Бренда Джойс
Скандална любов (21)

20

Ейдриън се върна право в дома си. Потресен. Ядосан. Но не беше само гневът. Имаше и нещо друго, нещо много по-важно. Тя му беше отказала.

Не можеше да повярва. И все пак познаваше кога някой е непоколебим, а Никол не беше от хората, които се преструват. Наистина бе решила твърдо да не се омъжва за него.

Той се заключи в библиотеката си. Щом го видя, хрътката му, която дремеше под писалището, скочи на крака и весело го поздрави. Ейдриън обаче бе толкова потънал в мисли, че дори не я забеляза. В главата му пулсираше и отекваше един-единствен въпрос. Защо Никол не го иска?

Нима след страстта, която бяха споделили, тя наистина не го искаше? Нима не мечтаеше да се омъжи за него още откакто се бяха видели за пръв път? Какво бе променило намеренията й? Очевидно нещо се беше случило. Защо иначе би отхвърлила него, херцог Клейбъроу? Не беше суетен, ни най-малко, но бе достатъчно умен, за да знае, че смъртта на Елизабет го е превърнала в най-желаната партия в страната. Защо тогава Никол го бе отблъснала? И защо толкова го болеше от отказа й? Херцогът не беше глупак. Добре съзнаваше, че хората му угаждат заради положението, богатството и властта. Знаеше, че може да прави — и правеше — каквото си иска единствено защото бе херцог Клейбъроу. Не защото беше Ейдриън Бракстън-Лоуъл. Благородниците го почитаха и се стремяха към приятелството му само защото беше херцог Клейбъроу. Иначе със сигурност нямаше да се радва на такава популярност. Щяха да гледат с неодобрение на затворения му характер и на търговските му занимания. Най-вероятно щяха да го смятат за чудак.

Но това не го интересуваше. Никога не се бе питал какво мислят другите за него, или поне отдавна беше спрял да се интересува.

С жените не бе по-различно. Много жени се бяха влюбвали в него. Много жени се съревноваваха отчаяно за любовта му или поне за честта да ги приеме в леглото си. Немалко от тях се надяваха да го отвоюват от Елизабет. Немалко искаха да се омъжат за него. Но те не го желаеха защото бе красив, мъжествен, добър или почтен. Желаеха херцог Клейбъроу, не него.

Жените се надпреварваха дори коя да му стане любовница, макар че техните усилия нямаха никакво отношение към избора му.

Те правеха това не заради уменията му в леглото, не защото ги отрупваше с любимите им дрънкулки, нито задето бе грижовен с тях. Ето, сегашната му метреса, ослепителната Холанд Дюбоа, определено извличаше изгода от това, че бе любовница на херцог Клейбъроу. Където и да се появеше — на театър, в ресторант, в моден салон, — всички й угаждаха и изпълняваха прищевките й. Заради връзката им тя имаше повече власт, отколкото би получила чрез всеки друг мъж, освен ако той не бе кралска особа. Само съпругата му би имала повече власт от нея, ако някой ден се ожени.

Беше направил предложение на Никол Шелтън. Предложение да се ожени за нея, да я направи своя съпруга, херцогиня Клейбъроу. Така никой никога вече нямаше да дръзне да я критикува или унижава. Най-накрая щяха да я приемат безрезервно. Защото неговата власт, положение и богатство щяха да станат и нейни.

Ала въпреки всичко това тя го беше отхвърлила.

И то категорично. Не искаше облагите, които й предлагаше. Не искаше него. Нещо се беше случило и я беше настроило против него. Очевидно бе какво — собственото му поведение. Начинът, по който се бе държал вчера в библиотеката, начинът, по който се държеше всеки път, щом пътищата им се срещнеха.

Той не беше по-различен от Франсис и Никол бе разбрала това.

Ейдриън въздъхна, обърна се към огледалото над камината и се взря в отражението си. Нима тя знаеше за баща му, за това колко развратен и покварен беше той? Дали не виждаше същите пороци и у него самия?

— Аз не съм като Франсис — каза той задавено. — През целия си живот съм бил почтен. Не съм като него!

Видя болката в очите си. Видя съмнението. За миг се стресна от себе си. После лицето му отново придоби грижливо отработеното с годините невъзмутимо, хладно изражение.

Но истината му се присмиваше. Никол го беше отхвърлила. Болеше го. Болеше го както преди. Онази болка, която смяташе, че е погребал отдавна, беше възкръснала.

