Хедър Греъм
Дивата котка (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

На следващата сутрин Жаси узна, че Джейми е заминал. Трябвало да прекара два дни в Джеймстаун, за да вземе участие в решаването на някои проблеми около управлението на колонията. Там беше създадено законодателно тяло и той беше негов член, макар да не беше получил земите си от отговарящата за Джеймстаун компания, а направо от краля. В колонията Вирджиния царуваха закони, подобни на английските. И тук убийството, се наказваше със смърт, както й кражбата на кон, крава или магаре, все животни от извънредна важност за оцеляването на заселниците. В Карлайл Хъндрид почти не ставаха престъпления, макар че много от новодошлите идваха, за да избягнат английските затвори.

Общината усърдно се подготвяше за Великден. Джейми се върна на деветнадесети март, три дни преди празника. Жаси го поздрави учтиво — ала съвсем не толкова сърдечно, колкото Робърт и останалите гости. Докато ги поздравяваше, Джейми не откъсваше очи от нея и тя отлично усещаше, че мъжът й едва сдържа горещия си темперамент.

На вечеря се прояви като отлична домакиня и през цялото време не престана да флиртува и да се смее. Беше положила много усилия да създаде празнично настроение и бе повикала дори музиканти. Джейми не танцува с жена си. Ала тя вече не носеше дете под сърцето си и той не можеше да й забрани да приема поканите на други мъже. Гледаше я през цялото време, докато се въртеше в обятията на приятелите му.

Колко глупаво постъпих, като се ожених за нея, мислеше си горчиво Джейми. Тя е лека жена, винаги е била такава. Затова ще я пусна да си върви… Не можа да издържи и избяга от салона.

 

 

На сутринта преди Великден Джейми стана рано и отиде в спалнята й. Даниел спеше тихо в люлката си, ала Жаси не се виждаше никъде. Разтревожен, лордът излезе навън, оседла коня си, без да чака ратая, и потегли към гората.

Откри Жаси извън палисадата в компанията на сър Седрик. Жена му се смееше весело и сладко се преструваше, че не умее да си служи с оръжие. Носеше светла ленена рокля, украсена с волани и дантели, и над нея тъмносиня кадифена наметка.

Джейми никога не я беше виждал толкова красива. Очите й святкаха, смехът й звучеше волен като пролетна песен, а тялото й, гъвкаво и стройно, му заприлича на прелестна горска нимфа. Вдигна мускета и мило се усмихна на сър Седрик. Очевидно го молеше да й покаже как се държи оръжието.

Откъм запад изникнаха няколко индианци. Джейми вдигна ръка за поздрав, но не им обърна повече внимание, защото не можеше да откъсне очи от жена си. Племената на поухатан знаеха, че белите имат голям християнски празник. Сигурно идваха да поднесат дарове и да проследят църковния ритуал. Повечето индианци имаха приятели в Карлайл Хандрид, така че Джейми не сметна за нужно да се погрижи лично за тях. Пък и имаше достатъчно свои грижи.

Гневът заплашваше да избие навън. Беше направил всичко за тази жена, беше се оженил за нея, бе я дарил с любовта си, а накрая дори й предложи свобода… Тя очевидно смяташе да приеме предложението му. Още отсега се държеше като свободна жена. Още по-лошо — като кокотка. Целенасочено замайваше с прелестите си всички мъже, които се изпречеха на пътя й.

Побеснял от гняв, Джейми насочи коня си към веселата двойка. Проследи с очи как Седрик помага на жена му да положи мускета върху поставката, забита в земята. Жаси стреля и весело се засмя, когато куршумът улучи центъра на мишената.

— Вие сте природен талант, милейди — похвали я въодушевено Седрик.

— Така ли мислите? — Жари свенливо се изчерви. По бузите й се изписаха две прелестни трапчинки. Косата й, стегната в сатенена панделка, улавяше лъчите на изгряващото слънце. Джейми усети как в сърцето му се надигна буйно желание. Толкова време беше минало от последната им любовна нощ! Жаси отдавна се беше възстановила след раждането.

Приближи се и извика:

— Страхотен изстрел, скъпа! Седрик, глупчо, жена ми успя да те надхитри! Тя наистина е природен талант, вече от месеци насам. Понякога просто ме е страх от точната й стрелба.

Жаси стреснато се обърна, а Седрик, който веднага усети напрегнатата атмосфера, нервно се засмя.

— Така ли, лейди Камерън? Нима вече сте вземали уроци по стрелба?

— Така е — усмихна се омайно Жаси и враждебно изгледа Джейми. — Само че тогава никой не се съобразяваше с мен, за разлика от тази сутрин. Вие сте отличен стрелец, сър Седрик, и освен това чудесен учител.

— Сега обаче край на урока — подхвърли Джейми.

— Мислех, че едва сега започваме — възрази невинно Жаси.

