Валери Иванов
Душегубие

След полунощ е.

Моят час.

Вживявам ли се в роля на поет

или съм истинският — аз?

 

Безсъницата — моя вярна жрица —

отново топла длан протяга.

И тихо ме превръща в рицар.

И влюбена, доспехите ми стяга.

 

Обзет от тайнствена тревожност,

напрегнат делнично и изнурен,

от чара й погълнат до безбожност,

подире й пак тръгвам осенен.

 

Щастлив съм, че обсебен от магия,

покоя си поделям с нея.

Обичам я, защо да крия?

На полосата с утрото живея.

 

Далеч от снобската гълчава,

от скотското еснафско общество,

сърцето ми да бие продължава,

душата ми празнува опело.

 

А в слепоочието камбана бие…

И спусъкът на нервите прищраква.

Дълбоко в мен детето вие.

Луната хрипе и оплаква.

 

Готов съм и зората да разстрелям,

поиска ли го приказната фея.

Не скърцам зъби, а споделям…

И сякаш умопомрачен се смея.