Джоана Линдзи
Твоята магия (17)

Глава седемнадесета

Ейми затвори вратата и я заключи, после се облегна на нея. Усмихваше се сама на себе си. Опасността бе отминала. Беше успяла да влезе в къщата без Уорън да я последва, а това бе цяло чудо, като се имаше предвид неговото твърдоглавие. Не беше сигурна коя от нейните забележки го бе разколебала, но сега най-важното бе, че чичо Джеймс нямаше да бъде измъкнат от леглото тази нощ, за да слуша изброяването на всичките й грехове. Някой друг път, може би да, но не тази нощ…

— Има ли основателна причина да влизаш през тази врата по това време на нощта?

Ейми едва не потъна вдън земя от уплаха. Сетне схвана въпроса и измънка:

— Да… не… мога ли да си помисля и да ти отговоря на сутринта?

— Ейми…

— Шегувам се, за бога — каза тя на Джереми, докато се отместваше от вратата, благодарна, че тъкмо той, а не баща му, я бе чул да влиза. — А ти какво правиш вкъщи толкова рано?

Той не се подведе по опита й да смени темата.

— Няма значение. Нека да видим твоя отговор, братовчедке, и то сега.

Тя изсумтя нетърпеливо, преминавайки бързо покрай него, за да влезе в салона.

— Ако искаш да знаеш, имах тайна среща с един мъж, който доста силно ме интригува.

— Вече?

Ейми се извърна с лице към него.

— Какво имаш предвид с това „вече“?

Братовчед й се облегна удобно на вратата с кръстосани ръце и крака — измамно небрежна поза, която чичо им Тони много обичаше и която Джереми, приличащ толкова на него, бе усвоил перфектно.

— Имам предвид, че дебютът ти беше едва миналата седмица. Не мислех, че ще тръгнеш по стъпките на сестра си Даяна и ще направиш избора си толкова бързо.

Тя изви вежда.

— Мислил си, че ще съм като Клер, на която й трябваха две години, за да реши?

— Не толкова дълго, но поне няколко месеца.

— Аз само казах, че съм заинтригувана, Джереми.

— Радвам се да го чуя. Тогава защо е тази секретност?

— Защото доста се съмнявам, че семейството ще го одобри.

Джереми бе може би единственият човек, на когото можеше да каже това, без да се притеснява, че ще предизвика у него гневен изблик. Самият той се ухили, вероятно предвкусвайки гневните изблици на останалите членове на семейството.

— Ясно. И кой е той?

— Не е твоя работа — отвърна Ейми.

— Значи го познавам?

— Не съм казала това.

— Познавам ли го?

— Твърде е възможно.

— Не е някой пълен негодник, нали? В противен случай се боя, че ще трябва да се противопоставя.

— Изобщо не е негодник. Моралът му е от най-висока класа.

Джереми се намръщи.

— Тогава какво не му е наред?

Е, добре, беше се опитала да се придържа към истината, или поне близо до нея, но той просто не й позволяваше да продължи по този начин.

— Той е беден — бе единственото, което успя да измисли в момента, за да го отклони от въпроса.

— Права си. Изобщо не е подходящ. Не можем да те оставим да се разхождаш в дрипи.

— Няма. Той има перспективи за забогатяване.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не му харесва идеята да се среща с мен, докато обстоятелствата не станат по-добри.

Джереми кимна замислено.

— А ти се опитваш да го убедиш, че това няма значение?

— Точно така.

— Нима се наложи да се въргаляш в прахта, за да постигнеш целта си?

Ейми се изчерви силно при чувствените образи, които този въпрос извика в съзнанието й.

— Единственото, което правихме, бе да се разхождаме и да разговаряме. Боя се, че в невниманието си се препънах няколко пъти.

— Той трябва да е пълен дръвник, за да не те хване, или и той се препъна?

Руменината й стана още по-гъста под лукавия му поглед и тя се озъби:

— Още съм девствена, мътните да го вземат, ако това се опитваш да разбереш.

Той се ухили без капка разкаяние.

— Не се и съмнявам в това, скъпо момиче. Освен това, той трябва да е пълен задник, ако не се е опитал да те целуне, така че можеш да спреш да се червиш. Не знаеш ли, че съм твърд привърженик на целувките?

Ейми се засмя. Понякога, като го гледаше, й бе трудно да повярва, че той е на нейната възраст и че идеално би разбрал необузданите страсти на младостта. А след като вече бяха подхванали тази тема, тъкмо сега беше най-удобният момент да се възползва от неговата вещина в областта, за да разреши собствените си проблеми.

— Като спомена за това — поде тя небрежно, сваляйки пелерината си и сгушвайки се в ъгъла на канапето, — има един въпрос, който исках да ти задам, така че ела: да седнеш и ми помогни с богатия си опит.

— Ще боли ли? — попита Джереми, докато се отпускаше на канапето до нея.

— Съвсем не. Въпросът има по-скоро философски характер. Всеки друг, на когото бих могла да го задам, вероятно би се смутил твърде много, за да ми отговори, но със сигурност не и ти.

— По дяволите, не мисли, че ще ти кажа как се прави любов — възмутено предупреди той.

Ейми се изкикоти.

— Е, това едва ли би бил философски въпрос, но пък ще е доста полезен за моето бъдеще, нали? Не, това, което искам да знам, Джереми, е какво трябва да направи една жена, за да те накара да я желаеш, ако ти си твърдо решен, че не можеш да я имаш.

— Значи не е хубава?

