Стивън Кинг
Слънчевото куче (2)

ГЛАВА 1

15 септември беше рожденият ден на Кевин и той получи точно това, което искаше: „Слънце“.

Въпросният Кевин беше Кевин Деливън, това беше петнадесетият му рожден ден, а „Слънцето“ беше „Слънце 660“, фотоапарат полароид, който прави всичко вместо начинаещия фотограф освен сандвичи с наденичка.

Имаше и други подаръци, разбира се; сестра му Мег му подари ръкавици без пръсти, които беше оплела сама, имаше десет долара от баба му в Демойнс, а леля му Хилда му изпрати — както правеше винаги — вратовръзка шнурче с ужасна закопчалка. Тя беше изпратила първата от тях, когато Кевин беше на три години, което значеше, че той има дванайсет неизползвани вратовръзки шнурчета с ужасни закопчалки в чекмеджето на бюрото си, а тази, която щеше да добави, беше фаталната тринайсета. Никога не беше носил никоя от тях, но не му се позволяваше да ги изхвърли. Леля Хилда живееше в Портланд. Тя никога не беше идвала на рождения ден на Мег или на Кевин, но можеше да реши просто да го направи някоя година. Боже мой, наистина можеше; Портланд беше само на петдесет мили южно от Касъл Рок. И се предполагаше, че тя ще дойде… и ще поиска да види Кевин с една от другите му вратовръзки (или Мег с един от нейните шалове например)! При някои роднини едно извинение може да свърши работа. Леля Хилда обаче беше различна. Леля Хилда представляваше златна възможност в точката, в която се пресичаха два съществени фактора за нея: беше Богата и беше Стара.

Майката на Кевин беше убедена, че някой ден тя може да НАПРАВИ НЕЩО за Кевин и Мег. Беше ясно, че НЕЩОТО щеше сигурно да дойде, след като леля Хилда накрая пукне, под формата на клауза в нейното завещание. Междувременно се смяташе за мъдро да се пазят ужасните вратовръзки шнурчета и не по-малко ужасните шалове. Тази тринайсета вратовръзка шнурче (на закопчалката на която имаше птица, която Кевин мислеше за кълвач) щеше да се присъедини към останалите и Кевин щеше да напише благодарствена картичка на леля Хилда, но не защото майка му щеше да настоява и не защото той мислеше или го беше грижа, че леля Хилда може ДА НАПРАВИ нещо за него и за децата му някой ден, а защото той беше обикновено разумно момче с добри навици и без истински пороци.

Той благодари на семейството си за всички подаръци (майка му и баща му, разбира се, бяха извадили и много други, по-малки, въпреки че полароидът несъмнено беше най-важният подарък, и се радваха на неговата радост), не забрави да целуне Мег (тя се изкикоти и се престори, че се бърше, но радостта й беше очевидна) и да й каже, че е сигурен, че ръкавиците ще му станат точно за отбора по ски тази година, но цялото му внимание беше запазено за кутията на полароида и допълнителните пакетчета с филми, които бяха с нея.

Той се държа много добре пред тортата и сладоледа, въпреки че беше ясно, че го сърбят ръцете да вземе фотоапарата и да го изпробва. И веднага след като можеше да го направи прилично, го направи.

Оттогава започнаха неприятностите.

Той прочете книжката с инструкциите толкова подробно, колкото му разрешаваше нетърпението да започне, после зареди апарата, докато семейството му го гледаше с очакване и безсъзнателен ужас (по някаква причина подаръците, които изглеждат най-желани, често не работят). Всички общо въздъхнаха — това беше по-скоро ветрец, отколкото буря, — когато апаратът послушно изплю картончето право върху филмовата касета точно както обещаваше книжката с инструкции.

Върху кутията на апарата имаше две малки точки — една червена и една зелена, разделени със зигзагообразна мълния. Когато Кевин зареди апарата, светна червената лампичка. Тя свети няколко секунди. Семейството гледаше в мълчаливо очарование как „Слънце 660“ поглъща светлината. После червената лампичка изгасна, а зелената започна бързо да мига.

— Готово — каза Кевин със същия престорено-безцеремонен-но-не-съвсем-такъв тон, с който Нийл Армстронг беше съобщил за своята първа стъпка на повърхността на луната.

