Мария Илиева
Във цикъл затвореност

В безкрайните водовъртежи

мислите ми

                уморени птици

изтичат в сивотата на зениците

свити от презрение…

Подобно котка,

                        гладна в сутрин

пред празната паничка.

В ръждивия канал на времето

изтича течността на мислите

зеленясала,

                разяждаща

                                и кисела.

Истини.

Кому са нужни всички тези истини.

Край рухналите сгради на годините

паважът е покрит със лишеи

по които ситнят като призраци,

душите ялови родени.

Една след друга

падат

        клоните

                стари вестници

                                и капки на вини.

Дъжд.

Мъгли.

Сухи тръни — мокри

рано сутрин.

Сърцето тупка

бързо

        треморно

                        и лудо…

Туп,

        луп…

                Туп,

                        луп…

Със тъмен ритъм бие

ударът — Живот!

Сърцето ми умира във мълчание.

Мълчание на многото очи,

мълчанието сутрин на сергиите

със подредени —

        моите мечти.

Денят провлачва стъпките ми бити,

напукани пети…

Сълзи,

        кърви,

                ранената ми същност.

в ливадите на моята тинтява

запазила на жеравите песните

сбогуване

изтръгнато във есен,

със жълтото поле.

На морните косачи смеховете

студените им стомни със водата

родила заедно с потта им,

плодовете на житата,

където песенно щурците

не радват цъфналите детелини.

И виждам, че Жената с косата

при мене идва,

аз я викам…

Жената ми е много близка.

Над сивите и строги сгради

небето се търкаля като питка

и слънцето рисува безпощадно

затворения кръг на моите мисли.

Кръгът,

е очертал чертите

на моята безполезност.