Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Браг (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandalous Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 114 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Скандална любов

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

15

Никол се надигна и седна. Беше потресена. Макар че определено знаеше за секса повече от мнозинството млади жени, никога не бе предполагала, че това може да се окаже толкова разтърсващо преживяване. Все още неспособна да си поеме дъх, тя погледна към херцога.

Той лежеше по гръб върху калната трева, неподвижен като дъска, като изключим това, че дишаше тежко. Никол си припомни колко рязко се бе отдръпнал от нея и разбра, че за разлика от нея той съвсем не е изпитал всичко, което може да се изпита по време на истински акт.

Тя потръпна, а погледът й се плъзна по тялото му. Той бе най-мъжественият, най-прекрасният мъж, когото бе виждала, и сега, когато бе пред нея, обладан от толкова диво желание, собствената й жажда се разпали с нова сила, макар да смяташе, че вече я е утолила. Изпитваше обаче и още нещо, нещо болезнено-сладко и много, много нежно.

— Ейдриън? — прошепна тя, усещайки как в гърдите й се надига любов и я залива като вълна. Пръстите й докоснаха бузата му.

Той се дръпна и в миг скочи на крака.

— Не ме докосвай!

Никол трепна, шокирана от гневния му тон и от това, че я бе отблъснал.

— И не ме гледай така, сякаш току-що съм те сритал в ребрата!

Тя се вкамени.

— Извинявай.

Без да й обърне внимание, той закрачи към потока, влезе до средата му и се потопи под водата.

Никол нададе уплашен вик. Водата бе ледено студена. Той беше луд!

— Ейдриън! — възкликна тя, когато той се изправи отново, треперейки от студ. — Ще се простудиш до смърт!

— Ти ще си моята смърт.

Никол го погледна неуверено.

— Имаш предвид… смъртта, за която ми спомена веднъж… Това ли?

— Не! Нямам предвид тази смърт!

— Защо си толкова ядосан? Какво съм сторила?

— Всичко — изръмжа той.

За Никол обаче това не обясняваше нищо. Когато го видя да се потапя отново в ледения поток, тя се изправи бавно на крака. Ужасно се боеше, че не ще могат вече да си върнат топлината и близостта от преди малко, защото усещаше как помежду им се отваря дълбока бездна. Трябваше да направи нещо, за да угаси този негов необясним гняв, и то бързо. Тя вдигна жакета му и щом той се изправи отново и водата се плъзна по стройното му, силно тяло, каза:

— Ела тук.

Погледът, който й отправи, беше суров и груб, но все пак излезе от водата, като отново потрепери. Никол обгърна раменете му с жакета като с кърпа и започна да го разтрива. Той обаче изтръгна жакета от ръцете й и се отдръпна встрани.

— Да ме съблазниш ли се опитваш?

Това ли се опитваше да направи?

— Толкова ужасно ли би било?

— Ти си единствената жена, която би си признала подобно нещо. Това не е нормално!

— Когато сме двамата — промълви съвсем тихо тя, — няма нищо по-нормално.

Той се взря в нея с неразгадаем поглед.

Въпреки привидната си дързост, вътрешно Никол трепереше цяла, защото в този момент бе заложила на карта всичко. Приближи се до него, докосна го. Този път той не помръдна.

— Защо се отдръпна от мен точно в този момент? Не съм толкова глупава и знам, че има още. Не ме ли искаш?

В продължение на няколко мига херцогът не каза нищо и тя потрепери.

— Иска ми се да не те исках — отговори най-накрая той.

Не изглеждаше щастлив от отговора си. Обзета от страх, Никол посегна отново към него и хвана ръката му.

— Аз те искам, Ейдриън. Все още те искам.

Той отново не се отдръпна. Стоеше напълно неподвижен.

— Ти си безмилостна. Не виждаш ли, че се опитвам да бъда благородник?

— В момента не давам и пет пари за благородството — промълви тя, като стисна ръката му.

Той се отскубна от нея.

— Това е непоносимо и не може да продължава повече. Поемам пълната отговорност за това, което се случи. Девиците са за женене, не за това.