— Защо не се съберете всички заедно?

— Мразя да ме снимат! — изкрещя Мег и закри лицето си с театрален протест и с удоволствие, което само момичетата под тринайсет години и наистина лошите актриси могат да покажат.

— Хайде, Мег — каза господин Деливън.

— Не бъди гъска, Мег — каза госпожа Деливън. Мег махна ръцете си (и протеста си) и тримата се наредиха зад масата с намалялата торта на преден план.

Кевин погледна през визьора.

— Приближи се малко към Мег, мамо — каза той и посочи с лявата си ръка. — Ти също, татко. — Този път той посочи с дясната си ръка.

— Притискате ме! — каза Мег на родителите си. Кевин сложи пръста си на копчето, което щеше да включи апарата, и тогава си спомни, че бегло беше зърнал една бележка в инструкциите — колко лесно било да отрежеш главите на хората на снимката. „Без глави“ — си помисли той и това щеше да бъде смешно, но кой знае защо почувства леко щипване в кръста, което отмина и беше забравено почти преди да го беше забелязал.

Той малко повдигна апарата. Така. Всички бяха в рамката.

— Добре! — изпя той. — Усмихнете се и кажете „ко-пе-ле“!

— Кевин! — извика майка му.

Баща му се пръскаше от смях, а Мег скърцаше с някакъв лудешки кикот, който даже и лошите актриси не съчиняват често; единствено момичетата на възраст между десет и дванайсет притежават правата над този смях.

Кевин натисна бутона.

Светкавицата, захранвана от батерията в кутията за филма, за миг обля стаята с добродетелна бяла светлина.

„Той е мой“ — помисли си Кевин и това трябваше да бъде върховният момент на неговия петнайсети рожден ден. Вместо това от тази мисъл се върна одевешното странно леко пощипване. Този път беше по-забележимо.

Апаратът изшумя — неща между писък и бръмчене, звук труден за описване, но все пак достатъчно познат на повечето хора: звукът на фотоапарат полароид, който изцърква нещо, което може да не е изкуство, но често върши работа и почти винаги предизвиква моментална радост.

— Дай да го видя! — извика Мег.

— Успокой се, кифличке — каза господин Деливън. — Трябва им малко време, за да се проявят.

Мег гледаше към твърдата сива повърхност на това, което все още не беше фотография, с прехласнатото внимание на жена, вторачена в кристалното кълбо на гадателка.

Останалата част от семейството се събра наоколо й прояви същото тревожно усещане, което се беше появило и при церемонията по Зареждането на Апарата: натюрморт на Американското Семейство, което си е поело дъх и позира.

Кевин почувства как в мускулите му се прокрадва ужасно напрежение и този път нямаше никакъв начин да не му обърне внимание. Не можеше да си го обясни… но то беше там. Той не можеше да откъсне очи от плътния сив квадрат вътре в бялата рамка, в който щеше да се побере снимката.

— Мисля, че се виждам! — извика Мег радостно. После, миг по-късно: — Не. Май че не. Мисля, че виждам…

Те гледаха в пълна тишина как сивото се изчисти, както се смята, че правят мъглите в кристалното кълбо на гадателя, когато вибрациите или чувствата, или каквото и друго да са, си дойдат на място, и накрая видяха снимката.

Господин Деливън пръв наруши мълчанието.

— Какво е това? — попита той, без да се обръща конкретно към никого. — Някаква шега?

Кевин беше оставил безучастно апарата на масата, доста близо до ръба, за да гледа проявяването на снимката. Мег видя каква е снимката и отстъпи назад. Изразът на лицето й не беше нито израз на ужас, нито израз на страхопочитание, а просто израз на обикновена изненада. Когато се обърна към баща си, тя вдигна едната си ръка. Вдигащата се ръка удари апарата и го бутна от масата на пода. Госпожа Деливън беше загледана в появяващата се снимка в транс, изразът на лицето й беше като на жена, която е дълбоко озадачена или която чувства началото на мигрена. Звукът от удара на апарата в пода я сепна. Тя издаде лек вик и се отдръпна, като закачи крака на Мег и изгуби равновесие. Господин Деливън посегна да я хване, като бутна Мег, която беше все още между тях, отново напред доста силно. Господин Деливън не само хвана жена си, но го направи с някаква грация — за момент от тях наистина можеше да стане хубава снимка: мама и татко, показвайки, че все още знаят да се ухажват, хванати в края на едно въодушевено танго, тя с ръка, вдигната нагоре, и силно извит гръб, а той — наведен над нея в онази двусмислена мъжка поза, която, когато се отдели от контекста, може да изглежда или като молба, или като страст.

