Христо Смирненски
В ресторанта

И тази вечер в ъгъла седиш ти пак,

допиваш чашката вермут;

и пак ме стрелват дръзко, като смъртен враг,

очи от хладен изумруд.

 

Че в празничния вечно шумен ресторан

пак синкав дим и стъклен звън

изплитат смътно в твоя поглед изтерзан

недосънувания огнен сън.

 

Че пак оркестъра нашепва „Саломе“,

а ти в безумний си копнеж

раздипляш плахо болките си насаме —

душа си лист по лист четеш.

 

Очи — от вледенена музика очи,

там търсят своя зъл каприз

и виждат: подвига на Саломе личи

на всеки окървавен лист…

 

Смутена ставаш и сред синкавия здрач

ти тръгваш бледа кат луна,

и сякаш всяка твоя стъпка рони плач

и тъмни кървави петна.

 

А зная аз… И пак седя студен, готов

да погреба в мъгли от спирт

едничката безумна, демонска любов

сред толкова безцветен флирт!