Мария Илиева
Небе от олово

Притъмня над мен небето!

Като олово тежат

сиви облаци…

И тъжат,

        и ръмят.

Пътеки, извървени със тебе,

        днес вече мълчат…

Усещам, че тихичко гаснеш.

Усещам,

        по себе дъжд.

Сред рефренът на сивите капки,

чувам гласът ти.

        Утихва…

Ти ми шептиш.

И виждам в прозореца тебе,

Пак си усмихнат,

                                и жив.

По лицето ти правят лунички,

шумолящите

                капки

                        от

                                дъжд.

Духа вятър,

приплаква в мене,

като детенце изгубено вън

на тротоарът поседнало мокро,

и много само.

Ще тръгна по празната улица

да те пазя със своя чадър.

Ще се моля дъждът да пожали,

във прозорецът

твойто

лице.