Джоана Линдзи
Твоята магия (31)

Глава тридесет и първа

Каютата на Уорън не бе по-голяма от тази на Ейми и за нещастие се намираше точно до нейната. Чуваше се как Ейми крачи напред-назад. В момента беше бясна, защото той не й бе казал и дума, когато беше настоял да види, че тя е добре. Просто помоли Лянг да отвори вратата й, видя, че е добре и го накара пак да я затвори. Не искаше по никакъв начин да им показва, че първият му импулс беше да влезе и да я прегърне, да я увери, че ще я измъкне от това… в крайна сметка. Вторият му импулс беше здравата да я напердаши, задето ги бе забъркала в тази каша. Но не можеше да направи нито едното, нито другото, не и без да им покаже, че Ейми е по-важна за него, отколкото искаше да знаят.

Тя започна да крещи веднага щом вратата пак се затвори. Искаше Уорън да се върне, искаше да говори него. Когато предположи, че той не може вече да я чуе тя вместо това закрещя на някого на име Тайши. И досега продължаваше на всеки десетина минути да блъска на вратата и да повтаря виковете си към Тайши.

Уорън реши, че в крайна сметка трябва да е доволен задето Ейми не знаеше, че е настанен в съседната каюта. Защото ако знаеше, тя би се опитала да говори с него през преградата, а той не бе сигурен колко дълго би бил в състояние да понесе това. Достатъчно лошо беше, че може да чува гласа й, или поне виковете й. Освен тях Уорън долови още, че тя доста си говори и си мърмори сама, но до него достигаха само отделни, неясни думи, като: „нищожен“, „проклет“ и „почакай само да…“.

Той искрено се надяваше, че това се отнася по-скоро за него, отколкото за непознатия Тайши. По-лесно щеше да се справи с представата за сърдитата Ейми, отколкото за Ейми-прелъстителката, особено след като току-що я бе зърнал с разрошена коса и с рокля, която беше твърде изрязана, за да си спомня за нея с равнодушие. Уорън беше бесен, че е тръгнала да се срещне с него, облечена по такъв начин. Ако бе имала възможност да се приближи достатъчно, за да му позволи да надникне в това деколте, той не би устоял на изкушението. Но не се съмняваше, че малката развратница е знаела това и именно поради тази причина се е облякла така.

Уорън изпъшка. Не биваше да мисли за нея. Съзнаваше го. Да бъде затворен за цял месец, като знае, че Ейми Малъри е съвсем близо, и все пак е недостижима! Това щеше да го побърка. Трябваше да се занимава с нещо друго, да се включи в поддръжката на кораба или нещо такова. По дяволите, дори би мил дъските на палубата. Гордостта нямаше значение. От значение бе да остане нормален.

Тласъкът от изваждането на котвата стана причина самият Уорън да скочи към вратата с намерение на свой ред да заблъска по нея. Не бе очаквал корабът да тръгне толкова скоро; явно Жанг го беше държал в готовност още откакто бе пленил Ейми. Но сега, докато всички бяха много заети на палубата, беше идеалният момент за бягство. Нима щеше да бъде трудно да накара някого да отвори вратата, хлопайки по нея, да повали този някой, да разбие съседната врата и да скочи от кораба заедно с Ейми? Все някак щеше да понесе компанията й, колкото да я върне у дома, нали? Трябваше да използва тази възможност начаса, докато корабът не бе излязъл в открито море.

Преди обаче дори да се доближи до вратата, тя се разтвори. Един мъж, не по-висок от Ейми, отскочи назад, когато видя вдигнатия юмрук на Уорън. Като съзря купата с храна в ръката му, Уорън кой знае защо изпита усещането, че пред него стои непознатият Тайши.

Ръцете му се отпуснаха. Искаше да успокои човека… поне докато го подмамеше да влезе в стаята.

— Канех се да почукам на вратата, това е всичко. Влез. — От почуда очите на китаеца се бяха разширили, доколкото това бе възможно, разбира се.

— Ти страхотно голям, капитане. Няма опиташ избяга, разбрано? На Тайши не хареса да има работа с тебе.

— Страхуваш ли се, дребосъко? — попита Уорън подозрително, който отлично знаеше колко опасности крие привидната безобидност… ако идва от Китай. — Нека да проверим дали е така.

Уорън се протегна и придърпа Тайши за предната част на туниката му, после го вдигна във въздуха с една ръка. Само за част от секундата палецът на ръката му беше силно извит. Нападението свали Уорън на колене, а Тайши отново стъпи на краката си.

— Както си и мислех — процеди Уорън. — Способностите ти на добре подбран пазач бяха чудесно демонстрирани, така че сега можеш да си вървиш.

