Вирджиния Хенли
Графиня робиня (36)

Глава 36

На загрижеността и притеснението Марк Хардуик отговори с работа. Като граф на Бат той стоеше начело на Батониън Корпорейшън, която включваше кмета и членовете на градската управа, а така също и адвокати, лекари, пивовари, винари, седлари и собственици на магазини. Бяха наели Томас Болдуин като земемер, за да разработи плановете за разчистването на терени и изграждането на пет нови улици. Предвиждаше се нова улица с подходящо име — „Съюзна“, която щеше да свързва горната и долната част на града, след като събореха Беър Ин. Щеше да бъде изградена и нова помпена станция.

Марк Хардуик одобри плановете и отпусна на корпорацията заем от двадесет и пет хиляди лири, за да започнат строежите. Оставаше да убеди заможните господа и госпожи от Бат, че облигациите на града са сигурна инвестиция. Дните му бяха изпълнение с работа, но нощите бяха мъчителни. Часовете се нижеха безкрайно, в крак с неговото безсъние.

Внушителната му спалня в стил кралица Елизабет, където някога беше спала владетелка на Британия, сега будеше спомена само за една жена — лейди Даяна Девънпорт. Както цветята оставят следи от своя мирис върху ръката, която ги е държала, така и Даяна бе оставила от себе си във въздуха, който той дишаше. Мислите му бяха изпълнени с нея, спомените му го връщаха постоянно към деня, когато я беше срещнал.

В тъмнината мечтаеше за нея! И когато Морфей го примамеше да заспи, сънищата му бяха невероятно еротични. Марк неумолимо ровеше в паметта си да открие още някой, когото да разпита, някое място, което да претърси, нещо, което беше пропуснал да види… Знаеше, че това започваше да се превръща във фикс идея, но докато не откриеше Даяна, нямаше да се успокои.

 

Даяна също беше започнала да съсредоточава всичките си мисли само върху едно нещо. Знаеше, че бе затворена вече повече от месец, защото инстинктивно усещаше, че е бременна. Живееше с ужас от деня, в който някоя от обслужващите я жени щеше да разкрие тайната й. Това нямаше нищо общо със срама, който би се стоварил върху жена, която носи дете без да е минала под венчило. Ако не я бяха затворили, щеше да се радва, че носи детето на Марк. Но с цялото си същество усещаше, че ако докторът открие положението й, бебето ще бъде в опасност.

Никога нямаше да й разрешат да го задържи, а и тя самата не искаше детето й да живее в лудница. Но страхът, че биха й отнели бебето и биха го дали на други хора, я ужасяваше. По-лошо от това бе опасението, че проклетият доктор Богнър можеше да й даде лекарство, с което да я лиши от бебето, за да си спестят много други неприятности.

 

Граф Бат цяла сутрин преглежда внимателно счетоводните си книги. Имаше си управител, който се занимаваше с каменоломната и шлеповете, с които транспортираха красивия камък до Бристол, но самият той водеше точна сметка за разходите и печалбата, въпреки че намираше работата за досадна.

Когато свърши, се почувства като в клетка. Знаеше, че му е нужно движение, за да изразходва излишната енергия. Оседла любимия си жребец, Траян, и препусна из зейте си. Марк се изненада, че пролетта беше дошла. Беше прекалено зает със собствените си черни мисли, за да забележи. Почувства се неловко. Животът весело си вървеше, зимата беше свършила, а пролетта бе дошла с обещанието за обновление.

Отиде към реката, привлечен от разлистилите се брези, слезе от коня, огледа се, любувайки се на красотата на това място. Имаше нещо дълбоко, смущаващо, познато наоколо. Бегло си спомни какво беше то.

Погледът му попадна на един необичаен предмет, който е подаваше от меката пръст край реката. Когато се наведе да види какво е, пулсът му заби ускорено. Приличаше на римска антика, една от онези плочки за писане, които често са заравяли. Изрови я с пръсти изпод корените на дървото. Оловото беше непокътнато.

Марк почисти полепналата пръст и ясно видя името Маркус. Сърцето му заби, когато различи останалите думи. Там пишеше „Аква Сулис“, следвано от думата „обича“. Да, Господи, пишеше „Даяна“, а след това датата — 61 година.

Държеше в ръцете си покритата с кал плочка и със сигурност знаеше, че той и Даяна я бяха заровили заедно. Това се беше случило през един прекрасен следобед, когато се бяха любили тук край реката. Болката в сърцето му беше почти непоносима.

Сви ръцете си в юмруци при внезапно обзелия го нов прилив на решимост. Преди векове се бяха обичали… Марк Хардуик си даде клетва, че отново ще бъдат заедно!…

— Даяна, ще те намеря! — прошепна той с нова надежда в сърцето си.