— Въпреки това ще свършите. — Джейми слезе от коня и улови ръката на жена си. — Отиваме на езда, милейди.

— Не искам!

— Все ми е едно дали искаш. — Той я вдигна на ръце, отнесе я до коня си и грубо я намести на седлото. Жаси едва успя да запази равновесие. Панделката се развърза и златисторусата коса се разпиля по раменете й.

— Виж какво, Джейми…

— Моля те да ни извиниш, Седрик! — проговори учтиво Джейми и се метна на седлото. Пришпори жребеца си и препусна в луд галоп към гората. Вдъхна уханието на златната коса, почувства бедрата на Жаси между своите и главата му се замая. Вятърът виеше насреща им, земята сякаш пареше под ударите на копитата, а гневът още повече засилваше дивото желание, пламнало в гърдите му.

Най-после спря разгорещения жребец и Жаси можа да види между боровете буйно горско поточе, което весело се спускаше към голямата река. Горските птици се заливаха в песни.

Джейми нямаше очи за пригодните красоти. Захвърли юздите, скочи от седлото и заповяда:

— Слизай!

— Ти си най-ужасният човек, когото познавам!

— Слизай!

— Принуди ме, ако можеш!

— Това и смятам да направя, по дяволите! — Той я издърпа от седлото и Жаси едва не се строполи в краката му.

Ала бързо се изправи и гордо отметна глава назад.

— Какво си въобразяваш? — попита предизвикателно тя.

Джейми обгърна с ръка талията й и двамата се отпуснаха на мекото ложе от мъх и борови иглички. Жаси обаче не мислеше да се предава.

— Слушай, милорд…

— Да, милейди, да. Макар да не съм внимателен в уроците по стрелба като Седрик и да не дрънкам сладникави комплименти като Робърт, аз съм твой съпруг. И направих много за теб. Дори ти разреших да се върнеш обратно в Англия с „Лейди Дестъни“. А ти не можа да изчакаш поне да се качиш на борда, ами веднага започна да флиртуваш с другите мъже. Тук, пред очите ми!

— С никого не съм флиртувала!

— Поклащаш бедра, усмихваш се прелъстително и разпръскваш навсякъде очарованието си. Като лека жена…

Жаси се опита да го удари, да издраска лицето му, но ръката му здраво обхвана китките й.

— Негодник такъв…

Гореща целувка затвори устните й и Джейми почувства, че въпреки ожесточената съпротива те са сладки като младо вино.

Беше минало много време от последната им целувка и спомените, които се надигнаха в душата му, разпалиха още повече дивото желание в сърцето му; Жаси най-после успя да извърне глава настрана.

— Глупак! Нима искаш тук, в гората…

— Не, лейди, днес не смей да ми противоречиш. Утре ще правиш само онова, което ти се иска. Днес обаче ще си взема онова, което желая, без да проявя дори капчица милост. Този път ме предизвика до крайност.

Целуна я отново, вплете пръстите си в нейните и зарови ръцете й от двете страни на раменете в боровите иглички. Езикът му се зае да изследва сладките дълбини на устата й и съпротивата на Жаси постепенно отслабна.

Когато отговори на целувката му, той пусна ръцете й, отвърза синята наметка, корсета на роклята, връзките на долната риза. Беше стигнал до края на търпението си. Дългите нощи на въздържание и неутолен копнеж викаха за отмъщение. Със стон притисна лице между гърдите й и почувства сладостните тръпки на тялото й. После захапа едно от розовите зърна, вдигна полите й и отвори панталона си.

Жаси го гледаше право в очите, сякаш искаше да възбуди още повече страстта му, но Джейми не беше сигурен какво изразяват очите й. В зеления полумрак на гората те светеха като два огромни сапфира. Свали и последните препятствия на бельото й и понечи с все сила да проникне в утробата й. В последната секунда обаче си припомни, че синът му се е родил само преди два месеца, и се принуди да бъде нежен и внимателен. Едва когато не чу очаквания протест, ускори ритъма си. Сякаш някаква преграда се разкъса в тялото на Жаси и тя се надигна насреща му, разтвори бедра колкото се може повече и Джейми забрави целия свят. Остана само непоносимият напор в слабините му.

Дивият устрем най-после си проби път навън, той простена и се отпусна върху Жаси, избавен от сладкото мъчение на страстта, от гнева си — и дълбоко засрамен. Беше изнасилил собствената си жена под открито небе, в сянката на боровете. Жаси мълчеше. Не се опита дори да приведе в ред дрехите си, остана да лежи неподвижно до него и Джейми скоро почувства страх.

— Жаси!

Едва тогава тя обърна лице към него. Очите й бяха пълни със сълзи. Джейми се прокле наум, покри я с полите и се изправи с отчаяния стремеж да се махне оттук колкото се може по-скоро.