Той размърда палеца си. Все още, без да откъсва поглед от него, Тайши бързо се отмести настрана. Вероятно се шегуваше, предположи Уорън, но все пак дребосък: сигурно бе поуплашен. Едва ли всеки ден виждаше мъж по-висок с близо половин метър от него. Тайши със сигурност бе свикнал да се бие с хора с подобни на своите размери и човек с ръста на Уорън и с тяло, което в никакъв случай не можеше да се нарече слабо, неизбежно би го стреснал, независимо за колко способен се мислеше.

Разбира се, Уорън не допусна тази мисъл да го заблуди. Той вече знаеше от опит, че и мъже, по-дребни от него, можеха да го изравнят със земята. Джеймс Малъри го бе доказал, без ни най-малко да се напряга.

При мисълта за Джеймс му хрумна една идея, на която не можа да устои.

— Ще сключим сделка с теб, Тайши — каза той, докато ставаше на крака и разтърсваше ръката, която още го болеше. — Аз изобщо няма да ти създавам проблеми, а за сметка на това ти ще ме научиш на бойните си умения.

— За да ги използваш против Тайши? Ти смешен като английската лейди, капитане.

Споменаването на Ейми накара Уорън почти отчаяно да пожелае да получи съгласието на Тайши. Уроците биха го ангажирали достатъчно, а и биха му причинили достатъчно болки, за да прогони тази палавница от мислите поне за известно време. Освен това, те щяха да му дадат преимущество при следващата му среща с Джеймс, каквото англичанинът не би очаквал. Това, разбира се, предполагаше, че Уорън ще се измъкне читав от тази бъркотия.

— Не се самозалъгвам, че ще ме научиш на всичко, което знаеш, така че защо трябва да се безпокоиш? — попита Уорън. — А освен това не бих нападнал учителя, имаш моята дума.

— Тогава защо искаш да учиш?

— Ти притежаваш умение, което бих искал да използвам срещу „кръглите очи“, когато приключим с това пътуване. Помисли си, Тайши. Ще ме направиш щастлив и господарят Жанг ще е доволен от теб. В противен случай, мога поне веднъж дневно да се опитвам да съборя тези стени и да те удуша със собствената ти плитка, и сигурно един ден ще успея.

Тайши изсумтя, но без особено презрение. И не пристъпи по-напред в каютата, за да сложи храната долу върху пълната със свещи кутия, която служеше за маса на Уорън. Постави купата на пода и се накани да си тръгне.

Уорън още не беше свършил с него.

— Поискай разрешение, ако желаеш. Гарантирам ти, че твоят господар ще бъде очарован при мисълта, че всеки ден ще ям бой. Може би дори ще поиска да погледа.

Тази идея грабна интереса на Тайши.

— Да забавлявам господаря Ятсен ще бъде нещо добро.

Уорън предпочиташе копелето да не го гледа, но щеше да се примири с това.

— Размисли и на сутринта ми кажи решението си. Но каквото и да е то, аз имам споразумение с твоя господар, и то не включва да стоя затворен по време на цялото пътуване. Можеш да му го напомниш. Ако не друго, поне мога да работя…

Прекъсна го удар по преградата, последван от разярен вик:

— Кой е там? Ти ли си, Тайши? Ако си ти, по-добре ела тук, джудже такова, преди да съм подпалила този проклет кораб!

И двамата се взряха за момент в преградата, преди Тайши ужасено да прошепне:

— Би ли го направила наистина?

— Разбира се, че не — каза присмехулно Уорън, но с малко по-тих от обичайния си глас. — Обаче тя вдига голяма врява. Още ли не си ходил да видиш какво иска?

— Заповеди са да не посещавам, само да храня, но знам какво иска лейди. Утре може пак се опита да пукне моя глава.

Уорън заплашително пристъпи напред.

— Не си я наранил, когато си спасявал главата си, нали?

Този път Тайши отскочи назад и се приземи навън пред вратата.

— Не наранил твоя лейди — бързо го увери той. — Малко натъртена може би тук — Тайши посочи задните си части. — Но не оплаква се от това. Оплаква от всичко друго, но не от това.

Уорън разбра грешката си твърде късно, но все пак се опита да я поправи.

— Тя не е моя лейди.

— Щом казваш, капитане.

— Не ми се подигравай, човече — озъби се нетърпеливо Уорън. — Наистина не е. И, за бога, ако попита, не й казвай, че съм й съсед. Тя наистина ще ме побърка с непрекъснатото си бърборене, а аз наистина ще си го изкарам на теб, ако го направи.

Уорън не бе сигурен дали е успял да убеди китаеца, но Тайши поне изглеждаше малко объркан, преди да затвори и да заключи вратата. Уорън обаче беше разгневен от себе си за тази грешка и задето я бе направил, без дори да усети. Колко още можеше да изглупее? Последното нещо, от което имаше нужда, бе пазачът му да увери Жанг, че той най-определено милее за благото на Ейми По дяволите, как му се искаше това да не беше вярно.