Мег беше на единайсет и не беше толкова грациозна. Тя отхвръкна към масата и се удари с корема си в нея. Ударът беше достатъчно силен, за да я нарани, но последната година и половина тя беше взимала уроци по балет при Асоциацията на младите християни от Запада три пъти седмично. Не танцуваше с голяма грация, но харесваше балета и танцуването за щастие беше заздравило стомашните й мускули и те поеха удара, както добър ресор поема подскачането на колата по път, който е целият на дупки. Все пак на следващия ден над хълбоците й имаше ивица от черно и синьо. Тези синини останаха почти две седмици — оцветени първо във виолетово, после в жълто, после изчезнаха… като полароидна снимка на заден ход.

Когато стана тази злополука в стил „нямо кино“, Мег даже не я почувства; тя просто се удари в масата и извика. Масата се наклони. Тортата, която трябваше да бъде на преден план на първата снимка на Кевин с новия му апарат, се плъзна по масата. Госпожа Деливън нямаше време да започне с нейното: „Мег, удари ли се?“, преди останалата половин торта да падне върху апарата „Слънце 660“ със сочно „пляс!“, което покри с дребни пръски обувките им и бордюра на стената.

Визьорът, дебело намазан с холандски шоколад, надничаше отгоре като перископ. Това беше всичко. Честит рожден ден, Кевин.

 

 

Тази вечер, когато госпожа Деливън влезе и размаха два листа хартия, свързани със скоба, Кевин и господин Деливън седяха на кушетката в дневната. Държаха в скутовете си отворени книги („Най-добрият и най-умният“ за бащата; „Застрелян в Ларедр“ за сина), но това, което правеха най-вече, беше да гледат апарата „Слънце“, който седеше в немилост на масичката за кафе между пръснати в безпорядък снимки от полароид. Всички снимки, изглежда, показваха едно и също нещо.

Мег седеше на пода срещу тях и гледаше на видеото филм, взет под наем. Кевин не беше сигурен кой, но там имаше много хора, които бягаха и крещяха, така че той се досети, че това е филм на ужасите. Меган беше пристрастена към тях. И двамата родители смятаха това за лош вкус (особено господин Деливън, който често се възмущаваше и ги наричаше „този безполезен боклук“), но тази вечер никой не каза нито дума. Кевин предположи, че те просто бяха благодарни, че е престанала да се оплаква от стомаха си и да се чуди на глас какви точно могат да бъдат симптомите на разкъсване на далака.

— Ето ги — каза госпожа Деливън. — Намерих ги на дъното на чантичката ми чак на второто преравяне. — Тя подаде документите — касова бележка за продажбата от „Дж. С. Пени“ и разписка за кредитната карта „Мастъркард“ — на съпруга си. — Никога не мога да намеря нещо такова от първия път. Едва ли има някой, който да може. Това е като природен закон.

Тя огледа съпруга и сина си с ръце на кръста.

— Вие двамата изглеждате така, сякаш някой току-що е убил домашната ни котка.

— Ние нямаме котка — каза Кевин.

— Е, знаеш какво имам предвид. Неприятно е, разбира се, но ще го оправим за нула време. В „Пени“ с готовност ще го сменят…

— Не съм толкова сигурен — каза Джон Деливън. Той вдигна апарата, погледна го с погнуса (всъщност почти презрително) и отново го остави. — Счупил се е, когато се е ударил в пода. Виждаш ли?

Госпожа Деливън хвърли само бегъл поглед.

— Добре, ако в „Пени“ не го сменят, то компанията „Полароид“ ще го смени. Искам да кажа, че падането очевидно не е допринесло с нищо за повредата. Първата снимка изглежда точно като всички останали, а Кевин я направи, преди Мег да го събори от масата.

— Без да искам — каза Мег, без да се обръща. На екрана една миниатюрна фигура — злокобната кукла, наречена Чъки, ако Кевин не бъркаше — преследваше малко момче. Чъки беше облечен в синя престилка и размахваше нож.

