Дейвид Морел
Огнена Сиена (119)

9.

Гледайки как сълзотворният газ се разсейва във въздуха и охраната започва да се прегрупира, Малоун изстреля откос и с двете оръдия. Във въздуха отново се разхвърчаха клони, храсталак, но този път имаше и части от човешки тела.

— Минаха три минути! Вижда ли я някой?

Прочесвайки земята под себе си с оръдията, Чейс се насочи към площадката за кацане, зависна и описвайки пълен кръг, изравни всичко около нея. В момента, в който машината докосна земята, Джеб, Дилън и останалите изхвърчаха навън, стреляйки. Макар че витлата на хеликоптера бяха разпръснали сълзотворния газ, всички бяха още с маски, надявайки се да затвърдят убеждението на охраната, че онова, което са хвърлили, наистина е антракс.

Докато Малоун закачаше на колана си димките, Потър изкрещя:

— Ами ние? Махни тия белезници!

Чейс дори не си направи труда да отговори — просто грабна един автомат и се спусна към Манастира.

Зад него отново се чу стрелба. Джеб и момчетата му помагаха на охраната да реши накъде да бяга. Покрай главата му свирна заблуден куршум и Малоун се хвърли зад посечено дърво, стреляйки по един от охраната, който се бе забавил само за част от секундата повече, отколкото трябва. Откосът на Малоун го шибна в гърдите и го просна по гръб в басейна.

Погледът му трескаво обходи опустошенията, търсейки други цели. Статуите бяха обезглавени. От фонтана обаче продължаваше да блика вода. Ето го! Той стреля по пазача, който се бе подал иззад една паднала колона. Оня падна, Чейс огледа района, не видя никой друг и отново се спусна към Манастира. Веднага обаче пак залегна зад първото попаднало му дърво, защото вратата внезапно се отвори.

— Малоун! — викна Беласар отвътре.

— Къде е тя?

— Клетъчният ти телефон у теб ли е? — Без да се показва, Беласар му изкрещя няколко цифри.

Тоя пък какво иска сега? Със свит от тревожно предчувствие стомах, Чейс се сниши зад дървото. После извади телефона от джоба на якето си и набра номера, който му даде Беласар.

— Чейс? — веднага отвърна Сиена с изплашен глас.

— Добре ли си? Къде се намираш?

— В сутерена на Манастира. Заключена съм в някаква стая.

— Каква стая?

— Не знам! Той ми завърза очите, преди да ме доведе тук!

Малоун положи всички усилия да говори спокойно:

— Не се страхувай. Идвам!

Натисна бутона за прекъсване на връзката и извика към вратата на Манастира:

— Беласар!

Никакъв отговор.

— Беласар!

Отвърна му тишина, нарушавана само от изстрелите в далечината.

Чейс откачи една димка от колана си, дръпна шплента й и я хвърли през отворената врата.

Входът веднага потъна в гъст дим.

Той се спусна към страничната стена на Манастира, с помощта на автомата разби един прозорец и хвърли вътре още една димка. До този момент маската му висеше на шията. Сега я вдигна и я сложи на лицето си. Почисти останалите парчета стъкло от рамката на прозореца и се вмъкна вътре. Изтърколил се на пода в стаята, се изправи на коляно и цевта на автомата му мигновено обиколи всички кътчета, но помещението бе празно. Не се чуваше и кашлица. Притича до вратата, хвърли последната димка в коридора и миг по-късно я последва, промъквайки се предпазливо през непрогледната мъгла. Още не чуваше никакво кашляне. Беласар едва ли е очаквал нападение със сълзотворен газ, така че малко вероятно бе да има противогаз подръка. Дали не използваше Сиена като примамка, а в същото време да се измъква някъде отзад?

Беласар не е важен! Трябва да намеря Сиена!

Той продължи по коридора, проверявайки всяко помещение.

Бяха празни.

Чейс стигна до някакви стълби, които водеха нагоре и стигаха до потъналия в гъстия дим вход.

Но имаше и други стълби, които водеха надолу. Той предпазливо заслиза по тях.

Захладня. Камъните, от които бяха направени стълбите, станаха по-големи, цялата конструкция беше някак си по-груба, сякаш бе строена преди хиляда години.