— Да речем, че е много хубава.

— Тогава няма проблем.

— Напротив, има. По някакво абсурдна причина, каквато може да хрумне само на един мъж, ти си решил, че не можеш дори да я докоснеш.

— Каква причина?

— Откъде да знам? Може да е въпрос на чест, или, да кажем, тя да е сестра на най-добрия ти приятел, или нещо такова.

— Добре де, дяволите да го вземат, не мисля, че това би ме спряло.

— Джереми — каза Ейми ядосано, — това са само предположения. Каквато и да е причината, ти не искаш да имаш нищо общо с нея. И така, какво трябва да направи тя, за да те накара да промениш решението си?

— Не се налага да прави кой знае какво, за да накара мен да променя решението си, Ейми.

Тя не можа да не се засмее на изражението му.

— Да, предполагам. Но да забравим за момент, че ти във всеки момент си на разположение на цялото женско население по света. Това е единственото изключение от обичайния ти маниер на поведение. Ти си решен да не докосваш тази дама и толкова. Напълно отказваш да правиш любов с нея, макар че дълбоко в себе си желаеш това повече от всичко.

— Надявам се да е така.

— Какво може да направи тя, за да те накара да забравиш за скрупулите си?

— Да си свали дрехите.

— Моля?

— Да се съблече пред мен. Наистина не мисля, че бих могъл да устоя на това, ако тя е толкова хубава, колкото казваш.

Ейми беше изненадана.

— И това е достатъчно?

— Напълно.

Тя въздъхна. Боеше се, че е задала въпроса си на неподходящ човек. Джереми беше млад и просто не притежаваше такава непоколебимост и сила на волята, каквато притежаваше Уорън.

— Сега ми кажи защо питаш?

Ейми отново въздъхна драматично.

— За какво друго? Човекът, от когото се интересувам, твърдо отказва да прави любов с мен без благословията на брака.

— Какво!

Тя го потупа по ръката и каза успокоително:

— Това беше шега, Джереми.

— Доста неуместна — измърмори той.

Ейми се ухили.

— Не би казал това, ако беше видял физиономията си.

Джереми още не се бе успокоил.

— Какъв е правилният отговор, тогава?

Тя се бе надявала братовчед й да е забравил въпроса, но след като се оказа, че не е, се осмели да каже:

— Хайде, кой се шегува сега? Или ще ми кажеш, че не си спомняш колко любопитен си бил за тези неща, преди да научиш всички отговори?

Понеже не можеше да си припомни някога да е имало такива времена — беше отраснал в странноприемница — Джереми реши, че е по-добре да не отговаря.

— Значи това е било само любопитство?

— Ненаситно — каза тя и му отправи дяволита усмивка. — И след като така и така вече се заговорихме, няма ли да преразгледаш решението си и да обсъдим правенето на любов по-детайлно?

— Дума да не става. Значи той се дърпа, така ли?

— Кой?

— Твоят господин.

— Не съм казала, че става въпрос за него.

— И не е нужно. Явно е умен, след като проявява такова благоразумие.

— Надявам се тези думи да не означават онова, което си мисля, че означават.

— Не ме яж — каза Джереми в отговор на пламналата й физиономия. — Не ми пука, ако предпочиташ да имаш бебе преди брачните клетви. Не аз ще извикам човека на дуел заради това.

— Баща ми не би…

— Разбира се. Нали си има двама по-млади братя, които обичат да се занимават с тези работи. Ще извадиш късмет, ако от любимия ти е останало нещо, за което да се омъжиш.

Ейми затвори очи и изпъшка. В типично свой стил Джереми беше напипал същността на проблема. При това нямаше представа за действителното положение, а и тя не възнамеряваше да му го изяснява, защото братовчед й би казал много повече, ако знаеше, че „нейният господин“ е мъж, когото баща му положително ненавижда, а семейството едва понася.

Да, той бе прав, а и Ейми не беше имала време да осмисли проблема при бързината, с която се бе развило всичко. Но опасността от евентуална бременност нямаше да промени решението й да се люби с Уорън, поне не и докато не измислеше друг начин за ускоряване на нещата. Рискът обаче не беше малък и тя трябваше да има известно преимущество в своя полза. Ейми знаеше как да си го осигури.

— Искаш ли да се обзаложим, Джереми?

Изражението му мигновено стана подозрително.

— За какво?

— Че ако реша, че искам този мъж, ще го имам, без да се налага да го принуждават да се ожени за мен.

— Ти спомена, струва ми се, че си само заинтригувана.

— Казах ако реша, че той е мъжът.

— Добре, съгласен съм, но залогът трябва да е достатъчно голям, за да те предпази от прелюбодеяние. Ако загубиш, нямаш право да се омъжиш за него.

Очите й заблестяха. Ако загубеше, щеше да бъде бременна и нямаше да може да се омъжи за него?

— Това е… това е…

— Или приемаш, или няма облог — каза той самодоволно.

— Много добре — отвърна тя не по-малко самодоволно. — А ако спечеля, ти няма да се докосваш до жена за…

Джереми подскочи и я погледна умолително.

— Бъди добричка и си спомни, че аз съм твоят любим братовчед.

— Един месец.

— Цял един месец?

— Канех се да кажа шест…

— Добре, един. — Той въздъхна, но след миг вече се усмихваше лукаво. — Е, извърших доброто си дело за деня.

В отговор Ейми също му се усмихна.

— Да. Ти потвърди, че ще го имам… ако поискам… защото в живота си никога не съм губила облог.