Таньо Клисуров
Празник на поезията в затвора

Остригани до голо са главите.

Но как душите пак да станат чисти?

Като близнаци си приличат тез, които

наричаме със страх рецидивисти.

Седят отсреща. С поглед равнодушен

към сцената затворническа гледат.

Разбираш ги: дошло им е до гуша

от разни поучителни беседи.

Нима със стиховете ще пропукаш

леда в сърцата, вече загрубели?

Та те не биха стигнали дотука,

ако в живота повече са чели.

Но рецитираш. С думите тогава,

тук влязла също, майка ги поглежда.

И изведнъж през залата минава

една вълна — невидима и нежна.

И някой се провиква отдалече:

„Поете, прочети едно любовно!“

И вие всъщност свързани сте вече

със нещо и голямо, и съдбовно.

Един е замечтан с усмивка лека,

на другия сълза блести в окото.

Все някъде дълбоко у човека

блещука светлинката на доброто…

Преди да щракне тежката ключалка,

ти махнаха осъдените хора.

И колко силен бе! Нали за малко

ти разруши стените на затвора.