Стигна до яркоосветено помещение, в чийто край се виждаше лъскава метална врата. Молейки се горещо да не се окаже заключена, той дръпна и облекчено въздъхна, когато тя се отвори. Малоун мигом залепи гръб до нея.

Беласар можеше да е от другата страна и само да го чака да се покаже, за да го засипе с куршуми.

Чейс свали маската и бавно я подаде зад рамката на вратата. Куршум обаче не последва. Поемайки дълбоко дъх, той се хвърли в помещението оттатък, обикаляйки го с цевта на автомата още докато летеше във въздуха.

Но нямаше никой.

Намираше се в яркоосветен коридор на някаква лаборатория. И от двете му страни имаше работни помещения. Спусна се по коридора, без да срещне никой.

— Сиена!

Отговор не последва.

— Сиена!

Стигна до втора метална врата. Тя също не бе заключена, но този път, когато се хвърли вътре, пред себе си видя побелелите от страх лица на двамата руснаци.

Докато се изправяше, без да ги изпуска от очи, той видя как поглеждат към огромен прозорец, зад който се виждаше още един.

— Сиена!

Тя не реагира. Седнала на масата зад втория прозорец, разделен от първия с широк коридор, жената се взираше унило в ръцете си. Лицето й бе изранено.

— Сиена!

— Не може да те чуе — каза руснакът с отпуснатите рамене, когото Малоун бе видял да пристига с хеликоптера преди толкова много време. Английският му бе със силен акцент. — Не може и да те види. Това е еднопосочно стъкло. Откъм нейната страна е огледало.

Чейс се хвърли към вратата, дръпна, но тя не помръдна. Задърпа бравата с всичка сила.

— Нищо не може да се направи — обади се отново руснакът. — Дори и да имаш ключ. Не и през следващите шест часа.

— Шест часа?

Малоун вдигна автомата и с все сила го стовари в стъклото, но то само потрепна. Отново го удари, този път още по-силно, но то пак не даде признак, че поддава.

— Губиш си времето — каза руснакът. — Не можеш да минеш през това стъкло нито с боен чук, нито с куршум. А за да се избегне всякакъв риск на утечка, тя се намира в камера, поставена в по-голяма камера.

— Утечка? — Малоун усети, че още малко и ще загуби разсъдък.

— Изобщо не съм си представял, че може да направи подобно нещо. — Руснакът говореше като замаян. — Беласар каза, че ще даде пример на онзи, с когото преговаря, но изобщо не съм и сънувал…

— Пример? Боже господи, какво…

Зад него иззвъня телефон.

Чейс впери налудничав поглед в него. Заслушан в звъна му, изведнъж се сети чий глас ще чуе, ако го вдигне. Хвърли се към него и грабна слушалката.

— Копеле мръсно, казвай веднага как да я измъкна оттук!

— Не можеш — отвърна Беласар. — Не и през следващите шест часа.

— Шест часа?

Пак същият период от време. Чейс смътно си спомняше, че му бяха казвали нещо важно за него, но кой и кога…

— Какво толкова важно има в тия шест…

Внезапно паметта му се избистри и цялото му тяло сякаш се вледени. Ластър. В конспиративната къща във Вирджиния.

Това, което прави оръжието уникално, е, че Грибанов и Булганин са променили генетичния код на вируса по такъв начин, че той не може да зарази никого, ако не е комбиниран с един друг вирус — почти безвреден и много рядък — бе казал Ластър. — Първо разпръскваш слабия вирус. Веднага щом населението в набелязаната зона се зарази от него, пускаш смъртоносния вирус… Слабият вирус е активен шест часа — бе продължил Ластър. — След това, дори да си заразен вече с едрата шарка, не можеш да я предадеш на никого, който не е влизал в контакт със слабия вирус през изминалите шест часа.

Това ограничение във времето бе въведено, за да може оръжието да бъде контролирано и да не се разпространява извън набелязаната зона.

— Обещах, че ще ти я върна — каза Беласар, — но не съм давал никакви гаранции в какво състояние.

— Ти си пуснал и двата вируса едновременно?

Колената на Малоун омекнаха.

— Можеш да казваш на когото си искаш и каквото си искаш за мен. Разлика няма да има. Когато враговете ми разберат на какво съм способен, ще ги е страх два пъти повече от мен.

— Ти си я заразил с едра шарка? — изкрещя Чейс.