— Знам, скъпа. Как е стомахът ти?

— Боли — каза Мег. — Малко сладолед може да помогне. Има ли останал?

— Да, така мисля.

Мег подари на майка си най-победоносната си усмивка.

— Ще ми донесеш ли малко?

— Съвсем не — каза госпожа Деливън любезно. — Вземи си сама. Какво е това ужасно нещо, което гледаш?

— „Детска игра“ — каза Меган. — С онази кукла на име Чъки, която оживява. Страхотно е.

Госпожа Деливън сбърчи нос.

— Куклите не оживяват, Мег — каза баща й. Той говореше тежко като че ли знаеше, че това е загубена кауза.

— Чъки го направи — каза Мег. — Във филмите всичко може да се случи. — Тя спря филма с дистанционното управление и отиде да си вземе сладолед.

— Защо й харесва да гледа този боклук? — попита господин Деливън жена си почти опечалено.

— Не знам, скъпи.

Кевин беше вдигнал апарата с едната си ръка и няколко от снимките в другата — бяха направили почти дузина.

— Не съм сигурен, че искам да го върна — каза той.

Баща му втренчи поглед в него.

— Какво? За Бога!

— Добре — каза Кевин малко защитно, — просто казвам, че може би би трябвало да помислим за това. Искам да кажа, че това не е точно обикновен дефект, нали? Ако снимките излизаха преекспонирани… или недоекспонирани… или просто празни… това щеше да бъде друго нещо. Но как възприемаш нещо като това? Постоянно една и съща снимка? Искам да кажа, виж! Те са на открито, въпреки че всички снимки ги правихме вътре!

— Дебелашка шега — каза баща му. — Трябва да е шега. Това, което трябва да се направи, е да се смени проклетият апарат и да забравим цялата история.

— Не мисля, че е дебелашка шега — каза Кевин. — Първо, прекалено сложно е, за да бъде дебелашка шега. Как си представяш апаратът да прави постоянно една и съща снимка? Плюс това психологията съвсем не е такава.

— Сега пък психология — каза господин Деливън, извъртайки очи към жена си.

— Да, психология! — повтори Кевин твърдо. — Когато някой зарежда цигарата ти с бенгалски огън или ти даде блокче лютива дъвка, той стои отстрани, за да гледа ефекта, нали? Но ако ти или мама сте си направили шега с мен…

— Баща ти не е голям шегаджия, скъпи — каза госпожа Деливън, спокойно отбелязвайки очевидното.

Господин Деливън гледаше Кевин със стиснати устни. Това беше погледът, който винаги се появяваше, когато разбираше, че синът му се насочва към онази пътека на бейзболното игрище, където Кевин изглеждаше като у дома си: лявото поле. Далечното ляво поле. У Кевин имаше някаква интуиция, някаква дарба за предусещане, която винаги го озадачаваше и объркваше. Той не знаеше откъде беше дошла, но беше сигурен, че не идва от неговия род.

Той въздъхна и отново погледна апарата. Парченце черна пластмаса се беше отчупило от лявата страна на кутията и под центъра на лещата на визьора имаше пукнатина не по-дебела от човешки косъм. Пукнатината беше толкова тънка, че изчезваше напълно, когато вдигнеш апарата към окото си, за да нагласиш снимката, която няма да получиш — това, което ще получиш, беше на масичката за кафе, а имаше и още около дузина екземпляра от него в трапезарията.

Това, което се получаваше, приличаше на беглец от местния кучкарник.

— Добре, какво, по дяволите, ще правиш с него? — попита той. — Искам да кажа, да помислим разумно, Кевин. Каква полза има от апарат, който прави постоянно една и съща снимка?

Но Кевин не беше мислил каква полза има. Всъщност той въобще не беше мислил. Той чувстваше… и помнеше. В мига, когато натисна бутона на затвора, една ясна мисъл

(той е мой)

беше изпълнила ума му така, както моментната бяла светлина от светкавицата беше изпълнила очите му. Тази мисъл — ясна, но някак необяснима, беше придружена от силна смесица от емоции, която той все още не можеше да определи напълно… но мислеше, че в нея преобладаваха страхът и възбудата.