Болка, която трябваше да погребе сега.

Това бе истината за неговото минато, забравена с цената на огромни усилия. До този момент. Докато не се появи тя. Сега истината живееше в настоящето, сякаш всичко се беше случило днес, а не преди много години. Истината за едно малко момче, уплашено и плачещо само в леглото си, само в стаята, в Клейбъроу, в тъмнината на безкрайната нощ.

Това бе може би най-ранния му спомен. Сигурно е бил на не повече от четири години. Той щеше да стане следващият херцог, затова от него се очакваше да бъде мъж, но той не беше мъж. Той се страхуваше. Опита се да спре сълзите си, но хлиповете му събудиха родителите му.

— Какво има, миличък? — прошепна Изабел която бързо влезе в стаята му и го прегърна. Той се опита да не плаче, опита се да не се страхува и й разказа за чудовището, което го преследваше в тишината. Тя го приласка и момчето се почувства по-добре, докато не чу гласа на баща си от прага. Изтръпна още преди да чуе думите.

— Ти го проваляш. Остави го. Той е страхливец! — Франсис се ухили. Момчето разбра и почувства болка от жестоките думи. Наистина ли беше страхливец? — Пъзльо — присмя му се Франсис. — Бои се от тъмнината! Един херцог не може да се бои от тъмнината, значи ти няма да станеш истински херцог, нали? Никога няма да бъдеш истински херцог!

Изабел се изправи разярена. Момчето се сви на кълбо. Вече знаеше какво ще последва и се страхуваше. Знаеше, че всичко е заради него.

— Престани! — извика тя и се спусна към съпруга си. — Как смееш! Как смееш…

— Мога да правя каквото си искам — озъби се Франсис, като я хвана и грубо я изблъска в коридора. — Остави пъзльото сам! Чуваш ли ме? Остави маминото си синче само!

Избухна ожесточена свада. Момчето гледаше и знаеше, че майка му ще бъде наранена, защото искаше да защити него, страхливеца. От очите му рукнаха сълзи. Не можеше да ги сдържи. Не знаеше колко дълго е гледал, но накрая се престраши, стана и се опита да помогне на майка си. Ала беше малък и слаб и юмручетата му само разпалиха още повече гнева на Франсис, накараха го да удари и него. После издърпа майка му от стаята и заключи вратата отвън. Ейдриън се сгуши в леглото — наранен, нещастен, все още уплашен. Не за пръв път разбираше, че баща му, херцогът — този висок, рус, красив мъж — не го харесва. Не го обича. Не можеше да си спомни кога го е разбрал. Може би винаги го е знаел. Той се сви на кълбо под завивките.

Истината. Ейдриън се вгледа в своето отражение и възвърна контрола над чувствата си. Господи, това се беше случило толкова отдавна, че бе сигурен, че го е забравил завинаги. Че е забравил болката. Болката от бащината жестокост, която сега някак си се бе преплела с болката от отказа на Никол.

Каза си, че това е глупаво. Но вече бе твърде късно. Вече се беше изправил лице в лице с оголените си чувства и беше пристъпил до самия ръб на пропастта. И все пак още можеше да се върне.

Можеше да се вкопчи в спасителната омраза, която никога не бе умирала. Омразата, която изпитваше към Франсис, му беше дала сила и смелост, Франсис го беше направил силен, макар че се бе опитал да го превърне в малодушно нищожество. Всъщност страхливецът беше Франсис. Точно защото бе слаб, той бе измъчвал по-слабите от него, преди всичко съпругата и сина си. Сега го разбираше толкова добре, но тогава бе невъзможно да го разбере.

Нямаше да си спомня за Франсис, нито да мисли за отказа на Никол. Франсис беше мъртъв, миналото бе мъртво. Ейдриън се гордееше със себе си. Ако тя си мисли, че е като баща си, значи греши и той ще й го докаже. Ще се взре дълбоко в себе си, за да добие нови сили. И звярът, който бе проговорил в него, никога повече нямаше да се покаже.

Успокоен, Ейдриън насочи мислите си към Никол без да влага чувства. Нямаше значение какво смята тя за него, нито какво иска. Тя беше безразсъдна, дръзка, необикновена, а в този случай — и глупава. Той обаче знаеше какво да прави. Никол не искаше да се омъжи за него, но това нямаше да го спре да стори онова, което смяташе за правилно.

