Дейвид Морел
Братството на розата (3)

Човек на навиците

Вейл, Колорадо.

Валеше силен сняг, който заслепяваше Сол. Той се спускаше по склона през все по-дълбокия сняг, като рязко променяше посоката си. Всичко беше бяло — небето, въздуха, земята. Видимостта се скъси, докато накрая можеше да вижда единствено вихрушката пред лицето си. Спускаше се през хаоса.

Той можеше да връхлети върху някое незабележимо дърво или да се подхлъзне по някоя скрита скала. Това обаче нямаше значение. Чувстваше се превъзбуден. Усмихваше се, докато бурният вятър жулеше страните му. Кръстосваше наляво и надясно. Усещайки промяната в наклона, той веднага набра скорост.

Следващият склон беше по-стръмен. Той се отблъсна с щеките си, за да се засили. В стомаха му припари. Харесваше му. Вакуум. Нищо пред него или зад него. Минало и бъдеще нищо не означаваха. Само настоящето — и беше прекрасно.

Някаква тъмна фигура се изправи пред него.

Отбивайки рязко встрани, Сол заби върховете на ските си, за да спре. Главата му пулсираше. Силуетът се люшкаше от дясно наляво, изчезвайки в снега.

Сол дочу някакъв писък през вятъра и втренчено загледа през очилата си. Намръщи се и заора снега в тази посока.

В бурята сенките се събираха. Ред дървета.

Стон.

Намери скиора проснат срещу един дънер. Имаше кървави следи в снега. Сол прехапа устни под маската си. Приведе се и видя алени капки по челото на скиора и гротескния ъгъл на крака му.

Мъж. Гъста брада. Широк гръден кош.

Сол не можеше да отиде за помощ. В хаоса на бурята не би могъл да намери мястото отново. Нещо повече, дори да успее да доведе помощ, дотогава човекът щеше измръзне до смърт.

Единствената възможност. Не си и помисли да се занимава с раната на главата или със счупения крак. Нямаше смисъл, нямаше време. Свали ските си, махна тези на ранения мъж, спусна се към един бор и откърши кичест клон.

Положи клона до мъжа. Внимателно постави ранения отгоре, така че здравият крак да подпре счупения. Стисна края на клона и се прегърби, влачейки го. Връщаше се. Снегът жулеше по-силно, студът проникваше през ръкавиците му. Бавно, той продължи да дърпа.

Мъжът простена, когато Сол премина през някаква неравност. Снегът ги засипваше. Раненият се сгърчи и почти се изплъзна от клона.

Сол побърза да го намести. Стресна се, когато една ръка внезапно го стисна за рамото. Той се извърна и се втренчи в неясната фигура. Черен надпис „Ски-патрул“ се открояваше върху жълтото яке.

— Надолу! На сто метра! Заслон! — викна мъжът, помагайки на Сол.

Спуснаха се по хълма. Сол се удари в заслона преди да го види. Усети метала пред себе си. Напъна отключената врата и пристъпи вътре. Воят на вятъра затихна. Почувства спокойствието.

Върна се и помогна на ски-патрула да внесе ранения скиор.

— Вие добре ли сте? — попита мъжът. Сол кимна. — Постойте при него, докато доведа помощ — продължи той. — Ще се върна със снегоход след 15 минути.

Сол кимна отново.

— Вие направихте нещо необичайно — промълви мъжът. — Изчакайте. Ще се стоплите.

Той излезе и затвори вратата. Сол се подпря на стената и се свлече на земята. Вгледа се в стенещия скиор, чиито клепачи потрепваха.

— Дръж крака си неподвижен.

Мъжът болезнено потръпна и кимна:

— Благодаря.

Сол сви рамене.

Човекът изкриви лицето си от болка и каза:

— Голям гаф.

— Случва се.

— Не. Гадна работа.

Сол не разбра. Мъжът бълнуваше.

— Не видях в бурята — раненият го погледна смръщено, а слепоочията му пулсираха. — Проклятие.

Сол се заслуша в бурята. Скоро чу далечното боботене на снегорини.

— Идват.

— Били ли сте на ски в Аржентина?

Гърлото на Сол пресъхна. Бълнува? Едва ли.

— Веднъж. Кървеше ми носа.

— Аспирин…

— …лекува главоболие — отговори Сол, довършвайки паролата.

— В десет вечерта — изпъшка мъжът. — Проклета буря. Кой е очаквал, че всичко ще се изпорти?

Бученето се засили. Снегоринът спря пред заслона. Вратата рязко се отвори. Влязоха трима от ски-патрула.

— Добре ли сте? — обърна се единият мъж към Сол.

— Да. Но момчето бълнува.

 

 

Да се поддържа стереотип. Всеки ден Сол спазваше все същия режим. Появяваше се на описаните места в уговорено време. Осем и половина: закуска в кафенето на хотела. Половинчасова разходка, маршрутът неизменен. Двайсетминутно висене в една книжарница. Единадесет часа: по хълмовете, отново обичайният маршрут.

По две причини. Първо, ако някой поиска да се свърже с него, куриерът ще знае къде е по всяко време и би могъл да го засече. Въпреки че вече стана ясно как едно произшествие може да изложи на риск системата. Второ, ако Сол беше под наблюдение, маршрутът му беше така предвидим, че щеше да отегчи сянката, а това беше достатъчно, за да допусне грешка.

Днес повече от обикновено той трябваше да избегне подозренията. Помогна да отнесат ранения до линейката. Побъбри с хората от ски-патрула в станцията им, докато изчакваше удобен момент, за да се измъкне. Отиде в стаята си и смени ски-костюма си с джинси и пуловер. Пристигна в бара, в който ходеше всеки ден, в привичното време. Седна в задименото помещение и загледа анимационните филми на огромния телевизионен екран, като отпиваше кола на дребни глътки.

Както винаги в седем отиде да вечеря в ресторанта на хотела. В осем отиде да гледа филм на Бърт Рейнолдс с автомобилни преследвания. Беше гледал филма и преди и знаеше, че свършва в десет без петнайсет. Избра това кино заради телефонния автомат до мъжката тоалетна. Като се убеди, че салонът е празен, постави монетата в телефона. Набра номера, който помнеше наизуст, точно в десет часа, така както го беше инструктирал мъжът на склона.

Дрезгав мъжки глас съобщаваше баскетболни резултати. Сол не обърна внимание на имената на отборите. Той се интересуваше само от номерата, общо десет, като на непознат телефонен номер и мислено си ги повтаряше.

Без да се набива на очи напусна мъжката тоалетна и огледа фоайето, за да провери дали не го наблюдават.

Нямаше такива признаци, макар че добър преследвач не би се оставил да го забележат.

Той излезе от киното доволен, че бурята се задържа. През тъмнината и вятъра свърна в една странична уличка, после в друга, а сетне изчака на една алея, за да е сигурен, че не го следят. При тази ограничена видимост опашката трябваше да го следва отблизо по алеята, за да не го изпусне.

Никой не го следеше.

Той пресече улицата и избра телефонен апарат в един непознат бар две преки встрани. В близост до глъчката на електронните игри Сол избра номерата, които беше получил.

Съблазнителен женски глас каза:

— Услуги „Трайпъл“.

— Ромул — каза той.

— Имате среща. Вторник. Девет сутринта в Денвър. „Коди роуд“ 48.

Сол постави слушалката на вилката. Напусна бара и тръгна под прикритието на бурята, за да успее да стигне в хотела си точно навреме, сякаш както обикновено е направил тридесетминутната си разходка след филма.

— Някакви съобщения за Гризман? — обърна се той към администратора.

— Съжалявам, сър.

— Няма нищо.

Избягвайки асансьора, той се качи по стълбите към стаята си.

Косъмът, поставен под вратата му, лежеше така, както го беше оставил. Това означаваше, че никой не е влизал, докато го е нямало. Още един обичаен ден.

С две изключения.

 

 

Следвай стандартните процедури. Сутринта Сол купи билета си в последния възможен момент. Когато шофьорът запали мотора, Сол се качи в автобуса. Седна отзад и се огледа дали някой не го следи.

Нямаше никой.

Щом автобусът потегли от спирката, той се отпусна назад и с облекчение се вгледа в стръмните склонове на Вейл и в малките движещи се точки — скиорите, които се спускаха по заснежената планина.