— По дяволите — изтръгна се задавено от устните му. Обърна й гръб, за да не вижда повече израза на оскърбена невинност по лицето й, и бързо закопча панталона си. Искаше да й обясни, че го е предизвикала. Никой мъж не можеше да стои и да гледа дни наред как жена му флиртува с чужди мъже. Беше загубил самообладанието си. Толкова много неща искаше да й каже. Че е завладяла изцяло сърцето му, че я обича. Но след станалото току-що думите щяха да прозвучат празни и кухи.

Не посегна да й помогне да се изправи, защото сметна, че още не е готова за това.

— Ще ти оставя коня. Когато „Лейди Дестъни“ потегли, можеш да заминеш с него. Вземи и Даниел със себе си.

— Джейми… — започна тя.

— Не те принуждавам да останеш тук. — Джейми се поколеба. — Съжалявам, че се държах толкова лошо — промълви накрая той и изчезна в гората.

Жаси лежа дълго, усещайки бодливите борови птички по гърба си, топлината на слънчевите лъчи по бузите, вслушвайки се във веселия плясък на поточето. Докосна лицето си и почувства следите от безмълвно пролени сълзи. Защо се беше предала без борба?

Смътно си припомни, че мъжът й й даваше дори Даниел. Значи не се интересуваше от собственото си дете. Бързаше колкото може по-скоро да се отърве от жена си.

Затвори очи и ги закри с ръка. Защо я мразеше, защо? Та тя го обичаше с цялото си сърце! Тази любов беше по-страшна от мъчителния глад и бедността, по-болезнена от всичко преживяно досега.

Не, нямаше да си замине. Трябваше да поговори с него, да го принуди да я изслуша. Ако му каже, че сърцето й се е сраснало със зелените гори на Вирджиния, с реката, с живота в Карлайл Хъндрид — ако успее да го увери в това, той няма да й откаже да я остави тук, дори ако не я обича вече.

Жаси бавно се надигна, подреди полите си, почисти боровите иглички от косите си, възседна коня на Джейми и потегли обратно към палисадата, блеснала пред нея в ярката слънчева светлина. Не, това не беше Лондон, не беше дори селцето, където се намираше страноприемница „На кръстопътя“. Не се виждаха величествени сгради в готически или ренесансов стил. Въпреки това Карлайл Хъндрид беше много по-красив от всички градове на света. Усърдни човешки ръце бяха успели да го изтръгнат от дивите гори. Беше израсъл от кръв и пот, и от мечти за бъдещето.

Портата беше широко отворена и сякаш казваше добре дошли на великденските гости. Един млад фермер сечеше трески за горене, а един индианец памунки ги събираше накуп. Внезапно червенокожият изтръгна брадвата от ръцете на фермера и заби острието в черепа му.

Жаси ужасено дръпна юздите и жребецът се закова на място. В първия миг не повярва на очите си, фермерът се отпусна на колене, улови с две ръце главата си, после политна към земята. Индианецът невъзмутимо прекрачи през мъртвото тяло, издърпа брадвата от раната и обърна поглед към портата.

Леден студ скова сърцето й, заплашвайки да обездвижи крайниците.

— Не! — Духът и този път успя да надделее. Изпищя и с все сили пришпори буйния жребец. Животното полетя като стрела. Възмути я не само убийството, но преди всичко начинът, по който беше извършено. Индианецът работеше рамо до рамо с фермера, смееше се с него, а после грабна първото попаднало му оръжие и го заби в главата на нищо неподозиращия човек. Защо ли после погледна към портата? Колко индианци бяха влезли тази сутрин в палисадата? Нали бяха дошли да поднесат дарове. Дали престъплението беше изолиран случай? Или червенокожите бяха обявили война?

Когато Жаси профуча през портата, убиецът се извърна, стиснал в ръка окървавената брадва, и смаяно я изгледа.

— Помощ! — изпищя Жаси, стараейки се да не гледа към мъртвия младеж. — Помощ! Бийте тревога! — извика отчаяно тя, надявайки се да я чуят. Някъде навътре в палисадата прозвучаха възбудени гласове. И Жаси, и индианецът наостриха уши. Младата жена заби пети в хълбоците на коня, нервното животно се изправи на задните си крака, после се втурна в див галоп покрай индианеца. Един от войниците пристъпи навън от будката на караула пред портата, в пълно въоръжение. Очите му бяха широко разтворени, ръцете притискаха корема. Той политна към Жаси и тя ясно забеляза дръжката на ножа между ребрата му. Бяха го убили със собственото му оръжие. Другият пост хукна навън.

— Бийте тревога! — изкрещя Жаси.