А то беше да се ожени за нея.

 

 

След не повече от час херцогът отново се върна на Тависток Скуеър в дома на семейство Шелтън. Въведе го икономът, на когото той подаде палтото и ръкавиците си. Графът вече се бе прибрал и Ейдриън се отправи към кабинета му.

Естествено, нарушаваше етикета. Трябваше първо да изпрати официално писмо с искане за среща в най-удобно за Шелтън време, особено щом се касаеше за такъв повод. Но Ейдриън знаеше, че трябва да уреди нещата колкото се може по-бързо.

Никълъс Браг Шелтън го поздрави без официалности и Ейдриън разбра, че му е простил за волностите, които подозираше, че си е позволил с дъщеря му по време на лова. Предстоеше му отново да разяри графа. Нямаше как да избегне това. Оставаше му само да се надява, че благородните му намерения ще смекчат неприятната ситуация.

— Здравей, Ейдриън. Какво те води насам?

— Никълъс. — Двамата мъже си стиснаха ръцете. — Трябва да се извиня, че идвам без предизвестие — започна той, но Шелтън го прекъсна.

— Познаваш ме добре. Никога не ми е пукало за приличието. Да наредя ли да донесат чай?

Ейдриън поклати глава. За пръв път му хрумна, че пренебрежението на Никол към условностите би могло да е наследство и от баща й. Той се настани в смарагдовозеленото кресло срещу графа.

— Ще говоря направо, Никълъс. Искам да се оженя за дъщеря ти.

Шелтън хлъцна, сетне се съвзе и го погледна.

— За Никол?

— Да.

— Боя се, че съм страшно изненадан.

— Знаех си — промърмори Ейдриън.

Шелтън се наведе напред и го прониза с поглед.

— Елизабет още не е изстинала в гроба.

— За жалост е така.

Погледът на Шелтън стана още по-твърд.

— Защо идваш при мен сега? Както добре знаеш, Никол не е затрупана с предложения за брак. Не би имало от какво да се страхуваш, ако беше дошъл да й поискаш ръката след шест месеца.

Ейдриън се намръщи. Имаше вероятност шестмесечното изчакване да се окаже пагубно, но още не му се щеше да изтъква това. Графът рязко се изправи.

— Има ли причина да бързаш?

Ейдриън също стана.

— За съжаление, да.

Шелтън застина.

— Постъпих неразумно.

За миг отново настъпи мълчание.

— Колко неразумно?

— Може да очакваме бебе.

От гърдите на графа се изтръгна гневно възклицание. Ейдриън замълча, за да му даде възможност да възприеме информацията.

Шелтън блъсна назад стола си, отиде до френските прозорци и се загледа към градината.

— Ясно — каза накрая със стиснати устни. — Сега вече разбирам предложението ти. — Обърна се към Ейдриън. Сивите му очи блестяха като острие на кама. По-слаб мъж не би издържал на този поглед. — С удоволствие бих ти зашил един шамар, Ейдриън.

Херцогът замълча.

— Но ако дъщеря ми се е оставила да я направят на глупачка, аз не съм глупак. Независимо от този неприятен факт и аз, и ти знаем, че това е най-доброто, което би могло да й се случи.

Ейдриън кимна облекчено. Най-лошото беше минало.

— Ако е удобно, ще изпратя моите адвокати утре сутринта, за да подпишем брачния договор.

— Не искаш ли да уточним подробностите още сега?

— Ще се оженя за дъщеря ти дори ако зестрата й е само едно пени — каза решително Ейдриън.

— Разбира се — отвърна Шелтън. — Честта над всичко. Но може би е трябвало да си припомниш девиза на семейството си, преди да опозориш дъщеря ми.

— Туш — каза Ейдриън и отново се намръщи. — Мога само да се извиня. Наистина съм ужасен от собственото си поведение и поемам цялата вина за това, което се случи.

Графът го погледна замислено.

— Може би е по-добре да се извиниш на Никол.

— Тя отказа да приеме извиненията ми. Може би е редно да те уведомя, че тя не е възхитена от идеята да се оженим.

— Защо?

— Не зная.

— Не се тревожи за Никол — каза твърдо Шелтън. — Макар че мисълта отново да я насилвам да мине под венчило никак не ми допада — сигурно знаеш какъв провал се получи, когато уредих да се омъжи за Пърси Хемпстед, — този път тя ще направи това, което й наредя.