Харесваше автобусите. От задната част можеше да наблюдава дали го следят. Можеше да си купи билет без да вкарат данните му в компютъра — това беше причината да не лети и да не наема кола — не искаше да оставя следи на хартия. Нещо повече — автобусите имаха няколко спирки по маршрута си. Винаги можеше да слезе на някоя от тях без да прави впечатление.

Билетът му беше до Солт Лейк Сити, но той не възнамеряваше да ходи там. Слезе от автобуса в Плейсър Спрингс, на един час западно от Вейл. Изчака да види дали някой друг ще слезе и си купи билет за Денвър. Хвана следващия автобус, пътуващ на изток, и се отпусна тежко на задната седалка. Анализира какво е направил досега и реши, че не е допуснал грешки. Наистина, ако някой го следеше, досега щеше да се е объркал и изнервен да води спешни телефонни разговори. Това не го интересуваше. Сол беше успял да извоюва свободата си.

Беше готов да изпълни задачата си.

 

 

Вторник, 9 часа сутринта. Очите му се насълзиха от денвърския вятър. Утрото беше сумрачно. Тежки сиви облаци се носеха над планината. Въпреки пухеното си яке, той потрепера. Спря на ъгъла в едно предградие и хвърли бърз поглед към сградата в средата на пресечката.

Дълга, ниска и мръсна. Като броеше от сградата на ъгъла, Сол предположи, че това е „Коди Роуд“ 48. Мина през калта, за да стигне дотам. Беше използвал местни автобуси, често ги сменяше и въпреки това погледна зад себе си, за всеки случай. Видя няколко коли, но никоя не му изглеждаше позната.

Обърна се напред и спря изненадан. Изумен зяпна Давидовата звезда над вратата. Синагога? Той самият беше евреин и се почуди да не би да е разбрал погрешно инструкциите. Добре. Беше свикнал със срещи на необичайни места.

Обаче синагога? Той се вцепени.

Влезе смутено. Озова се в мрачно преддверие. Ноздрите му се разшириха, усещайки праха. Когато затвори вратата, проехтя тътен.

Всичко около него беше неподвижно. Той си избра ярмулка от една кутия на масата, сложи малката черна шапчица на темето си, стегна устни и отвори друга врата.

Храмът. Усети напрежение. Въздухът му се струваше тежък и сгъстен и като че ли го притискаше. Той пристъпи напред.

Отпред седеше стар мъж и се взираше в бялата завеса, скриваща Кивота, а шапчицата му беше излъскана от многобройните години на молитва. Мъжът сведе поглед към молитвената си книга.

Сол задържа дъха си. Храмът беше пуст с изключение на възрастния човек отпред. Нещо не беше наред.

Старият мъж се обърна към него. Сол се напрегна.

— Шалом — каза старият мъж.

Невъзможно. Това беше…

 

 

Елиът.

Той се изправи. Както винаги носеше черен костюм и жилетка. Подходящо палто и мека шапка лежаха на мястото до него. Не беше евреин. Мъж на 67 години, висок и сух, с посивяла кожа, тъмни очи, приведени рамене, изпито лице.

— Шалом — отвърна Сол и се усмихна топло. Гърлото му се сви.

Те се прегърнаха. Почувствал сухата целувка на бузата си, Сол го целуна в отговор. Изгледаха се изпитателно един друг.

— Изглеждаш добре — каза Сол.

— Лъжа, но ще я приема. Но и ти изглеждаш добре.

— Тренировки.

— А раните ти?

— Няма усложнения.

— А стомахът — Елиът поклати глава. — Исках да те посетя, когато чух какво се е случило.

— Но не успя. Разбирам.

— Добре ли се погрижиха за теб?

— Знаеш, че да. Ти направи най-доброто.

— Най-добрите заслужават най-доброто.

Сол се сконфузи. Беше най-добрият преди година. А сега?

— Лъжа — каза той. — Не го заслужавам.

— Все пак си жив.

— Късмет.

— Способности. Някой друг не би могъл да се измъкне.

— Не би трябвало да ми се налага да бягам — отвърна Сол.

— Бях планирал операцията. Мислех, че съм преценил всяка възможност. Сгреших. Една чистачка, за бога. Тя трябваше да е на друг етаж. Никога не проверяваше тази стая толкова рано.

Елиът разтвори ръце.

— Това казвам и аз. Рядък шанс. Не може да се контролира.

— Знаеш добре — отговори Сол. — Ти казваше, че думата случайност е измислена от слабите хора, за да оправдават грешките си. Учеше ни да се стремим към съвършенство.

— Да. Но — намръщи се Елиът — съвършенство никога не може да се достигне.

— Почти го бях достигнал. Преди година. Не разбирам какво се случи. — Но все пак подозираше нещо. Той беше висок сто и осемдесет сантиметра и тежеше осемдесет килограма, само мускули. Но беше и тридесет и седем годишен. „Остарявам“ — мислеше си той. — Трябва да се откажа. Не говоря само за тази операция. Преди това и други две свършиха зле.

— Отново рядък шанс — каза Елиът. — Четох докладите. Няма за какво да те обвиняваме.

— Ти ме толерираш.

— Заради приятелството ни ли? — поклати глава Елиът. — Не е вярно. Никога не съм си позволявал то да ме разколебае. Но понякога в провалите има и нещо добро. Може да ни накара да сме по-усърдни.

Той извади две листчета от вътрешния джоб на сакото си.

Сол прочете чисто написания на ръка текст на първото. Телефонен номер. Запомни го. Елиът му показа втория лист. Инструкции, шест имена, дата и адрес. Сол кимна.

Елиът прибра листите. Взе палтото, шапката си и напусна храма, за да прекоси предверието на път към мъжката тоалетна. Тридесет секунди по-късно Сол чу шума на водата. Той реши, че Елиът е изгорил листите и прикрил пепелта. Дори да подслушваха храма, от разговора им не можеше да се разбере съдържанието на бележките.

Елиът се върна и облече палтото си.

— Ще изляза отзад.

— Не, почакай. Толкова бързо ли? Надявах се да поговорим.

— Добре, но когато си свършиш работата.

— Как са цветята ти?

— Не просто цветя. Рози! — Елиът размаха пръст срещу него сякаш го заплашваше. — След всичките тези години ти все още се заяждаш и ги наричаш цветя.

Сол се ухили.

— Точно така — каза Елиът. — Развъдих интересен вид рози. Сини. Никога не е имало рози с такъв цвят. Когато дойдеш, ще ти ги покажа.

— Чакам с нетърпение.

Те топло се прегърнаха.

— Ако за теб има значение, работата, която ще вършиш е предназначена да защитава всичко това — каза Елиът и посочи към храма. — И още нещо — бръкна в джоба на палтото си и извади шоколадова пръчка.

Душата на Сол се сви, когато я взе. „Бейби Рут“. Детско умиление.

— Все още си спомняш.

— Винаги — Елиът погледна тъжно.

Сол болезнено преглътна, докато гледаше как Елиът излиза и се заслуша в ехото на рязко затворената врата. Според правилата той трябваше да изчака 10 минути и да излезе отпред. Загадъчната забележка на Елиът относно целта на възложената задача го притесняваше, но знаеше, че само нещо важно би принудило Елиът да не предава инструкциите по човек.

Сол решително стисна юмруци. Няма да се провали този път. Той, сиракът, нямаше да си позволи да разочарова единствения баща, когото някога е познавал.

 

 

Мустакатият мъж дъвчеше тютюн. Сол му обясни задачата. Разбира се, не използваха имена. Сол не го беше виждал преди, нямаше да го види и след това. Мъжът беше в спортно облекло. Имаше трапчинка на брадата. Избърса мустаците си със салфетка.

 

 

Балтимор. Три дни по-късно, 2.00 следобед. Мексиканският ресторант беше почти празен. Въпреки това те седнаха на маса в най-отдалечения ъгъл.

Мъжът запали цигара, изучавайки Сол.

— Ще се нуждаем от подкрепа.

— Може би — каза Сол.

— Знаеш правилата.

Сол кимна. Установен метод. Група от четиринадесет мъже, по-голямата част извършваха наблюденията, другите снабдяваха с екипировка, предаваха съобщения, осигуряваха алиби. Всеки от тях знаеше възможно най-малко за останалите. Всички изчезват час преди да се появят професионалистите. Ефективно. Сигурно.