Когато стигна вкъщи, господин Бърк каза на графа, че има посетител, който чака в библиотеката от около един час. Марк разпозна господин Диърдън, собственик на магазин, и предположи, че е дошъл във връзка с бизнеса на корпорацията.

— Добър ден, милорд! Вчера при мене в антикварния магазин една жена донесе половин златна монета с лика на Цезар.

— За Бога, човече, млада ли беше, руса? — възкликна графът.

— И вие сте впечатлен като мене! Когато я разгледах, реших, че е истинска…

— Да, да. Ами жената? Коя беше? Къде живее? Трябва да говоря с нея.

— Боя се, че не зная, Ваше благородие. Беше висока, добре сложена, със сигурност не млада, нито пък стара. Предложих й сто лири като мислех, че ще ми целува ръката за такава сума, но тя не пожела да се раздели с тази вещ. Тогава й казах, че е възможно и да й дам повече, след като се консултирам с клиент, който проявява изключителен интерес към такива неща. — Диърдън се закашля. — Вас имах предвид, разбира се, въпреки че много внимавах да не ви спомена по име.

— И я пуснахте да си отиде? — попита графът.

— Тя даде да се разбере, че може би ще се върне, Ваше благородие — плахо подхвърли той. — Съжалявам, сър. Не трябваше да Ви безпокоя.

— О, не! Постъпил си правилно, като дойде при мен. — Марк възбуден прекара ръка през черната си коса. Разочарованието следваше възбудата, но след цял месец за първи път попадаше на някаква следа и нетърпелив като териер, почти беше склонен да приеме още едно поражение…

— Ако се върне, трябва да разбера коя е тя. Извикайте ме веднага или Вие самият я проследете, ако е необходимо. Къде се намира жената е хиляди пъти по-важно, отколкото да се осигури половинката от монетата. Много съм ви задължен, господин Диърдън! Добре ще ви възнаградя за услугата.

Марк Хардуик отиде веднага в Бат, за да обиколи всички антикварни магазини. Може би някой тях беше предложил повече от Диърдън. Всички магазинери отговориха отрицателно с изключение на един. Той каза на графа, че жената излязла веднага след като й предложил петдесет гвинеи. Нямал никаква представа коя е. Графът заяви на всеки един собственик, че дава награда за самоличността на жената и помоли да го уведомят, ако се появи някой и предложи за продан половин монета с лика на Цезар.

Измина една седмица, през която нищо повече не се чу. Графът не можеше да седи спокойно и да бездейства. Отново обиколи всички странноприемници наоколо, тъй като беше много възможно жената да живее извън града. Антикварните магазини в Бат се славеха с предлаганите в тях антики от римско време и може би това беше привлякло жената. Водачите на дилижанси бяха возили много пътници, но не можаха да си спомнят никаква жена, която да ги е питала за антикварни магазини.

Дълбоко в себе си Марк чувстваше, че ако е търпелив, все някой щеше да види жената отново. Бедата беше в това, че търпението не бе сред неговите добродетели. С всеки изминал час надеждите му помръкваха, когато изведнъж Съдбата му се усмихна.

Една непозната жена дойде в Хардуик Хол и попита дали може да говори с графа на Бат. Господин Бърк я въведе в приветливата дневна, където огромните прозорци пропускаха слънчевата светлина, а морави минзухари и бледожълти нарциси бяха нацъфтели в саксиите на прозореца, и отиде да извика господаря си.

— Добро утро, госпожа…? — повдигна въпросително вежди графът.

— Името ми няма значение, милорд. Казаха ми, че колекционирате римски антики.

— Да, така е, госпожо.

— Познавам един човек който продава римска монета, или бих казала — половин монета. Мисля, че на нея има лика на Цезар.

Сърцето на Марк трепна. С подобаващ маниер издърпа с пръсти своята половина от монетата, окачена на врата му.

— Нещо като тази ли е?

Жената изглеждаше уплашена.

— Ами да, такава е.

— Ами, както виждате, аз вече си имам такава половинка и за съжаление, нямам нужда от другата. В града обаче има един антиквар, който би могъл да ви даде сто лири за един от тези медальони.

На лицето й се изписа разочарование. Напразно беше вървяла цели четири мили и сега трябваше да ги измине отново, обратно към града, където беше оставила сестра си да пази съкровището…

— Поръчай каретата! Тази без герба! — нареди Марк на господин Бърк на секундата, щом като вратата се затвори след жената. Графът на Бат нямаше представа какво му предстоеше, но беше готов за всякакви изненади. Отиде до сейфа и извади пари, после отвори кожено куфарче и взе оттам два пистолета. Избра черно наметало вместо палто, доволен, че зимният мраз вече си беше отишъл.

