкова много паяжина и прах. Какво й пречеше да отиде сега и да погледне: цял ли е кракът или не? Много вероятно стопанинът го бе намерил и изял. Но преди зори не може да се излиза от стаята — така бе наредено. Лелка затвори очи, за да заспи по-бързо, тъй като знаеше от опит, че колкото по-скоро заспиш, толкова по-скоро настъпва утрото. Но изведнъж близо до нея се раздаде странен вик, който я накара да трепне и да се изправи на четири крака. Беше извикал Иван Иванич и викът му не беше обикновеното му бърборене и убеждаване, а някак си див, остър и неестествен, наподобяващ скърцане на отваряща се врата. Като не можа да различи и да разбере нищо в тъмното, Лелка изпита още по-силен страх и изръмжа:

— Ррррр…

Мина известно време, толкова, колкото трябва, за да се огложди хубав кокал; викът не се повтори. Лека-полека Лелка се успокои и задряма. Присъниха й се две големи черни кучета с кичури миналогодишна козина по бедрата и хълбоците; те ядяха лакомо в голямо корито остатъци от храна, от които се вдигаха бяла пара и много вкусна миризма; от време на време поглеждаха към Лелка, зъбеха се и ръмжаха: „Няма да ти дадем на теб!“ Но от къщата изтича селянин с кожух и ги прогони с камшик; тогава Лелка се приближи до коритото и започна да яде, но щом селянинът се скри вътре, двете черни кучета се нахвърлиха с рев върху нея и изведнъж пак се раздаде остър вик.

— К-хе! К-хе-хе! — извика Иван Иванич.

Лелка се събуди, скочи и без да слиза от дюшечето, започна силно да лае, та чак виеше. Беше й се сторило, че този път вика не Иван Иванич, а някой друг, чужд. И кой знае защо, в барачката пак изгрухтя свинята.

И ето че се чу шляпане на чехли и в стаичката влезе стопанинът по халат и със свещ. Мъждукащата светлина заподскача по мръсните тапети и тавана и прогони мрака. Лелка видя, че в стаята няма външен. Иван Иванич седеше на пода и не спеше. Крилете му бяха разперени, а човката му — разтворена и изобщо имаше вид, сякаш беше много уморен и жаден. Старият Фьодор Тимофеич също не спеше. Сигурно и той беше се събудил от вика.

— Иван Иванич, какво ти е? — попита стопанинът гъсока. — Защо викаш? Болен ли си?

Гъсокът мълчеше. Стопанинът го попипа по шията, помилва го по гърба и каза:

— Чуден си. И ти не спиш, и на другите не даваш да спят.

Когато стопанинът излезе и отнесе светлината, настъпи пак мрак. Лелка изпитваше страх. Гъсокът не викаше, но пак започна да й се привижда, че някой стои в мрака. Най-страшното беше, че не можеше да ухапе този някой, тъй като беше невидим и нямаше форма. И кой знае защо, мислеше, че тая нощ непременно трябва да се случи нещо много лошо. Фьодор Тимофеич също беше неспокоен. Лелка го чуваше как се въртеше на дюшечето си, прозяваше се и тръскаше глава.

Някъде навън се почука на врата и в барачката изгрухтя свинята. Лелка заскимтя, протегна предните си лапи и сложи върху тях главата си. В чукането на вратата, в грухтенето на свинята, която, кой знае защо, не спеше, в мрака и в тишината й се стори, че има нещо също така тъжно и страшно, както и във вика на Иван Иванич. Всичко беше разтревожено и неспокойно, но защо? Кой бе този някой, който не се виждаше? Ето че до Лелка пламнаха за миг две мътни зелени искрици. За пръв път, откак се познаваха, при нея дойде Фьодор Тимофеич. Какво искаше? Лелка му лизна лапата и без да го пита защо е дошъл, зави тихо и на разни гласове.

— К-хе! — извика Иван Иванич. — К-хе-хе!

Пак се отвори вратата и влезе стопанинът със свещ. Гъсокът седеше в предишната си поза, с раззинала човка и разперени криле. Очите му бяха затворени.

— Иван Иванич! — повика го стопанинът.

Гъсокът не мръдна. Стопанинът седна пред него на пода, гледа го известно време мълчаливо и каза:

— Иван Иванич! Какво значи това? Да не би да умираш? Ах, сега си спомних, спомних си! — извика той и се хвана за главата. — Зная от какво е! Заради това, че днес те настъпи един кон! Боже мой, Боже мой!

Лелка не разбираше какво говори стопанинът й, но по лицето му четеше, че и той очаква нещо ужасно. Тя протегна муцуна към тъмния прозорец, през който, както й се струваше, гледаше някой, и зави.

— Той умира, Лелко! — каза стопанинът и плесна с ръце. — Да, умира! В стаята ви е дошла смъртта. Какво да правим?

Блед, разтревожен, стопанинът се прибра в спалнята си, като въздишаше и клатеше глава. Лелка я беше страх да остане на тъмно и тръгна подире му. Той седна на кревата и няколко пъти повтори:

— Боже мой, какво да правя?

Лелка се въртеше в краката му и не разбираше защо й е така тъжно и защо всички толкова се безпокоят, и в старанието си да разбере следеше всяко негово движение. Фьодор Тимофеич, който рядко напускаше дюшечето си, също влезе в стаята на стопанина и започна да се търка в краката му. Тръскаше глава, сякаш искаше да изтърси от нея тъжните си мисли, и подозрително поглеждаше под кревата.

Стопанинът взе чинийка, наля в нея вода от мивката и пак отиде при гъсока.

— Пийни, Иван Иванич! — каза той нежно и сложи чинийката пред него. — Пийни, миличък.

Но Иван Иванич не мърдаше и не отваряше очи. Стопанинът наведе главата му към чинийката и потопи човката му във водата, но гъсокът не пи; още по-широко разпери криле и главата му остана да лежи в чинийката.

— Не, вече нищо не може да се направи! — въздъхна стопанинът. — Всичко е свършено. Отиде си Иван Иванич!

И по бузите му запълзяха блестящи капчици както по прозорците при дъжд. Без да разбират какво става, Лелка и Фьодор Тимофеич се притискаха до него и с ужас гледаха гъсока.

— Клетият Иван Иванич! — говореше стопанинът и печално въздишаше. — А пък аз мечтаех как напролет ще те закарам на дачата и ще се разхождаме двамата по зелената трева. Мило животно, друже мой, няма те вече! Как ще я карам сега без теб?

На Лелка й се струваше, че и с нея ще се случи същото, тоест че тя също тъй по неизвестна причина ще затвори очи, ще опъне крака, ще се озъби и всички ще я гледат с ужас. Навярно същите мисли се въртяха и в главата на Фьодор Тимофеич. Никога преди старият котарак не е бил толкова навъсен и мрачен както сега.

Разсъмваше се и в стаята вече го нямаше онзи невидим, който тъй плашеше Лелка. Когато съвсем се съмна, дойде портиерът, хвана гъсока за краката и го отнесе някъде. А след малко се показа старата жена и изнесе коритцето.

Лелка отиде в гостната и погледна зад шкафа: стопанинът не беше изял кокошия крак, той си беше на мястото сред праха и паяжината. На Лелка й беше мъчно, тъжно и й се плачеше. Тя дори не помириса кокала, а се мушна под дивана, седна и заскимтя тихо с тънко гласче:

— Ским-ским-ским…