— Добре — обърна се мъжът към Сол. — Това обаче са шест неща. По четиринадест мъже за подкрепа. Значи 84. Освен това може да организираме среща, да разгласим, да продаваме билети.

— Може би не — каза Сол.

— Така че имай ме предвид.

— Изходът е всички заедно — по едно и също време, на едно и също място.

— Кой знае кога ще е това? Може и цяла година да чакаме.

— Три седмици от днес.

Мъжът се загледа в цигарата си. Сол му каза къде. Другият си загаси цигарата.

— Продължавай — каза той.

— Можем да сведем наблюдението до минимум, за да сме сигурни, че и шестимата ще се появят на срещата.

— Възможно. Но все пак ще се нуждаем от комуникации. Някой друг трябва да намери стоката.

— Ти.

— Безспорно. Ще бъде трудно да я вкараме в сградата.

— Не е твой проблем.

— Така е добре. Не ми харесва обаче, че не е изпипана. Но ако така го искаш, то може да свършим работата и с двадесет човека.

— Прав си — каза Сол. — Така го искам.

— Какво става?

— Да кажем, че имах няколко задачи с хора, които ме провалиха. Губя вярата си в човешката природа.

— Това е смешно.

— Доколкото мога, искам да завися само от себе си за тази работа.

— И от мен, разбира се. Ще трябва да зависиш и от мен.

Сол го изгледа. Сервитьорката донесе сметката.

— Аз плащам — каза Сол.

 

 

Имението бе разположено в долина — вила на три етажа, плувен басейн, тенискортове, конюшни, избуяло зелено пасище, парк с алеи за езда, патици в езерото. Сол лежеше във високата трева на един горист хълм на половин километър от имението. Топлото пролетно слънце оставаше зад гърба му, така че да не се отразява в лещите на далекогледа и да не привлече вниманието на охраната пред къщата. Той изучаваше един прашен облак над черния път. Към къщата приближаваше лимузина, а други четири бяха паркирани пред шестместния гараж вляво. Колата спря пред къщата и пътникът слезе. Един бодигард тръгна към него.

— Трябваше вече да е там — чу се глас от радиопредавателя на Сол. Грубият тон на мъжа, с който беше говорил в Балтимор. Радиопредавателят беше настроен на рядко използвана честота. Въпреки това имаше вероятност някой случайно да чуе разговора и затова радиопредавателят беше снабден с устройство за кодиране. Само някой с декодер, настроен на същата необичайна честота, би могъл да получи чист сигнал.

— Това е последният — продължи гласът. — Айбол И. Д. Като броя и тоя, който живее тука, в зоната са и шестте цели.

Сол натисна бутона за предаване.

— Ще го взема оттук. Изтегляй се.

Той се загледа към къщата през далекогледа. Посетителят беше влязъл, а лимузината вече стоеше до другите пред гаража.

Погледна часовника си. Всичко по разписание. Въпреки че вилата сега беше добре охранявана, само преди седмица беше много слабо защитена. Само един човек пред вратата, друг в къщата и трети около нея. Три поредни нощи Сол изучава имението с апарат за нощно гледане „Старлайт“. След като научи режима на охраната, по кое време се сменяха и кога не внимаваха, той реши да проникне в къщата в 4.00 сутринта. В тъмнината беше пропълзял до задната част на къщата. Точно в 4.00 двама от хората му отвлякоха вниманието на охраната. На пътя пред входната врата започнаха да бръмчат и да се бутат, сякаш са деца, които се състезават с таратайки. Като използва суматохата, Сол свали катинара на задната врата и влезе в мазето. Не се притесняваше от алармена система, защото беше забелязал, че пазачът на къщата никога не взема предпазни мерки и не изключва аларма, когато влиза. Светейки си с малко джобно фенерче, той закрепи пластичен експлозив на тръбите на парното и постави радиодетонатор. Прибра нещата си, заключи вратата и изчезна в гората, докато все още чуваше бученето на таратайките.

Два дни по-късно пристигна цялата охрана и запечата вилата. Претърсвайки къщата те биха могли да намерят експлозива, но от своя наблюдателен пункт, той не забеляза суматоха. Изглежда охраната бе ангажирана само с наблюдаването на района на къщата.

Скоро щеше да разбере дали експлозива е още там. Погледна отново часовника си и видя, че двадесет минути са минали. Достатъчно време за мъжа с трапчинката на брадата да изчезне. Прибра радиопредавателя и далекогледа в сака си. Сол концентрира вниманието си върху стръкче трева. Започна да го фокусира, стесняваше полезрението си, докато постепенно тревичката обсеби съзнанието му. Успокоен и освободен от емоции, той натисна копчето на радиодетонатора.

Вилата хвръкна във въздуха. От мазето до покрива. Стените се отделяха една от друга, отломки падаха навсякъде. Покривът се повдигна и рухна в облаци прах. Пламъци обгръщаха всичко. Сол усети ударната вълна. Без да й обръща внимание, прибра детонатора в сака си. Не обърна внимание и на тътена. Побягна от хълмчето към оставената на един буренясал черен път кола.

Осемгодишна. Човекът от групата, който отговаряше за транспорта я беше купил евтино в Балтимор по обява във вестник. Беше платил в брой и използвал фалшиво име. Никой не можеше да я проследи до тук.

Спазваше ограничението за скорост. Беше спокоен, но не почувства удовлетворение от свършената работа, въпреки че беше постигнал това, което баща му искаше.

 

 

ШЕСТИМА УБИТИ ПРИ ЕКСПЛОЗИЯ

КОСТИГАН, ВИРДЖИНИЯ (АП) — Неизяснена досега експлозия в четвъртък вечерта разруши усамотеното имение на Андрю Сейдж, своенравен петролен магнат и съветник на президента по въпросите на енергетиката. Мощният взрив уби Сейдж и петима неидентифицирани гости, които според високопоставени източници са представители на различни големи американски корпорации, членове на фондацията „Парадигма“, наскоро основана от Сейдж.

„Семейството на мистър Сейдж е твърде опечалено, за да коментира.“ — обяви говорител на ФБР на пресконференция. „Доколкото можем да определим, мистър Сейдж е бил свикал среща на най-високо равнище, опитвайки се да намери изход от националната икономическа криза. Президентът, разбира се, е дълбоко потресен. Той загуби не само доверен съветник, но и скъп приятел.“

Семейството на Сейдж не е било в имота по време на експлозията. Няколко члена от охраната му са ранени от летящи отломки. Следователи продължават да търсят в останките ключ към причината за експлозията.

Сол препрочете репортажа на първата страница, сгъна вестника и се отпусна в стола си. Сервитьорка с гърди и бедра, преливащи от костюма й, мина покрай масата му. Погледът му се плъзна от пианиста в салона през шумното казино към масите за Блекджак.

Чувстваше се напрегнат. Намръщи се. Опита се да разбере защо. Работата бе минала гладко. При измъкването нямаше произшествия. След като изостави колата на един паркинг на търговски комплекс във Вашингтон, взе автобус за Атлантик Сити. Беше сигурен, че никой не го е проследил.

Тогава защо се безпокоеше? Докато слот-машините дрънчаха, той продължи да се мръщи.

Елиът настояваше за експлозиви. Но Сол знаеше, че работата лесно можеше да се свърши и по друг, не толкова драстичен начин. Първо срещата. И шестимата можеха да умрат от привидно естествена смърт, по различно време, в отдалечени части на страната: сърдечна криза, удар, самоубийство, пътна злополука, по много други начини. Вътрешният кръг щеше да забележи тенденциозността и да разбере какво значи това, но нещата нямаше да придобият публичност. Сол трябваше да заключи в такъв случай, че тази работа целеше популярност. Но защо? Инстинктът му го човъркаше. Популярността нарушаваше логиката на това, на което го бяха учили.

И друго го тревожеше — неговото настоящо местоположение — Атлантик Сити. След задача той винаги отиваше на предварително определено неутрално място, в този случай шкафче с ключ в гимнастически салон във Вашингтон и намираше там пари и инструкции къде да изчезне. Елиът знаеше местата, които Сол предпочиташе — планините, особено Уайоминг и Колорадо и като услуга Елиът винаги се съгласяваше с това. „Защо, по дяволите, бях пратен в Атлантик Сити?“ — мислеше си той. Никога не бе идвал тук. Не обичаше тълпи. Понасяше ги само като необходимо зло, когато удоволетворяваше нуждата си да кара ски. Тук хората се рояха около него като отвратителни насекоми.

