Христо Смирненски
Гарвани

Единият бил гарван с перушина,

а другият — с бомбе и очила.

Те срещнали се в Градската градина

и най-сърдечна срещата била.

И първо истинският гарван,

начесто от студа насам докарван,

познал колегата си драг и почнал с грак:

— Га, га,

къде и как си ти сега?…

А гарванът с човешки вид

погледнал най-напред сърдит

и поотминал го небрежно,

но нещо спомнил си и почнал нежно:

— Прости,

но, друже, как си ти?

Изглеждаш ми добре познат —

наверно, в столичния град

познанство свързали сме двама —

отдавна, ако се не мамя.

— Ах, да,

ала не беше тук в града,

на фронта — там далеч, на юг

живеехме един край друг.

Ти беше интендант тогаз,

пак черен гарван бях си аз,

прелитах често с моите братя.

И бях доволен от войната,

живеех си с един копнеж:

по-пресен и обилен леш.

Не знаех мъки и тъга…

И…

— Стига. Спомням си сега!

Познат ми си; добре познат.

Ех, друже, друже мой крилат:

добре те помня аз и днес,

кацнал на оня снажен брест…

— Да, бяха чудни, славни дни

в онез поля и планини.

А днес — не зная как си ти,

но страшен глад мен ме гнети.

У столицата няма леш

и щеш не щеш — от глад ще мреш…

— Хе, хе! Как тъй?! В престолний град

доволно мърша има, брат.

— Га, га!

Това е истинска шега!

Къде тук мърша ще съзреш?

Заравят бърже всеки леш.

Ще срещнеш кучета, коне,

а ти познаваш ме поне,

не мога кучета да ям —

не свикнал съм и ме е срам.

— Но яж, колега, хора пак!

— Не се шегувай: де и как?

— Та много просто! Ти най-напред

купи си фрак или жакет,

бомбе, скарпини и бастун,

маскирай дългия си клюн,

добий един приличен вид

и ето те банкер честит.

И накъдето да се взреш,

навред ще видиш само леш.

— Разбирам тоз съвет свещен,

но за банкер не съм роден.

В гешефтите не съм чевръст,

на вид не съм прилично тлъст

и даже… клюна ми е къс.

— Тогава?!… Дойде ми на ум,

ти тъкмо с черен си костюм —

владика или поп стани,

ще имаш леш до старини.

— Владика, поп… туй не е зле,

обаче имам аз криле,

та как ще мога да лежа

сред мързел, мухъл и лъжа?

— Ех, гарвански морал и ум!

Тогава друго: тъй без шум,

ти като мен се нареди,

чиновник доверен бъди,

стани оранжев още днес

и в жилищна комисия влез…

Аз председател бях в една

и чудо нещо настрана

натрупах си за черни дни.

Това е мърша с планини,

която капе всеки час —

за нея ти говорех аз.

— Благодаря, благодаря!

И тази мисъл е добра,

и двете други, въобще,

не бяха глупави и те.

Но мога ли да понеса

да късам живи аз меса?

Мисли за мен каквото щеш,

това обаче не е леш!

Макар и гарван, имам срам

и живи хора аз не ям.