— Надявах се да чуя това от теб.

— Определил ли си дата?

— Да. Вече съм задействал процедурата за осигуряване на специално позволение, за да можем да се оженим незабавно. Одобряваш ли сватбата да бъде в неделя след две седмици?

— Подобно избързване ще предизвика скандал. Хората ще се досетят защо се жените.

— Аз ще се погрижа за клюките. Няма да има скандал, или поне не такъв, за какъвто си мислиш. Ще дам да се разбере съвършено ясно, че съм безумно влюбен в Никол и не мога нито миг повече да отлагам женитбата си с нея. Така хората няма да обвиняват Никол, а мен — заради Елизабет.

Лицето на Шелтън придоби особено изражение.

— Добре. Благодаря ти, че ще спестиш нова болка на дъщеря ми.

Ейдриън стисна зъби. Беше разбрал за какво намеква графът и нямаше да остави нещата така.

— Съжалявам, ако съм наранил дъщеря ти, Никълъс — каза той внимателно. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, трябва да ти кажа, че когато се срещнахме за пръв път, тя не знаеше, че съм сгоден и искаше да се омъжи за мен. Много вода изтече оттогава, но съм сигурен, че с времето нещата ще се оправят.

— Въпросът наистина е как ще се почувстваш след време.

Смутен, Ейдриън замълча за миг, после отговори откровено:

— Нямам възражения срещу женитбата си с Никол.

Шелтън го изгледа с любопитство. Ейдриън усети, че се изчервява.

Внезапно графът се засмя.

— Да — каза той също толкова внимателно — мисля, че си прав. След време нещата ще се наредят много добре.

 

 

— Още ли не си готова? — попита Реджина.

Никол седеше на леглото си по долни дрехи. Погледна сестра си, която беше като зашеметяващо златисто видение в жълтата си шифонена рокля, и въздъхна.

— Иска ми се да не бях обещавала да ходя.

— Никол! Ти обеща и чичо Джон ще ти бъде страшно обиден, ако не дойдеш. Освен ако не се закълнеш, че си болна.

Никол знаеше, че Реджина е права. Макар че Джон Линдли не й беше истински чичо, той бе най-добрият приятел на баща й и тя го познаваше от дете. Когато беше малка, той никога не пропускаше да дойде в Драгмор с подаръци за нея, за сестра й и братята й. Не би могла да го обича повече дори ако наистина й беше чичо.

Само че още не се беше възстановила от следобеда, от онова тъй дяволски благородно предложение за брак на Ейдриън. Никога нямаше да се възстанови. Как би могла? Копнежът й да се омъжи за него й беше донесъл болка, но ако сега се бе съгласила да го стори, щеше да я боли още повече.

Реджина се приближи до нея, шумолейки с роклята си.

— Никол, какво има? Откакто си дошла в Лондон не съм те виждала така разстроена. — Тя седна на леглото до сестра си. В кехлибарените й очи се четеше загриженост. — Не е заради него, нали? — попита със снижен глас.

Никол кимна и срещна погледа на сестра си. Реджина улови ръката й.

— Той те харесва, Никол, това е ясно. Ще видиш, когато спре да оплаква Елизабет. Сигурна съм, че ще започне да те ухажва. А ти трябва да го окуражаваш — аз ще ти покажа как.

Никол едва не избухна в сълзи.

— Той вече ми предложи да се омъжа за него.

Реджина ахна.

— Какво? Това е зашеметяващо!

Никол поклати глава.

— Аз му отказах.

— Какво?

— Отказах му.

— Луда ли си?

Никол сграбчи ръката й.

— Той не ме обича, обича Елизабет. Сърцето му принадлежи на една мъртва жена. Предложи ми да се ожени за мен само защото ме целуна… неприлично. — Тя се изчерви. Не смееше да каже истината дори на сестра си. — Интимно.

Реджина я погледна объркано.

— Какво имаш предвид като казваш интимно?

Никол затвори очи.

— Лорд Хортънс целувал ли те е?

— Естествено.

От този отговор Никол веднага разбра, че сестра й не знае какво представлява интимната и безсрамна целувка, страстната целувка с разтворени устни, със сплетени езици.

— Какво направи той, Никол? Какво значи, че те е целунал интимно? Целувката е интимна.

— Има целувки и целувки — каза меко Никол.