Нещо не беше наред. Нарежданията да използва експлозиви и да отиде в Атлантик Сити бяха нарушаване на стереотипа. Колелата на рулетките трополяха, ръцете на Сол изтръпнаха от мрачни предчувствия.

Той напусна залата за коктейли и наближи масите за Блекджак. Мразеше тълпи, но в шкафчето в гимнастическия салон бе намерил две хиляди долара и напътствие да играе Блекджак.

Приемайки това прикритие, той намери празен стол и взе чипове за петстотин долара. Заложи петдоларов чип и получи поп и дама.

Този, който раздаваше картите, спечели играта.

 

 

— Проклети негодници — каза президентът и удари юмрук в дланта си. Не беше спал. Новините го състариха поразително, много повече отколкото последният опит за политическо убийство. Трепереше от преумора. Скръб и гняв изопваха лицето му.

— Искам мъжа, който уби приятеля ми. Искам го този кучи син.

Внезапно президентът спря. За разлика от предшествениците си той прозря мъдростта на мълчанието. Това, което не беше казал, не можеше да се използва срещу него.

Елиът се чудеше дали президентът знае, че лентите от разговорите му в Овалния кабинет се презаписват.

Директорът на ЦРУ седеше до Елиът.

— КГБ се свърза неочаквано с нас. Категорично отричат да имат нещо общо с това.

— Разбира се, че отричат — каза президентът.

— Но аз им вярвам — възрази директорът. — Работата бе твърде сензационна. Не е в техния стил.

— Те искат точно това да си помислим. Променили са тактиката си, за да ни объркат.

— Моите почитания, господин президент, но аз не мисля така — отвърна директорът. — Признавам, Съветите не харесват промяната на политиката ни в Средния изток — далеч от евреите, в полза на арабите. Те винаги са разчитали на нашата произраелска позиция. Използваха я, за да обръщат арабите срещу нас. Сега ние правим това, което те вършеха. Те са разстроени.

— Така че за тях има смисъл да се намесят — обади се президентът. — Нашето споразумение с арабите е просто. Ако обърнем гръб на Израел, те ще ни продават по-евтино петрол. Фондацията „Парадигма“ бе създадена, за да прикрие преговорите ни с арабите. Бизнесмени, които се договарят с други бизнесмени, вместо правителство с правителство. Унищожи ли се фондацията „Парадигма“, край на преговорите. Вие също ни съветвате да не ги подновяваме.

— Наистина в това има смисъл — обади се директорът. — Твърде много смисъл. Руснаците знаят, че бихме хвърлили вината върху тях. Ако те искаха да се намесят, биха скрили следите си. Щяха да бъдат по-умни.

— Тогава кой по дяволите го е направил? ФБР намери ръката на Андрю на половин миля от развалините. Искам да се добера до някого. Кажете ми кой. Кадафи? Кастро?

— Не мисля — каза директорът.

— Ние го направихме — промълви Елиът. Той бе мълчал досега, дебнейки подходящ момент.

Президентът се извърна рязко към него:

— Ние какво?

— Непряко. Един от нашите хора. Естествено, не му беше възложено.

— За бога, надявам се, че не!

— Случайно открихме — продължи Елиът.

Директорът, който беше началник на Елиът, се втренчи в него възмутено:

— И не ми казахте?

— Нямах възможност. Научих за това непосредствено преди срещата. Наблюдавахме мъжа няколко месеца. Той провали няколко задачи. Поведението му е непредсказуемо. Мислехме да го освободим. Три седмици преди експлозията се изплъзна от погледа ни. Днес отново се появи. Успяхме да проследим движенията му. Можем да считаме, че е бил на мястото по време на взрива.

Лицето на президента пребледня.

— Продължавайте.

— Той е под наблюдение в Атлантик Сити. Изглежда има много пари. Губи на Блекджак.

— Откъде има средства? — запита президентът с присвити очи.

— Той е евреин. Мосад ни помогна да го обучим. Той се би във войната им през октомври седемдесет и трета. Има вкус към скъпи удоволствия, които не би могъл да си позволи, ако ние го освободим. Предполагаме, че израелците са му платили за това.

— В това наистина има смисъл — продума директорът неохотно.

Президентът сви юмрук.

— Но можете ли да го докажете? Можете ли да ми предоставите нещо, за да се вдигне шум в Тел Авив?

— Ще говоря с него. Има начини да се подбуди разговор.

— И после. Имаме ли похвати да се справяме с двойни агенти?

Уклончивият израз на президента накара Елиът отново да се замисли дали президентът знае, че лентите от Овалния кабинет се презаписват.

Елиът кимна тактично.

— Вярвам, че ще ги приложите — каза президентът. — Не че има значение, но за мое сведение, как се казва този човек?

 

 

Когато напусна ресторанта на казиното, Сол видя в тълпата мъж с разцепена буза и мустаци. Човекът веднага се обърна и се запъти в противоположната посока. Не, това не може да бъде! В гръб изглеждаше също така хилав. Прическата и цвета на косата му бяха същите като на мъжа, с когото Сол говори в Балтимор и който му бе помагал.

Мускулите на Сол се стегнаха. Сигурно греши. След като групите се разформироват, никога не изпращаха двама мъже да се крият на едно и също място. Когато се успокои, Сол си помисли: „Тръгни след него и го огледай още веднъж. Провери го!“

Мъжът се беше слял с тълпата, която излизаше през вратата. Сол се бутна в две жени и премина през редицата от тракащи телефонни автомати. Припомни си момента, в който видя мъжа и тази внезапна смяна на посоката, сякаш беше забравил нещо. Може би… Но дали се беше обърнал, защото не искаше Сол да го познае?

Сол сграбчи вратата и я отвори. Видя театъра слабо осветен и пуст. Представлението нямаше да започне до няколко часа. Масите бяха празни, завесите спуснати.

Десният край на завесата потрепваше. Сол се спусна по луксозното стълбище. Достигна до най-долните маси и долепен до ръба на сцената се промъкна към десния край на завесата. Ругаеше се, че бе оставил автоматичния си пистолет в стаята. Просто нямаше избор. Най-бързият начин да привлечеш внимание в Атлантик сити е да носиш оръжие, без значение колко добре си го скрил.

Завесата спря да мърда. Той се вдърви при хлопването на някаква врата вдясно, близо до масите, по-долу от светлините на изходите. Влезе сервитьор с куп покривки. Той погледна Сол с кривогледите си очи и повдигна рамене:

— Какво правите тук?

Отново рядко стечение на обстоятелствата. Друг вариант на случая с чистачката, която влезе в стаята най-неочаквано.

Сол съобрази — хвърли се на пода и се претъркули зад тежката завеса.

— Хей! — чу приглушения вик на сервитьора оттатък завесата.

Той не му обърна внимание и продължи да се търкаля. Сви се на земята, готов да скочи зад голямото пиано.

Светлината беше слаба, по сцената падаха сенки. Очите му привикнаха с полумрака. Виждаха се барабани, китари, микрофони, музикални стативи. Сол запълзя към десния край на сцената. Пролуката между ъгловите прегради го отведе до маса, стол, закачалка с костюми, стена с лостове и електрически ключове. Там нямаше никой.

— Той мина оттук — викаше сервитьора от другата страна.

Сол пристъпи до аварийния изход. Внушаваше си, че трябва да се абстрахира от бъркотията и да остане жив, благодарение на съсредоточеността си. Точно това го спаси отново. Когато хвана дръжката на вратата, той не обърна внимание на бързите стъпки по сцената. Беше зает с нещо друго — шумоленето на дрехи зад гърба му. Извъртя се рязко. Ножът отскочи и се удари шумно в металната врата. Някаква сянка изникна иззад една каса в ъгъла, който Сол умишлено бе пропуснал да провери. Не отивай при врага си. Накарай го сам да дойде при тебе.

