Джоана Линдзи
Златокосият великан (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

— Хайде, Ранулф, щом си решил да маршируваш насам-натам, нека по-добре се разходим навън покрай насипа — предложи Уолтър.

— Сега не мога да изляза.

— В такъв случай поне седни на едно място и недей да гледаш постоянно във вратата. Така няма да я отвориш. А освен това, ако не седнеш веднага, някой може и да забележи, че нервничиш.

Ранулф въздъхна и се намести на масата до Уолтър, но не можа да се отпусне напълно. Голямата зала бе претъпкана с хора — в късния следобед пристигна сър Хенри с двадесет рицари и още двадесет оръженосци. Броят на дамите също се удвои. В просторната зала се бяха събрали жените и дъщерите на Саймън и Джон, жените на останалите васали и кастелани, шест дами, придружавани от сър Хенри, жена му, както и двете му омъжени дъщери. Във въздуха витаеше празнично настроение, сякаш сватбеният пир вече е започнал. Но всъщност обрядът бе предвиден за следващия ден.

След ядене ниските маси бяха изнесени и повечето гости затанцуваха под веселите звуци на група скитащи музиканти, застанали в галерията. Въпреки шума някои от по-възрастните мъже играеха на шах. В другия край на залата оръженосци се забавляваха с хвърляне на зарове. Сред гостите се движеха напред-назад слуги и допълваха чашите с вино и бира.

Вече не наблюдаваха Ранулф толкова внимателно, както по време на храненето, макар че някои от дамите все още не можеха да откъснат очите си от него. Уолтър беше съвършено прав. Той, Ранулф, се държеше нервно като всеки жених и се правеше на глупак само защото Рейна се бе оттеглила със сър Хенри в едно от страничните помещения.

— Бих могъл да се закълна — прекъсна Уолтър размишленията му, — че тъкмо ти бе човекът, когото поведохме насила към щастието му. Сега обаче за теб е въпрос на живот и смърт да получиш младата лейди за жена.

— Така като те гледам, май искаш двубой помежду ни.

Уолтър се позасмя.

— Ще ти се да ме набодеш на копието си, нали? Я по-добре ми кажи защо все пак накрая се спря на Клайдън.

— Много добре знаеш, че ме е отблъсквала мисълта за женитба с благородна лейди, а не самият Клайдън.

— Да, известно ми е. Обаче младата дама все още е неразривно свързана с тази ценна придобивка. Впрочем, как стана така, че си промени мнението за своята съпруга?

— Не съм си променял мнението! Все още й нямам никакво доверие. Но както ти самият каза, друг начин няма — заедно с Клайдън трябва да взема и нея.

— До този момент тя е спазила всички уговорки помежду ви.

— Уолтър, голям си досадник.

Уолтър обаче се престори, че не е чул последните думи на приятеля си.

— Досега младата лейди била ли е поне веднъж нечестна? Освен това те представи по такъв начин, че всеки от хората й просто умира да ти се закълне във вярност. И не само това — те най-искрено те харесват! — В този миг лицето на Ранулф помръкна и той се разсмя. — Не се смей! — продължи Уолтър, — дори и в този миг тя прави всичко възможно, за да разчисти и последното препятствие по пътя ви.

— Наистина ли?

— Аха, значи това те притеснявало, така ли? Нима наистина се опасяваш, че в последния момент ще се отметне, след като нещата са стигнали дотам? Подозренията ти са крайно неоснователни!

— Жените разсъждават по-различно от мъжете; точно сега е моментът да извади меча… когато никой не очаква. Ти знаеш ли тя къде спи? Не при мен. Все още не се смята за истински омъжена.

За момент Уолтър остана със зяпнала уста, но след това се разсмя гръмогласно.

— Невероятно! Би трябвало и сам да се досетя, че нещо се крие зад твоето безпокойство. За Бога, Ранулф, щом като ти трябва жена, защо не си вземеш там някоя? Та тук се навъртат цели дузини, които ще ти се отдадат най-охотно.