Твърде късно — двама индианци се спуснаха към войника и се нахвърлиха отгоре му. Разгоря се ожесточен бой. Жаси вдигна очи към стълбичката, която водеше към камбаната за тревога и оръдието, насочено на запад. То нямаше да бъде от полза на заселниците, защото неприятелят беше вече в палисадата. Но тя трябваше да бие камбаната, а после да изтича в къщата, където спеше Даниел, където Ейми Лоутън, Елизабет и слугите бяха заплашени от коварна смърт. Трябваше да предупреди и Максуелови…

От будката на караула изскочи мъж, който бързо навличаше ризница, и Жаси веднага го позна.

— Робърт!

Отначало мъжът не я чу. Беше втренчил очи в мъртвия войник, от корема на който стърчеше нож.

— Робърт! — изкрещя повторно Жаси и насочи коня към него. Той все още не я поглеждаше. Тогава тя скочи от седлото и сграбчи ръката му. — Трябва да бием камбаната. Хората трябва да се подготвят за битката. После ще изтичаме в къщи. Робърт…

Тъй като мъжът не даваше признаци на живот, Жаси с все сила го зашлеви през лицето. Най-после очите му се раздвижиха.

— О, Жаси… — Очевидно беше пред припадък.

— Стегни се! — изфуча ядосано тя и го изрита с крак. — Иди да предупредиш хората в моята къща, после тичай в твоята. Аз ще бия камбаната.

Най-после Робърт разбра какво се иска от него. Хукна напред, покрай войника, който все още се бореше с двамата индианци. За секунди Жаси се запита дали не би трябвало да помогне на момъка. Но тогава щяха да убият и нея и нямаше кой да предупреди заселниците. Хукна по стълбите към камбанарията.

Пред вратата беше застанал индианец с голи гърди и татуирани мускулести ръце. Носеше само кожена препаска на бедрата, бели пера и огърлица от сплетени кожени ремъци. Зад него лежеше мъртъв войник. Черепът му беше разбит с оръдейно гюлле.

Значи първото убийство не беше случайност. Значи индианците бяха влезли в селището с намерението да избият всички бели. Жаси трябваше веднага да предприеме нещо.

В близост до портата се чу крясък. Скоро всички заселници щяха да узнаят колко коварно са ги нападнали — скоро, когато легнат мъртви в собствената си кръв.

— Не! — Жаси с всичка сила се нахвърли срещу индианеца и двамата се строполиха на пода. Нападението беше грешка. Топлото тъмно тяло притисна нейното и Жаси напразно хапеше и блъскаше. Мъжът беше млад, силен и мускулест, и тя нямаше никакъв шанс да се справи с него.

Когато коляното му притисна стомаха й, въздухът излезе от дробовете и Жаси се взря в бадемовидните черни очи, които развеселено изучаваха лицето й. Очевидно индианецът се забавляваше със съпротивата й. Той посегна към глезена си, измъкна от кожения си сандал нож, сграбчи една от къдриците на Жаси и прикова очи в нея. Да не искаше да я скалпира? Младата жена изпищя и отчаяно се опита да се изплъзне.

Внезапно се чу тих, странен, ужасяващ звук. Върху красивата й пролетна рокля се изля струя кръв. Усмивката замръзна върху лицето на индианеца, той се килна настрани и Жаси видя стърчащия в гърба му нож. С треперещи пръсти воинът се опита да измъкне ножа, ала не успя и се строполи върху нея. Жаси с писък се дръпна настрана и невярващо се взря в края на стълбата, където беше застанал Джейми. Беше хвърлил ножа отдолу, за да убие индианеца. Цялата му фигура излъчваше несъкрушимо вътрешно спокойствие. Този мъж никога нямаше да изпадне в паника. Посрещаше с достойнство и кураж ударите на живота. А тя най-после беше разбрала що за човек е и се беше научила да го обича. Дано само не беше твърде късно…

Джейми хукна по стълбите и я дръпна да стане.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — изрева той. — Отдавна трябваше да си у дома, при Даниел. — Наведе се, измъкна ножа от гърба на мъртвия воин, изтри в панталона си окървавеното острие и отново го пъхна в ботуша си.

— Аз… Трябваше да бия тревога — опита се да обясни Жаси. — Все някой трябваше да…

Джейми мина покрай нея, отвори вратата и с все сила задърпа тежкото въже. Камбаната издрънча.

— Да вървим! — Издърпа Жаси след себе си и двамата хукнаха по стълбата. На входа бяха пресрещнати от трима полуголи индианци, които очевидно не се интересуваха от хладния пролетен вятър. Единият беше изрисуван с цветовете на войната. С войнствено бляскащи очи и извадени ножове воините спокойно очакваха Джейми.

Без да изпуска от очи индианците, Джейми скри Жаси зад гърба си.

— Махай се оттук! Скрий се!

— Не!

— Джейми! — прокънтя някъде наблизо гръмотевичен глас. Сър Уилям Тибалт беше чул сигнала за тревога. Слава Богу, Джейми вече не беше сам срещу тримата неприятели.

