Джоана Линдзи
Златокосият великан (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Рейна се промъкна тихо в стаята. Запалена свещ догаряше и разпръскваше мътната си светлина. Младата жена постави кошницата с билките на пода и бързо свали наметалото от гърба си.

Ранулф продължаваше да спи. Завесите на леглото не бяха спуснати и поради това и най-малкият шум можеше да го разбуди. За щастие обаче той спеше дълбоко.

Почувства облекчение, че я извикаха обратно в селото, макар поводът да не бе радостен. Сестрата на пекаря бе паднала от високо и съществуваше опасност от помятане. Рейна се труди половин нощ, като използва всички възможни средства и най-накрая успя да овладее опасността от аборт. Ако жената останеше известно време на легло, състоянието й щеше да се подобри и тя щеше да износи плода докрай.

Рейна бе доволна, че за тази нощ е избягнала брачното легло; поне докато Ранулф спи, разбира се. Тя все още не можеше да повярва, че е наговорила такива неща на мъжа си по времена последния им разговор. Представи си как са прозвучали словата й в неговите уши и изпита ужас. Бе цяло чудо, че не й се изсмя право в лицето. Той сигурно си мислеше, че го желае или поне че желае удоволствието, което можеше да й даде единствено той; второто бе дори по-лошо от първото. Че какво друго можеше да си помисли Ранулф? Та нали мъжете никога не изпитват съмнения в собствените си способности? Следователно той едва ли се досещаше, че тя, Рейна, има нещо против привичната му бърза процедура. Дявол да я вземе, както и нейната голяма уста! Не биваше да приказва толкова.

Тя разтвори раклата и се сепна от изскърцването на пантите. В леглото зад нея завивките се раздвижиха и Рейна нервно задърпа блузата си, без да внимава много-много за фините дантели по нея. После небрежно я хвърли в гардероба заедно с наметалото. Замисли се дали да не си направи място за спане на пода. Не искаше Ранулф да се събуди — в никакъв случай. Добре, но как щеше да обясни на сутринта решението си да спи на пода?

Корсажът я стискаше и трябваше непременно да се развърже. Тя задърпа вървите в утринния сумрак, но внезапно замръзна на място.

— Рейна, елате тук! — прозвуча гласът на Ранулф.

Устата й сякаш пресъхна.

— Да,… ей сега, само минутка.

— Не сега, а веднага!

Заповедта му сякаш раздвижи краката й и те от само себе си се отправиха към леглото. Крепеше я единствено надеждата, че Ранулф не се е разбудил напълно и иска само да се увери, че е здрава и читава и че после веднага ще заспи отново.

Тя спря точно пред леглото.

— Да, кажете?

Дори не успя да види рязкото движение на ръката му и в следващия миг той я привлече към себе си и разкъса корсажа.

— Как… какво правите? — изтръгна се от гърлото й. Но бе твърде късно за протести — ризата й също бе вече на парчета.

— Какво правя ли? Ами точно онова, което искахте — отвърна той със съвсем разумен тон. — Нали казахте, че и двамата трябва да сме голи. Аз например вече съм гол. На вас обаче ви трябваше доста време докато се съблечете, не мислите ли?

— И смятате, че това ви дава правото да ме…

Той прекъсна сърдитите й слова. То си бе и за чудене как изобщо успя да каже толкова много. Защото той явно не я бе повикал, за да си поприказват. Устните му запечатаха нейните, а след това тялото му ги последва с необуздана страст.

И все пак този път всичко бе някак по-различно. Тласъците сякаш не бяха тъй бързи и насилствени. В движенията му личеше известна сдържаност, някакъв опияняващ замах, който предизвика някъде дълбоко в нея чувствени въртопи и неизпитвана наслада. Устните на Ранулф не останаха единствено при нейните устни, а преминаха по цялото й лице и накрая се спряха на ухото й. Усещаше цялостно мъжа в себе си. Нещо проряза тялото й, тя се изпъна насреща му и го пое още по-дълбоко в себе си. Но внезапно тласъците му утихнаха.

Рейна разтвори очи, когато до слуха й достигна неговото пъшкане. Доплака й се. Все още не… той обаче бе приключил и се взираше в нея с израз на върховно удовлетворение. Направо й идеше да го убие на място. Този път той успя да я доведе извънредно близо до онзи миг, който караше него самия да стене невъздържано. Обзе я болезнено разочарование, което буквално я разяждаше отвътре. Нервите й се опнаха до болка и я заля гневна вълна.

Той въздъхна и се претърколи настрана.

— Стана пак както предишния път, нали?

— Да, глупак такъв! — изтръгна се от устата й.

— Като че ли бях все още доста сънен. Ако искате, можем да опитаме още веднъж.

Тя отблъсна ръката му, която почиваше върху гърба й.

— Не ме докосвайте! Толкова съм ядосана, че ми идва да ви ударя.

— Ами добре, ударете ме!

— Не ме предизвиквайте, Ранулф!

— Но аз говоря съвсем сериозно. Щом като не искате да опитам пак, по-добре ще е да успокоите гнева си по този начин. Хайде, малки ми генерале. И да искате, не можете да ми причините болка.

Тя го послуша и запердаши гърдите и корема му. Накрая юмруците я заболяха, ръцете й се отпуснаха безсилни и така и не успя да се възпротиви, когато той я привлече към себе си.

— Сега чувствате ли се по-добре?

— Не — прошепна тя инатливо.

Той се засмя тихо.

— Заради скъсаната риза ли беше всичко?

— Ох, стига!

Сега вече се разсмя с пълен глас.

— Толкова е лесно да ви ядоса човек. А сега, когато сте изтощена, аз бих могъл да…

— Не се опитвайте!

Тя почувства как раменете му трепнаха под главата й.

— Когато са удовлетворени, мъжете не обичат да спорят с жените си. Същото, разбира се, не важи, когато не са удовлетворени.

— Колко успокоително!

— Рискувате много, милейди. Ръката ми е съвсем близо до дупето ви. — Той обаче се прозя и заплахата му не постигна целта си.

Рейна изпръхтя презрително.

— Няколко леки удара сигурно ще са ми по-приятни, отколкото онова, което…

— Довършите ли тази си мисъл, ще се каете. — Тази заплаха оказа по-голямо въздействие, още повече, че ръката на Ранулф бавно започна да пълзи към долния край на гърба й. — С вас сключихме споразумение и досега аз го спазвам съвсем точно. Ако обаче сте променили мнението си и желаете да се забавлявам с други жени, трябва да го кажете сега.

Той затаи дъх в очакване на нейния отговор. Всъщност намерението му не бе да й предлага подобен изход от затруднението, в което бяха изпаднали и по тази причина не бе съвсем наясно какво да стори, ако тя се съгласи. Но Рейна замълча и той не повтори думите си.

Рейна също затаи дъх, и то по същата причина. Надяваше — се, че съпругът й няма да настоява повече и няма да се наложи да му даде отговор, продиктуван единствено от гордостта й.

Едва когато Ранулф заспа, тя осъзна, че всъщност липсата на отговор бе тъкмо онова, което му трябваше.