Когато покритата карета изтрополи покрай жената, която го беше посетила, Марк се озадачи — тя вече беше изминала повече от две мили пеша. Беше с атлетична структура и той се чудеше с какво ли си изкарва прехраната. Приличаше му на жена, която работи в къпалия.

Първата му спирка беше в антикварния магазин на Диърдън. Графът обясни, че го беше посетила жената, която притежава половин монета за продажба, и че й беше отказал.

— Сигурен съм, че ще дойде отново за стоте лири, които сте й предложили. — Отброи двеста лири и ги даде на Диърдън. — Другите сто са за причинените Ви главоболия.

Графът на Бат каза на кочияша си да го чака при Ейнджъл на Уестгейт Стрийт, после прекоси улицата и влезе в магазина за тютюн. Нямаше представа колко дълго трябваше да стои там и да наблюдава. Богатият аромат на тютюневи листа изпълваше въздуха. Не можа да устои на него, подбра смес и поръча пури. След като пурите бяха готови, а жената все още не се виждаше, той се въоръжи с търпение и започна да разглежда кутиите за пури.

За своя изненада видя две почти еднакви жени да се приближават към антикварния магазин. Докато избере кутията за пури и плати покупката си, сестрите вече излизаха от магазина. Наблюдаваше ги да вървят надолу по улицата към долната част на града, тогава пресече улицата и взе от антикваря медальона на Даяна.

Следваше двете жени, спазвайки доста голяма дистанция, като си даваше сметка, че би било трудно да ги изпусне от поглед. Те влязоха в една сладкарница и излязоха оттам с голяма кутия.

„Вече харчат нечестно спечелените си пари“, цинично си помисли той.

Видя ги да вървят право към Кристофър Ин на Хай Стрийт и разбра, че отиват там, за да вземат дилижанса. Стотици въпроси му минаха през главата. Дали Даяна беше отседнала у приятели извън Бат? Тя ли беше помолила жените да продадат монетата вместо нея, защото нямаше никакви пари? Отговорите на всички въпроси бяха само едно много голямо НЕ. Маркус й я беше дал! Това беше единственото нещо, което Даяна можеше да запази като спомен от него. Марк знаеше, че медальонът й беше много скъп — доброволно никога не би се разделила с него.

Тръгна към Ейнджъл, две улици по-нататък, и нареди на кочияша си да отиде до Кристофър и разбере закъде ще пътуват жените. Той се върна и му съобщи, че са си купили билети за Чипънхем. Марк изруга. Нямаше юридически правомощия извън територията на Съмърсет.

— Дилижансът няма да тръгне преди пет часа. Двете седят и ядат торти, за Бога!

— Една бира, сър? От наблюдение се ожаднява.

Когато дилижансът напусна Бат, слънцето залязваше и каретата на Марк можеше да го следва незабелязано. По здрач прекосиха границата между Съмърсет и Уилшир, а когато в седем часа стигнаха в Чипънхем, беше вече съвсем тъмно.

Марк Хардуик седеше до кочияша си. Следваха двете жени близо половин миля след спирката на дилижанса. Очевидно сестрите се притесняваха, защото няколко пъти поглеждаха през рамо, докато вървяха бързо по тъмния път, след като чуха каретата и конете зад гърба си.

Свърнаха към масивна сграда по един дълъг страничен път. Марк тихо прошепна на кочияша:

— Като завием по същия път, те ще започнат да тичат. Носят сто лири и мислят, че ще ги ограбим. Искам да говоря и с двете тук, вътре в каретата. Хвани тази отдясно.

Сестрите, които си мислеха, че са в безопасност толкова близо до целта си, разбраха, че не е така. Бяха силни жени, бориха се с нападателите си, но графът на Бат скоро хвана едната, а след това помогна на кочияша да натика и сестра й вътре в каретата. Когато Марк запали лампата, жената, която беше идвала в Хардуик Хол възкликна:

— Но това е графът на Бат!

На фона на трептящите сенки тъмното му лице изглеждаше зловещо. Като заговори, и гласът му прозвуча така:

— Предполагам, че дамата, чиято собственост е медальонът, е зад тези стени. Така ли е?

Сестрите се спогледаха тревожно.

— Какво е това място? — попита той.

— Лудницата Уудхевън.

„Господи, копелетата са я вкарали в лудница. Никога нямаше да я открия!“

— Имате ли представа в каква беда сте изпаднали? Въпросната лейди е отвлечена богата наследница. Вие двете сте откраднали и продали нейна скъпоценност. Аз съм съдията на това графство. — Те не знаеха, че неговите правомощия не се простират до Уилшир. Остави ги да се изпотят за няколко минути, след това им предложи изход от ситуацията: — Ако ми съдействате, ще се постарая да не пострадате заради извършените тук престъпления.

