Джоана Линдзи
Твоята магия (42)

Глава четиридесет и втора

Беше едно от онези скучни градински увеселения — със сто или повече гости, които се опитват да се развличат с игри на открито и с шаради, и с домакиня, която се моли да не завали. Въпреки че Джорджина настояваше да присъстват, Джеймс никога не би се съгласил, ако не беше чул, че там ще бъде Ейми, а също и Стивън Адингтън. Не че очакваше да стане нещо интересно… освен ако не се появеше Уорън. А Джеймс предчувстваше, че той ще се появи.

Това предчувствие взе да го напуска, когато започна да се свечерява и на моравата бяха наредени маси, за да се нахрани тълпата от гости. Вечерята беше скучна работа — с всички тези пресни клюки, които се носеха от уста на уста, докато гостите обикаляха покрай масите; нямаше нищо, което вече да не бе обсъдено в клуба на Джеймс. Тъкмо се канеше най-после да завлече съпругата си обратно в къщи, когато Уорън се появи на терасата.

Джеймс мигновено се огледа за Ейми. Напълно естествено, малката палавница седеше на една маса с Адингтън. Не изглеждаше, че се забавлява. Просто слушаше излиянията на американеца, каквито и да бяха те. Джеймс отново се обърна, за да види колко време ще е необходимо на Уорън, за да ги забележи. Съвсем не много.

— Дебелоглаво магаре — промърмори Джеймс. — Не знае ли, че такива неща трябва да се правят дискретно?

Джорджина се приведе към него и нежно го попита:

— За какво мърмориш сега?

— За твоя брат.

— Кой от всичките?

— Този, който се кани да ни позабавлява.

Джорджина се извърна и съзря Уорън, който вече крачеше с решителна стъпка през моравата и се насочваше право към масата на Ейми. Тя се надигна, но Джеймс я дръпна обратно.

— Какво смяташе да направиш? — попита той непокорната си съпруга.

— Да го спра, разбира се.

— Затваряй си устата, Джордж. Дойдох тук точно заради това, макар да си мислех, че той само ще предупреди Адингтън да стои настрана. Но трябваше да се досетя, че брат ти не би могъл да използва цивилизовани средства.

Джорджина започна да защитава Уорън.

— Той още нищо не е направил и, дяволите да те вземат, как така си знаел, че той ще дойде тук?

— Може би защото брат ти е получил анонимно писмо, в което пише, че Ейми и нейният кавалер също ще дойдат.

— Не си го направил!

Джеймс повдигна вежда, без ни най-малко да се впечатли от възмущението й и без да си направи труда да й признае как вече е приел факта, че Уорън трябва да се ожени за Ейми, след като я беше компрометирал пред всички. И понеже единствената спънка, изглежда, беше мудността на Уорън „да я помоли“, Джеймс беше решил да се позабавлява, като го тласне в тази посока както той си знаеше.

Но на жена си каза само:

— Защо пък не?

— Джеймс Малъри!

— Сега тихо, скъпа — предупреди я той. — Той стигна до своята цел.

Наистина беше стигнал. И не си губи времето със „здравей“, „как си“ или дори „ела навън“. Насъбраната за толкова години отровна омраза го тласна направо към действия. Той вдигна Ейми от стола й, просто за да я отстрани от пътя си, и с един удар събори Стивън от неговия. Стивън мигновено скочи на крака и, залитайки, се изправи срещу Уорън.

Последваха викове от изненаданите дами наоколо, докато кавалерите им бързо се струпаха край двамата американци, за да гледат и да залагат кой ще победи. Самият Джеймс също се приближи и застана до Ейми. Беше готов да я възпре, ако тръгнеше да ги разтърва, но тя не го направи.

— Как се чувстваш, когато двама мъже се бият за теб, момичето ми? — попита той любопитно, когато Стивън за втори път беше повален по задник.

— Още не знам със сигурност — отвърна тя. — Но ще ти кажа, когато видя кой ще излезе победител.

— Повече от ясно е кой, не мислиш ли?

Ейми не отговори, но Джеймс долови усмивката, която тя се опитваше да прикрие. Той въздъхна при това поредно потвърждение, че малката палавница е твърде вярна и твърде дълбоко влюбена, за да се откаже някога от негодника Андерсън. Защо, по дяволите, не можеше да бъде непостоянна като всички жени и да загуби интерес към Уорън, преди да се случи непоправимото?

Битката прекатурваше маса след маса за ужас на домакинята, но бързо вървеше към своя край. Уорън нанесе на Стивън два резки удара в стил, показан му от Антъни, но още от самото начало беше очевидно, че не са необходими никакви специални умения, за да бъде победен Стивън. Човекът определено не беше във форма, скоро остана и без дъх, а накрая — почти без живот.

Обаче Уорън не бе приключил с него. Той взе първата попаднала му чаша от една все още непреобърната маса и плисна съдържанието й, каквото и да беше то, в лицето на своя противник.

За момент Стивън се закашля и изломоти нещо, после отвори очи. В същия миг Уорън го сграбчи за ризата, повдигна го срещу лицето си и каза с убийствено студен глас:

— Ще стоиш далеч от нея, Адингтън, ако ти е мил животът. А освен това ще хванеш първия кораб, който отплава от града. Давам ти този съвет за пръв и последен път. Ако още веднъж се намесиш в живота ми, ще съжаляваш, че не съм те убил още сега.

За да подчертае сериозността на това предупреждение, Уорън отново повали Стивън на земята. Самият той не беше получил нито един удар. Но не остана да отпразнува победата си. Без да каже и дума нито на Ейми, нито на когото и да било друг, той се отправи обратно към къщата и напусна увеселението.

— Установи ли вече как се чувстваш, котенце? — попита Джеймс, докато Ейми се взираше като омагьосана в отдалечаващата се фигура на Уорън.

Тя въздъхна.

— Едно нещо трябва да му се признае. Придава неподозирани дълбочини на думата „твърдоглав“.

Джеймс се подсмихна.

— Така е, мътните да го вземат.

Цяла нощ Ейми бе измъчвана от терзания. Нещата с Адингтън се бяха развили точно както се беше надявала… до един момент. Не бе планирала Уорън да си замине накрая. Предполагаше се да падне на колене и да я помоли да се омъжи за него — е, добре, може би не така драматично, но поне би трябвало да й се обясни. Но не, той дори не й каза „здравей“.

Каквото и да станеше оттук нататък, тя знаеше, че е изиграла последния си коз. Беше изпразнена откъм идеи, а почти и откъм надежда. По дяволите да вървят инстинктите — нейните очевидно се бяха повредили някъде по пътя.

Най-лошото бе, че се съмняваше дали ще го види някога отново. Той щеше да отплава обратно за Америка, без дори да дойде да й каже довиждане. И този път тя щеше да му позволи. Нямаше да се опита да го спре или да го последва. И никога нямаше пак да прибягва до съблазняване, независимо колко сполучливо се бе оказало това накрая.

Налагаше се да го приеме — не можеше да продължава да го ухажва сама. А и Уорън беше повече от категоричен. Колко пъти още трябваше да й отказват, за да й дойде умът в главата?

Но колко болезнено бе да бъде умна!