Христо Смирненски
Кръпки

Нощно темнило проклето

щом над село долети,

рипвам лудешки ви плето,

рипва в гърди и сърцето,

рипа то лудо, тупти,

сетило близо че са:

твоята свила коса,

твоите мермер гърди.

 

Тръгна из дворите равни,

гледам, озъртам се вред,

ето в тъмата пак шавне

Шаро и громко пак лавне,

лавне и литне напред!

Гръм ударил ви и псето,

хайде обратно през плето,

хайде на пусти късмет.

 

Мъчно отвътре се скача,

па и не види човек.

Я беневреци закача,

я се пък малко разкрача,

оти не твърде съм лек,

та пак кракът ми затъне

в пустите дяволски тръне

или в дълбокий хендек.

 

Сутрин се майчица кара,

кръпките като реди:

„Сине бре, вече съм стара,

пак ли кърпеж ми докара?

Мирен бре, сине, седи!

Дойде ми вече до гуша!“

Мене това ли се слуша?!…

Сърцето стене в гърди!

 

„Мале, тез кръпчици скоро,

скоро се, майко, редят,

рани от свидни изгори,

рани от красна Тодора,

кървави рани във гръд,

от очи огнени, скъпи,

кой ще ги, майко, закърпи

всеки ден да не болят?“