Реджина беше объркана и не по-малко любопитна.

— Няма ли да ми кажеш?

— Добре! — почти изкрещя Никол. Сълзите я задавиха. — Целуваше ме толкова силно, че устните ме заболяха. А той не спираше и не спираше. Езиците ни бяха сплетени и той ме докосваше на места, където не биваше да ме докосва! Е, задоволих ли любопитството ти?

Реджина беше занемяла от изненада.

— Никога не позволявай на лорд Хортънс или на който и да било друг мъж да се държи така с теб! — извика Никол. — Или ще се окажеш в моето положение!

Все още потресена, Реджина успя да промълви:

— Трябва да се омъжиш за него.

— Няма. Не мога! Той си призна, че е поискал ръката ми само от чувство за дълг.

Сестра й отново я погледна с широко ококорени очи. Най-накрая тя успя да проговори:

— Добре, значи не всичко е идеално. Но той е херцог Клейбъроу. Трябва да кажеш „да“.

— Не мога! — каза отново Никол. — Той се държи отвратително с мен! Аз го обичам, а в неговото сърце няма и капка обич към мен! Не разбираш ли? Не бих понесла да съм му съпруга и да го обичам, а той да не изпитва нищо към мен, да тича след други жени и да има любовници! Не можеш ли да ме разбереш?

— Не — заяви безцеремонно Реджина. — Всички мъже имат любовници, Никол. Но тук става въпрос за херцог Клейбъроу! Ти си луда, ако не се омъжиш за него, особено щом го обичаш!

— Не ме интересува, че е херцог. Интересува ме какво чувства към мен. И не всички мъже имат любовници. Татко няма любовница — отвърна й Никол. — Нито пък виконт Сърл!

— Те са изключение — поклати глава Реджина. — А ти си изключително глупава.

— Чудя се дали ще нехаеш толкова, ако разбереш, че лорд Хортънс поддържа любовница, след като си се омъжила за него?

Реджина се поизчерви.

— Няма да се изненадам.

— Значи не го обичаш! — Никол скочи и закрачи с развети фусти.

— Обичам го! — извика Реджина. — Луда съм по него!

— Ако го обичаше, нямаше да ти е толкова безразлично дали ходи по жени.

— Може би просто съм реалистка, а ти, Никол, си романтичка!

Двете сестри се вгледаха една в друга. Подобна мисъл беше абсурдна. Всеки, който ги познаваше, би се заклел, че е точно обратното, но в този момент изглеждаше, че Реджина е права.

На вратата се почука и това спаси Никол от необходимостта да отговаря.

В стаята надникна Джейн.

— Никол, когато се облечеш, ела при мен и при баща си в библиотеката.

Никол се смути.

— Защо, мамо?

— Баща ти иска да обсъди нещо с теб — каза Джейн със сериозно изражение.

Никол се вцепени от ужас. Отнасяше се за Ейдриън. Сигурна беше. Навярно някак си бяха разбрали за вчерашното й посещение в Клейбъроу. Но как?

— Какво?

— Моля те, просто ела при нас в библиотеката. — Това не беше молба, а заповед. Джейн се усмихна и затвори вратата.

Никол разбра колко е изнервена, когато сестра й докосна ръката й и тя подскочи.

— Облечи се — каза Реджина. Лицето й, обикновено весело, сега беше смръщено. — И по-добре бързо промени решението си и кажи на херцога, че приемаш предложението му.

 

 

— Моля те, затвори вратата.

Никол погледна първо баща си, застанал пред своето писалище, после майка си, която седеше на дивана. Сетне затвори махагоновата врата зад себе си.

— Направила ли съм нещо, за което не се сещам? — опита да се усмихне тя.

Нито един от двамата не отвърна на усмивката й. Баща й беше много намръщен. Отново я обзе ужас. Особено когато майка й се изправи с угрижено изражение и се приближи до нея.

— О, скъпа — каза нежно Джейн.

— Какво има? — попита Никол.

— Херцог Клейбъроу беше тук днес — каза Никълъс. — Поиска ръката ти и аз се съгласих.

В първия момент Никол реши, че става дума за следобедното посещение на Ейдриън, когато й беше направил предложение в гостната. В следващия момент осъзна какво точно има предвид графът. Херцогът бе идвал още веднъж на Тависток Скуеър и беше отправил предложението си директно до баща й.

— Какво?