Сестрите размениха погледи, после кимнаха в знак на съгласие.

Марк подаде единия от пистолетите на кочияша си.

— Дръж това лаещо желязо. Дръж го насочено към нея, докато се върнем. — Посочи едната, а след това се обърна към сестра й: — Заведи ме при милейди, много тихо. Има ли задна врата?

Тя кимна.

— След тази нощ трябва да знаеш, че никога не съм те виждал и ти никога не си ме виждала. Ясно ли е?

Тя погледна насочения към нея пистолет.

— Да, сър.

Жената отключи задната врата и продължи по слабо осветен коридор между перални помещения и кухни. При стъпките им нощните твари се разбягваха към тъмното, после тя го поведе нагоре по стръмни стъпала, докато стигнаха до третия етаж.

Не срещнаха никого, но викове на отчаяние, стенания и необуздан налудничав смях долитаха от заключените стаи. Граф Бат стисна носа си при миризмата на готвено зеле, смрадлив сапун и стара урина. Обзелата го ярост напираше да избухне. Знаеше, че само ако някой го предизвикаше, който и да беше той, щеше да пръсне черепа му с куршум.

Даяна се събуди от дрямката и чу вратата й да се отваря. Фигура в черна дреха изпълни вратата. Господи, ти който си на небето, знаеше си, че Богнър ще дойде за нея, но не беше го очаквала посреднощ.

— Не! — изкрещя високо тя. — Не ме докосвай.

При звука на гласа й, сърцето на Марк прескочи в гърдите му. Най-сетне я беше намерил. Искаше да я предупреди да не вдига шум, но всичко, което можа да каже, приближавайки се до леглото й, беше:

— Скъпа моя!

— Марк? — прошепна тя, невярваща на ушите си.

— Да, любима — промълви тихо, притисна ръката й до гърдите си, където върху сърцето му лежеше неговата половинка от монетата. Докато ръката й търсещо се плъзгаше по мускулите му, гърленият му глас каза: — Опитай се да не вдигаш никакъв шум.

Като я взе в силните си ръце, си помисли, че сърцето й тупти толкова силно, че ще събуди и умрял. Даяна се притисна плътно в тялото му, знаейки че Господ и Света Джуд са я дарили с чудо. Марк я понесе надолу по стъпалата, след това по коридора — към задната врата. За последно предупреди жената:

— Ще освободя сестра ти веднага. Ако бях на твое място, не бих задействал алармата, щях тихо да заключа врата и да се оттегля.

По пътя обратно към Бат Марк обгърна с ръце Даяна и я притегли към себе си. Нежно приглади сплетената й коса.

— Опитай се да се отпуснеш. Имаме на разположение два часа път.

— Толкова си умен! Как ме намери?

— Не, любов, твоята мъдрост ме доведе до теб. Само ти си могла да подготвиш нещата така, че да ми донесат половинката от монетата.

— О, Марк, вкараха ме в лудницата! — Започна да трепери неудържимо.

Притегли я под наметалото, за да може с тялото си да я стопли. Постепенно му разказа какво се беше случило от момента, когато беше решила да се изправи очи в очи с Прудънс и Ричард. Щом свърши, го попита:

— Колко дълго съм била затворена?

— Четиридесет дни и четиридесет нощи. Как издържа? — запита той много тихо.

— Знаех, че ще дойдеш.

Думите на Даяна прозвучаха толкова убедително, толкова твърдо, че той не посмя да хвърли и най-малката сянка на съмнение. Но тя трябваше да осъзнае жестоките факти.

— Даяна, съгласно закона твоите попечители имат право на контрол още три седмици.

Когато потрепери в ръцете му, той продължи:

— Законът е на тяхна страна и те ще могат да те отведат от мен в момента, в който научат, че съм те отвлякъл.

— Моля те, не им разрешавай да ме връщат пак на онова място.

Мразеше да я чува да се моли и затова предложи единственото, за което можа да се сети.

— Ако се оженим, аз ще стана твой попечител!

Сърцето на Даяна подскочи. Това желаеше най-много от всичко на света. Освен това знаеше, че Марк Хардуик от всичко най-много ценеше свободата си. Сърцето и се изпълни с радост. Той желаеше да направи тази върховна саможертва, за да я спаси.

— Благодаря! — пошепна тя.

— Не ми благодари, любов. Това е само временна мярка. Те ще отидат в съда и ще поискат да анулират брака, защото нямам тяхното съгласие да се оженя за теб. Всичко, на което можем да се надяваме, е, че ще им отнеме три седмици, за да обявят женитбата ни за невалидна.