— Уилям! — Джейми светкавично бутна Жаси в ръцете му. — Отведи я оттук!

— Не! — изкрещя Жаси. — Той ще остане с теб!

— Махни я веднага, Уилям! Заклел си се да ми служиш вярно и сега ти заповядвам да отведеш жена ми на сигурно място. Вземете Даниел, Елизабет и останалите и ги отведете в църквата — тя е единствената тухлена сграда, а под задните пейки има мечове и мускети.

— Няма да те изоставя! — изплака Жаси.

— Да вървим, милейди. — Уилям хвана ръката й и въпреки че Жаси отчаяно се залови за ризата на Джейми, той я издърпа настрана.

По бузите й се стичаха сълзи. Толкова неща трябваше да каже на съпруга си — пред лицето на смъртта. Нямаше време, нямаше никакво време.

— Джейми!

— Върви най-после! — изкрещя той. — По дяволите, Жаси, нима мислиш, че мога да се съсредоточа в битката, ако стоиш зад гърба ми! Изчезвайте! Вземете Даниел и останалите. За Бога, Уилям, отведи я!

Сър Уилям задърпа Жаси да вървят. Потискайки хълцанията си, младата жена го следваше, ослепяла от сълзи. Само след няколко крачки отново спря.

— Милейди! — настоя Уилям.

— Почакайте, моля ви!

— Той си знае работата, милейди.

Въпреки това трябваше да се обърне. Първият индианец вече се бе нахвърлил върху Джейми. Ножът на съпруга й блесна във въздуха и се заби в корема на противника. Воинът се строполи на земята и повече не мръдна. Оставаха другите двама.

Жаси чу писък зад гърба си и стреснато се обърна. Смелата жена на ковача, Мери Монтгомъри, се защитаваше с маша срещу един индианец, който я беше нападнал със собствената й дъска за рязане на хляб. Сър Уилям й се притече на помощ, ала Мери се справи и сама. С все сила стовари тежката маша върху главата на противника си и той полетя към земята, без да издаде звук.

Смелата жена се обърна самодоволно към Жаси.

— Още един езичник отиде в преизподнята… — В следващата секунда изпищя и посочи кървавите петна по роклята й. — Милейди! Дано не сте ранена! Влезте в къщата! Джефри и аз ще ви защитим. Сър Уилям, можете спокойно да ни поверите лейди Камерън.

— Много ви благодаря, добра жено, ала…

— Не мога да остана при вас, мила, трябва да отида при детето си — прекъсна го решително Жаси и хукна към къщата си. Мъже с мрачни лица тичаха насреща й, грабнали оръжие да защитават домовете си.

Навсякъде лежаха трупове, между тях и няколко на бели хора. Имаше и на жени. Ала преди всичко бяха памунки. Жаси решително прескочи проснатия на земята възрастен воин с широко отворени очи.

— Трябва да спася сина си! — изкрещя тя към Уилям.

— Сигурно е в безопасност. Бог да ни е на помощ, милейди! Тези коварни червенокожи дяволи! Ако Джейми не беше вдигнал тревога, вече всички щяхме да бъдем мъртви.

Жаси само кимна и продължи да тича по пясъчните пътеки между къщите. Уилям я следваше по петите. От всички страни се чуваше шум от битката. Внезапно от сламения покрив на една хижа скочи индианец и се озова само на няколко стъпки от Жаси. Младата жена спря с пронизителен писък, но Уилям я бутна да продължи.

— Тичайте, милейди! Почти стигнахме. — Воинът се нахвърли върху него и сър Уилям извади меча си. — По-бързо, милейди!

Когато Жаси продължи пътя си, до ноздрите й достигна остра миризма на пушек. Някъде гореше къща. Зави й се свят, почна да й се повдига, но въпреки че се препъна няколко пъти, прекрачи през труповете на прага и блъсна входната врата на дома си.

— Ейми! Елизабет!

Никой не отговори. Жаси хукна като луда нагоре по стълбата и се втурна в спалнята, където спеше синът й. Застана на прага и притисна ръка до сърцето си.

Синът й продължаваше да спи. Елизабет стоеше свита в един ъгъл, бледа като платно и трепереща, а пред нея стоеше млад индиански воин с нож в ръка. Другият памунки тъкмо се навеждаше над люлката. Хвърли поглед към Жаси и почтително попипа малкия амулет, подарен на бебето от Опеханканеф. После посегна да вдигне малкия.

— Не! — изпищя Жаси, вдигна детето от люлката и го притисна до гърдите си. — Не позволявам да го пипате! — После впи очи в индианеца и натъртено произнесе: — Опеханканеф! Опеханканеф!

Двамата памунки размениха многозначителен поглед и Жаси побърза да извади от деколтето на роклята си собствения си амулет, подаръка на Джейми, получен някога от Покахонтас. Двамата се поколебаха, после по-възрастният й посочи да остави детето в люлката. Даниел се събуди, почувства близостта на майка си и се разплака.