— Адвокатите ни ще се срещнат утре сутринта.

— Не! — избухна тя. — Няма да се омъжа за него!

Джейн стисна по-силно ръката й, но преди да успее да каже каквото и да било, Никълъс вече крачеше към тях.

— Мисля, че нямаш друг избор.

Никол замръзна, прикована от погледа му. Той знаеше. Ейдриън му беше казал. Тя простена.

— Малко е късно за съжаления — каза той, като продължаваше да я гледа. — И тъй като е възможно да си бременна, ще се омъжиш още след две седмици.

— Ще го убия — изкрещя Никол.

— Няма връщане назад, Никол. Ако толкова не искаш да се омъжиш за Ейдриън, да беше помислила за това преди да легнеш с него.

Никол се освободи от ръката на майка си и се втурна към прозореца. Опитваше се да овладее истерията си. Беше разярена, разярена на Ейдриън, задето бе отишъл при баща й и му бе казал всичко — не само за да я унижи, а и за да е сигурен, че Никълъс ще приеме предложението му. Освен това я изпълваше паника.

— Скъпа — наруши Джейн напрегнатата тишина. — Няма да бъде толкова лошо. Ейдриън е добър мъж. Ще бъде и добър съпруг. А аз знам, че ти изпитваш чувства към него. Дори ако си мислиш, че вече не го обичаш, сигурна съм, че с времето чувствата ти ще се съживят.

Никол се обърна рязко.

— Той обича друга жена! Влюбен е в Елизабет!

Родителите й търпеливо изчакаха гневът й да се уталожи, после Джейн се приближи до нея.

— Елизабет е мъртва.

— Това влошава нещата още повече. Не разбирате ли? Не можех да си съпернича с нея и когато беше жива, но сега, сега споменът за нея ще ме преследва завинаги!

— Ти го обичаш — каза Джейн меко и докосна бузата на дъщеря си.

Никол се отдръпна.

— Ти си избягала от татко, защото си го обичала! Точно по същата причина и аз не мога да се омъжа за Ейдриън! Само ти, мамо, можеш да ме разбереш!

— Бях глупачка — каза Джейн. — Слава богу, че баща ти ме намери и ме принуди да се омъжа за него.

Никол стисна устни.

— Няма да се омъжа за него. Няма.

— Приех предложението на Ейдриън и няма да променя решението си — проговори Никълъс, напомняйки им, че все още е там. — Или забрави, че има вероятност да си бременна?

Никол потръпна.

— Да, Никол, бременна — каза рязко Никълъс. — Няма да допусна внукът ми да бъде копеле.

Очите й се изпълниха със сълзи. Не знаеше, че баща й може да бъде толкова жесток.

— Ако изчакаме, може би…

— Не. Стига толкова. Без друго очевидно го обичаш. Ти…

— Не го обичам! — извика тя и в този миг наистина не го обичаше. — Мразя го!

— Независимо от това решението ми е окончателно — каза сурово Никълъс.

— Скъпа, всичко ще бъде наред — каза Джейн с утешителен глас.

Никол дишаше тежко. Отново се освободи от ръката на майка си.

— Ще стане скандал. Татко, не мога да понеса още един скандал.

— Няма да има скандал. Херцогът е готов да поеме изцяло вината за прибързаната ви женитба. Той ще накара хората да повярват, че е лудо влюбен в теб. Никой няма да заподозре какви са истинските обстоятелства, а и да заподозрат, няма да бъдат сигурни.

— Той ще се направи, че ме обича? — Не можеше да понесе това!

— Той те предпазва от скандала — каза Никълъс.

— Значи пак ще ме накараш да се омъжа насила?

— Да.

— Не си ли спомняш какво се случи предишния път?

Думите й увиснаха в тишината. Веднага й се прииска да не ги беше изричала. Никълъс се взря в нея.

— Заплашваш ли ме, Никол?

За пръв път в живота си тя се страхуваше от баща си, но настоя на своето.

— Не прави това с мен!

— Няма да та позволя да избягаш — каза свирепо Никълъс. — Не и този път.

— Ще трябва да ме вържеш и да ме закараш насила пред олтара!

— Щом искаш да предизвикаш скандал, така да бъде.

Никол занемя. Джейн се опита да се противопостави на съпруга си. Но на Никол й беше дошло твърде много. Той нямаше да промени решението си. Тя изхлипа и изскочи от стаята.