Когато адреналинът ускори инстинктите му, Сол приклекна, за да запази равновесие, готов да посрещне нападението. Мъжът изненадващо удари Сол с основата на дланта си, като с оръжие, с изпънати пръсти. Изхвърли се рязко напред. Сол бе обучен да се защитава от такива удари и спря ръката. Със своята длан той блъсна мъжа в гръдния кош, целейки сърцето му. Костите изпукаха. Мъжът изстена и залитна назад. Сол го обърна и го хвана изотзад. Отвори аварийния изход и го завлачи напред.

Бяха изминали пет секунди. Когато затвори вратата, той зърна двама сервитьори на сцената. Насочи се към коридор с врати. На края на коридора един от охраната говореше по телефона. Беше обърнат с гръб към него.

Сол помъкна ранения в обратна посока, отвори вратата към стълбите, но не премина през нея. Вместо това се втурна малко по-надолу към една врата с голяма червена звезда и натисна бравата. Не беше заключена. Влезе в съблекалнята, вмъкна мъжа и затвори. Завъртя ключалката. Стаята беше празна.

Притаи дъха си и се заслуша:

— Хей, минавал ли е някой оттук? — извика сервитьорът.

Не се чу отговора на охраната.

— Вратата за стълбите — викна другият сервитьор.

Сол ги чу как тичат. Шумът от стъпките им се отдалечи. Загледа се в мъжа на пода. Той бе в безсъзнание, дишаше повърхностно, изхвърляйки червен секрет от ноздрите и устата си. Натрошените кости от гръдния кош пораждаха обилен вътрешен кръвоизлив. Всяка минута щеше да настъпи смърт от пренатоварване на сърцето и белия дроб.

Мъж с мустаци. Нямаше съмнение, че това бе същият мъж от Балтимор. „Трябва да ме е проследил“ — помисли си Сол. Но как? Той беше уверен, че няма опашка.

Изводът бе, че мъжът е бил добър в работата си. Дори твърде добър. Следователно, когато се е обърнал рязко пред ресторанта, мотивът му не е бил да се скрие от Сол. Тъкмо обратното — искал е да накара Сол да го проследи, да го заведе до някое спокойно местенце и… да го убие. Защо?

И друго безпокоеше Сол. Методът. „Ножът щеше да свърши работа, ако не бях нащрек. Но начинът по който ме нападна, като се хвърли да ме удари с основата на дланта си напред, целейки се в ребрата ми. Нещо уникално. Само някой обучен в Израел знае как да го направи.“

Мосад. Израелското разузнаване, най-доброто. Сол беше обучен от тях. Мъжът на пода също.

Защо точно те искаха да го убият?

Никой професионален убиец не работеше самостоятелно. Някъде наблизо други членове на този смъртоносен екип чакаха готови.

Сол излезе от съблекалнята и огледа коридора. Охраната си беше отишла. Изтри отпечатъците от пръсти и се отправи по обратния път.

В казиното шумът от тълпата го погълна. Слот-машините дрънчаха. Погледна часовника си. По радиоуредбата дрезгав глас помоли принцеса Фатима да се обади по служебния телефон. Като разшифрован код съобщението означаваше, че в казиното се е случило нещо извънредно. Дадена беше заповед всички служители на сигурността да влязат във връзка с главния щаб.

Сол се стараеше да не бърза, напусна казиното и се отправи към дъсчения мост. След бляскавото осветление очите му още не бяха свикнали със сумрака. Туристи се облягаха на парапета. Те гледаха вълните, които обливаха брега и дрехите им се развяваха от тих повей. Той ги подмина и се озова на мостчето. Отново погледна часовника си.

Мъжът трябваше да е вече мъртъв.

 

 

Светлините на оранжерията се отразяваха в стъклата и скриваха нощта. Елиът се разхождаше между редовете и се опитваше да отвлече вниманието си с розите, вдишвайки аромата и свежестта им. Имаше различни видове, безброй по големина и цвят. Изящни и крехки, те изискваха специални грижи и обработка.

„Като мъжете, които контролирам“ — помисли си той. Наистина Елиът винаги бе вярвал, че неговите мъже са чувствителни като розите и също тъй красиви. С бодли.

Но понякога дори най-добрите от неговите възпитаници трябваше да бъдат отстранени.

Той поспря, за да се наслади на пурпурната червенина на розата. Изглеждаше сякаш пропита с кръв.

Замисли се за синята роза, за която беше споменал на Сол в Денвър.

Намръщи се и погледна часовника си. Почти полунощ. Навън априлската нощ бе мразовита и суха. Но оранжерията беше топла и влажна. Въпреки че се потеше, той носеше жилетка и сако.

Елиът присви устни. Челото му се сбръчка. Нещо не беше наред. Преди час го уведомиха, че операцията е провалена — Сол е оцелял. Смъртоносният екип беше отстранил тялото на мъртвия наемен убиец, но едва след като силите за сигурност в Атлантик Сити го бяха открили. Този дребен детайл трябваше да се има предвид. За да успокои нервното си напрежение, Елиът се забавляваше, като си представяше широко отворените очи на някоя знаменитост от Атлантик Сити, която отваря вратата на съблекалнята и вижда труп на пода. След многото гангстерски филми, супер звездата най-после се озовава в тях. Истинският живот щеше да е като урок. Но как можеше да се предотврати тази подробност?

Задоволството му се изпари, когато чу телефона да звъни. Специалният телефон — зеленият. Той беше подходящ за оранжерията, сложен върху поставката за саксии, близо до черния. Малцина знаеха номера му. Елиът се надяваше, че го търси точно определен човек. Въпреки че беше чакал напрегнато, той остави телефона да звънне още два пъти. Прочисти гласа си и вдигна слушалката:

— Ало?

— Ромул — каза измъчен глас. — Черен флаг.

Мъжът сякаш бе останал без дъх. Елиът допускаше, че телефонът в оранжерията се подслушва, затова той и хората му използваха предварително уговорени кодове. Ромул беше Сол. Черен флаг означаваше извънредно положение или по-точно, че защитата им е разбита и някой е мъртъв.

Елиът отговори:

— Дай си номера и аз ще ти се обадя след петнайсет минути.

— Не — избъбри Сол.

Елиът прехапа устни.

— Тогава ти ми кажи как да стане.

— Аз ще съм в движение, ти ми дай номер.

— Изчакай десет секунди — Елиът бръкна в сакото си и извади химикал и тефтер. Той написа номер, който знаеше, че Сол е запомнил:

967–876–9988

По-долу написа номер на телефонен автомат, за който бе убеден, че е сигурен:

703–338–9022

И след това извади горния от долния телефонен номер:

264–538–0966

Сол трябваше да извади този резултат от първия номер, който беше запомнил:

967–876–9988 — 264–538–0966 = 703–338–9022

И така се получаваше номерът на телефонния автомат, който Елиът бе запланувал да използва:

— След трийсет минути — съобщи рязко Сол.

Елиът чу щракването на слушалката. Остави телефона и се почувства напрегнат. Трябваше да изчака докато се овладее. Настояването на Сол той да му се обади, а не обратното, беше неочаквано, но не и фатално. Ще трябва да излезе и да намери безопасен телефон. Но ако Сол му бе дал номер, той щеше да го използва, за да определи телефона, от който се обажда. И тогава би могъл да прати екип на това място.

Сега трябваше да измисли друг начин. Съсредоточи се в розите си. Поклати глава, когато му хрумна решението.

Погледна часовника си и беше изненадан, че са изминали десет минути, откакто Сол затвори. Все още имаше време да отиде с колата си до телефона, който беше решил да използва. Той беше на външната стена на един супермаркет. След полунощ нямаше да има никой в този район. Ще се обади набързо, за да подготви капана. Една минута за инструкциите. После ще чака Сол отново да се свърже с него.

Когато изгаси лампите на оранжерията си, почувства моментно колебание. Седеше в тъмнината и си мислеше, че Сол бе изключителен и съжали, че трябва да го премахне. Но около Елиът имаше много превъзходни мъже, тъй че един повече или по-малко не би имал съществено значение.

Още нещо го тревожеше — начина, по който Сол избегна капана в Атлантик Сити. В крайна сметка какво от това, ако Сол беше по-добър отколкото Елиът предполагаше.

 

 

Залата за боулинг трещеше от удари и търкалящи се топки. Само на една трета от коридорите имаше играчи. „Рикис Ауто Парт“ вземаше превес над „Фърст-рейт Мъфлърс“.