— Не! — Жаси притисна бебето до гърдите си. Индианецът направи крачка към нея и тя се сви до стената. — Не! Опеханканеф!

Макар че мъжът насреща й стискаше нож, младата лейди предизвикателно изправи глава. В очите й пареха сълзи. Къде ли беше сега Джейми? Дали беше жив? Дали Робърт беше успял да предупреди обитателите на дома? Защо не идваше сър Уилям? Той щеше да ги спаси от смъртта.

Нещо се раздвижи на вратата и Жаси с надежда погледна нататък. Ала спасителят го нямаше. На прага беше застанала Хопи. Жаси горчиво се запита дали полуиндианката е знаела за подготвяното нападение и е спомогнала за осъществяването му. Дали и тя не беше виновна за избиването на белите заселници, които я бяха приели като своя…

Хопи предпазливо пристъпи в стаята. Беше облечена по европейска мода, с множество колосани поли под копринената рокля. Изгледа Жаси с пронизващи зелени очи, после се обърна към индианците на племенния им език, хладна и невъзмутима.

Воинът, който заплашваше Жаси, отпусна ножа и отговори нещо.

— Той казва, бебето е под защитата на Опеханканеф и може да остане тук — преведе Хопи. — Вие обаче трябва да го придружите, лейди.

— Какво? Аз също съм защитена от амулета на Опеханканеф!

— Но сте жена. Трябва да тръгнете с тях. Вие също. — Хопи посочи Елизабет. — Вие сте заложнички и ще му послужите да напусне необезпокояван палисадата. Оставете сина си тук, лейди. — После колебливо прибави: — Понякога индианците са готови да пожертват дори собствените си деца. Затова ви съветвам да се покорите.

Жаси поклати глава и хвърли кратък поглед към Елизабет, която беше в шок.

— Няма да дойда.

Хопи отново заговори с индианеца и устните му се изкривиха в злобна усмивка. Младата индианка отново се обърна към Жаси:

— Ако не се подчините, ще изтръгне сърцето от гърдите ви и вие ще го видите. Решението е ваше.

Елизабет шумно пое въздух и се свлече до стената. Жаси почувства как по гърба й пробягаха студени тръпки и кръвта се отдръпна от страните й. Преглътна и с последни усилия промълви:

— Кажете му, че тръгвам с него.

— Другата лейди също. — Жаси смаяно установи, че очите на Хопи са пълни с искрено съчувствие. — Не бойте се, няма да допусна да ви се случи зло.

Жаси се съмняваше, че някой би могъл да предотврати убийството, което възнамеряваше да извърши индианецът. Въпреки това беше благодарна на Хопи.

— Оставете Даниел в люлката.

Хопи решително поклати глава.

— Ще го изнеса навън. Памунките могат да запалят къщата. — Тя посегна към бебето, което се задъхваше от плач с потъмняло личице и размахваше юмручета във въздуха.

Жаси смело преглътна сълзите си и изтича при Елизабет.

— Да вървим, сестричке. Всичко ще се оправи.

Сестра й кимна с надежда.

— Джейми ще ни спаси.

— Разбира се — прошепна Жаси, питайки се дали съпругът й е още жив. — Ела с мен. Хопи ще ни придружи.

Индианката излезе от стаята с наведена над Даниел глава и Жаси я последва. Усещаше в гърба си острието на индианския нож. Улови ръката на сестра си, опитвайки се да й вдъхне част от собствената си сила. Елизабет трепереше с цялото си тяло, по бузите й се стичаха сълзи, но не припадна.

В къщата цареше гробна тишина. В края на стълбата Жаси едва не загуби самообладание. Там лежеше Ейми Лоутън, заровила лице в земята, а до нея английската градинска лопата, с която я бяха убили.

Жаси коленичи, обърна лицето й към себе си и потърси някакъв признак на живот. Изцъклените очи на Ейми бяха запечатали ужаса, който беше изпитала. Икономката беше мъртва.

Воинът зад Жаси нададе предупредителен вик и я издърпа да се изправи. Откъм стаите на прислугата долиташе тих плач. Вторият индианец тръгна нататък, ала Хопи улови ръката му и умолително заговори, показвайки плачещото бебе. Най-после мъжът кимна в знак на съгласие. Хопи хвърли окуражителен поглед към Жаси и изтича в кухнята. Само след минута се върна с Чарити Хюм, която притисна до гърдите си плачещото бебе.

— Лейди Камерън, кажете й, че не я заплашва опасност. Нека избяга с бебето. Скоро ще подпалят къщата.

