Стивън Кинг
Слънчевото куче (25)

ГЛАВА 24

Светкавицата беше толкова ярка, че Кевин после не можеше да си я представи; всъщност едва си я спомняше.

Апаратът, който държеше, не се нагорещи и не се стопи — вместо това във вътрешността му се чуха три или четири бързи, резки изпуквания, сякаш лещите от матово стъкло и пружините му или се трошаха, или просто се разпадаха.

В белия блясък след святкането той видя Слънчевото куче замръзнало в съвършена черно-бяла полароидна фотография — главата му беше отметната назад, а всяка извиваща се гънка и цепнатина в рошавата му гъста козина беше като бразда в изсъхнало речно корито. Зъбите му блестяха — не вече в потъмняло жълто, а бели и отвратителни като стари кости в тази стерилна празнота, където от хилядолетия не беше текла вода. Единственото му подуто око, с ограбена от безмилостната светкавица тъмна и кървава дупка на ириса, беше бяло като око на древногръцка статуя. От горящите му ноздри излизаха димящи лиги, които се стичаха като огнена лава в тесните канали на сбръчканата от ярост муцуна.

То беше като негатив на всички полароидни снимки, които Кевин беше виждал някога — черно-бял вместо цветен и в три измерения вместо в две. Беше като да видиш как живо същество моментално се превръща в камък от невнимателен поглед към главата на Медуза.

— Край с тебе, копеле такова! — изкрещя Кевин с дрезгав, истеричен глас и сякаш в отговор на думите му замръзналите предни крака на нещото загубиха опората си на бюрото и кучето започна да изчезва — първо бавно, а после бързо — в дупката, от която беше дошло. И изчезна съвсем с глух звук на тракащи камъни — като срутване на земни пластове.

„Какво ли бих видял, ако сега изтичам и погледна в тази дупка? — почуди се той несвързано. — Ще видя ли онази къща, онази ограда, стареца с количката боклуци, който гледа с разширени очи в лицето на великан — не момче, а Момче, което също го гледа от разкъсана тлееща дупка в мъгливото небе? Щеше ли да ме всмуче вътре? Какво?“

Вместо това той изпусна полароида и вдигна ръце към лицето си.

Само Джон Деливън, който лежеше на пода, видя финалното действие — извиващата се, мъртва мембрана, която се стягаше в сложен, но незабележим възел около отвора, смачкваше се там и после пропадна (или беше всмукана) в себе си.

Чу се свистене на въздух, който се извиси от широка въздишка до тънка свирка на чайник.

После мембраната се обърна наопаки и изчезна.

Просто изчезна, като че ли никога не беше съществувала.

Господин Деливън бавно и несигурно се изправи и видя как последното всмукване (или издухване, каза си той, в зависимост от това — от коя страна на дупката се намираш) изтегли Табака на бюрото и полароидните снимки, крито беше направил старецът.

Синът му стоеше по средата на стаята и плачеше, заровил лицето си в ръце.

— Кевин — каза той тихо и прегърна момчето си.

— Трябваше да му направя снимка — каза Кевин през сълзи и през ръцете си. — Това беше единственият начин да се освободим от него. Трябваше да направя снимка на това скапано гадно куче. Това е, което искам да кажа.

— Да — той го прегърна по-здраво. — Да, ти го направи.

Кевин погледна баща си с беззащитни, сълзящи очи.

— Това е начинът, по който трябваше да го застрелям, татко. Разбираш ли?

— Да — каза баща му. — Да, разбирам. — И отново целуна Кевин по горещата буза. — Да се прибираме вкъщи, сине.

Той стисна по-здраво раменете на Кевин, за да го поведе към вратата — далеч от димящото, кърваво тяло на стареца (Кевин сигурно още не го е забелязал, помисли си господин Деливън; но ако останеха още тук, щеше да го забележи) и за момент Кевин не се подчини.

— Какво ще кажат хората? — попита Кевин и тонът му беше толкова предвзет и старомомински, че господин Деливън се засмя, въпреки собствените си опънати нерви.

— Да казват, каквото си щат. Никога не могат да достигнат дори близо до истината, а и не мисля, че някой ще се опита да го направи сериозно. — Той спря за момент. — Никой не го обичаше много, нали разбираш.

— Не искам никога да бъда на близко разстояние до истината — прошепна Кевин. — Да си вървим вкъщи.

— Да. Обичам те, Кевин.

— Аз също те обичам — каза Кевин дрезгаво и двамата излязоха от дима и вонята на старите неща, които беше най-добре да забравят, в ярката светлина на деня.