Сол седеше на въртящия се стол, обърнат с гръб към щанда за закуски. Опитваше се да изглежда погълнат от играта, но в действителност изучаваше входа на залата.

Да не стои по улиците — твърде голям риск да бъде забелязан. Да избира обществени места — така ченгетата няма да го безпокоят. Да избере място, което не е претъпкано — трябва да има пространство за маневриране. И изход — служебната врата зад щанда.

— Да ви долея? — запита сервитьорката зад него.

Той се обърна към уморената жена, облечена в измачкан костюм. Тя държеше чайник с кафе.

— Не, благодаря. Изглежда приятелят ми няма да дойде.

— Затваряме — тя погледна часовника си над съда с мляко. — След пет минути.

— Какво ви дължа?

— Осемдесет цента.

Той й подаде долар:

— Задръжте рестото. Най-добре да се обадя и да разбера какво се е случило с него.

— Ето там — тя посочи телефонен автомат близо до витрина с топки за боулинг.

Беше измъчен и се надяваше усмивката му да изглежда убедителна. Бе казал на Елиът, че ще се обади отново след тридесет минути. Пъхна монетата в процепа и натисна бутона за телефонистката. Продиктува й номера, даден му от Елиът. Код от района на Вирджиния. Съответният телефонен автомат би трябвало да е близо до Фолс Чърч, където живееше Елиът. Елиът нямаше време да пътува надалече.

Телефонистката му даваше указания в продължение на три минути. Той натисна монетата, вслуша се в различните шумове, докато тя падаше през процепа и чу бръмчене.

Елиът бързо отговори:

— Да?

Въпреки че разговорите по тези телефони не се записваха, телефонистката можеше да ги подслушва. С преносни думи Сол бързо обясни, какво се бе случило:

— Нашите приятели от Израел. Разпознах стила им. Те не искат вече да работя за списанието. Защо?

— Ще попитам редактора. Сигурно нещо се е объркало в счетоводството им.

— Има нещо общо с последния ми репортаж. Един от моите сътрудници се опита да ме възпре да напиша нов.

— Може би е мислил, че работиш за конкурентно списание.

— А може би той работи за конкурентно списание.

— Възможно е. Това е оспорван бизнес — промълви Елиът.

— Безмилостен е. Искам защита на работното място.

— И здравни осигуровки. Съгласен съм. Зная къде можеш да отидеш да си починеш. Административно убежище.

— Надявам се, че не е далече. Късно е. Пеш мога да бъда нападнат в гръб.

— Има хотел наблизо — използвайки код, Елиът каза адреса на Сол. — Ще ти направя резервация. Естествено, и аз съм обезпокоен. Имаш подкрепата ми. Ще разбера защо са се разсърдили.

— Моля те. Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Затова са бащите.

Сол върна слушалката на вилката. Бе наблюдавал входа на игрището за боулинг. Чу трополенето на друга търкулната топка. Един противников играч се изсмя. Зад отворена врата с надпис „Офис“ плешив мъж дръпна някакви превключватели на стената. Светлините помръкнаха.

— Затваряме! — каза сервитьорката.

Сол огледа през стъклото на вратата терена на паркинга. Блещукаха електрически светлини. Зад тях страховито нарастваха сенките. Нямаше друг избор. Тръпки полазиха по гърба му, но той прекоси паркинга.

 

 

От ъгъла на запустелия блок той видя мястото, където трябваше да отиде. Това бе хотел. Елиът бе казал, че ще направи резервация. Сол се досети, че това не е в буквален смисъл — просто някаква шега. Той се усмихна.

Единствената светлина на улицата бе червеникавият неонов надпис, поставен на порутена дървена конструкция върху мръсния бетон:

Сол реши, че изгорялата буква можеше да бъде както M, така и W: MAYFARE или WAYFARE. Това всъщност нямаше никакво значение. Важното бе, че една от буквите липсваше, а това бе сигнал за него, че всичко е наред и мястото е сигурно. Ако всички букви светеха, това бе предупреждение, че трябва да стои настрана.

Той се огледа наоколо. Като не видя никой, продължи надолу по улицата. Кварталът беше бедняшки, а това е чудесно. Сам в три часа през нощта, той не би привлякъл внимание. Никакви полицейски коли не биха контролирали района. Нямаше да го питат къде е тръгнал и защо е навън толкова късно. Местните жители нямаше да го забележат.

Стъпките му отекваха. Не искаше да поеме риск като вземе такси и затова вървеше пеш вече няколко часа. Краката му се вдървиха, раменете го боляха. Често се връщаше назад, заобикаляше блоковете, за да провери дали не го следят. Не видя опашка. Но това не означаваше, че никой не го следи.

Скоро нямаше да има значение. Вече почти си беше у дома.

С приближаването му неоновият надпис ставаше все по-голям. Въпреки че беше хладно, капчици пот се стичаха по гърдите му, под високата яка на пуловера и предпазната жилетка, която носеше по няколко дни след изпълнение на задача. Ръцете му бяха вцепенени. Подтисна желанието си да побърза.

Отново се огледа. Никой.

Приближи се до хотела откъм задната му страна. Изкуши се да заобиколи сградата, за да провери околността. Още веднъж да се убеди, че всичко е наред. Но тъй като противниците му не биха могли да знаят, че е там, той не виждаше смисъл от излишни действия. Единственото, което искаше, бе да си почине, да избистри мозъка си и да разбере защо го преследват.

Елиът ще се погрижи за него.

Той спря, за да пресече улицата. Мръсният хотел със затъмнени прозорци го очакваше. Само да премине през входа и ще има храна и удобства. Ще е под закрила.

Когато видя изкривените пукнатини на дървената врата, сърцето му заби.

Почувства се неспокоен. Формалностите. Елиът винаги казваше: „Независимо от обстоятелствата не нарушавайте правилата. Това е единственото нещо, което гарантира оцеляване. Винаги заобикаляй обекта. Провери околността. Подсигури се.“

Като се подчини на инстинкта си, той се обърна внезапно и стъпи на тротоара, по който досега бе вървял. Ако независимо от предпазливостта си бе следен, тази рязка смяна на посоката щеше да обърка преследвача и да го накара да се покаже.

Повеят го отклони. Неочаквано му припари, високо от лявата страна, близо до сърцето, под предпазната жилетка. Той не разбра какво става. После се сети. Беше прострелян. Заглушител. Изпъшка. Вятърът го блъсна.

Погледът му се замъгли. Той падна в мръсотията на улицата и се претъркули към канала. Куршумът бе изстрелян от горния етаж на сградата срещу хотела. Предпазната жилетка трябваше да го е спряла. Но защо кървеше?

Объркан, Сол се изправи на крака и тръгна пипнешком, превит на две, като се спъваше в боклуците по тротоара. Гръдният му кош гореше. Той тръгна по тясната улица, притискайки се до стените и се сля с тъмнината. Неясни сенки изникваха пред него. В далечния край видя друга улица.

Не трябваше да минава по нея. Ако го следят, не е само един човек. Сигурно има подкрепление — други от смъртоносния екип, които наблюдават съседните улици. Щом достигне до края на тясната уличка, ще го прострелят отново, в главата или в гърлото. Можеше сам да си устрои капан.

Сол се олюля до аварийната стълба. Лъхна го вонята на препълнените кофи за смет. Зад него, откроен на светлината на неоновия надпис, мъжки силует се приближаваше по уличката. Стъпките му отекваха в тайнствената тишина. Той вървеше със сгънати колене, приведен, като се целеше с малък автоматичен пистолет. На цевта на пищова имаше заглушител.

„Мосад“ — помисли си Сол. Характерните черти — полуприведена походка, като че са с плоски стъпала. Това бе гаранция, че убиецът ще запази равновесие, дори и да е ранен. Самият той също бе обучен да стои така.

Убиецът се промъкваше бавно в тъмнината под прикритието на стените.

„Той е много предпазлив“ — мислеше си Сол. „Не знае, че съм без пистолет. Ще се приближи бавно.“

Сол се обърна и погледна към другата страна. Още една фигура навлезе в уличката. Нямаше изход.

Но трябваше да има. По аварийната стълба? Не става — ако започне да се изкачва, ще предизвика вниманието им. Усети, че вече го притискат отблизо.