Чарити объркано изгледа индианеца и политна назад. Ще изпусне детето, уплаши се Жаси и гневно изкрещя:

— Чарити! — Никога не се беше обръщала към слугите със заповедническия тон, който подобаваше на лейди Камерън. — Индианците няма да ви закачат, но се кълна в Бога, че ако с Даниел се случи нещо, ще ви убия със собствените си ръце! Отнесете го в църквата! Веднага!

Чарити я изгледа слисано, все още не вярвайки, че ще се измъкне жива. После се овладя и притисна бебето до гърдите си.

— Ще се грижа добре за сина ви, милейди…

Единият от двамата индианци вече палеше завесите и салонът бързо се пълнеше с пушек.

— Тръгвайте, Чарити! — извика Жаси и момичето хукна навън.

Плачът на детето скоро заглъхна в далечината и очите на Жаси се напълниха със сълзи. Индианецът я сграбчи за косите и я извлече от къщата.

Улиците бяха пусти, с изключение на няколко трупа. Индианецът помъкна Жаси към отсрещния край на палисадата, не към портата. Зад тях се чуваха пъшкането и хълцанията на Елизабет. Вторият индианец влачеше и нея в същото бързо темпо.

Жаси усещаше непоносима болка. Струваше й се, че индианецът всеки миг ще отскубне кичур коса от главата й. Слава Богу, че поне не я бяха скалпирали. Скоро стигнаха задната стена, където чакаха осем индианци. При вида на двете пленнички мъжете се покачиха на бойниците. Вдигнаха Жаси и я прехвърлиха през стената. Оттатък чакаше каруца. Индианецът я блъсна и тя с писък се приземи в мекото сено, следвана от Елизабет. После трима от индианците скочиха на колата и тя потегли с тропот. Отведоха ги в края на гората, където бяха оставени конете. Вдигнаха Жаси и я метнаха на гърба на едно пони. Един от воините се качи зад нея и тя веднага се опита да захапе ръката му. Прозвуча оглушителна плесница.

Хълцането на Елизабет беше замлъкнало. Жаси чу шепот и хвърли поглед настрани. До коня й стоеше Хопи.

— Не се съпротивлявайте, лейди. Това е Поканеф. Той е зъл и ще ви бие.

— Сестра ми…

— Изгуби съзнание. Това е най-доброто, което можеше да й се случи.

Индианецът заби пети в хълбоците на коня и скоро групичката се скри в гората. Останала без сили, Жаси се облягаше на широките индиански гърди и отчаяно се надяваше също да загуби съзнание. Джейми щеше да ги спаси… Скоро. Ако отдавна не бяха убили и него… Не, невъзможно! Не можеше да бъде мъртъв. Нямаше да го понесе. Тя не усещаше, че плаче, защото вятърът веднага изсушаваше сълзите по бузите й. Дали щеше да има случай да признае на мъжа си колко го обича?

 

 

Всичко свърши, помисли си Джейми, остават само погребенията. Ризата му беше пропита от кръв, кръв лепнеше и по острието на ножа му. Беше заобиколен от трупове на индианци и бели заселници. Колко от приятелите му бяха мъртви? Десет, двадесет, или много повече?

От устата му се изтръгна проклятие. Очите му потърсиха безбрежната синева на пролетното небе. Открай време знаеше, че не бива да има доверие на Опеханканеф. Коварният индианец беше заповядал на хората си да посещават често Карлайл Хъндрид и да се държат приятелски с белите, а после да ги нападнат изневиделица и да ги избият.

— Господи, колко народ си избил! — Седрик пристъпи към него. Алън също се присъедини към тях, изтривайки тежкия си меч. Джейми беше щастлив, че приятелите му бяха рамо до рамо с него по време на кървавата битка. По-малко закалени в битките мъже нямаше да удържат на коварното индианско нападение.

После втренчи очи в земята. Колко беше убил наистина? Десет, двайсет? Не знаеше. По някое време бе загубил всичко човешко у себе си и продължи да се бие инстинктивно. Враговете бяха нападнали дома му, селището, за което носеше отговорност, жена му…

Внезапно почувства мирис на пушек и потегли Седрик след себе си.

— Там има още!

— Да вървим! — изкрещя Алън.

Войниците, които бяха останали живи, полските работници и занаятчиите, които по принуда се бяха превърнали в бойци, се скупчиха около тримата мъже. Докато тичаха по улиците, от скривалищата започнаха да се измъкват и други оцелели и се присъединиха към тях с висок плач. Мери Монтгомъри увери Джейми, че индианците са напуснали палисадата.

— Само някои успяха да достигнат центъра на селището, милорд.

Джейми се разтревожи още повече. Нямаше търпение да притисне жена си в обятията си, да й разкаже колко хора е убил, колко други е видял да умират. Искаше да я отведе обратно в техния дом, да я помоли най-смирено за извинение и да й предложи да започнат още веднъж, отначало. Беше готов дори да я отведе обратно в Англия. Ако някой ден отново усети желание да отплава за Вирджиния, няма да я принуждава да го придружи. Трябваше да ги види колкото се може по-скоро — нея и сина си.