И освен това — баща му винаги искаше да гледа на нещата разумно. То й никога нямаше да е в състояние да разбере интуицията на Кевин или интереса на Мег към кукли убийци на име Чъки.

Мег се върна с огромна чиния със сладолед и отново пусна видеото. Сега някой се опитваше да опече Чъки с горелка, но той продължи напред, като размахваше ножа.

— Вие двамата още ли се карате?

— Имаме спор — каза господин Деливън. Устните му бяха стиснати по-здраво от когато и да било.

— Да, точно така — каза Мег, седна отново на пода и кръстоса крака. — Ти винаги казваш това.

— Мег? — каза мило Кевин.

— Какво?

— Ако изядеш толкова много сладолед при това е разкъсан далак, ще умреш в ужасни мъки през нощта. Разбира се, далакът ти може да не е наистина разкъсан, но…

Мег му се изплези и се обърна отново към видеото.

Господин Деливън гледаше сина си с изражение, което представляваше смесица от обич и яд.

— Виж, Кев — апаратът е твой. Никой не спори за това. Можеш да правиш каквото искаш с него. Но…

— Татко, не се ли интересуваш поне малко защо прави това, което прави?

— Не — каза Джон Деливън.

Сега беше ред на Кевин да извърти очи. През това време госпожа Деливън гледаше ту единия, ту другия като някой, който се наслаждава на много добър тенис мач. Това не беше далеч от истината. Тя беше прекарала години да гледа как синът й и съпругът й се зъбят един на друг. И това все още не й беше омръзнало. Понякога се чудеше дали ще открият всъщност колко са еднакви.

— Е, аз искам да помисля върху това.

— Добре. Просто исках да знаеш, че утре мога да отида до „Пени“ и да сменя това нещо — ако ти искаш и те са съгласни да заменят една счупена стока, това е всичко. Ако искаш да то задържиш, пак добре. Измивам си ръцете. — Той бързо избърса ръцете си една о друга, за да поясни.

— Предполагам, че не искате моето мнение — каза Мег.

— Точно така — каза Кевин.

— Разбира се, че го искаме, Мег — каза госпожа Деливън.

— Аз мисля, че това е свръхестествен апарат — каза Мег. Тя ближеше сладолед от лъжицата си. — Мисля, че това е Знамение.

— Абсолютна глупост — изведнъж каза господин Деливън.

— Не, не е — каза Мег. — Това е единственото обяснение, което пасва. Ти просто не мислиш така и затова не вярваш. Ако до теб долети призрак, ти даже няма да го видиш. Какво мислиш, Кев?

За момент Кевин не отговори — не можа да отговори. Той се чувстваше, сякаш беше светнала още една светкавица — този път зад очите му, а не пред тях.

— Кев? Събуди се, Кевин!

— Мисля, че може да имаш известно право, мишле — каза той бавно.

— О, мили Боже — каза Джон Деливън и стана. — Това е отмъщението на Фреди и Джейсън — детето ми мисли, че апаратът е обитаван от духове. Аз отивам да си лягам, но преди да тръгна, искам да кажа още само едно нещо. Апарат, който прави една и съща снимка отново и отново — особено нещо обикновено като на тези снимки — това е една скучна проява на свръхестественото.

— Все пак… — каза Кевин. Държеше снимките като съмнителни карти при игра на покер.

— Мисля, че е време всички да си лягаме — каза бързо госпожа Деливън. — Мег, ако ти наистина искаш да догледаш този шедьовър на киното, можеш да го направиш утре сутринта.

— Но той е почти свършил — извика Мег.

— Аз ще се кача с нея, мамо — каза Кевин и двамата се качиха след петнайсет минути, след като се бяха освободили от злонамерения Чъки (поне до продължението). Но Кевин не можа да заспи лесно тази нощ. Той лежа буден в спалнята си, заслушан в силния летен вятър, шумолящ в листата като шепнещ разговор, и мислеше кое може да накара един апарат да прави една и съща снимка отново и отново и какво може да значи подобно нещо. Тъкмо беше започнал да потъва в сън, когато осъзна, че е взел решение — щеше да задържи полароидното „Слънце“ поне още малко.

„Той е мой“ — отново си помисли Кевин. Обърна се на другата страна, затвори очи и след четирийсет секунди беше заспал дълбоко.