Вратата под стълбата? Хвърли се напред и натисна бравата, но тя беше заключена. С лакът строши прозореца до вратата и почувства късчета стъкла под сакото си. От ръцете му потече кръв. Знаеше, че трясъкът ще засили бдителността на преследвачите. Обувките му се ожулиха, като се промуши през прозореца, потрепери от болка при допира до гръдния му кош. Прекатури се и падна.

Удари се в пода. Наоколо бе тъмно. Мъжете от хотела трябваше да дойдат и да му помогнат. Трябваше да остане жив, докато пристигнат.

Започна да лази напред. Блъсна се в невидими перила и раздразни раната си. Пот обля челото му. Като опипваше наоколо, той достигна до две стълби — едната надолу, другата нагоре. Подтисна стенанието си и се заклати нагоре. Помещението вонеше на урина. Той се просна на площадката, придърпа се напред и удари главата си в колелото на бебешка количка.

Пипна мазните спици. Кръвта капеше от ръцете му, той бутна количката към горния край на стълбите. Колелата изскърцаха. Сол замръзна. Не издавай звук. Навън някой се промъкна покрай прозореца.

Той знаеше какво чувстват преследвачите му — единственият вход към сградата бе счупения прозорец, но това можеше да е капан.

Сянката спря.

Но Сол бе прострелян. Той се криеше. Преследвачът можеше да бъде сигурен.

Така беше. С удивителна бързина сянката се прехвърли през прозореца, тупна на пода, превъртя се и спря в тъмнината.

Убиецът щеше да намери двете стълбища. Но нагоре или надолу? Накъде беше тръгнал Сол? Правилото действаше. По-лесно е да се защищаваш отвисоко.

Проблемът беше дали Сол спазваше и се подчиняваше на правилото или беше тръгнал към мазето, надявайки се да излъже врага. Въображаема игра на ези-тура.

В сградата беше тихо. Изведнъж преследвачът тръгна по стълбището. Сол бутна количката, която го удари в лицето и чу трополене, когато преследвачът му се прекатури. Сол го изрита и усети как челюстта му се изметна.

Чу стон. Той хвана нападателя си за пуловера. Придърпа го с една ръка, а с другата го сграбчи за гърлото. Гръклянът изхрущя. Нападателят падна в конвулсии; задушаваше се. Пистолетът му тупна.

Въпреки болката, Сол се наведе, за да го намери. Оръжието му беше познато, с размери на дланта. Често беше използвал такова — „Берета“. Тази имаше достатъчно дълга цев, за да се прикрепи заглушител. Специално направен, 0.22, така добре изработен, че каквото не му достигаше като мощност се допълваше с точност. Оръжието, предпочитано от хората на Мосад — още една тяхна визитна картичка.

Той надникна през прозореца. Надолу по улицата вторият преследвач дебнеше през сенките. Сол натисна спусъка, потрепна от последователните изстрели, но продължи да стреля докато другият не се строполи в конвулсии.

Той се наведе към стената и се опита да запази равновесие. Сигурно имаше и други. Трябваше да допуска това. Оцеляването му зависеше от предположения. Изчезвай! Бързо тръгна нагоре по стълбите.

В един от апартаментите изплака бебе. Той стигна до края на стълбището, бутна една метална врата, изпълзя на покрива, като насочваше пистолета си към отдушниците, просторите, тръбите, телевизионните антени. Никой. Движи се! Той пълзеше между сенките и хапеше устните си от болка, докато се смъкваше по-надолу. Звездите блестяха студено.

Изведнъж се озова на ръба. Другата сграда беше прекалено далеч, за да я достигне със скок. Огледа се наоколо и забеляза правоъгълна конструкция, издигаща се на покрива. Отвори вратата и се вгледа в тъмното стълбище. Господи, болката.

Един етаж, още един, после още един. Най-накрая стигна до долу и се огледа за изход. Може би някой чакаше, но той трябваше да поеме риска. Улицата беше тъмна. Той се измъкна навън. Задържа дъха си и се приближи към тротоара. Не чу изстрели. Никой не се втурна към него.

Успя. Но къде можеше да отиде. Не знаеше колко зле е ранен. Не можеше да се покаже за дълго време, защото щяха да го намерят.

Замисли се за хотела. Преследвачите му го бяха пресрещнали, бяха се опитали да му пресекат пътя. Той не разбираше защо не намери помощ там. Нападателите му използваха заглушители. Може би хората от спасителния екип не знаеха, че е ранен.

Но него го раниха пред хотела. Сигурно спасителният екип е наблюдавал. Но защо не успяха да излязат и да му помогнат?

Защото не знаеха къде е отишъл. Те не искаха да рискуват спокойствието на хотела. Те бяха останали на постовете си с надеждата, че той ще се добере до тях. Отивай там.

Той видя един ръждясал Плимут Дастър, паркиран до бордюра. Макар и очукан, беше единствената кола в мрачната уличка. Дано да беше отключена. Дано да можеше да запали.

Дано.

Дръпна вратата. Тя се отвори. Ключовете не бяха на таблото. С болка в гърдите, той се наведе надолу и бързо затършува докато намери каквото му трябваше. Съедини двете жици. Колата запали.

Стисна волана и натисна газта. Дастърът избръмча и се отдели от бордюра. Той зави покрай един ъгъл. Сградите бяха неясни. Пътят като че ли потъна, когато зави край друг ъгъл.

Той видя хотела пред себе си и зави в обратна посока към отсрещния бордюр. В светлината на неоновия надпис преследвачите му не биха могли да използват апарат за нощно виждане. Лещите така ще увеличат светлината, че тя би ги ослепила. Той трепна от удара, когато Дастърът се блъсна в бордюра и се разтресе. Колата се спря в едно мръсно бетонно стълбище и той отвори с рамо вратата. Колата остана в такова положение, че му осигуряваше прикритие. Сол се втурна нагоре и затръшна входната врата. Веднага се наведе на пода и се завъртя, за да насочи пистолета към улицата.

Беше стигнал до хотела. Той беше спасен.

Тишината го зашемети. А спасителният екип? Къде бяха те?

Огледа се зад себе си, но видя само тъмнината.

— Ромул — извика и чу ехото, но отговор не получи.

Той запълзя. Усещаше миризма на прах и плесен. Къде, по дяволите…? Мястото беше пусто. Объркан, той претърси тъмното фоайе. Никой. Провери офиса и стаите по коридора, като поглеждаше назад към входа и се ослушваше да не дойде някой.

Съвсем пуст. Нищо не бе подготвено за неговото пристигане. Не беше сигурно място. Господи, този хотел беше стръвта, за да го вкарат в капана! Никой не е очаквал той да влезе вътре!

Сега разбра, че мъжете, които чакаха бяха дошли заради него. Но не да го спасят. Те трябваше да го проследят и да го убият. Те бяха дошли, за да търсят него. Колата отвън ще ги ориентира.

Сол се втурна към вратата. Забързан по стълбите, видя въоръжен мъж да се появява зад ъгъла. Беше насочил автомат със скъсена цев, без съмнение Узи.

Стреля в движение. Видя нападателя си да се хваща за ръката и да се скрива зад ъгъла.

Не беше губил време да търси жиците под таблото, за да загаси двигателя на колата. Вратата откъм шофьорското място висеше отворена. Сол дръпна скоростния лост. Колата изскърца, разтресе се и се отдели от тротоара. Избръмча неравномерно надолу по улицата. Порой от куршуми раздроби задното стъкло. Стъкълцата го посипаха целия. Той рязко се наведе, като се опитваше да се скрие.

На следващия ъгъл се появи още един въоръжен нападател. Сол завъртя волана в тази посока, натисна газта и се хвърли напред. Тридесет метра, двадесет. Мъжът насочи пистолет. Десет метра. Внезапно стрелецът изкриви стойката си и хукна в паника към една врата.

Сол обърна обратно, за да избегне пожарен кран и ускори след мъжа, който пищеше пронизително. Рояк куршуми трещяха по Дастъра.

Спря в една пресечка, наклони се встрани и подкара бързо по друга пресечка. Провери в огледалото, огледа се напред, но не видя други преследвачи.

Беше спасен. Кръв се стичаше по гърдите му, където беше прострелян и от лакътя му, защото се беше порязал, когато счупи прозореца. Спасен. Но докога?