— Лорд Камерън! — извика един от мъжете. — Ето и сър Уилям!

— Какво? — Джейми изтича към безжизненото тяло и коленичи край него. Сърцето му се сви. Там лежеше приятелят му, под мъртвия индиански воин, комуто беше пронизал врата, преди сам да намери смъртта си. Джейми се прекръсти и в сърцето му пропълзя отчаяние. Не намери думи за молитва, но знаеше, че смел мъж като Уилям ще бъде приет благосклонно в божия рай.

— Жена ми! Господи, жена ми! Той трябваше да я придружи до в къщи!

Хукна напред и веднага разбра откъде идва миризмата на пушек. Индианците бяха подпалили всички постройки на неговата улица. Спря и се загледа безмълвно в морето от пламъци, което бушуваше насреща му. Зад гърба му прозвучаха резки заповеди да се гаси огънят.

Джейми продължи пътя си през дима и горещата пепел и най-после стигна до църквата. Вратата се отвори и на прага застана отец Стивън.

— Издържахме ли страшния изпит, лорд Камерън?

— Всичко свърши. — Джейми погледна към множеството, което се стремеше към изхода, и откри Робърт и Леонор. Всички тези хора бяха спасени от Жаси. Само благодарение на нея сигналът за тревога бе подаден навреме и хората бяха потърсили убежище в божия дом.

— Къде е жена ми? — Джейми сграбчи отец Стивън за рамото. Младият свещеник побледня и не отговори. Лордът нетърпеливо си проби път през множеството, към Леонор и Робърт. — Къде е тя?

В този миг чу плача на Даниел и хукна натам. Ала бебето не беше в обятията на майка си.

— Къде е Жаси? — изкрещя Джейми. Чарити се разтрепери и сведе глава. Лордът изтръгна детето от ръцете й и го притисна до гърдите си. — За Бога, момиче, къде е жена ми?

Хълцайки, прислужницата описа какво се бе случило. Двама индианци влезли в дома на лорд Камерън да поднесат даровете на Опеханканеф. Срещнали Ейми Лоутън в градината и я последвали в къщата. Единият я пребил с градинската лопата, другият ударил сестрата на Чарити, Пейшънс, с тежката маша от камината. После тръгнали нагоре по стълбите. Чарити се скрила в стаята си, докато Хопи я повикала в салона. Там видяла лейди Камерън и Елизабет, пленени от индианците.

— Тя ми даде бебето и заповяда да го донеса в църквата. О, милорд, толкова ме беше страх! Когато избягах, памунките вече палеха къщата.

Леонор с плач се отпусна на една пейка.

— О, Божичко, ще убият сестрите ми! Чувала съм какво правят индианците с пленниците си…

Джейми остана известно време неподвижен, вперил очи в плачещото дете. После го предаде на Леонор.

— Грижи се добре за него!

— Като за своя собствена плът и кръв — пошушна тя и притисна бебето до гърдите си.

Робърт проследи с очи как Джейми измъкна изпод пейката меч и мускет.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще си върна жената.

— Почакай да дойде помощ от Джеймстаун, или от Бермуда Хъндрид…

— Кой знае дали ще ни помогнат.

Робърт с усилие потисна страха си.

— Идвам с теб.

Джейми поклати глава.

— Ти оставаш тук. Вие двамата също, Седрик и Алън. Селището е твърде слабо, за да се бори срещу целия съюз на индианските племена. Ако успея да спася Жаси и Елизабет, то ще стане само по пътя на преговорите — или ще ги измъкна с хитрост. А това ще ми се удаде само ако отида сам.

След като се въоръжи, Джейми бързо излезе от църквата. За щастие оборите не бяха опожарени. Къщата му обаче и всички онези красиви неща, които Жаси толкова много ценеше, лежаха в пепел и развалини. Изведе от обора потропващия нервно Уиндуокър, оседла го и се метна на гърба му.

Когато излезе от обора, насреща му изтича Алън и му подаде чиста риза и кожен жакет. Джейми набързо се преоблече и топло благодари на приятеля си. Други заселници донесоха манерка с вода, сушено говеждо и хляб, а Седрик му връчи лък и колчан стрели.

Голяма тълпа го изпрати до портата на палисадата. Там Джейми се обърна и дълго остана вгледан в мръсните, зацапани с кръв, белязани от преживения ужас лица. Всички бяха претърпели тежки загуби. Въпреки това го изпратиха с утешителни думи и се постараха да му вдъхнат надежда. Очите им бяха уморени и отчаяни, но в тях се четеше кураж и вътрешна сила. Щяха да погребат мъртвите си и отново да построят разрушеното от индианците, решени да го защитават срещу всички злини.

Джейми вдигна ръка за поздрав и потегли в галоп на запад.