Ранулф не отговори. Не искаше да си признае кой му вгорчава живота. Защото всеки път, когато решеше да заговори някоя от жените, внезапно отнякъде изникваше онзи женчо Теодрик и вперваше погледа си в него, сякаш четеше мислите му. Не можеше да се отпусне в негово присъствие, защото не желаеше да дразни Рейна, преди тя да стане негова жена и в очите на своите хора. Ранулф бе наясно, че „камериерката“ на Рейна осуетява преднамерено неговите замисли. И колкото повече се лишаваше от сексуално удовлетворение, толкова повече нарастваше и желанието му.

Рейна сигурно щеше да го заклейми като развратник, ако не проявеше сдържаност в продължение на няколко дни. Но той не възнамеряваше да й достави това удоволствие. Дамите обичаха да проповядват морал, макар че иначе вършеха същите мръсотии като съпрузите си. Проклети твари!

— Уолтър, ти май не държиш много на живота си?

— Добре, добре, няма да те дразня повече. Но поне отклоних вниманието ти от нещата, които стават в онова специално помещение. И да знаеш, че си имам причини.

— Но той не притежава никакви имоти, лейди Рейна; дори и един-единствен чифлик няма. Как е възможно баща ви да го е избрал сред толкова заможни кандидати?

Рейна не се тревожеше относно протичането на този разговор. Хенри бе човек сух и тънък, не по-висок от нея и в отсъствието на лорд Ги олицетворяваше властта и силата на Шефърд. Но като чувствителен и умен мъж той не злоупотребяваше с тази си власти затова единственото, което трябваше да стори Рейна, бе да подготви разумно обяснение, за да получи съгласието му.

— Мъж, който няма други задължения или някакви важни задачи, ще насочи цялото си внимание към Клайдън — започна тя. — Баща ми искаше не толкова да умножава земите на Клайдън, колкото да подсигури защитата му, както и да го запази в досегашното добро състояние. Сър Ранулф няма друг сюзерен и следователно се изключват всякакви трудности относно васалните му отношения към графа. При всеки друг жених нещата нямаше да стоят по този начин. Нима може да имате нещо против васал, който се повинува единствено на графа, какъвто бе и случаят с баща ми?

— Не бях помислил по този въпрос, но мисля, че имате право.

Рейна му се усмихна.

— А освен това той е богат, сър Хенри. Дълго време е бил наемник, а вие знаете отлично колко търсени са тези мъже. Особено след като толкова много благородници поеха към Обетованата земя. — Тя му връчи копието от брачния договор, за да го занесе в замъка Шефърд. Когато стигна до пасажа, описващ парите в брой, притежавани от Ранулф, очите му се разшириха.

Рейна кимна.

— Той отдавна да си е купил земя, обаче в тези години постоянно е трупал пари. Ако сметнем за необходимо, можем и да придобием още земя. Но дали това е чак толкова важно?

— Не, не е. Но защо не казахте веднага, че е толкова заможен?

Тя повдигна рамене.

— За нас главното са неговите способности.

— Така е, така е — съгласи се той с разсеян вид, прочитайки набързо и остатъка от документа. После вдигна очи и я изгледа. — Значи връща всичко обратно, така ли? Как ли е успял баща ви да го убеди? Повечето мъже се бият като луди, за да не дадат нищо, той обаче ви връща вашата собственост плюс неговата в пълен размер!

— Знаете, че баща ми не беше дребнав човек — отвърна тя. — Но тук случаят е друг. Това е изрично изискване от страна на Ранулф — той не желае роднините му спечелят от неговия брак. Сметнах, че ще ни е от полза, ако не се възпротивим на това негово условие.

— Разбира се — съгласи се сър Хенри. — Никога през живота си не съм виждал договор, по-изгоден за невестата от този. Лорд Ги ще бъде извънредно доволен.

Рейна и сър Хенри влязоха в залата и съзирайки тънката, самоуверена усмивка по устните на жена си, Ранулф почувства как стомахът му буквално се преобръща.

— Шефърд ще приеме най-охотно клетвата ви за вярност, милорд — каза тя и се усмихна лъчезарно.

Не й вярваше. Не можеше да й повярва. Да остане свързана с него… не, подобно, развитие на нещата едва ли я задоволяваше. В един момент отрезвяването щеше да настъпи. Не знаеше кога точно — малко по-късно, преди тържествената церемония или дори по време на самото бракосъчетание, но така или иначе то щеше да настъпи.