Противно на волята й, в гърдите на Никол трепна искрица надежда. Той знаеше, че е девица. Нима намекваше, че би трябвало да се ожени за нея? Преди малко неговите чувства й се бяха сторили силни като нейните; сигурно не го бе водило само желанието. Дали сега, осъзнал какво изпитва, няма да скъса със своята годеница? Дали няма да й предложи брак?

— Аз също не мога да продължавам по този начин. Не издържам да бъда далеч от теб.

— Ако все още искаш да ме съблазниш, справяш се добре.

Никол отстъпи крачка назад. Думите му я бяха шибнали като камшик, причинили й бяха почти физическа болка.

— Това ли си мислиш? Аз смятах… надявах се… — Тя замлъкна, осъзнала, че е прав, макар и само донякъде.

Той закрачи покрай потока — напред-назад, напред-назад. Убедена, че няма да приеме предложението й, Никол подхвърли:

— Мога да се върна в Драгмор и да не се видим никога повече. Това е едното разрешение.

Ейдриън се извърна рязко към нея.

— Това е идеалното разрешение!

От гърдите й се изтръгна сподавено възклицание.

— Освен това при последния ни разговор останах с впечатление, че плановете ти са тъкмо такива.

Той искаше тя да си отиде. Искаше да напусне Лондон, за да не я вижда. Това не можеше да е истина, не и след всичко, което се бе случило току-що. Навярно не го бе разбрала добре.

— Защо не си тръгна? — попита той.

Никол беше загубила ума и дума. Наложи му се да повтори въпроса си.

— Аз… аз щях. Родителите ми ме помолиха да остана. — За неин ужас почувства как очите й се насълзяват. — Те се надяват да вляза отново в обществото и да имам голям успех.

Той стисна челюст.

— А ти това ли искаш? Съпруг ли си търсиш?

Никол го погледна — същински златист бог, само че от плът и кръв, и смъртен. Искаше да се омъжи за него още от мига, в който го бе зърнала за пръв път.

— Да — прошепна тя.

— Тогава ти желая късмет.

Нямаше да й предложи брак. Пожелаваше й късмет в търсенето на съпруг. Ала този съпруг нямаше да е той. Никол се олюля като ударена. Херцогът се спусна да я подкрепи, но тя го отблъсна и бързо се извърна настрана, за да не му позволи да види колко е смазана. Как бе възможно да означава толкова малко за него, след като само до преди минути й се бе сторило, че означава всичко.

— За теб аз не съм нищо, нищо повече от мимолетно развлечение.

— От самото начало дадох да се разбере, че не можеш да очакваш нищо от мен.

Никол се обърна към него.

— Копеле! — процеди през зъби тя. За пръв път използваше толкова мръсна дума и със задоволство забеляза, че е успяла да го шокира. — Затова ли тръгна да ме търсиш днес? За да вдигнеш полите ми насред гората?

— Знаеш, че не е така.

— Нима? — Гласът й бе изтънял. Знаеше, че звучи истерично, но тя беше в истерия. — Знам единствено какво се случи тук преди малко! Казваш ми, че не бива да очаквам нищо от теб, а се държиш така, че ме караш да очаквам всичко!

— Аз съм чудовище. — Погледът му бе впит в нея. — В края на краищата, аз съм син на баща си.

Никол се извърна, разтреперана от болка и ярост.

— Господи, мразя те!

— Значи ставаме двама — промълви той толкова тихо, че не бе сигурна дали е чула правилно.

— Махам се оттук — каза тя, като се отправи към коня си.

Херцогът светкавично я сграбчи за лакътя. Никол яростно се отскубна от него и му хвърли изпепеляващ поглед, който го предупреждаваше никога повече да не я докосва.

— Не можеш да се върнеш в имението в този вид — каза той. — Изглеждаш така, сякаш си прелюбодействала с някого в калта.

— Нима не съм? — подигравателно попита тя.

— Не съвсем.

