Христо Смирненски
Минало

Замислена вечер над златни поля

разстилаше тиха тъга

и в свежия въздух, високо над нас

простряна бе цветна дъга.

 

Погалена сякаш от свята ръка,

потрепваше росната ръж

и волни талази един подир друг

летяха нашир и надлъж.

 

На огнени ленти от двете страни

на насипа бликнал бе мак;

сред него, опити от скръб и любов,

ний чакахме дългия влак.

 

От синята бездна на твойте очи

се ронеха скръбни слова

и тихо, но властно прокобваха те:

„Едва ли пак нявга, едва!“

 

Зад сивия облак на утрешний ден

неведом бе нашият път;

умът не прозираше — тръне ли там

или теменуги трептят.

 

Житейските наши пътеки тогаз

едва се допряха и пак

издебна ни мълком раздялата зла

и стисна ни нейният мрак…

 

Сега е пак привечер. Запад е в кръв

и в блясъци златни облен

и призракът бледен на минали дни

витае безшумно край мен.

 

Над празната чаша седя мълчалив,

обронил пламтяща глава,

а всичко наоколо тихо шепти:

„Едва ли пак нявга, едва!“