Джуд Деверо
Джудит (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато в замъка се възцари тишина, Джудит се приготви за опасното си начинание.

— Дай това на пазача — каза тя на Джоан и й показа каната с вино. — Така ще спи през цялата нощ. Няма да се събуди дори когато запаля газената лампа.

— А какво ще стане, когато лорд Гевин ви познае?

— Нали ми каза, че не познава никого? Нека не губим време с приказки. Готово ли е всичко?

— Добре ли сте, господарке? — Джудит беше много зле през целия следобед. Гадеше й се и не можеше да стане от леглото. Бременността й протичаше доста тежко.

Джудит се направи, че не е чула въпроса й.

— Хайде, върви. Занеси на твоя красавец каната с вино. Аз ще чакам да ми дадеш знак за тръгване.

Щом остана сама, Джудит се заразхожда нервно напред-назад. След малко привърза телената кошница за кръста си и нахлузи широката рокля, която й беше намерила Джоан.

Мина почти час и тя започна да се пита какво ли се е случило с камериерката й. Вече не издържаше да чака в стаята си.

Открехна предпазливо вратата, прекоси тъмния коридор и слезе опипом на долния етаж. Изведнъж чу стъпки и застина на мястото си. Слава Богу, беше Джоан.

— Вие ли сте, господарке? — попита изненадано тя.

Джудит се запъти право към пламъчето на свещта, което трепкаше далече напред в мрака.

— Заспа ли стражът?

— Да. Не чувате ли как хърка?

— Чувам само биенето на сърцето си. Остави свещта и ми помогни да завържа по-добре кошницата, че ще падне.

Джоан коленичи и Джудит вдигна полата си.

— Защо ви е тази кошница? — попита тихо тя.

— Ще му я оставя, за да държи в нея храната си. Ще я окачим нависоко, за да не я стигат плъховете.

Джоан цялата трепереше. Вледенените й пръсти едва успяха да се справят с телчетата.

— Там има не само плъхове. Моля ви се, господарке, не слизайте в дупката!

— Ти ли ще слезеш вместо мен?

Джоан изохка уплашено.

— Да вървим! — заповяда енергично Джудит.

Джоан мина отпред и когато вдигна решетката, и двете се потърсиха от отвратителната смрад.

— Гевин? — повика тихо Джудит. — Там ли си? Не получи отговор.

— Дай ми свещта!

Джоан мълчаливо изпълни заповедта. После се извърна настрана. Не можеше да понесе страшната гледка.

Джудит се наведе, вдигна високо свещта и се опита да различи нещо в дупката. Беше подготвена за най-лошото и наистина го видя. Навсякъде мръсотия, тиня и кал. Видя и свитата в един ъгъл фигура. Само очите, втренчени в пламъчето на свещта, показваха, че човекът е още жив.

— Дай стълбата, Джоан. Щом сляза, ще ми подадеш пейката, храната и виното. Разбра ли ме?

— Страх ме е — пошепна задавено младата жена.

— И мене. — Джудит трябваше да положи големи усилия, за да слезе по тясната стълбичка. Тя остави свещта на един издаден камък и се обърна с гръб към Гевин. Разбра, че той се опитва да стане.

— Дай пейката! — извика тихо тя. И това начинание беше трудно. Пейката беше тежка и едва не откъсна ръцете на Джоан. Джудит успя да я улови и я постави до стената в близост до Гевин. После дойдоха кошницата с храна и стомната с вино.

Джудит остави всичко на пейката и направи крачка към мъжа си. Едва сега разбра защо Джоан бе казала, че е повече мъртъв, отколкото жив. Той умираше от глад. Беше останал наполовина. Скулите му бяха изпъкнали, кожата посивяла.

— Гевин — Прошепна тя и протегна ръце.

Той я докосна колебливо, сякаш се боеше, че има насреща си призрак, който след миг ще се разтвори в мрака. Усети топлата й кожа и отвори широко очи.

— Джудит! — Гласът му беше дрезгав. Очевидно беше отвикнал да говори и всяка дума идваше с мъка.

Джудит хвана ръцете му и му помогна да седне на пейката. После поднесе към устните му каната с вино.

— Пий, но много бавно. — Той се подчини. Когато се напи, тя извади една купа с ядене и го нахрани като бебе с топла супа. Месото и зеленчуците бяха разварени, за да може да преглъща.

Гевин преглътна няколко пъти, облегна се безпомощно на стената и затвори очи.

— Отдавна не са ми давали ядене — проговори той. — Човек оценява значението на храната едва когато го лишат от нея. — Той помълча малко, като дишаше мъчително. После се изправи и я погледна сърдито. — Защо си тук?

— За да ти донеса храна.

— Нямах предвид това. Защо си в замъка на Демари?

— Гевин, искам да се нахраниш добре, а не да говориш. Ще ти разкажа всичко, когато се заситиш. — Тя отчупи парче хляб и го потопи в супата.

Гевин отново посвети вниманието си на храната.