— О, да, как можах да забравя твоето благородство?! — Никол понечи да възседне коня си, твърде ядосана и разстроена, за да мисли за наранения му крак.

Херцогът я хвана отново и я дръпна обратно на земята.

— Какво правиш? — извика тя, обхваната от треска.

Той я вдигна на ръце и отвърна хладно:

— Не това, което си мислиш.

Никол нададе яростен вик и замахна с юмруци към лицето му. Херцогът извърна глава, но и двете му ръце бяха заети и не можеха да го предпазят. Единият й юмрук попадна право в брадичката му.

— Това е третият път, в който ме удряш по лицето — заплашително каза той.

— Но не и последният — отвърна яростно тя.

Ала миг преди ноктите й да издерат кожата му, той я пусна. Никол тупна в ледения поток и веднага потъна като олово, едва успявайки да затвори уста преди да е нагълтала прекалено много вода. Още не бе смогнала да реагира, когато херцогът я сграбчи за яката и я издърпа обратно. Докато я влачеше към брега, тя полагаше отчаяни усилия да поеме въздух, повече въздух. А щом стигнаха до брега я хвана и я потупа силно по гърба. Накрая Никол успя да изплюе нагълтаната вода.

Обърна се към него с унищожителен поглед.

— Сега вече ще те убия.

Скръстил ръце пред гърдите си, той я гледаше напълно безстрастно.

— Изостанала си от групата и си решила да напоиш коня си. Аз съм тръгнал да те търся. Конят ти се е подплашил и те е хвърлил във водата. Аз съм се хвърлил след теб и съм те извадил.

Единственият й отговор бе един нечленоразделен вик на безпомощна ярост.

На връщане ги пресрещнаха две конярчета, изпратени да ги търсят. Херцогът веднага им разказа какво се е случило или поточно историята, която бе съчинил. Тъй като бяха мокри, двамата с Никол взеха по-отпочиналите коне на момчетата и оставиха едното от тях да доведе пеша нейния наранен жребец.

Когато пристигнаха в къщата, в двора все още бяха останали неколцина гости, които обсъждаха приключенията от сутринта. Двамата бяха посрещнати с облекчение и загриженост. Херцогът отново разказа своята измислена история и отново никой не се усъмни и в една дума от нея. Не и преди да влязат в самата къща, разбира се.

Изабел обикаляше тревожно из салона до фоайето и в мига, в който херцогът и Никол прекрачиха прага на къщата, се спусна към тях. Погледът й се спря първо на Никол, после на сина й.

— Какво стана?

— Конят на Никол се подплаши и тя падна в един поток. Бях се върнал назад да я търся и скочих във водата, за да й помогна — обясни небрежно херцогът.

— Но аз съм добре — каза Никол и дори успя да се усмихне лъчезарно на вдовстващата херцогиня. В отговор обаче не получи никаква усмивка. Изабел я гледаше замислено и Никол бе сигурна, че се съмнява във всяка изречена от сина й дума. Обзе я срам, който засили още повече порива й да избяга, и то не само от херцогинята и нейния твърде прозорлив поглед, а и от сина й.

— Най-добре се качете горе и свалете тези мокри дрехи — каза след известно мълчание Изабел.

Никол кимна с облекчение и вече се канеше да последва съвета й, когато иззад гърба й долетя гласът на майка й. Когато видя Джейн и баща си да слизат по широките, извити стълби, сърцето й се сви.

— Скъпа, добре ли си? — извика Джейн, като се втурна към нея, следвана от съпруга си.

— Напълно — увери ги Никол, опитвайки се да прикрие смущението си. Едно бе да обяснява на всички, че е паднала от коня си, и съвсем друго — да пробутва подобна измишльотина на своите родители. Като внимаваше да не поглежда баща си, тя разказа на Джейн как конят й я е хвърлил във водата и как херцогът я е спасил.

— Паднала си от коня? — възкликна невярващо Джейн.

Баща й от своя страна я гледаше втренчено.