През нощта Ранулф си легна, изпълнен с яд; бе убеден, че тази нощ спи за последен път в стаята на лорда. Не бе възможно Клайдън да е негов! Просто красива, но краткотрайна илюзия!

Първото, което стори на следващата сутрин бе да накара Лензо да заостри меча му. Наложеше ли се да си пробива път с бой, трябваше да бъде готов. Каза на юношата да предупреди и останалите. Наблюдавайки неговите приготовления, Уолтър буквално се превиваше от смях. Ранулф разбираше отлично, че го измъчва не обичайната нервност на жениха. Все пак предстоящото празненство представляваше само една формалност. Та той бе вече женен… само че жена му явно желаеше да разтури брака им.

Нямаше думи, които да опишат жестокостта, която тя се канеше да извърши. В момента, в който се появяха войните й, тя щеше публично да се откаже от него. Ето защо й бе нужна тази коварна маневра. Обаче тя щеше първо да изчака пратеника на Шефърд да пристигне с още въоръжени мъже, а през това време той, Ранулф, трябваше да си въобрази, че Клайдън му принадлежи и Рейна наистина го приема за свой господар и повелител. Нейната единствена почтена реакция, свидетелстваща за истинските й чувства, бе нежеланието й да сподели неговото легло. Този факт не биваше да го обърква, не, това бе предупреждение.

Прие сватбената си одежда равнодушно, макар че Лензо направо щеше да припадне, преизпълнен от благоговение. Пурпурно-червената кадифена мантия, гарнирана с бял хермелин, бе по-фина от всичко, което притежаваше до този момент — никога не бе харчил пари за скъпо облекло, тъй като, първо, нямаше кому да прави впечатление и второ, съществуваха къде по-добри възможности да влага парите си. Множество сребърни нишки пронизваха горната част с дългите ръкави и гледана от разстояние, тя проблясваше като сребърна одежда, въпреки че всъщност бе ушита от скъпоценна бяла коприна. Дори и долното бельо бе от най-добро качество, а коланът със сребърната тока, подхождаща чудесно към брошката на мантията, бе обсипан с благородни камъни и придаваше завършеност на фигурата.

Мантията му стоеше като излята — очевидно бяха я ушили специално за случая. Мрачното настроение обаче не му позволи да се зарадва истински на тази придобивка.

Похвалите на приятелите не стигаха до слуха му, не позна и жена си, когато пристъпи в залата и почти не забеляза, че го избутват навън, качват се на конете и поемат към селската църква, където щеше да се извърши тържествената церемония. Дойде на себе си, едва когато свещеникът го побутна. Успя някак да повтори точното съдържание на брачния договор — какво ще внесе в семейството и че се задължава да даде като зестра на жена си пръстен и златни монети. По староанглийския обичай пръстенът и златото представляваха брачен залог. После и двамата произнесоха брачната клетва на висок глас и докато Ранулф се усети, всички заедно се отправиха към сватбената литургия в църквата. Но дори и през време на дългата служба не осъзнаваше напълно, че вече се е венчал. За втори път се ожени за тази благородна дама, съпругата си. Предупреди своите хора да са готови на всичко, но самият той бе толкова замаян, че ако го нападнеха, щяха да го проснат на земята, без да успее да се защити. Едва когато службата приключи и сър Хенри поиска от него още в църквата да положи клетва за вярност към Шефърд, той осъзна, че се е държал крайно глупаво. После и васалите му се заклеха пред него, че по всяко време честно и почтено ще спазват обета си за вярност към Клайдън. Все още доста объркан от преживяното, Ранулф погледна жена си, а тя го хвана под ръка и двамата напуснаха църквата.

— Вие наистина ли се омъжихте за мен?

Тя се разсмя звънко, после се изправи на пръсти и прошепна:

— Радвам се, че бяхте на първата ни сватба, милорд. Защото на тази сякаш отсъствахте.

И когато двамата излязоха пред църквата, ликуващата тълпа поздрави топло един жених с поруменели страни.