— Има ли някой от моите хора там горе? — попита с пълна уста той. — Боя се, че съм се отучил да ходя. Ще се нахраня добре, за да си възвърна силите. Не биваше да те пускат тук.

Джудит не беше очаквала такива думи. Гевин вярваше, че е свободен!

— Не говори — прошепна със сълзи на очи тя. — Не мога да те изведа оттук. Още не.

— Какво?

— Аз съм сама, Гевин. Горе няма нито един от нашите хора. Ти си пленник на Уолтър Демари, мама също. Джон Басе бди над нея, но аз…

Гевин веднага спря да яде.

— Разкажи ми всичко — нареди властно той.

— Джон Басе ми съобщи, че Демари те е взел в плен. Беше решил да обсади замъка и да умори от глад хората вътре. Смяташе, че само така може да спаси теб и мама. Но аз…

— Ти си дошла да ме спасиш? — Хлътналите му очи засвяткаха гневно. — Как ще го направиш? Ще ги заплашиш с оръжие и ще поискаш да ни освободят?

Джудит стисна устни.

— Джон ще ми плати скъпо за тази глупост — изскърца със зъби Гевин.

Джудит сведе глава.

— Знаех, че ще се ядосаш.

— Да се ядосам? — изфуча Гевин. — Владенията ми са без защита, хората ми нямат водач, жена ми е пленница на един луд, а ти ми говориш, че съм ядосан! Аз съм бесен!

Джудит вирна упорито брадичка.

— Нямаше друга възможност. Нито ти, нито мама щяхте да преживеете обсадата.

— Това е вярно — потвърди мрачно той. — Но има и други начини да бъде завзет този дяволски замък.

— Но Джон каза…

— Джон не разбира нищо от обсада. Баща му беше васал на баща ми, той е мой васал и това е всичко. Трябваше да изпрати за Майлс или Рейн. Ще го убия за това лекомислие!

— Не, Гевин! Аз съм виновна за всичко. Казах му, че ще дойда тук, и той не успя да ме разубеди. — Очите й заблестяха като златни. Вълнената качулка падна от главата и разкри прекрасните й коси.

— Бях забравил колко си красива — проговори меко Гевин. — Нека не се караме. Станалото не може да се върне. Разкажи ми как е положението горе.

Джудит се опита да му опише всичко колкото се може поточно.

— Не биваше да слизаш в тази дупка — укори я Гевин.

— Нали трябваше да ти донеса ядене! — напомни му сърдито тя.

Той я погледай и въздъхна. После се усмихна.

— Бедният Джон. От опит знам, че не е лесно да се излезе наглава с теб.

— Какво толкова лошо съм направила?

— Допуснала си голяма грешка. Излагаш много хора на опасност. Не разбираш ли, че бягството оттук е невъзможно?

Джудит сведе засрамено глава. Гевин бутна в ръката й празната кана и заговори окуражително:

— Вдигни глава и дай да те погледам. Отдавна не съм виждал нещо толкова красиво и чисто.

— Донесла съм още ядене. Ще го сложа в една телена кошница и ще я окачим високо на стената, за да я опазим от плъховете.

— Ами ако хората на Демари забележат кошницата? Или пейката? Трябва да си ги вземеш.

— Няма да го направя — отговори упорито тя. Взе ръката му и я притисна до бузата си. — Джоан ми каза, че си повече мъртъв, отколкото жив. После обаче каза, че си изгледал стража с дива омраза. Ако наистина усещаш в себе си тази омраза, няма да се предадеш. — Тя се приведе към него и нежно докосна устните му.

— Чуй ме, Джудит. Искам да изпълниш точно онова, което ще ти поръчам. Аз не съм Джон Басе и не можеш да ме водиш за носа. Ако не се подчиниш на волята ми, ще застрашиш живота на много хора.

Джудит кимна. Той не знаеше, че тя копнее да получи добър съвет.

— Преди да ме заловят, Одо успя да избяга. Сигурно вече е отишъл в Шотландия при Стивън.

— При брат ти?

— Да. Ти не го познаваш. Той ще бъде тук много скоро и е опитен воин. Тези стари стени няма да го затруднят. За съжаление не знам точно кога ще дойде. Трябва да чакаме.

— Какво трябва да направя?

— Ще стоиш при Демари и ще го залъгваш със сладки приказки. А сега си върви.

— Утре ще дойда пак и ще ти донеса още ядене.

— Не. Изпрати Джоан. Ако те хванат, ще убият всички ни. Демари не бива да заподозре нищо. Хайде, тръгвай и помни съвета ми.

Джудит се изправи и кимна послушно. Обърна се към стълбата и чу тихия шепот на мъжа си:

— Ще ме целунеш ли още веднъж?

Тя се усмихна щастливо, хвърли се на гърдите му и обхвана лицето му с ръце.

— Много ме е страх, Гевин — призна едва чуто тя.

Той улови брадичката й и я погледна с признателност.

— Ти си по-смела от десет мъже наведнъж. — Целуна я жадно и я побутна към изхода. — А сега си иди и не се връщай повече тук.