Мария Илиева
Моята вяра

Замислен, огънят припуква.

Спомени разпалва

                                и догаря…

Дланите треперещи

ровят в жълта шума

парещи надежди…

                                Влажна есен…

Птица-Жар с крила,

тежко полетя,

скри се зад небето.

Ще се върне ли?…

Далеко скита вятъра,

подгонил

                празни мисли…

Вярата ми, като птичка

писна и се впусна…

Сцепи се небето,

залезът прокапа

с капки кръв…

И сълзи,

ръждясали отдавна.

Прокънтя и тишината …

Ранена.

Дишаща кошута,

        с поглед на дете …

Търсих билка.

Търсих обич.

Не намерих…

Глухо.

Побелели са от прах душите.

Миналото ни завърза здраво

с дебели,

                грапави

                                въжета…

В дървото на измислен делник,

един безделник,

лежащ на канапето

застлано със възглавници от навик.

Животът: се превърна в примка.

БЕСИЛО!

Угасна последния лъч

като счупена крушка.

Оглушахме сред думи неказани,

стенания,

                        вопли и плач.

Пустини мисли —

                        побеснели се гонят,

като вълци във прерия.

На глухотата тъмните стъпки

закънтяха във стаята

полудяла

                от крясък.

Стопи ли се моята вяра

в тролейбусния делник,

превозващ душите?

Пред витрини,

                сергии,

                        салати по левче

продадох ли кротко очите?

Ослепях ли…

                Или всички сме слепи?

        Грешница съм!

В Твоя дом не мога да стъпя,

но ще коленича…

и сред гълъбите на площада

ще се моля!

Под червените човки,

под сняг от пера

ще съм малка…

И ще видя, колко

Ти си голям.