Джоана Линдзи
Отровни думи (32)

Тридесет и втора глава

Дерек възнамеряваше да изпълни само няколко поръчки, без да се среща с познати, но вместо това непрекъснато налиташе на хора, близки до семейството — първо Франсиз, а след това — Маршал, с когото се сблъска при шивача си.

Келси бе останала в каретата и той се надяваше, че Маршал няма да разбере за присъствието й. Обаче Маршал държеше на всяка цена да сподели последните клюки с Дерек, така че го последва навън до каретата. Веднага зърна Келси, макар тя да се сви в най-тъмния ъгъл на каретата, но бе невъзможно мъжът да не забележи яркооранжевата й рокля.

Той бе най-големият син на Едуард, макар да бе с три години по-малък от Дерек. Не полюбопитства коя е Келси, нито пък братовчед му благоволи да му даде някакво обяснение. Ала в този момент към каретата се приближиха двама от приятелите на Маршал и сър Уилям, най-безцеремонният от тях, след като няколко минути оглежда влюбено Келси, зададе неизменния въпрос:

— Роднина ли е на граф Лангтън, чиято съпруга го застреля?

Лаконичният отговор „не“ не го удовлетвори.

— Тогава коя е тя? — настоя сър Уилям.

— Аз съм вещица — заяви Келси, преди Дерек да успее да отговори. — Лорд Малъри ме нае, за да урочасам един човек. За този мъж ли ставаше дума, Дерек?

Дерек примигна смаяно, но Уилям пребледня и на лицето му се изписа истински ужас. Младият мъж не можа да се сдържи и избухна в гръмогласен смях, докато Келси гледаше съвсем невинно.

— О, бих казал, че не е много забавно, Дерек — обади се Маршал.

— Очевидно Уилям не е набелязан за урочасване — намеси се третият спътник, което още повече развесели Дерек. — Бих искал да узная кой е нещастникът?

Маршал въздъхна и извърна очи към небето, а Дерек едва не се задави от смях.

— Вероятно сте разбрали, че се шегувам, джентълмени? — разнесе се спокойният глас на Келси. — Аз не съм вещица… поне доколкото знам.

— Тя е само една магьосница — най-сетне успя да заговори любовникът й и нежно й се усмихна.

— Това бе великолепно хрумване, мила моя — каза й малко по-късно, когато каретата потегли. — Шега, вместо лъжа. Много съм доволен, че прояви такава съобразителност.

— И коя лъжа щеше да използваш днес — за братовчедката или за вдовицата?

Спътникът й се намръщи.

— Наистина нямах представа, че ще се получи така, Келси. Опитах се да се отърва от Маршал, но той ме последва до каретата.

Тя му се усмихна мило, за да покаже, че не му се сърди. Всъщност разходката й доставяше истинско удоволствие, макар да се налагаше доста дълго да седи и да го чака в каретата.

— Ще внимаваме повече да не се повтори, нали? — леко го смъмри тя.

— Разбира се — увери я младият мъж. Обаче, когато влязоха в магазина за кристали, където Дерек искаше да избере подарък за рождения ден на братовчедка си Клер, двамата се сблъскаха с един стар познайник. Този път нямаше нужда от представяне. Двамата биха желали никога да не са срещали този човек. Наистина бе лош късмет да налетят точно на Дейвид Ашфорд. Той тъкмо си тръгваше и без да иска се блъсна в Дерек. Сепна се и се отдръпна, но сетне сините му очи се присвиха и той позна Дерек.

— Виж ти, каква случайност! Да се сблъскам със спасителя на невинните девойки. Да ти е идвало наум Малъри, че някои девици не искат да бъдат спасявани?

Той настръхна от безцеремонната забележка и язвителния тон.

— Да ти е идвало наум, лорд Ашфорд, че си болен?

— Напълно съм здрав!

— Имах предвид ума ти.

— Ха! — подигравателно се изсмя Дейвид. — Не се съмнявам, че ти се иска да съм луд, но не съм. Освен това имам добра памет. Ще съжаляваш, че ми отмъкна тази хубавица.

— О, искрено се съмнявам в това — равнодушно отвърна Дерек, но добави с хладен тон: — Доколкото си спомням нищо не е било откраднато от теб. Имаше търг и ти можеше да продължаваш да наддаваш.

— Когато е известно колко са богати всички от рода Малъри? Не ставай смешен. Но ти обещавам, че ще дойде денят, в който ще съжаляваш, че си се изпречил на пътя ми.

Дерек безгрижно сви рамене.

— Ако въобще съжалявам за нещо, Ашфорд, то е, че още си жив, когато отрепка като теб е трябвало да бъде удушена още в люлката.

Мъжът замръзна и лицето му пребледня. Дерек искаше Ашфорд да го предизвика на дуел, ала той съвсем точно го бе преценил — лордът бе страхливец, който беше смел само със слабите и безпомощните.

— Ще запомня думите ти — тихо изсъска лорд Ашфорд. Сетне студеният му поглед се обърна към Келси. — Ще чакам да ти се насити и да те изхвърли. Тогава ще бъдеш моя и ще си платиш за това, че ме накара да чакам…

Дългият му извит пръст бе насочен към гърдите на Келси и сигурно щеше да я промуши, ако Дерек не сграбчи ръката му. Пръстът изпука и Ашфорд извика. Ала лорд Малъри не бе свършил с него. Можеше да понесе заплахи срещу себе си, но не и срещу младата жена.

— Счупи ми пръста! — изрева Ашфорд, тъй като той продължи да го стиска.

— Да не мислиш, че всички тези кристали наоколо ще ми попречат да смачкам мръсната ти физиономия? Помисли си добре, Ашфорд, защото и пет пари не давам дали ще счупя ръката или главата ти.

Мъжът пребледня, а собственикът плахо се намеси:

— Моля ви, господа, не бихте ли пренесли спора си някъде другаде?

— Не му позволявай да те въвлече в скандал — прошепна Келси на ухото на любовника си.

В магазина нямаше други посетители и собственикът отчаяно закърши ръце. Ала Дерек кимна и пусна Ашфорд.

— Обичаш да повтаряш, че другите ще съжаляват. Сега ме слушай добре: ако още веднъж се приближиш до нея, няма да има за какво да съжаляваш, защото няма да имаш спомени, нито пък гнусното ти дихание ще мърси повече земята. Просто ще престанеш да съществуваш.

След което грабна една кристална ваза и я тикна в ръцете на собственика:

— Купувам това.

— Разбира се, милорд. Моля, заповядайте насам.

Мъжът забърза към бюрото в ъгъла, за да увие покупката и да напише разписка за парите.

Дерек хвана Келси под ръка и двамата минаха покрай Ашфорд, без да го удостояват с поглед. След миг чуха затварянето на външната врата.

Келси въздъхна с облекчение. Собственикът — също. Обаче Дерек все още беснееше от гняв. Трябваше да пребие онази отрепка Ашфорд. Вече съжаляваше, че не го бе сторил, независимо от скандала, който щеше да предизвика побоят в скъп магазин за кристали.

Ядосан на себе си, хвърли пълна кесия на собственика.

— Задръж рестото… и не разказвай на никого за този нещастен инцидент.

— Какъв инцидент? — отвърна с усмивка мъжът. Нямаше основание да бъде недоволен — стоката му бе спасена, а джобовете — пълни.