Христо Смирненски
Вечер (Ей вечер спуска се полека…)

Той:

Ей вечер спуска се полека,

тъмнеят бранните поля,

гранати падат недалеко

и дигат облаци земя.

 

Аз:

Часовникът ми 6 показва.

Пристига публиката веч,

насреща офицер приказва —

държи там някаква си реч.

 

Той:

Реват чудовища базбройни —

топове хиляди реват,

макар и в мрак, полята бойни

от битка кървава ехтят.

 

Аз:

Жени, военни и цивилни

говорят, смеят в късни час,

започвам пак атаки силни

със чаши бирени и аз.

 

Той:

Оръдие едно започна

ужасен огън срещу мен…

Ах, как стрелбата му е точна,

ах, ето, тежко съм ранен…

 

Аз:

Госпожица една чаровна

поглежда честичко насам,

под нейната стрелба любовна

къде съм, как съм, не се знам!

 

Той:

Струят се раните ми топли,

пред мен се кръгове въртят,

изтръгнуват се громки вопли

от наранена тежко гръд.

 

Аз:

Главата ми се май замая.

Кръвта из жилите ручи:

„Мамзел, аз лудо ви желая“ —

ах, тез уста, ах, тез очи!

 

Той:

Смъртта над мене се надвеси,

напущам жалък земен свят.

Смъртта ме сграбчи и понесе

отивам си… и колко млад!

 

Аз:

Госпожицата си отиде,

не чуй се вече ничий глас…

Наокол се човек не види,

отивам си… пиян и аз!