— Мислех, че съм сама — заобяснява с патос Никол. — И бях с едно от онези ужасни странични седла, което, както знаете, никога не използвам. Появата на Ейдриън стресна не само коня ми, но и мен самата! Знаете как стават тези неща. — Тя хвърли предпазливо поглед към баща си. От суровото му изражение се виждаше, че дяволски добре знае, че лъже най-безочливо.

— Трябва да свалиш тези дрехи — заяви решително Джейн и се обърна с топла усмивка към херцога. — Благодаря, Ваша светлост.

Херцогът кимна.

Едва тогава Никол осъзна, че преди малко го е нарекла с малкото му име, а не „херцога“ или „Негова светлост“. Сърцето й спря да бие. Хвърли поглед към вдовстващата херцогиня, която я наблюдаваше неодобрително. Още един поглед, този път към баща й, й показа, че неговото изражение е почти същото. Нито един от двамата не беше пропуснал да забележи грешката й. По бузите й плъзна ярка червенина. Не се осмели да погледне херцога, но не беше и необходимо. И без да го гледа усещаше мълчаливата му ярост.

Единствено майка й, която вече бе тръгнала към стълбите, не беше забелязала нищо. Никол побърза да я последва.

Над тримата, останали във фоайето, легна напрегната тишина. Херцогът срещна погледа на Никълъс Шелтън, който бе студен и гневен, и потръпна. Още преди Никол да направи тази ужасна грешка, баща й бе заподозрял, че разигралото се между двамата в гората съвсем не е било невинно. Херцогът бе усетил това още в мига, в който го видя да се появява, а ето че сега подозренията на Шелтън се бяха потвърдили.

Когато графът заговори, тонът му бе леден като светлосивия му поглед.

— Дали Негова светлост не би дошъл с мен в библиотеката? Много държа да науча повече подробности за падането на Никол от коня?

Херцогът отново трепна. И за миг не се съмняваше, че ако не успее да убеди Шелтън в непокътнатостта на дъщеря му, последиците ще бъдат катастрофални.

— Никол имаше голям късмет — учтиво каза той. — Ако не бях поел нещата в свои ръце, навярно щеше да й се случи неприятност. Но мога да ви уверя, че не беше наранена и че състоянието й е такова, каквото беше и преди, въпреки онова, което я сполетя.

Изражението на граф Драгмор не се промени.

— Разбирам — каза той, стиснал челюст. — Да се надяваме, че няма да има повече такива инциденти. — Погледът му се впи в херцога. — Иначе последиците ще бъдат много повече от неприятни, аз мога да ви уверя в това.

— Разбира се — надменно заяви Ейдриън. Графът беше напълно в правото си да пази своята дъщеря, но херцогът не обичаше да го заплашват, независимо дали заплахата бе оправдана или не.

Шелтън кимна, обърна се рязко и се отправи към стъпалата, накуцвайки леко заради разтегнатия мускул на крака си. Херцогът го проследи с поглед докато не се скри от очите му и едва тогава си позволи да даде воля на гнева, който бе насочен изцяло към него самия. Съзнанието му беше напълно обсебено от мисълта, че едва не бе погубил Никол и че тя бе разбрала погрешно намеренията му.

— Най-добре ще е да започнеш да мислиш за Елизабет — обади се иззад него Изабел.

С това поредно предупреждение чашата преля.

— Женя се за Елизабет през юни — изръмжа той. — Не съм го забравял и за секунда. И тогава всичко ще бъде наред, нали?

Изабел го погледна тъжно.

— Защото тогава всички ще бъдат щастливи, нали? — Херцогът стисна зъби. — Или по-точно почти всички.

И той тръгна към стъпалата с решителна, ядосана крачка. Не бе искал да се поддава на гнева си, ала го бе сторил и благодарение на това се беше изправил лице в лице с най-съкровените си, най-дълбоко скрити чувства. Не искаше да се сблъсква с тях, но вече бе твърде късно. Всички щяха да бъдат щастливи, когато се ожени за Елизабет. Всички, освен него самия.

Защото той вече не чакаше с нетърпение предстоящата си сватба. Внезапно тя бе станала за него просто един акт на саможертва.