Въпреки че бързаше, той отпусна газта. Не минавай светофарите на червено! Спазвай ограниченията за скоростта! Кървящ, с рана от куршум в тялото, в открадната кола с натрошено задно стъкло, той не би си позволил полицията да го спре. Трябваше да се отърве от тази кола.

Възможно най-бързо.

 

 

Сол мина покрай паркинг за товарни коли и хвърли бегъл поглед на бензиностанцията и ресторанта. Два пикапа, три половинтонни камиона. След като напредна с още четвърт миля, обърна към един двор за ремаркета. Четири и половина. Нямаше светлини по караваните. Паркира между две коли върху ивица чакъл, изгаси фаровете си и развърза кабелите за запалването под таблото.

Потръпна от болка. След като се огледа, за да се убеди, че не е привлякъл внимание, той изтри студената пот, полепнала по веждите му. Насили се и съблече якето си. Повдигна полото, докосна велкроивиците на бронираната си жилетка и ги дръпна рязко. Съблече я.

Елиът винаги настояваше да не се престъпва установения ред. След задача да се вземат предпазни мерки. Да се носи жилетка. В случай на усложнения след работата. Утвърдените методи те пазят жив.

Жилетката беше доста обемиста. Дебела три сантиметра, тежка два килограма. Бе направена от седем пласта Кевлар, синтетични найлонови влакна, седем пъти по-устойчиви от стоманата.

Но Сол беше с едри кости, солиден и със защитната жилетка изглеждаше просто възпълен. В казиното, въпреки че не бе рискувал да носи пистолет, се чувстваше сигурен, че жилетката няма да бъде излишна. Още веднъж навикът бе спасил живота му.

Но куршумът би трябвало само да го зашемети. Не би трябвало да мине през жилетката. Не би трябвало да го рани. Смръщен, той попипа кръвта на гърдите си, проучвайки дупката от куршума. Вместо това, докосна самия куршум, забит на сантиметър в гърдите му, издаден между две ребра. Ударът му бе притъпен от жилетката.

Стисна здраво зъби и го измъкна, издишвайки, потушавайки порива си да повърне. За момент в тъмното колата сякаш се завъртя. После кръженето спря и той преглътна злъчта.

Изтри куршума разтревожен. Нищо не се връзваше. Не би трябвало да мине през жилетката. Куршумът беше тънък и изострен, но накрайникът му би трябвало да се е притъпил от сблъсъка му с жилетката.

Той пое риск и отвори вратата на колата. Използва вътрешната светлина, за да огледа куршума, все по-разтревожен от това, което виждаше.

Куршумът бе зелен. Беше му придадена аеродинамична форма от тефлон и това му позволяваше да проникне през жилетката. Специален артикул, с който бе облагодетелствана елитната разузнавателна мрежа. Включително и Мосад.

Той разгледа заглушителя на Беретата. Притежаването му бе незаконно, като да имаш картечница или ракетомет. Вместо да поемат риска да бъдат хванати с такова нещо или като се опитват да си го закупят на черния пазар, оперативните работници си сглобяваха свои. Те използваха лесно достъпни части, невинни на вид, разгледани поотделно. В този случай мъжът с пистолета е купил пластмасова втулка, така широка, че да пасне на дулото на Беретата. Тя е била напълнена с редуващи се пръстени от метал и стъклопласт, като отворите на пръстените са подбрани достатъчно широки, за да позволяват минаването на куршума. Тръбата е имала отверстие накрая, малко, за да не паднат пръстените, но достатъчно широко, за да пропусне куршума. Три отвора са били пробити на четвърт сантиметър от задния край на цилиндъра. Поредица винтове през тях са притягали заглушителя към цевта на пистолета. Лесно сглобяемо, такова оръжие е ефективно за седем изстрела, преди стъклопластът да загуби заглушителната си сила. Тогава може бързо да се отстрани и съставните му части да се изхвърлят без да остане белег за какво са служили. Просто. Метод, предпочитан от Мосад.

Какво, по дяволите, ставаше? Откъде бяха разбрали противниците му, че отива в този хотел? Той самият бе разбрал само няколко часа преди това. Не ставаше и дума да е бил следен. Убийците му бяха предвидили неговите движения. Бяха го чакали.

Елиът бе направил уговорката. Елиът трябва да е объркал нещо. Може би е използвал несигурен телефон.

Но Елиът не правеше грешки.

Тогава Елиът трябва да е бил проследен, разговорите му са били подслушвани с микрофон с насочена антена.

Но Елиът знаеше по-добре. Той винаги носеше със себе си заглушително устройство, което пречеше на микрофоните.

Може би някой от хората на Елиът е двоен агент. Но за кого? За Мосад?

Сол блъсна вратата. Светлините угаснаха. Използва носна кърпичка, за да попие кръвта от гърдите си. Почувства умора и студ в нощта.

Не обичаше съвпадения. Елиът го бе пратил в Атлантик Сити, място, което изглеждаше необичайно, където един от членовете на вече разформированата им група се бе опитал да го… Сол почна да трепери. Елиът също го бе изпратил в изоставен хотел. Където Сол отново едва не беше убит.

Един общ знаменател. Елиът.

Заключението беше немислимо. Елиът — осиновителят, бащата на Сол, беше сключил сделка срещу него.

Не!

Сол дръпна полото си и слезе от колата. Пет часа. Небето на изток посивяваше.

Напусна двора за ремаркета и закрачи по магистралата. На паркинга за товарни коли той зачака в сянката на един половинтонен камион, докато шофьорът му излезе от ресторанта.

Шофьорът се сепна, като го видя.

— Петдесет долара, за да ме вземеш — рече Сол.

— Това е нарушение на правилата. Виждаш ли знака? Никакви пътници. Ще загубя работата си.

— Сто.

— И да ме нападнеш при първа възможност. Или твоите хора да ограбят камиона.

— Двеста.

Шофьорът посочи:

— Имаш кръв по дрехите си. Бил си се или те търсят ченгетата.

— Порязах се, докато се бръснех. Триста.

— Няма начин. Имам жена и деца.

— Четиристотин. Това е максимумът.

— Не стига.

— Ще почакам някой друг шофьор — Сол се запъти към друг камион.

— Ей, момче.

Сол се обърна.

— При толкова пари сигурно наистина искаш да се измъкнеш от града.

— Баща ми е болен.

Шофьорът се изсмя.

— И чака с банковата ми сметка. Надявах се да предложиш пет стотака.

— Нямам толкова.

— Виждал ли си някога Атланта?

— Не — излъга Сол.

— Ще я видиш — шофьорът протегна ръка. — Парите?

— Половината сега.

— Достатъчно. В случай, че имаш смешни намерения, по-добре да те предупредя. Бях във флота. Зная карате.

— Наистина ли? — каза Сол.

— Не мърдай докато те претърсвам. По-добре ще е да не намеря пистолет или нож.

Сол бе изхвърлил заглушителя и бе прибрал малката Берета в бельото си, между чатала. Беше неудобно, но той знаеше, че само претърсвания до голо са прецизни. Шофьорът щеше да опипа само външните страни на тялото, ръцете, по краката и по гърба. Но Сол се опасяваше, че шофьорът ще забележи нещо неестествено на гениталиите му или ще достигне до бельото му. Ако това се случеше…

— Всичко, което ще намериш са четиристотин долара — обади се той. — В Атланта, ако ченгетата почнат да ме търсят, ще зная кой е виновен. Ще се обадя на шефа ти и ще му кажа за нашата уговорка. Ще ми бъде по-добре, като зная, че си загубил работата си.

— Така ли се говори на приятел? — ухили се шофьорът.

Както Сол предполагаше, той го претърси само отстрани.

Денят изсветляваше. Докато камионът ревеше по магистралата, той се престори, че спи и премисляше случилото се. Елиът… Нещо беше ужасно объркано. Не можеше все да бяга. Не можеше да се скрие завинаги.

Защо Елиът иска да ме убие? Защо Мосад?

Това вече беше сигурно. Нуждаеше се от помощ. Но на кого да се довери?

Слънцето проблесна през пелената на вятъра.

Притисна гърдите си. Потеше се. Трепереше. Мислеше за Крис.

Неговият некръвен брат.